Лео Таксил
Забавно евангелие (56) (или животът на Исус)

Глава LIV
Последните притчи и последни заплахи

И когато Иисус излезе от храма и си отиваше, учениците му се приближиха да му покажат сградите на храма. А Иисус им рече: виждате ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат. И когато седеше на Елеонската планина, дойдоха учениците му при него насаме и рекоха: кажи ни, кога ще бъде това, и какъв ще бъде белегът за твоето пришествие и на свършека на света? А Иисус им отговори и рече: пазете се, да ви не прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат с мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина.

Матей, гл. 24, 1–5.

Бидейки бог, негова милост Христос все пак си оставал и човек; знаем вече, че винаги имал на разположение две същности за избор. Нощта, прекарана под открито небе, доста го уморила. Освен това през целия предишен ден, който започнал уж с триумф и завършил с бягство, той никъде не сварил дори да похапне. Възторгът на тълпата може да бъде опияняващ, но той не е много хранителен; треперенето в колената убива апетита, но когато краката престанат да се тресат, гладът става още по-осезателен.

Празният стомах жестоко присвивал живото Слово. А наоколо било голо поле. Как да отговееш тук?

— Петър! Яков! Андрей! Йоан! Вартоломей! — завикал изгладнелият син на гълъба.

Апостолите дотичали на неговия зов.

— Сетихте ли се да вземете от Ерусалим нещо за ядене?

— Разбира се, господи.

— Чудесно. Дайте всичко насам!

— Но, господи…

— Какво „но“?

— Но ние още снощи изядохме всичко.

Исус не могъл да сдържи своя вик на разочарование и досада.

— Тогава намерете каквото и да е!

— В това голо поле? Откъде да го вземем, господи?

— Добре. Сам ще отида на пътя, дано намеря поне някоя дива смокиня…

Покрай пътя се ширели овощни градини, сред които се криели вилите на ерусалимските богаташи. Някои клони на дърветата се подавали извън оградите и се простирали над пътя. Трябва да отбележим, че според еврейския обичай всеки пътник има право да утоли глада и жаждата си с плодове от крайпътните дървета, ако клоните им излизат извън оградата.

Първото такова дърво, което забелязал Исус, се оказало великолепна смокиня. Гладният син на гълъба едва ли не в тръс се спуснал към него. Той разтворил клоните, опипал листака, но, да се не знае макар, смокини там имало колкото на трепетлика.

Живото Слово, както вече имахме възможност да се убедим, не се отличавало с благ характер. След като не намерил на тая превъзходна смоковница нито една смокиня, Исус позеленял от яд. Наругал невинното дърво и накрая го проклел по всички правила на изкуството. От страх смоковницата в същия миг започнала да съхне.

Този случай, между нас да си остане, за сетен път потвърждава, че кроткият син на гълъба понякога бълвал такива ругатни, че може да му завиди всеки буен луд. Всъщност дървото изобщо не било виновно, че нямало плодове: просто още било рано за тях! Не трябва да се забравя, че това се случило в понеделник преди пасха, а смокините, както знаем, в никоя страна не узряват през ранна пролет. А щом Исус е могъл да изсуши дървото със силата на своята клетва, защо вместо това не е използвал свръхестествените си способности по тяхното пряко предназначение? Много по-хуманно би било да накара нещастната и напълно невинна смокиня мигновено да се обсипе с узрели сочни плодове!

Изглежда Исус не е имал време да помисли по това. Той проклел смоковницата и тя клюмнала. Щом не ми угоди — на ти сега!

Заслужава си да приведем дословно тази история, за която ни разказва евангелистът Марко:

„На другия ден, когато излязоха от Витания, той огладня; и като видя отдалеч една смоковница, покрита с листа, отиде, дано намери нещо на нея; но, като дойде при нея, не намери нищо освен листа, понеже още не беше време за смокини.

И рече й Исус: занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки“ (Марко, гл. 11, 12–14).

Неговият събрат Матей, описващ случая горе-долу по същия начин, добавя: „И смоковницата веднага изсъхна“ (Матей, гл. 21, 19).

Настроението на Исус било такова, че той не могъл да се сдържи да не отиде веднага в Ерусалим и да вдигне там скандал. И ето, той се явил в храма и повторил представлението, репетирано преди три години: нарекъл крадци търговците на гълъби и агнета, преобърнал тезгяхите и масите на сарафите.

По това време светата тайфа изпаднала до крайност и била готова на всичко, само и само да се сдобие поне с малко храна и пари.

След това Исус изцерил на ангро цял куп хроми и слепи. „Слепи и хроми“ — така е казано в евангелието. Никакъв друг болен не получил облекчение този ден. Нека отбележим, че през време на своето пребиваване на земята Исус не изправил нито един гърбав. Може те да са предизвиквали отвращение у него? Никой не знае. Това е свещена тайна.

Един от църковните отци, някой си Езеб, твърди, че същия ден, така наречения чист понеделник, миропомазаният изцерил и един прокажен и направил това, така да се каже, задочно, с писмо. При един от апостолите, Филип, дошли чуждоземци и казали, че искат да видят Исус. Филип ги изпратил при Андрей. Той докладвал на Исус, който не задържал посетителите в чакалнята, а веднага ги поканил на аудиенция.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попитал той.

— Изпраща ни нашият господар Абгар V, царят на Едеса. Той ви предлага убежище в своето царство, ако не се погодите с властите във вашата страна.

Исус им благодарил за това любезно предложение, но отказал да го приеме. Наистина, ако той се беше съгласил, кой щеше да избави от бремето на греха човешкия род, осмелил се да излапа райската ябълка!

Тогава пратениците съобщили, че техният господар се разболял от проказа. Тази страшна болест не щадяла дори царете, но те поне се ползвали с известни предимства: прокажените царе и тогава не били поставяни под карантина.

Исус побързал да успокои своите благородни молители и ги уверил, че негово величество ще се излекува още същия ден, когато получи отговора му.

Евангелистът Йоан споменава за това посещение на знатните чуждоземни, само че той ги представя като гърци, докато Езеб се кълне във всички светии, че това са били пратеници на цар Абгар V (за него между другото никой нищо не знае). Впрочем това няма никакво значение.

Пак Йоан разказва как същия ден вечерта страх обзел господа бога наш:

„Душата ми сега се смути… — казвал той. — Отче, избави ме от тоя час! Но затова и дойдох на тоя час…“ (Йоан, гл. 12, 27).

С други думи: „Татенце, не може ли някак да изклинча от това? Не може ли? Е, тогава да става каквото ще става!“

Във вторник апостолите отново си почесали езиците за прокълнатата от Исус увехнала смоковница.

— Виж ти — забелязал Петър, — и един ден не е минал!

— Аз я видях днес сутринта — обадил се Вартоломей. — Беше по-суха от най-сухия пън.

Живото Слово се намесило в разговора:

— Приятели! Ако у вас има вяра, вие също ще извършите чудеса, не по-малки от онези, които видяхте. Главното е да имате вяра. Докато не се съмнявате, ще можете не само да изсушавате смоковници. Ще можете дори да кажете ей на тая планина: „Премести се от мястото си и падни в морето!“ — и планината тозчас ще се сгромоляса в морето.

Апостолите, които били възхитени от фокуса със смоковницата, се смаяли, когато научили, че и те ще могат да вършат не по-малки чудеса. Те с почуда погледнали Маслиновата планина и смут изпълнил душите им при мисълта, че ще могат да разтърсят такава грамада. Опитайте се за секунда да се поставите на тяхно място.

Към пладне цялата компания отново слязла в Ерусалим. Техният предводител подрънкал още малко в храма, мъчейки се както обикновено да дискредитира фарисеите. Той ги сравнил с хора, които на думи служат на бога, а фактически се подчиняват само на собствените си прищевки.

Разказал следната притча:

„Един човек имал двама сина. Отишъл при първия и му рекъл:

— Иди днес да работиш на лозето.

Той отвърнал:

— Нещо не ми се иска!

Но после се разкаял и отишъл.

Със същите думи бащата се обърнал към втория. Той отговорил:

— Веднага, татенце!

Но преспокойно останал да си седи у дома“.

Тъй като обаче се боял, че фарисеите не ще разберат дори този пряк намек, Исус побързал да уточни мисълта си:

„Истина ви казвам, че митарите и блудните ви преварват в царството божие“ (Матей, гл. 21, 31).

Понеже и това му се сторило недостатъчно, той веднага измислил друга, още по-оскърбителна притча. В нея сравнявал фарисеите с лозари, които вместо добросъвестно да се грижат за лозето на стопанина, убили всичките му слуги, а след това и господарския син. Но ще дойде стопанинът на лозето и на свой ред ще погуби всички немарливи лозари.

Накрая разказал приказка за някакъв свадлив богаташ. Този господин се оженил. На сватбата си поканил много гости. В разгара на пира младоженецът изведнъж забелязал, че един от тях не е в официално облекло. И какво направил нашият младоженец? Той извикал слугите си, заповядал им да хванат госта, който проявил такова неуважение към него, да му вържат ръцете и краката и да го хвърлят в тъмницата, та в непрогледния мрак да разбере какво е плач и скърцане със зъби.

Вбесени от всички тези словесни жилвания по най-чувствителните места, фарисеите решили да отмъстят на Исус и отишли при привържениците на Ирод. Те от своя страна дошли в храма и се престорили, че спорят помежду си, а след това неочаквано се приближили до неуморния дърдорко и го помолили да ги научи на ум и разум.

— Рави — с пресилена кротост се обърнали те към него, — знаем, че по много въпроси вие сте вещ като никой друг. Бъдете добър и ни обяснете: длъжни ли сме да плащаме данък на Цезар или не?

Капанът този път бил поставен хитро. Да осъди плащането на данък, значело да си има неприятности с Понтий Пилат, който управлявал Юдея от името на римляните. Да обяви данъка за законен, значело да угоди на победителите, но да оскърби патриотичните чувства на юдеите.

Ала Исус веднага отгатнал тая хитрост:

— Мили деца! — казал той. — За да ме хванете натясно, трябва да бъдете по-умни. Я ми донесете монетите, с които плащате данък!

Някой му подал един динарий.

— Е, кой е изобразен на монетата и чие име е изсечено върху нея?

— Кесарят. На кесаря! — отговорили му в хор.

— Отдайте, прочее кесаревото кесарю, а божието богу.

Който копаел гроб, сам паднал в него! Живото Слово чисто и просто заобиколило въпроса. Отговорът бил до немай-къде уклончив, но същевременно това било фраза, и то каква! Ето защо непросветената тълпа, която през всички времена е била и си остава жертва на гръмките фрази, посрещнала отговора на Исус с бурни аплодисменти, преминаващи в овации.

След привържениците на Ирод при Исус дошли садукеи — представители на влиятелна юдейска секта.^[1] Те му задали следния въпрос:

— Един садукей имаше шестима братя. Този човек се ожени, умря и остави жена си вдовица. Тя се омъжи за единия от братята на покойния. И той на свой ред умря. Вдовицата се омъжи за третия брат, след това по същата причина за четвъртия и така нататък. В резултат всички братя предадоха богу дух. И тъй, чия жена ще се смята тя, когато в съдния ден всички братя възкръснат?

Исус отговорил:

— Когато всички мъртви възкръснат, мъжете няма да имат жени, а жените — мъже, защото всички ще пребъдат като ангели на небето. Следователно можете да не се безпокоите, няма да възникнат никакви усложнения.

На помощ на садукеите дошъл някакъв писар или книжник.

— Учителю — рекъл той, — щом сте се заели да разрешавате тук богословски проблеми, позволете ми да попитам, коя от Мойсеевите заповеди смятате за най-важна?

— Първата заповед — отговорил Исус. — „И възлюби господа бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила“ (Марко гл. 12, 30). Но има и втора заповед, не по-малко важна от първата: „Възлюби ближния си като себе си“ (Марко, гл. 12, 31).

— Браво! — провикнал се книжникът. — Отличен отговор!

Очевидно този книжник не се стремял подобно на фарисеите, садукеите и привържениците на Ирод да постави живото Слово в затруднено положение. По това време Исус вече се уморил. От всички тези въпроси му дошло до гуша.

Като се обърнал към народа, той се нахвърлил върху враговете си с цялата сила на своето красноречие. Заливал ги с помия, тъпчел ги в калта, оплювал ги и ги сривал със земята. Наричал ги „лицемери“, които „изпояждат домовете на вдовиците“, „комара изцеждат, а камилата поглъщат“, оприличавал ги на „варосани гробници, пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота“, наричал ги „змии, рожби ехиднини“ и т.н., а накрая ги обвинил за кръвта на всички невинни, пролята на земята, като се почне от праведния Авел и се свърши със Захария, сина Варахиин.

Да наречеш някого убиец на Захария у юдеите се смятало за най-страшната обида. Това било по-лошо, отколкото например да наречеш някой Дон Жуан евнух. Израилтяните считали убийството на Захария за най-тежкото престъпление, заради което разгневеният Яхве наказал Ерусалим. И въпреки че убийството на Захария било станало преди около сто години, евреите хвърляли това чудовищно обвинение в лицето на онези, които мразели.

Захария бил свещеник, който принасял жертвите. Неговите колеги пречукали Захария при изпълнение на служебния дълг, когато той отивал към олтара. Но кръвта му продължавала да сълзи върху плочите на храма и нищо не можело да я измие. Когато цар Навуходоносор дошъл в храма, видял бликащата кръв и се слисал. В желанието си да омилостиви кръвта на праведника царят решил да отмъсти за него: заповядал да довлекат на същото място всички равини и да ги съсекат. Но кръвта продължавала да блика. Царят наредил да хванат децата, които се връщат от училище, и също ги принесъл в жертва. Кръвта кипяла както преди. Навуходоносор повикал младите жреци и тях убил. Кръвта на Захария не, се успокоявала. Близо сто хиляди жертви изобщо не могли да омилостивят кръвта на този праведник. Тогава Навуходоносор се приближил до мястото на убийството и призовал:

— Захария! Захария! Ти вече унищожи цвета на своя народ. Нима искаш до крак да изтребя юдеите?

Едва след тези думи кръвта престанала да кипи.

Такава е легендата за Захария. Както виждате, да обвиниш някого за неговата смърт не било шега. Затова фарисеите, които неведнъж замисляли да си разчистят сметките с Исус, решили този път да не отлагат работата.

Докато те плетели козни против живото Слово, то, придружено от апостолите, се разхождало из храма и наблюдавало работите по реставрирането. На една от терасите имало дискоси. Знаем, че този обичай се е запазил до наши дни: в много черкви поставят блюда за пожертвувания за параклис „Св. Богородица“, за панихида на душите на неправедните, за поддържане на храма, за издръжка на семинария, за подпомагане на бедните, за покръстване на малките китайчета, за бог знае какво — всички дискоси и поводи не можеш изреди. В Ерусалимския храм тези дискоси били тринадесет, един от друг по-голям, с ненаситна зинала паст, в която вярващите, перчейки се един пред друг, хвърляли големи сребърни монети. Но ето че се приближила бедна женица и срамежливо пуснала в дискоса две медни монети, равни на един кодрант, както казват евангелистите, т.е. около двадесет копейки.

— Видяхте ли тази бедна жена? — попитал Исус апостолите.

— Да, учителю.

— Знайте тогава, че тя даде повече от всички останали богаташи, защото те дават излишъка от своите богатства, а тя — кой знае? — Може би пусна последните грошове, от които сама се е нуждаела.

За да бъде логичен докрай, той би могъл да добави, че дори богатите, даващи излишното си, са били далеч по-щедри от самия него, защото и той, и неговите апостоли нито веднъж не пожертвали дори пукнат грош.

След като се покатерил на строителните скели, Исус заявил, че не си струва да довършват храма, тъй като в един прекрасен ден от него няма да остане камък върху камък. В случая той не излъгал, защото такава е съдбата на всички архитектурни паметници: колкото и здраво да ги строят, те не могат да устоят на разрушителната сила на времето.

И най-сетне привечер Исус завел своите апостоли на Елеонската планина, на която навярно е гледал като на нощен приют. Преди да легнат в постелята, т.е. да се опънат на тревата, той им разказал за приспиване последния анекдот.

Имало едно време десет девственици, които трябвало да бъдат шаферки на сватбата на своята приятелка. По обичая и десетте дошли вечерта в дома на невестата. Но работата била там, че пет от тези девици били мъдри, а пет неразумни. И пак по обичая всяка от тях си донесла светилник, та под неговата светлина да прекара нощта. Но петте неразумни девици забравили да налеят масло в светилниците. И случило се, че младоженецът се запил на прощалната вечер със своите приятели и се върнал едва след полунощ, когато всички девици заспали. Но изведнъж се раздал силен вик: „Младоженецът идва! Излезте да го посрещнете!“ Десетте девственици скочили като една, но на петте, онези, на които им се свършило маслото, светилниците вече били угаснали.

— Дружки мили — обърнали се петте неразумни деви към петте мъдри, — капнете ни масълце от вашите светилници.

— Много ви се иска — отвърнали петте мъдри деви. — А ако на нас самите не стигне! Тичайте по-добре в бакалницата и си купете!

Петте неразумни деви се понесли към търговеца на масло. Но за тяхно нещастие, докато те тичали, младоженецът, петте мъдри деви и невестата влезли в покоите, сватбата започнала и затворили вратите на къщата, за да се напируват на воля, без да се страхуват от неканени гости. След известно време някой почукал: това били петте неразумни деви, които се запасили с масло.

— Кой е? — попитал младоженецът.

— Ние сме, петте приятелки на вашата съпруга — отговорили девите. — Вие пирувате и ние също искаме да бъдем с вас.

— А къде бяхте по-рано, пиленца? — възразил младоженецът. — Сега вече е късно и аз не искам да зная за вас.

И той не им отворил вратата.

Цялата тая безсмислица доставила голяма наслада на апостолите.

Но Исус не искал да заспят с непристойни мисли, затова започнал подробно да им описва как ще настъпи краят на света. Тази басня е позната на всички.

Внезапно ще се отворят гробовете, всички скелети ще се облекат в плът, разпилените членове ще се съединят и дори онези, които са намерили покой в стомаха на човекоядците или хищните зверове, на бърза ръка ще изскочат от своите живи гробници, така че всички ще се явят на божия свят цели и невредими. Милиарди и милиарди хора, всички, които някога са живели на земята, ще се съберат на куп в тясната долина на Йосафат. Тогава ще се появи всевишният съдия, покачил се на сияещ облак. Ще има маса мълнии с гръмотевици, но без дъжд. Ангелите ще надуват тръбите, ще се вдигне адски шум! Това ще означава началото на страшния съд: „Станете! Съдът идва!“ Съдът ще се състои единствено от господ бог, но понеже той е троен, формалностите ще бъдат спазени: в себе си той ще въплъти и съдията, и заседателите. Разглеждането на делата няма да отнеме и секунда.

— Овците надясно! — ще викне съдията. — Козлите наляво!

Овци ще се окажат всички онези, които са се ползвали с благоволението на свещениците, останалите ще бъдат козли. Присъдата също ще бъде кратка.

— Благословени овчици — ще каже председателят на съда, — от днес и вовеки веков наследете царството небесно с всички негови радости. А вие, пръчове проклети, също толкова време ще горите в огъня и никога няма да се опържите в собствената си лой. Що се отнася до дяволите, които ще ви пържат, и те ще горят в същите пламъци.

Във връзка с всичко казано по-горе може да се намерят сведения в първоизточниците. Влизането на Христа в Ерусалим е описано у Матей (гл. 21, 1–2), Марко (гл. 11, 1–2), Лука, (гл. 19, 29–44 и гл. 21, 37–38), Йоан, (гл. 11, 55–56 и гл. 12, 12–19); проклинането на смоковницата — у Матей (гл. 21, 18–22), Марко (гл. 11, 12–14, 20–26); скандалът в храма — у Матей (гл. 21, 12–17), Марко (гл. 11, 15–19), Лука (гл. 19, 45–48); посещението на гърците при Исус — у Йоан (гл. 12, 20–50); притчата за двамата синове — у Матей (гл. 21, 28–32); притчата за лозарите-убийци — у Матей (гл. 21, 33–46), Марко (гл. 12, 1–12), Лука (гл. 20, 9–19); за динария на кесаря — у Матей (гл. 22, 15–22), Марко (гл. 12, 13–17), Лука (гл. 20, 20–26); въпросът на садукеите — у Матей (гл. 22, 23–33), Марко (гл. 12, 18–27), Лука (гл. 20, 27–39); въпросът на книжника — у Матей (гл. 22, 34–40), Марко (гл. 12, 28–34), Лука (гл. 20, 27–39); охулването на фарисеите — у Матей (гл. 22, 1–36), Марко (гл. 12, 38–40), Лука (гл. 20, 45–47); лептата на вдовицата — у Марко (гл. 12, 41–44), Лука (гл. 21, 1–4); разрушаването на храма — у Матей (гл. 24, 1–2), Марко (гл. 13, 1–2), Лука (гл. 21, 5–6); притчата за мъдрите деви и неразумните деви — у Матей (гл. 25, 1–13); страшният съд — у Матей (гл. 25, 31–46).