Лео Таксил
Забавно евангелие (44) (или животът на Исус)

Глава XLII
Изгнание и завръщане в Галилея

Иисус им рече: аз съм хлябът на живота; който дохождаха при мене, няма да огладнее; и който вярва в мене, няма да ожаднее никога.

Но казах ви, че и ме видяхте, и не вярвате. Всичко, що ми дава отец, ще дойде при мене; и който дохожда при мене, няма да го изпъдя вън; защото слязох от небето не за да върша моята воля, а волята на отца, който ме е пратил.

Йоан, гл. 6, 35–38.

Двадесет и четири часа след това произшествие миропомазаният вече проповядвал в капернаумската синагога при голям наплив на слушатели. Освен местните жители тук били и витсаидчани. Като научили, че ладията с апостолите е отпътувала без Исус, те се втурнали да го търсят из планини и долини, за да доведат при него своите болни. Като не открили никъде дърводелеца-изцелител, жителите на Витсаида били дълбоко озадачени. Но не задълго.

През оная епоха още не съществувал нито телеграф, нито телефон. И въпреки това, ако се вярва на евангелието, витсаидчани още същия ден узнали, че синът на гълъба се намира в Капернаум, и пак през този ден успели да пристигнат там.

И така, на следващото утро жителите на двата града се обединили и измолили от живото Слово да ги облагодетелства с една от онези безкрайни речи, чиято тайна била известна единствено на него. Исус, разбира се, не могъл да им откаже. Но когато след проповедта започнали да го молят да повтори чудото от преди два дена, т.е. чудото с размножаването на кравайчетата и пушената селда, миропомазаният се запънал. И то така, че работата без малко не свършила зле.

Дявол да ви вземе! — изревал той. — Ще се промените ли вие някога или не? Или пак сте огладнели, та сте дошли да ми искате хляб? Добре де, ще ви нахраня, само че не с това, за което молите. Ще ви нагостя със самия себе си, защото аз съм хлябът на живота, слязъл от небето.

Като чули това, да си признаем, доста рисковано предложение, присъстващите зароптали въпреки всичките си симпатии към сладкодумния дърводелец.

А той вместо да обясни своята мисъл, продължил с предишния тон:

— Да, да, храната, която ви предлагам, е моята плът. Искате ли да опитате?

— Не! — дружно отвърнали стотици гласове.

— Толкова по-зле за вас. Два пъти няма да ви каня. Вие виждахте как възкресявам мъртъвци. Та ето какво, ако искате да ви възкреся след вашата смърт, ще трябва да ядете моята плът и да пиете моята кръв!

Това людоедско угощение явно не било по вкуса на събралите се. Те на драго сърце щели да си хапнат още веднъж пушена селда с кравайче, но бифтекът от кълките на оратора не съблазнявал никого.

— Това да не е нова притча? — подвикнал му някой. — Надявам се, ти говориш алегорично?

— Съвсем не! „Защото плътта ми е наистина храна, и кръвта ми е наистина питие. Който яде моята плът и пие моята кръв, пребъдва в мене, и аз в него… Който мене яде, ще живее чрез мене“ (Йоан, гл. 6, 55–57).

Това вече било прекалено. Всички събрани се възмутили, включително и многобройните привърженици на Исус, които доброволно го следвали, за да бъдат в кръга на учениците му.

— Стига! — чули се възгласи. — Долу! Това е отвратително! Той се е побъркал!

Но тъй като нито капернаумци, нито витсаидчани желаели смъртта на живото Слово, те се задоволили да го оставят с неговите бълнувания и като плюели, се разотишли по домовете си.

„От това време — тъжно отбелязва евангелистът Йоан — мнозина от учениците му се върнаха назад и вече не ходеха с него“ (Йоан, гл. 6, 66).

Исус останал с дванадесетте апостоли.

— Е — казал той, — може би и вие искате да си отидете?

— А, не! — отговорил Симон-Камен. — Ние съвсем забравихме занаятите, които ни хранеха, и свикнахме да живеем свободно, така че оставаме. Наистина, ако ти сега ни нагостиш с печено от твоето филе, на нас, разбира се, ще ни се повдигне, но с време навярно ще посвикнем. Ти ни показа вече толкова чудеса, че сега нищо няма да ни учуди. Накратко, ние вярваме в тебе. Ако искаш, можем да повярваме още веднъж в символа на нашата вяра: ти наистина си син на гълъба, а значи, син божи!

— Благодаря! — казал Исус. — Благодаря ви, приятели!

Заедно с дузината верни ученици той излязъл от синагогата и тръгнал по улиците на Капернаум. Шокираните граждани гледали след тях и възмутено си говорели:

— Ама пък с хубави работи се занимават, когато останат сами!

— Да бе! В наше време да стигнеш до човекоядство!

— И как пък не им е противно?…

Напълно естествено е, че този случай доста навредил на Христос. В края на краищата той самият разбрал, че му е необходимо за известно време да изчезне от хоризонта. Затова той скоро напуснал града, а след това изобщо заминал от Юдея. След няколко дни Исус бил вече в град Тир, в страната Ханаанска.

Евангелието доста сдържано описва пребиваването на живото Слово сред езичниците. Споменава се само, че Исус оказал услуга на една жена, макар и предварително да я наругал с най-грозни думи, защото синът на гълъба далеч не всякога бил кротък като гълъб.

Тази жена била езичница, по рождение сирофиникианка, и го помолила да изгони дявола от дъщеря й, която страдала от епилепсия.

Отначало Исус й отговорил просташки.

— Моите чудеса не са за кучетата! — казал той.

Горката майка преглътнала обидата.

— Прав си, господи — съгласила се тя, — но и кучетата събират трохите, паднали от масата. Дай ми поне трошица от твоите чудеса!

Исус бил толкова любезен, че престанал да се държи просташки и дал исканата трошица чудо, макар че направил недоволна гримаса.^[1]

След известно време при него довели глухоням.

Ако желаете да се запознаете по-подробно с новия начин на лечение, към който прибягнал този път Исус, настойчиво ви съветвам да прочетете седма глава от Евангелие на Марко.

Накратко станало следното.

Исус пъхнал пръстите си в ушите на пациента, плюл му в устата и извикал:

— Ефата!

Глухонемият тозчас си възвърнал слуха и дар-словото.

След няколко дни на Исус се явил случай да повтори чудото с размножаването на кравайчетата и пушената селда. Ако жителите на Витсаида бяха разбрали, че е направил за езичниците онова, което решително отказал на правоверните в Капернаум, те щяха да позеленеят от завист.

Нашият герой прекарал сред езичниците в Тирските и Сидонските предели шест дълги месеца. През цялото това време той буквално умирал от скука. Тъгувал за, Галилея особено често си спомнял Магдала, където останал неговият малък харем.

Ето защо, когато решил, че е прекарал в изгнание достатъчно време, Исус най-напред забързал към Магдала.

Светите дамички го посрещнали с възторг — иначе и не можело да бъде. Ами че той се губил някъде половин година! Толкова много им липсвал! И през цялото време да не се обади, това лошо момче!

За да отпразнуват завръщането на неблагодарника, се събрали всички набожни одалиски. Обсипвали го с нежни упреци, карали го да се закълне, че вече няма никога, никога да прави така, а накрая простили на непрокопсания пакостник и го възнаградили за всичките шест месеца принудителен пост.

Именно по това време се роди печално известният каламбур, който евангелието приписва на Христос^[2].

Едно утро, когато беседвал със своите апостоли, той изведнъж попитал:

— Слушайте, вие се врете навсякъде и събирате всякакви клюки. Какво говорят хората за мене?

— Да си кажем право — отговорили апостолите, — никой не вярва, че си месия. Ние разпитвахме всеки срещнат. Едни казват, че не си с всичкия, други те вземат за възкръсналия пророк Йеремия — те поне ти признават някакви достойнства, — но повечето наши съотечественици те смятат за изпечен мошеник или шут.

— Ами вие, какво мислите вие за мен?

— Ние, рави — отговорил Петър от името на всички, — мислим както преди. За нас ти си син на гълъба и за такъв те провъзгласяваме навсякъде.

— Прекрасно, приятели мои, доволен съм от вас. Особено от тебе, стари приятелю — обърнал се той към Петър. — Юнак си ти, че се реши да се изкажеш от името на всички, благодаря ти. Изобщо ти си добро момче, затуй слушай внимателно какво ще ти кажа. Ти се казваш Петър, нали?

— Естествено! Ти сам ми даде това име вместо предишното — Симон.

— Та ето, щом ти си Петър, т.е. камък, на тоя камък ще съградя църквата си.

— Прощавай, какво каза?

— Казах, че ще съградя върху Петър, т.е. върху камъка, който си ти, моята църква и портите адови няма да й надделеят (Матей, гл. 16, 18).

— Вратата на ада ли?

— Ами да, адската врата.

— Някак не мога да го проумея…

— Няма значение. Освен това ще ти дам връзка ключове. Това ще бъдат ключовете от царството небесно, от онова царство, което е горе, по-високо от луната. И каквото свържеш на земята, ще бъде свързано и на небесата, а каквото развържеш на земята, горе също ще се развърже.

— Премного съм ти благодарен — казал Симон-Камен. — Това не е малка чест за мен. Ще се постарая да оправдая оказаното ми доверие.

И като се обърнал към останалите апостоли, погладил брадата си и тържествено добавил:

— Чухте ли? И така, решено е: от днес аз съм вицепрезидент на нашето общество! (Виж евангелие от Матей, гл. 15, 21–39; гл. 16, 1–20; от Марко, гл. 7, 1–37; гл. 8, 1–30; а също от Йоан, гл. 6, 22–72).