Лео Таксил
Забавно евангелие (47) (или животът на Исус)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Jésus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавно евангелие, или животът на Исус

Превела от руски: Магдалена Атанасова

Редактор: Надя Узунова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Коректор: Маргарита Савова

Дадена в произв. на 4.XI.1967 г.

Подп. за печат на 22.I.1968 г.

Формат 84X108/32

Печ. коли 31,50

Изд. коли 23,94

Авт. коли прибл. 40

Тираж 25 100

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1968 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава XLV
Когато думите не се покриват с делата

Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на оногова човека, чрез когато съблазън дохожда.

Ако те съблазнява ръката ти или ногата ти, отсечи ги и хвърли от себе си: по-добре е за тебе да влезеш в живота без ръка или без нога, отколкото с две ръце и с две нозе да бъдеш хвърлен в огън вечний;

И ако те съблазнява окото ти, извади го и го хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.

Матей, гл. 18, 7–9.

Вече знаем, че Исус имал особена слабост към жителите на Капернаум: там винаги го приемали добре до онази паметна събота, когато му хрумнало да излага своите людоедски теории.

Затова той решил отново да спечели симпатиите на населението от този град. Речено — сторено. И ето миропомазаният е вече на път за Капернаум.

„За половин година отсъствие — мислел си Исус — те трябва поне да са се разтъжили за мене“.

Но той дълбоко се заблуждавал. Откакто синът на гълъба предложил на капернаумци да опитат бифтеците му, те загубили всякаква вяра в него. Този път влизането на Исус в града с нищо не напомняло предишния триумф: жалката шепа свети скитници нечуто минала през целия Капернаум под враждебните погледи ма тълпата.

Само бирниците се залепили за тях и един казал на Петър:

— Виж какво, друже, нашият наставник досега ни водеше за носа. Както знаеш, на нас ни е възложено да събираме дидрахми, т.е. по две драхми годишно от всеки юдей — това е откупът, който синовете на Израил плащат на Йехова за своите грехове. Дидрахмите се плащат от всички — бедни и богати, — защото те са предназначени за издръжка на Ерусалимския храм. Само учените богослови се освобождават от този данък. Досега ние смятахме вашия водач за доктор по богословие и затова никога не сме му искали нищо. Но сега вече знаем с кого имаме работа: той е доктор по богословие, колкото съм аз или покойната ми баба. Чисто и просто един устат шарлатанин и нищо повече! Така че имай добрината и му кажи да ни плати полагащата се дидрахма, или пък половин статир, което е едно и също, докато го молят по човешки. А ако не иска — заповядайте в затвора за длъжници, там е свободно!

Половин статир не било кой знае каква сума — нещо около един и половина франка, или малко повече от рубла. Но Исус и толкова не можел да плати, защото както обикновено нямал нито грош. Ако Магдалина била в Капернаум, той естествено щял да отиде при нея и да вземе на заем искания половин статир.

— Слушай, гълъбче — би й казал той, — сполетя ме беда! Тия животни, бирниците, ми искат дидрахма на това основание, че нямам докторска диплома по богословие. Бъди добра, красавице, помогни ми, заеми ми една рубла, пък аз все някак ще ти се отплатя! Не сега, естествено, сама разбираш…

И то се знае, Магдалина не би отказала на Исус, на когото служела с имота си.

Но уви, Магдалина не била в Капернаум.

Исус само повдигнал рамене, когато Петър му съобщил за искането на бирниците.

— Що за хора! — казал той. — Не разбират най-прости неща. Помисли сам, приятелю. Дидрахмите се събират за храма на Йехова, така ли е? Така. А сега кажи: как смяташ, земните царе от кого вземат данъци или налози? От своите синове или от чуждите?

— Ама че глупост! Разбира се, от чуждите, от своите поданици!

— Но аз съм син божи! Защо тогава трябва да плащам данък на баща си?

— Дяволска работа наистина — объркал се Петър. — Естествено от гледище на логиката ти разсъждаваш правилно, тук си неуязвим, но, от друга страна, боя се, че тия проклети бирници не ще ни оставят на мира. На тях разсъждения не са им нужни, те гонят парата! А ако не платиш, заканват се да ни натикат в дранголника.

— В такъв случай трябва да се плати. Моят час още не е дошъл.

— Да се плати? Но с какво?

— Нямаме ли тук някой приятел, който да ни заеме тази малка сума?

— В Капернаум ли? След речта за твоето месо и твоята кръв капернаумци са станали неузнаваеми. Сега дори ако заложиш цялото царство небесно, от тях не ще измолиш нито грош.

— М-да, калпава работа…

— А ти направи чудо, учителю!

— Чудо, разбира се, може да се направи, но с чудесата не бива да се злоупотребява… Впрочем, щом няма друг изход, слушай добре какво ще ти кажа! Намери отнякъде прът, влакно и въдица. После ще идеш на езерото да ловиш риба. Постарай се да не изпуснеш първата риба, която клъвне. Отвори й устата и там ще намериш един статир, т.е. четири драхми. Взети този статир и плати данъка за мене и за себе си.

Петър се подчинил. Чудото станало и данъкът бил платен (Матей, гл. 17, 23–27).

Този ден Исус се намирал в отлично разположение на духа. Той беззлобно се шегувал с апостолите, които все не можели да се успокоят: защо на планината Табор той взел само трима избраници, а не всички? Като видял, че всички те еднакво се стремят да заемат поста вицепрезидент на светото общество, той им казал:

— Който иска да бъде първи, трябва да бъде последен и слуга на всички останали.

Общоизвестно е, че римският папа се смята за глава на християнската църква, но аз никога не съм чул да е осъществявал на практика този завет на Христос и да е чистил обущата на поклонниците, които се стичат, за да го зърнат. Напротив, поклонниците му лижат пантофа!

След това Исус взел на коленете си едно дете, целунал го и обяснил на апостолите, че трябва да обичат малките, а главно да пазят тяхната невинност.

— Ако някой съблазни едного от тия малчугани — казал той, — по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина!

Както виждате, понякога евангелието слага в устата на Исус съвсем разумни думи — явно, за да уравновеси аморалните изказвания, за които вече говорихме в предишните глави.

За нещастие, секретарите на светия гълъб — Матей, Марко, Йоан и Лука — нито веднъж не са ни показали как Христос е осъществявал на дело малкото свои добри съвети. От една страна, той проповядва честност и призовава апостолите да пазят децата, а, от друга, сам се събира с разпътници, които го издържат, и проявява към малкия Йоан такава нежност, че неволно се замисляш.

Очевидно, затова братята монаси не обръщат внимание на Исусовите думи, като предпочитат да подражават на неговите постъпки.

Продължавайки беседата, миропомазаният съобщил на апостолите, че всеки път, когато се съберат най-малко трима, той ще бъде четвъртият сред тях, макар и да не го видят.

Като посъбрал смелост, Петър попитал скъпия учител докога трябва да се прощава на враговете и изобщо трябва ли да има граница на търпението.

— Фарисеите — казал Петър — прощават на един и същ човек до три пъти. Ако започнат да ме измъчват, достатъчно ли ще бъде да простя до седем пъти?

— Не до седем — отвърнал Исус, — а до седемдесет пъти по седем!

Е, с какво друго, ако не с този завет на Христа, да си обясним, че няма на земята по-отмъстителни и нетолерантни хора от служителите на Христовата църква! Опитайте се макар и само веднъж да засегнете някой свещенослужител — той моментално ще напише донос срещу вас и ако не го умилостивите, ще ви помъкне по съдилищата — гарантирам за това!

И накрая, за да стане мисълта му съвсем ясна, Исус, разказал на апостолите поредната притча.

Имало едно време един цар. Веднъж той повикал всички свои слуги и им заповядал да се отчетат пред него. И намерил се между слугите един, който дължал на царя десет хиляди таланта, или десет хиляди фунта сребро — колко прави това, пресметнете сами.

Този слуга на владетеля бил губернатор на богата провинция, събирал данъците за царя, но изглежда ги проиграл. Според закона царят имал право да конфискува цялото имущество на прахосника-губернатор и дори да продаде в робство цялото му семейство: него самия, жена му и децата. Но царят бил изключително добър човек. Той простил на губернатора при условие, че ще се държи по-скромно и лека-полека ще си изплати дълга.

И така губернаторът спокойно излязъл от двореца. Когато вече слизал от последното стъпало, върху него едва не връхлетял един човек, който му дължал сто динарии, т.е. много по-малко от един талант.

— Аха, падна ли ми! — развикал се губернаторът и се нахвърлил върху нещастника. — Отдавна те търся аз! Веднага ми връщай всичко, което ми дължиш, иначе ще те смачкам като муха!

И без нито дума повече, той действително го сграбчил за гушата. Бедният човек започнал да го моли, но губернаторът бил непреклонен. Той лично завел длъжника в участъка и заповядал да го държат в затвора за длъжници, докато не му изплати всичките сто динарии плюс лихвите.

Слухът за това стигнал до царя. Той наредил да доведат при него губернатора и хубаво му натрил носа.

— Ах, ти злодей! — викал владетелят. — Аз не поисках от тебе, мръсен прахоснико, незабавно да ми върнеш десетте хиляди таланта, а ти не се съжали над бедния човечец, който ти дължи само сто динария! Добре тогава!

И разгневеният владетел го предал на палачите, които веднага стегнали примката около шията на губернатора.

Такава била притчата Исусова. Тя много заинтересувала и развлякла апостолите: подобни приказчици били напълно по техен вкус.

До ден-днешен свещениците в своите проповеди предъвкват тези притчи за назидание на вярващите. Но едва свършил хулите по адрес на користолюбивия губернатор, който пратил в дранголника своя длъжник заради някакви си жалки сто динария, същият свещеник без стеснение се нахвърля върху бедния си енориаш, неуспял да му плати за кръщене. (виж евангелие от Матей, гл. 18, 1–35; от Марко, гл. 9, 32–40; от Лука, гл. 9, 46–50.).