Лео Таксил
Забавно евангелие (26) (или животът на Исус)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Jésus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавно евангелие, или животът на Исус

Превела от руски: Магдалена Атанасова

Редактор: Надя Узунова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Коректор: Маргарита Савова

Дадена в произв. на 4.XI.1967 г.

Подп. за печат на 22.I.1968 г.

Формат 84X108/32

Печ. коли 31,50

Изд. коли 23,94

Авт. коли прибл. 40

Тираж 25 100

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1968 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава XXIV
Първото фиаско

Когато чуха това, всички в синагогата се изпълниха с ярост; и станаха, та го изкараха вън от града и заведоха на връх рътлината, на която бе построен градът им, за да го блъснат надолу. Но той премина посред тях и си отиде.

Лука, гл. 4, 28–30.

Като приключил пропагандата в Самария, Исус се върнал в Галилея и поел към Назарет.

Насмешките, с които го посрещнали назаряните след събитията в Кана, не давали покой на Исус, но той не се отчайвал и мечтаел да види някога земляците си, които го познавали като прост дърводелец. Слухът за скандала в Ерусалим, мислел си той, трябва да стигне и в Назарет. Ако по пътя успее да затвърди славата си с още нещо, в скромното му градче го очаква истински триумф.

За тази цел навсякъде, където му паднел случай, той се представял за учен, твърде осведомен по всички богословски въпроси.

Приемали го в синагогите и го молели да изнася проповеди. Оставям на читателя да прецени колко охотно е давал съгласието си нашият миропомазан син на гълъба и дали езикът му е работел ловко.

Първият попаднал пасаж от библията му е служел като тема за безкрайни словоизлияния.

Забележете, че макар Исус да не получил образование, той с пълно право се наричал доктор по богословие. Това, което би било незаконно от страна на някой друг, от негова страна изглеждало съвсем естествено; той бил син на гълъба, пипето му сечало и безсмислицата, която можела да излезе от неговата уста, била пророчество, тъй като изхождала от божествено същество. Само гълъбът, негов баща и компаньон в светата троица, е носел отговорност за речите му; те са били внушени от гълъба и в случай на някаква грешка вината естествено би паднала пак върху същия този гълъб.

И така, Исус продължавал да си върши своето, без да се опасява от критика. Когато пристигнал в едно селище, той най-напред побързал към синагогата, където тъкмо имало богослужение.

По онова време всички синагоги се строели еднотипно. Те се отличавали помежду си само по богатството и размерите, които съответствали на значението на града. Всяка от тях представлявала дълга зала, разположена между две портики, а в края на залата се намирало светилището. В синагогите нямало икони и олтар, но затова пък имало дървена ракла, където под покривало се съхранявали „свещените“ книги на Израил. Този предмет от мебелировката, напомнящ по форма сандъка, в който бог седял по време на нощния си разговор с юношата Самуил[1], заемал почетно място в синагогата.

Но най-почитаната част на синагогата било светилището. Именно там се намирали седалките, на които си почивали достопочтените задници на книжниците и фарисеите; там били и местата, предназначени за най-състоятелните вярващи, защото богаташите във всички времена са се ползвали с особеното уважение на духовниците, а светата кесия била и е за тях най-свято измежду светите неща.

В средата на синагогата се издигала своеобразна естрада. От нея равинът четял „свещените“ книги и наставлявал вярващите.

Колкото до паството, то можело да се настани под кораба, разделен с преграда на две части — едната за мъжете, другата за жените.

Пред раклата със „свещените“ книги денонощно горял неугасим светилник.

Покривът на синагогата трябвало да се издига над всички околни домове, а ако не покривът, то поне високият връх, който отдалеч напомнял камбанариите на съвременните черкви или минаретата на мюсюлманските джамии.

На колоните до входа висели касички за събиране на пожертвования, винаги готови да погълнат даренията на доверчивите наивници.

Както виждате, основателите на християнската религия са прекопирали всички изобретения на юдаизма до най-дребните подробности.

Начело на всяка синагога стояли равин и съвет на старейшините (наричали ги пастири). Този синклит ръководел всички религиозни служби, съдел, управлявал, наказвал и дори изгонвал от общината онези, които са се осмелявали да не приемат сериозно целия този свещен панаир. А в крайни случаи, когато дързостта на богохулника преминавала в светотатство, съветът на пастирите можел да окове провинилия се във вериги и да го изпрати в синедриона, върховния духовен съд в Ерусалим.

Главна роля в съвета при синагогата играела една персона с доста сладко име — „ангел“. Най-често това бил някой прегърбен старец, от чиято беззъба уста се точели лиги, спаружен като изсушена ябълка и плешив като яйце. Въпреки това високопарно го наричали ангел, при все че в резултат на това вярващите можели да си създадат не особено високо мнение за небесните жители.

След достолепните старци се нареждал така нареченият шамас, второстепенен свещенослужител, в чиито задължения влизало да подава на четеца или кантора[2], „свещените“ книги, да отваря и затваря вратата и да подготвя всичко необходимо за обредите.

Що се отнася до реда на службата, той бил веднъж завинаги определен със специални разпоредби. При входа трябвало да си потопят пръстите в „света“ вода, с други думи, да си умият ръцете. Жрецът простирал умитите си ръце пред себе си и четял молитвата. След това всички присъстващи запявали псалом. Всеки се стараел да пее повече или по-малко в такт, но все едно какофонията била невъобразима и само пронизителните провиквания на кантора прорязвали хаотичния рев. После свещеникът се обръщал към молещите се с назидание и те в хор му отвръщали: „Амин!“

След това се редели осемнадесет благословии и накрая главното блюдо — проповедта. Обикновено се потял местният равин, но когато в синагогата се окажел някой известен пристигнал богослов, тозчас го замъквали на подиума, за да послушат мъдри речи.

Исус пристигнал в Назарет точно в ден на тържествено богослужение. Привържениците на Исус предварително се събрали в синагогата, за да му уредят подобаващо посрещане. Но засега те се смесили с тълпата и чакали.

Миропомазаният се понагласил. Сведущите богослови твърдят, че този ден той е носил дълго широко наметало, а на главата си — кърпа, превързана като на бедуин с връвчица през челото. От всекидневните му дрехи останала само ризата.

Тук му е мястото да кажем, че тая риза заслужава особено внимание. Тя нямала нито един шев. Разбирате ли? Нито един! И служела на Исус от деня на раждането му!!!

Тази идеална риза притежавала удивително свойство: тя растяла и се разтягала с растежа и развитието на Исусовото тяло. Членовете на Исус наедрявали, ставали по-мускулести и дори от време на време се напрягали. Но ризата нито веднъж не се спукала. Когато на Исус му пораствало шкембенце, ризата се разширявала, а когато стопанинът й стопявал тлъстинките, вълшебната риза се свивала. Исус я запазил до самата си смърт. По-късно ще научим какво е станало с нея, защото с това одеяние също е свързана специална легенда.

И така, добрият приятел на самарянката внезапно се появил в назаретската синагога със своята бедуинска премяна. По даден знак сподвижниците му в хор завикали:

— Учителят! Докторът! Докторът от Ерусалим! Нека говори! Нека говори!

В същия миг, сякаш наистина мнозинството присъстващи пожелали да го слушат, Исус се втурнал към подиума и бързо измъкнал от ръцете на шамаса дългия папирусен свитък, навит на пръчица от слонова кост; на такива свитъци записвали някога „свещените“ текстове.

Исус разгърнал папируса и започнал да чете, по-точно, дал си вид, че чете:

— Пророчество на Исая… Внимание! „Дух господен е върху мене; затова ме помаза да благовестя на бедните, прати ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната господня година!“ (Исай, гл. 61, 1–2) (Лука, гл. 4, 18–19).

Не е трудно да се разбере как нашият хитрец е възнамерявал да използва този умело избран цитат.

Като навил свитъка, той го върнал на служителя и си седнал.

„И очите на всички в синагогата бяха насочени в него“ — твърди евангелието (Лука, гл. 4, 20).

Тогава той тържествено изрекъл:

— Дами и господа! Днес предсказанието, което ви прочетох, се изпълни.

Думите му прозвучали като благовещение.

Тълпата вярващи, винаги готова да погълне всичко, което й забъркат, стига да й го поднесат достатъчно тържествено, като омагьосана гледала Исус в очите и ловяла всеки звук, който излитал от премъдрите уста на учения богослов.

Исус вече искал да продължи, когато един от присъстващите, по-малко наивен от останалите, изведнъж се развикал:

— Стойте! Да пукна, ако това не е синът на Йосиф! Ей богу, та това е нашият дърводелец!

Достатъчен бил тоя възглас, за да рухне цялото очарование на Исус. Този, който познава впечатлителността на тълпата и нетрайността на нейните симпатии, лесно ще разбере как внезапно се е променило настроението на събраните.

Тук-таме вярващите от самото начало си мърморели:

„Къде ли съм виждал тоя момък? Позната мутра…“

А когато по-малко наивният извикал: „Това е дърводелецът“, цялата синагога му отговорила хорово, само че не „амин“, а „и таз добра!“.

И тогава започнала бурята. Всеки се чувствал оскърбен, всеки се мъчел да си отмъсти и ехидните въпроси се сипели върху миропомазания от всички страни:

— Хей, Исус, къде ти е рендето?

— Какво безочие!

— Как са домашните ти, пророче?

— Приятели, той искаше да ни изиграе!

— Ти какво, смени дърводелското ренде с фокусничеството? По-лесно е да се кривиш пред хората, отколкото в къщи, а?

— Намерил се кой да тълкува пророците, особено Исай! Дето го разсекли на две с дърводелски трион![3]

— А кой ти даде докторска титла? Да не би татко Йосиф?

— Дърводелецът затуй се е заловил за Исай — още веднъж да го убие!

— Връщай се при тезгяха си, Исусчо!

— Щом си доктор, изцери себе си най-напред! Та ти не си с всичкия си, нещастнико, ти трябва да се лекуваш!

Насмешките се сипели като град върху сина на гълъба. Той се мъчел да отклони бурята. Възползвал се от секундната пауза, Исус отново заговорил, като надвиквал шума.

— Чух, че някой ми извика: „Лекарю, изцери себе си!“ Разбирам ви. Разбирам по виковете ви, че не ми вярвате много. Естествено бихте искали при вас, в Назарет, да извърша същите чудеса, които сте чули, че съм направил в Кана Галилейска; тогава бихте ми повярвали. Позволете ми да си послужа с едно сравнение. Когато в дните на пророк Илия три години и шест месеца не паднал дъжд и настанал голям глад по цялата земя, Илия отишъл да помогне само на една вдовица и това била езичницата Сарепта Сидонска. Тъй също много прокажени имало в Израил при пророк Елисей[4]. Но кого изцерил Елисей? Може би, мислите, че е изцерил някого от своето племе? Нищо подобно! Той изцерил Нееман, сирийския военачалник. Но щом такива пророци като Илия и Елисей са предпочитали да вършат чудеса пред чужденци, защо и аз да не последвам примера им?

Отговорът, както виждате, е доста нахален. Естествено той предизвикал общо недоволство. „Като чуха това, всички в синагогата се изпълниха с ярост“ (Лука, гл. 4, 28). И как не! Те, жителите на Назарет, били сравнени с езичници и прокажени! Това вече било прекалено.

Този път Исус чул не ропот, а единодушен вопъл на негодувание:

— Долу! Перни му един по врата! Удряй!

Събраните се хвърлили върху оратора, смъкнали го от катедрата и го изхвърлили от синагогата с ритници и юмруци.

Исус изял пердаха, но само се подсмивал под редките си мустачки. При всеки удар с пестник по врата или с коляно по-ниско от гърба той доволно си мърморел:

— Удряйте, скъпи съграждани, старайте се, бийте! Сега ще видите как ще ви слисам!

И те наистина проявявали усърдие, без дори да подозират какво им се готви. Гонели миропомазания пред себе си, като го пришпорвали с плесници и удари по врата. Така го докарали до близката планина, която се издигала над града. Там от върха се спускала урва и нашите неверници явно възнамерявали да хвърлят нахалния дърводелец от порядъчна височина.

Но когато стигнали до ръба на пропастта, Исус неочаквано пуснал в ход своята божествена същност: отстранил всички, „премина посред тях и си отиде“ (Лука, гл. 4, 15–30).

Назаряните буквално позеленели. Но Исус така ги озлобил, че въпреки чудото нито един от тях не повярвал в него.

Синът на гълъба бил много огорчен от това. Поне един да бил повярвал, той би могъл да се гордее с блестящия урок, който дал на недоверчивите си съотечественици: нали им показал всемогъществото си! И така, чудото отишло на вятъра и само му напомняло за несполучливата реч в синагогата. Това било пълен провал.

Помислете си само! Бог и третинка от бога едновременно, той оказал на Назарет огромна чест, като повече от двадесет години се смятал за негов гражданин, и ето как му се отблагодарило родното място.

Той не си пожалил труда да разтълкува на съгражданите си, че предсказанията на Исай са се изпълнили, а те дружно го освиркали подобно на тенор, изпискал на някой висок тон.

Самолюбието на Исус било сериозно уязвено.

Колкото до апостолите, нито ги видели, нито ги чули по време на пердаха. Може някой от тях и да се е застъпил за учителя, може дори да се е опитал да го спаси от гибел в бездната, но евангелието, кой знае защо, не споменава за това. Странно… Вероятно, като видели, че работата е лоша, верните ученици на Христа са решили да стоят по-настрана и са били твърде учудени, когато учителят им се върнал от планината цял и невредим. Ако Исус ги беше попитал: „Къде се дянахте?“ — те сигурно биха отговорили, че са направили всичко, което е зависело от тях, за да спасят скъпия учител от гибел, но всичките им усилия се оказали напразни, защото блъсканицата в синагогата… яростта на тълпата… и така нататък и тем подобни.

Бележки

[1] Според библейското предание бог се явил на бъдещия пророк Самуил, когато той бил още момче. Бог няколко пъти се обръщал към Самуил, докато той спял в храма край „божия ковчег“ (Книга първа Царства, гл. 3, 1 — 14).

[2] Кантор — главен певец в синагогата. В католическата църква кантори се наричат хористите, а у протестантите канторът е учител и диригент на църковния хор, органист.

[3] Исай — един от митичните древноеврейски пророци. Приписват му една от книгите на Стария завет, в която той предсказва идването на месия. Според библейската легенда Исай по заповед на цар Манасий бил разсечен на две с дървен трион.

[4] Елисей — един от библейските пророци, ученик и последовател на Илия, който бил видял възнасянето на Илия на небето.