Лео Таксил
Забавно евангелие (16) (или животът на Исус)

Глава XIV
Исус — вундеркинд

И когато той стана на дванайсет години, те отидоха в Йерусалим по обичая на празника;

а когато се връщаха, след свършване на празничните дни, отрокът Иисус остана в Йерусалим…

Подир три дни го намериха в храма, да седи между учителите, да ги слуша и запитва;

всички, които го слушаха, чудеха се на разума и отговорите му.

Лука, гл. 2, 42–43, 46–47.

Растящ и изпълващ се с премъдрост — такъв рисува Исус евангелистът Лука. Църковните отци добавят: „Неговият ум се пробуждаше с развитието на тялото му“ (ръкописите на Ватикана, Синая, Беза).

Обърнете внимание: оказва се, че в момента на зачатието божественият разум на Христос още не е бил в пълен разцвет. Значи, когато се е премятал в майчината утроба, той е бил най-обикновен зародиш? Значи, докато младите му органи са били несъвършени, неговият божествен ум също е бил несъвършен? Странно, странно…

Малкият Исус не избегнал затрудненията, с които се сблъсква всяко дете, но на него поне му провървяло, че в умствено отношение се развивал необикновено бързо.

Нищо не му струвало отведнъж да се научи да чете: достатъчно било само да го пожелае. Но той предпочел да не го пожелае и започнал да се учи на четмо като всички деца — от сричането.

Първата му учителка била неговата майка: тя го учела да чете по библията. „В свещеното писание се говорело за самия него — пишат богословите, — Мария знаела кой е той, така че като го учела, в същото време не забравяла да се покланя пред него.“

Представям си ясно как са минавали тези уроци, придружени с покланяне; те наистина са били доста забавни.

Мама. Исус, разкажи урока.

Момченцето. Мамо, успах се и не успях да го науча…

Мама. Тогава покажи домашното си.

Момченцето. Мамичко, знаеш, че бях много разстроен, защото на едно изречение съвсем се запънах. А после направих едно огромно мастилено петно и, честна дума, хвърлих тетрадката в огъня…

Мама. Калпазанин! За наказание днес няма да получиш десерт.

Момченцето (хленчейки). Мамо, мамичко, няма повече!…

Мама (на себе си). Какво направих! Накарах моя бог да плаче…

Момченцето (успокоява се). Аз пък искам десерт, искам! И ти нямаш право да ме лишаваш от десерт, защото аз съм властелин на света!

Мама (скръстила молитвено ръце). О, господи мой, Исусе Христе, моля те, не се сърди на майка си, твоята робиня! Ще ти дам огромна филия хляб със сладко, о, мой божествени господарю!

Момченцето. Чудесно, мамичко, ето така е по-добре! Ти си знаменита! Да смятаме, че урокът е завършил, затова, мамче, падай на колене и ми се покланяй!

Майката коленичи и се покланя на момченцето.

Не бива да се мисли, че винаги е било така. Развитият не за годините си Исус обикновено съвестно си учел уроците и идвал на занятията със старателно написано домашно. Това, на което го учела мамичка, като между другото му се покланяла, било от полза за детето.

Когато Исус станал на дванадесет години, Йосиф напомнил на Мария, че според еврейския закон трябва да отведат малкия в Ерусалим.

Действително, на тази възраст еврейското момче отчасти се освобождавало от родителската опека. Отвеждали го в синагогата и то си слагало на главата лента с филактерии — късчета пергамент, изпъстрени със свещен текст, — така то ставало „син на закона“, длъжен да изпълнява всички негови предписания. А едно от главните предписания било да посещава Ерусалим по време на празника пасха.

Отрокът Исус бил дванадесетгодишен (Лука, гл. 2, 42), когато за първи път заедно с родителите си отишъл в Ерусалим. Назарет се намирал на сто и двадесет километра от Ерусалим. Пътуването траяло три-четири дни.

Светото семейство прекарало в Ерусалим и седемте пасхални дни. Водели Исус в храма и във всички панаирни бараки, където показвали брадати жени, великани и тем подобни. Пасхата била истински национален празник, от който, както през всички времена, се възползували всевъзможните шарлатани, за да обират зяпльовците.

След свършване на празненствата Йосиф и Мария се наканили да си вървят и се присъединили към кервана, който потеглял към Назарет. В края на първия ден от пътуването бащата и майката изведнъж открили, че синчето им е изчезнало някъде: те го загубили, както се губи най-обикновен чадър.

Ще цитирам евангелието:

„А когато се връщаха след свършване на празничните дни, отрокът Иисус остана в Йерусалим; и не забелязаха това Йосиф и майка му. Като мислеха, че той върви с дружината, изминаха един ден път, и го търсиха между роднини и познайници; и като го не намериха, върнаха се в Йерусалим и го търсеха“ (Лука, гл. 2, 43–45).

— Ама че беля! — суетял се Йосиф. — Не си ли спомняш, Мария, дали той беше с нас, когато излизахме от бараката с шестглавата крава?

— Не съм сигурна, но ми се струва, че беше.

— Да, да, тогава Исус беше с нас и ние му купихме вафли… Стоп! Зная къде сме го загубили!…

— Къде?

— При очарователната Береника, русалката!

— Ами!

— Главата си залагам!

— Аз пък мисля, че месията е останал в зверилника, при дресираните кучета… Забеляза ли, Йосиф, какъв интерес събудиха те у него, особено пуделът, който ходеше по въже?

— Може и да си права… Хайде да идем в кметството, да научим къде са се дянали тия дресьори.

— Дано само тия проклети клоуни не са отвели нашия малък Исус! — завайкала се Мария. — Не искам синът ми да стане въжеиграч!…

— Не се вълнувай, скъпа, не се вълнувай — успокоявал я Йосиф. — Ще го намерим: уверен съм, че той е в кметството, при портиера, заедно с изгубените ключове…

Те го търсили навсякъде, обърнали се към градските власти, отбивали се в увеселителните заведения: Исус сякаш потънал в земята!

Йосиф просто изпаднал в отчаяние. Не можел да повярва в сполетялото го нещастие; скубел си косите и се укорявал — и трябва да кажем, не без основание — в лекомислие. Вече му се привиждал страшният съд и той чувал гръмовития глас на всевишния:

— Ела тук, Йосифе!… По-близо, по-близо! Сега ще те стрия на прах!… Аз ти доверих моя син, по-точно сина на гълъба, за да го гледаш. Това дете е месия, предстоеше му да изкупи греховете на човешкия род… Разчитах на тебе и се надявах, че ще съумееш да отгледаш божествения малчуган, както бих направил аз, ако имах време да сляза на земята… А какво излезе? Едва навършило дванадесет години, и ти взе, че го изгуби! Не, това нехайство надхвърля всички граници!… Знаеш ли ти, че по твоя вина човешкият род не дочака спасение? Ами че моят месия изобщо не можаха да го намерят?! И ти си мислиш, че това ще ти се размине? Твоето лекомислие е престъпление и ти ще понесеш сурово наказание. Затова аз те осъждам на трижди вечен затвор в ада. Ти си го заслужи!

Клетият дърводелец непрекъснато се питал дали всичко това не е сън — толкова невероятно му изглеждало сполетялото го нещастие. Той през половин час разравял по един от куфарите си, за да провери дали пък малкият немирник Исус не се е скрил там.

Мария била просто убита от мъка. Тя предпочитала да изтърпи каквито и да е страдания само и само да се избави от терзаещата я тревога.

Безрезултатното търсене продължило два дни и чак на третия ден те намерили момчето „в храма, да седи между учителите, да ги слуша и запитва; всички, които го слушаха, чудеха се на разума и отговорите му“ (Лука, гл. 2, 46, 47).

Очевидно Исус наистина е бил вундеркинд. Той влязъл в храма смело и уверено като у дома си и веднага задал няколко заплетени въпроса на най-изкусните богослови и с голямо удоволствие ги насадил на пачи яйца.

Но учителите от храма не се нуждаели от хитрост на заем. Тук се намирало висшето еврейско духовенство: „Хилел, почитан наравно с Мойсей и още запазил цялото величие на старостта; непреклонният Самай, който завързвал всичко, което развързвал Хилел; Йонатас, син на Юзиел, чието слово било толкова пламенно, че птиците, когато прелитали над главата му, или изгаряли, или се превръщали в серафими^[1]. Наред с тях родителите на Исус могли да видят още свещеника Симеон, същия, който пророкувал по време на церемонията очистяне, и Йосиф Ариматейски, сенатора“.

И малкият Исус смаял всички тези хора. Той посвоему заплитал и разплитал сложните теологични проблеми. В края на краищата всички сметнали за по-благоразумно да замълчат. Исус никому не давал да каже дума и те с отворени уста слушали неговото глаголстване.

Но въпреки слисването, което тази сцена предизвикала у Мария, тя не могла да забрави какво е преживяла и си изляла мъката в горчиви упреци:

— Какво значи това, немирнико? Избягал от родителите си и докато баща му и майка му не знаят какво да мислят и го търсят по целия град, той си седи тук и философства! Марш в къщи, хаймана такава!

Исус, който винаги знаел какво да каже, отговорил насмешливо, като успял да се измъкне:

— Туй то! А защо ви е трябвало да ме търсите? Не знаете ли, че аз трябва да се занимавам с въпросите, свързани с моя баща?^[2]

Но Йосиф, който се смятал за единствен законен татко, не искал да слуша подобни шеги. Той хванал малчугана за ухото и го измъкнал от храма, след което светото семейство в пълен състав се отправило за Назарет.

Има основания да се предполага дори, че Йосиф, за да избегне подобни лудории, веднага сложил край на по-нататъшното учение на момчето и оттогава започнал да го учи на занаят. Той го взел в работилницата и нашият млад мислител станал прост ученик на дърводелец, докато манията да поучава не го овладяла отново.

И наистина, когато съгражданите на Исус чули как той поучавал в назаретската синагога, възкликнали (това е казано в евангелието): „Та това е дърводелец, синът на Мария“.

До тридесет години Исус живял спокойно, трудил се в работилницата, като боравел с триона и рендето, а когато Йосиф умрял, той заел неговото място.

Сега ни предстои да видим как той с цялата сериозност се заел с онова, което наричал своя божествена мисия и което в последна сметка се свеждало до скитосване и празнословие.

От деня, когато Исус започнал с часове наред да дрънка, седнал между учителите в Ерусалимския храм, той станал достоен да го наричат Слово — езикът му наистина мелел добре!