Лео Таксил
Забавно евангелие (43) (или животът на Исус)

Глава XLI
Разходка по вода пешком

И ги видя да се измъчват при плаването, понеже им беше противен вятърът; а около четвърта стража през нощта приближи се до тях, като ходеше по морето, и искаше да ги отмине.

Като го видяха да ходи по морето, те помислиха, че е това е привидение и извикаха; защото всички го видяха и се смутиха. Той веднага заговори с тях и им рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се! И влезе при тях в кораба; и вятърът утихна. И те извънредно се слисаха и чудеха в себе си.

Марко, гл. 6, 48–51.

Смятам, че никой не ще се учуди, като научи, че след това масово чудо, извършено пред очите на многохилядна тълпа, жителите на Витсаида решили да хванат Исус и да го провъзгласят за цар.

Замисълът бил напълно логичен. Витсаидчани съвсем резонно разсъждавали, че ако имат такъв всесилен вожд, той ще им осигури победа над всеки враг, като се започне с римските легионери, от които им дошло до гуша.

Но тази перспектива никак не блазнела живото Слово. Синът, на гълъба кацнал на импровизираната катедра на хълма, за да излее оттам потоците на своето красноречие, а съвсем не за да стане главнокомандващ на въстаниците и да се забърка в някаква военна авантюра. Защото неговият час още не бил дошъл — пак старата формулировка.

Като му съобщили за намеренията на жителите на Витсаида, Исус решително запротестирал.

— Не, не и не! — извикал той. — Не ми е нужна никаква корона! Оставете ме на мира, аз искам да изцерявам своите неми и паралитици, а останалото не ме интересува.

Но апостолите били на друго мнение. Те мечтаели за слава и напълно споделяли войнствените стремежи на витсаидчани. Ето защо те се опитали да разубедят Исус.

— Господи — говорели апостолите, — ако ти възглавиш въстанието, което отдавна вече назрява, победата сигурно ще бъде наша. Ние ще покажем на тия римляни къде зимуват раците, ще видиш.

— Ще видя, но какво? — троснато отвърнал миропомазаният. — Срещу нас ще бъдат не само римските легиони, но и войската на Ирод и войниците на синедриона!

— Че какво от това! Ти нали си син божи, за какъв дявол ще се боиш? С една своя дума ти ще направиш на пух и прах всички наши противници, колкото и многобройни да са те.

— Напълно възможно е, но да възглавявам въстанието не влиза в моите планове.

— Но послушай, учителю…

— Никакво „но“! Аз сам зная какво да правя. Щом сте ме избрали за свой водач, благоволете да се подчинявате! Сляпото подчинение е първа добродетел на християните. Така че вие веднага ще се качите на лодката и ще заминете за Капернаум. И моля без пререкания!

Клюмнали глави, апостолите се подчинили. Когато лодката им била вече далеч, Исус отправил тълпата, която отново се събрала да го послуша, и като се възползвал от тъмнината, избягал в планината. Най-сетне останал сам!

В това време над долината на Йордан се спуснали облаци и късно вечерта се разразила буря. Тивериадско море се развълнувало от вятъра и водата започнала да залива лодката на апостолите. Положението им далеч не било утешително, още повече, че богопомазаният чудотворец този път отсъствал.

Апостолите проклинали съдбата си. Те се опитали да се борят, но всичко било напразно. Бурята все повече се усилвала, вълните се надигали, ладията им загубила управление и се отклонила от курса.

В четири часа сутринта те все още били на половин път от брега и опасността ставала все по-реална.

Внезапно апостолите видели недалеч човек, който преспокойно шествал по водата. Можели да се закълнат, че се разхожда по твърда земя — толкова уверено и невъзмутимо крачел от вълна на вълна. Обкръжавало го ярко сияние. Това бил Исус.

Логично било апостолите да се зарадват, като решат, че техният учител бърза да им помогне. Но не! Обезумели от ужас, те започнали да стенат и крещят:

— Престанете най-после да се дерете, глупаци! — не издържал миропомазаният. — Това съм аз.

— Не, не, не е той! — застенали апостолите. — Това е призрак!

— Казвам ви, че съм аз.

Пръв решил да му повярва Симон-Петър.

— Господи — едва избъбрил гой, — ако това наистина си ти, заповядай ми да дойда при тебе по водата!

— Ела, Петре, щом ти се иска!

— А гарантираш ли, че няма да потъна?

— Давам ти честна дума.

Петър моментално се метнал през борда на лодката и предпазливо тръгнал към миропомазания. В дъното на душата си той все пак се опасявал да не би тая неустойчива пътечка да му изиграе лоша шега. Но отначало всичко вървяло добре. Той крачел по вълните като по асфалт, само дето хвърчали пръски! Но изведнъж връхлетял силен вятър — и бух! Апостолът пробил неравната повърхност и започнал да потъва. Когато водата му стигнала до колене, той сериозно се разтревожил за кожата си.

— Учителю! Учителю! — закрещял Петър с неузнаваем глас. — Спаси ме, потъвам.

— Само ти се струва така — възразил Исус, който ловко балансирал на гребена на вълната. — Погледни! Виждаш ли колко здраво стоя?

— О не, учителю, на мене съвсем не ми се струва. Може би за тебе, сина на гълъба, тази течност е достатъчно устойчива, а за мен не е… Та аз съм всичко на всичко един обикновен апостол… О, господи, побързай, че ми стига вече до пъпа. Измъкни ме за бога, моля те… И за какъв дявол ти хрумна да ме подмамиш от лодката в тая влага? Просташка шега! Спаси ме, о господи!

Накрая Исус се смилил над нещастния Петър, който джапал като простреляна патица. Той му протегнал ръка, издърпал го на повърхността и приятелски го смъмрил:

— Ако ти приятелю, не беше се усъмнил в мене, щеше да избегнеш банята. Сам си виновен, маловерецо!

След това, като се крепели един другиго, те се добрали до лодката.

Щом Исус прекрачил през борда, вятърът тозчас утихнал и те веднага се озовали на местоназначението (виж евангелие от Матей, гл. 14, 22–33; от Марко, гл. 6, 45–52; от Йоан, гл. 6, 16–21).

Сега вече апостолите не се съмнявали. Те паднали на колене пред своя водач, който така ловко ги спасил от гибел, и му казали:

— Да не мръднем от мястото си, ако ти си обикновен пророк. Ти наистина си син на гълъба, а значи, син божи!