Лео Таксил
Забавно евангелие (38) (или животът на Исус)

Глава XXXVI
Семейството според Исус Христос

И му обадиха, като казваха: майка ти и братята ти стоят вън и искат да те видят. А той им отговори и рече: моя майка и мои братя са тия, които слушат словото божие и го изпълняват.

Лука, гл. 8, 20–21.

Весел и доволен от своята победа, господин Исус се върнал в Галилея, в околностите на Назарет. Непреодолимо го теглело към този град, където получавал само ритници и плесници. Сякаш се е бил заклел, че последната дума все пак ще бъде негова.

Отначало той се опитвал да си създаде тук репутация на пророк, като произнасял вдъхновени речи, но съгражданите му го взели на подбив. След това с измама се промъкнал в синагогата, за да разиграе ролята на учен доктор от Ерусалим, но те го познали, смъкнали го от катедрата и едва не го хвърлили от планината в пропастта. Този път синът на гълъба решил да постигне успех с помощта на жените.

Той вече предварително предвкусвал как ще смае земляците си, когато се яви придружен от Магдалина, дама наистина твърде ефектна и при това невероятно богата.

Да бъдеш обичан и да те обичат заради самия тебе — за това може само да се мечтае!

Ако Исус е имал такава мечта, сега тя се осъществила.

Той, просякът, бил обикнат от жена със завидно състояние. Той съвсем не бил хубав и въпреки това си намерил очарователна любовница, апетитна като сочна ренета.

Впрочем, какво говоря? Сега той имал не една, а цял куп влюбени в него почитателки! Навсякъде го следвал истински харем! Любимата султанка била, разбира се, Магдалина, но в интерес на истината трябва да отбележим, че не само тя дарявала Исус с вниманието си.

В евангелието се споменават имената на още две негови поклоннички: Йоана и Сусана. За Сусана няма никакви сведения освен това, че нейното име на древноеврейски означава „цвят на лилия“. Колкото до Йоана, свети Лука съобщава, че тя била жена на някой си Хуза, управляващ едно от именията на Ирод. Когато видяла веднъж Исус, тази Йоана си казала: „Ето мъжа, който ми е нужен!“ И като продала имуществото си, тя изоставила мъжа си, за да последва Христос.

— Който ме обича, ще тръгне след мен! — твърдяло живото Слово.

И наистина след него вървяла тълпа жени, бивши съпруги, избягали от мъжете си, или проститутки, вземащи на час или за един сеанс. Всички те били отчаяни любителки на забранените ябълки и всички били загубили ума си по своя господар и повелител.

Те така обожавали Исус, че били готови да го издържат със собствените си пари. Той от своя страна без стеснение се ползвал от добротата им.

И нека читателите не си мислят, че преувеличавам. В евангелието за това е написано черно на бяло.

Отворете евангелие от Лука, глава осма, втори и трети стих. Там е казано твърде прозрачно, че с него са били „… някои жени, които той е излекувал от зли духове и болести: Мария, наричана Магдалина, от която бяха излезли седем бяса, и Йоана, жена на Хуза, домакин Иродов, и Сусана, и много други, които му услужваха с имотите си“.

Както виждате, няма къде да бягате, господа попове!

Така е написано: „услужваха му с имотите си“ и подписано: „свети Лука“.

Предполагам, че ви е известно как се наричат типовете, които позволяват на жените да им „услужват с имотите си“. Това име е прекалено неприлично, за да мога да го напиша, макар че този, за когото става дума, напълно го е заслужил, затова моля за разрешение да заменя общоприетия термин с по-съвременно и по-малко грубо нарицателно име — алфонс.^[1]

И така, сутеньорът Христос смятал, че стои над всички предразсъдъци. Той започнал със скитничество и стигнал дотам, че преминал на издръжка на своите дами. Като тръгнал по този път, той неминуемо трябвало да свърши с бесилката, което в края на краищата станало, защото кръстът в ония времена е играел ролята на вулгарната бесилка. Прелестен персонаж, нали? Свещениците избрали като образец за християнските овчици напълно завършен тип на герой. Те като че ли са решили просто да се подиграват с доверчивите наивници, като са създали легендата за съвсем, фантастичния богочовек, като са му приписали черти на скитник и сутеньор, вместо да направят от него почтен баща на семейство, добродетелен гражданин и честен труженик!

Но не, изглежда такава е самата природа на религиите, та те обожествяват и канонизират най-отвратителните човешки черти.

Това заслужава внимание. Създателите на култове, когато се заловят за работа, навярно разсъждават по следния начин:

— За да водим народа за носа, трябва да го накараме да повярва в някакво висше същество, нещо като свръхестествен палячо, който ние управляваме като марионетка. Но за да могат простите умове да разберат това висше същество и то да им стане близко, необходимо е да му придадем чисто материална форма, нужно е да го заставим да прекара поне няколко години в познатата на всички земна обстановка, в човешка кожа. Но ако започнем да боготворим истински човек, справедлив, честен, трудолюбив, достоен за всякакво уважение като син, баща и съпруг, надарен с всички добродетели на великите хора, за това няма да имаме никаква заслуга. Такива хора са уважавани и без нас и ние ще се окажем вън от играта. Нашата задача, задачата на богословите, е съвсем друга. Ние трябва да пожонглираме с алогизми, да натрупаме абсурд върху абсурд, да представим порока като добродетел, а злото като добро и като оплетем по този начин простите хорица, да овладеем умовете им. Затова нека превърнем нашия бог в последния скитник.

Като начало нека той има най-нелепия произход, да кажем — от птица. След това да го направим лош син и брат, а заедно с това и лентяй, който предпочита безделието пред труда. Вместо да уважава законите на своята страна, нека той непрекъснато ги престъпва и нарушава. Нека се занимава с шарлатанство, просия и кражби. Нека се влачи с проститутки, които да го издържат със спечелените от тях пари. Нека избира сподвижниците си между последните негодници и дори между такива отрепки като предателите на родната страна. Нека той сам прелюбодейства и оправдава прелюбодеянието. Нека притежава всички възможни пороци: тщеславие, малодушие, нечестност и лъжливост. И нека жалкият му живот има напълно заслужен край: позорно да го окачат на бесилката между двама крадци, единият от които да се окаже негов приятел. И тогава, след като измислихме легенда, която от начало до край трябваше да въплъщава образа на Сатаната, ние ще кажем на народа: „Това е бог, молете се за него!“ А всички онези, които се окажат толкова слепи, че да не видят в тая басня нищо друго освен мръсотия, лъжа и престъпления, да бъдат навеки проклети и отритнати дори и ако самите те някога са били удостоени с обожествяване. Онези пък, които повярват в нашата легенда и се преклонят пред нашата богословска фикция — те са наша плячка! Те ще ни принадлежат тялом и духом и всичките им пари също ще потекат в джоба ни.

Ето единственото обяснение, което може да се даде по повод проблемите на боготворчеството. Колкото по-долен е персонажът, толкова по-лесно е да бъде представен за бог. Защото е съвсем очевидно, че не може да се създаде никаква религия, без предварително да бъдат измамени народните маси. Ето защо, за да се създаде нов култ, трябва най-напред да се преобърнат с главата надолу всички понятия за естествения човешки морал.

Именно като се ръководели от тези принципи, теоретиците на християнството създали мита за Исус и без никакво стеснение дали на своя герой чертите на човек, стигнал до най-долното стъпало на низостта.

И на това отгоре са имали наглостта да говорят, че дори роднините му се червели от срам заради него.

Когато семейството на Исус научило, че той отново е тръгнал за Назарет, всички негови близки се чудели къде да се дянат. Те проклинали злополучния скитник, който сякаш си бил поставил за цел да ги покрие с безчестие и позор.

Като се опитвали поне външно да спазват приличието, роднините си давали вид, че съжаляват Исус.

— Горкият момък! — отговаряли те на онези, които идвали да им разкажат за поредните щуротии на бившия дърводелец. — Той се е побъркал! Съвсем се е смахнал! Той вече не може да отговаря за постъпките си.

Но дълбоко в душата си те смятали своя мил роднина за изпечен негодник, който трябва колкото може по-скоро да бъде затворен в такова място, че да не може вече да прави своите номера.

За тази цел те всички вкупом тръгнали да посрещнат Исус, за да го хванат и турят под ключ.

Тази подробност е отбелязана в Евангелие от Марко (гл. 3, 21): „… близките му отидоха да го приберат, понеже се говореше, че бил извън себе си“.

Това било семейна работа и в нея решили да участват всички сродници: братята, сестрите, братовчедите и дори майка му Мария не пожелала да остане настрана.

Начело на експедицията застанали четиримата братя на Христос: Яков, Иосия, Юда и Симон (Марко, гл. 6, 3).

Но когато стигнали до мястото на срещата, да се доберат до Исус се оказало невъзможно. Синът на гълъба изцерявал поредния обладан от зли духове, който по думите на евангелиста Матей бил ням и сляп, а по думите на евангелиста Лука — само ням.^[2] Миропомазаният бил зорко охраняван от своите апостоли: той предварително им заповядал в никакъв случай да не пускат при него роднините му, ако изведнъж им хрумне да дойдат за него в Назарет. Както виждате, той не се доверявал много на своето семейство.

Всичко това станало на широкия път. Фаворитките на Исус си почивали в близката кръчма. Около живото Слово и неговите апостоли се насъбрала голяма тълпа.

Исус заповядал да доведат при него обладания от зъл дух.

— Надявам се, че не си глух? — попитал го синът на гълъба.

Той поклатил глава отрицателно.

— Чудесно! В такъв случай слушай какво ще ти кажа. Приятелю мой, ти си онемял и ослепял (ще се придържаме към версията на свети Матей), защото в тебе се е вселил нечистият. Вместо да те лекувам от немота и слепота, аз просто ще изгоня от тебе дявола и ти тогава ще прогледнеш и ще проговориш.

Обладаният или не обладан от зъл дух, във всеки случай слепоням, мечтаел да си възвърне зрението, а главно — способността да говори. Естествено, той не започнал да възразява срещу поставената от Исус диагноза. Той изгарял от нетърпение да се излекува.

— Ей, дяволе! — завикал Исус. — Кой ти е позволил да си избереш за жилище тялото на този човек? Хайде, излизай, аз ти заповядвам!

Вие, скъпи читатели, разбира се, не се съмнявате, че нечистият дух побързал да се подчини. Той изскочил от устата на сакатия и както винаги издавал гръмогласни вопли, за да не отстъпи от установения обичай. Изцереният тозчас отворил очи и започнал да разказва всякакви анекдоти само и само да покаже, че езикът му съвсем се е развързал.

Чудото, както и трябвало да се очаква, хвърлило във възторг тълпата зяпльовци. Само неколцината улични писари — евангелистите ги наричат книжници, — специално изпратени от фарисеите от Ерусалим, недоволно се намръщили и се обърнали към събраните:

— Добри хора! Вместо да се възхищавате от чудесата на този човек, вие би трябвало да го хванете за гушата и хубаво да му наместите кокалите! Как може той да прогонва обикновените бесове, ако не със силата на Велзевул, княза на бесовете? Ясно е, че той е в сговор с тях, не може да бъде иначе!

Намекът на книжниците улучил в уязвимото място; като образец на инсинуация това било просто находка.

Исус мигновено почувствувал опасността и отговорил на удара с удар.

— Какво разбирате вие, невежите, от такива работи? — провикнал се той. — Не смятайте дявола за такъв глупак! Та за какво ще ми помага той? За да го изгонвам после от обладаните от него? И таз хубава! Врагът човешки не е враг на себе си. Всеки дом, който сам се е разделил и стените му не се поддържат една друга, едва ли ще устои. И ако сатана изгонва сатана, той се е разделил сам против себе си: тогава как ще устои царството му?

Доводът бил солиден. При това и публиката била явно на страната на Христос. Книжниците побързали да си вземат шапките и да се измъкнат, докато е време, освиркани и осмени от тълпата.

Исус се възползвал от случая и произнесъл пред събралите се реч, в която по навик си служел с притчи. Разказал им историята за някакъв човек, който засял нивата си с добро семе. През нощта дошъл негов неприятел и засял същата нива с лошо семе. Доброто и лошото семе поникнали заедно, но лошото излязло плевел, който душел пшеницата. Тогава, за да прибере хубавото зърно, този човек трябвало да оплеви цялата нива — работа, да си признаем, доста неприятна и уморителна; той можел да я избегне, ако беше попречил на своя неприятел да посее лошото зърно, т.е. плевелите.

Смисълът на тази притча, взета от стари източни предания, лесно се долавя:

— Това, което ви говоря аз, е доброто семе, затова вярвайте в моите думи. А главно, бог да ви опази да слушате онези, на които им хрумне да ме дискредитират, защото техните думи са плевели. Ако слушате моите врагове, ще престанете да се пазите, ще престанете да ми вярвате и тогава плевелите неизбежно ще задушат пшеницата.

Свещениците при случай и без случай припомнят тая притча, която те са сложили в устата на своя бог.

Противоположно на нея човешката мъдрост е създала пословицата: „Който слуша една камбана, слуша един звук“.

Следователно, за да си съставиш правилна представа за някакво учение, за някаква религия и нейните служители, трябва да се вслушваш не само в тези, които я възхваляват, но и в онези, които я критикуват.

Ненапразно свещениците са заменили мъдрата пословица с баснята за пшеницата и плевелите.

— Пазете се, овчици, млади и стари! — казват те. — Не четете антиклерикални книги и не слушайте атеистични лекции. Във вас още от люлката са насаждали вяра в нелепостта и доверие към порока. Тази вяра и това доверие вие ще запазите само ако избягвате всичко, което може да ви убеди в противното.

От гледище на борбата за човешките души това е нечестен похват, но какво би останало от религията, ако тя се въоръжеше с честност?

И така, притчата допаднала на апостолите и тълпата.

Изблъскани най-назад, роднините на Исус се съвещавали. Моментът бил явно неподходящ за залавяне на скитника. Събралите се вероятно биха оказали съпротива на едно открито отвличане.

Тогава семейството на Исус решило да прибегне до хитрост и най-напред да подмами миропомазания в някое скрито място. Братята казали, че искат да поговорят с него. Някой от тълпата предложил да им помогне.

— Рави! — обърнал се той към Исус. — Тук е цялото ти семейство: майка ти, сестрите, братята и всички твои роднини. Те специално са дошли от Назарет, за да се видят с тебе.

— Плюя аз на всички тях! — отговорил Исус. — Да си вървят там, откъдето са дошли:

— Почакай, рави, нима не чу: тук е твоята стара майчица!

— Казвам ти, че не ме интересуват!

Тълпата се разместила; Мария, братята и останалите роднини успели да се промъкнат малко напред. Като ги видял, миропомазаният извишил глас, та близките му да го чуят, и възкликнал:

— Нека ме оставят най-после на мира! Коя е моята майка?… Кои са братята ми?… Да не би да са тези, които са дошли от Назарет?… Смешна работа. Освен своите апостоли и добрите жени, които ме обичат, аз нямам друго семейство! Верните ми спътници — ето истинското ми семейство.

И като посочил хубавичкото момче Йоан, което се изпъчило от гордост, добавил:

— Ето любимия ми ученик. За мене той е и брат, и сестра, и жена, и майка. А колкото до тези, които се наричат мои роднини, те могат да се махат! Ясно ли е?

Сродниците на Исус били достатъчно благоразумни да не настояват. Срамувайки се повече от всякога заради недостойния член на своето семейство, те се оттеглили и махнали с ръка на него (виж евангелие от Матей, гл. 12, 22–37, 46–50; гл. 13, 1–53; от Марко, гл. 3, 20–25; гл. 4, 1–34; от Лука, гл. 8, 1–21).

Що се отнася до живото Слово, то изчакало тълпата да се разотиде и заедно с апостолите се запътило към странноприемницата при своите прелестни почитателки.