Лео Таксил
Забавно евангелие (67) (или животът на Исус)

Глава LXV
Свърши се!

Тогава бидоха разпнати с него двама разбойници: единият отдясно, а другият отляво. А минувачите го хулеха, като клатеха глава и думаха: ти, който разрушаваш храма и в три дни го съзиждаш, спаси себе си! Ако си син божи, слез от кръста!

Матей, гл. 27, 38–40.

Привърженици ревностни, души пламенни, овчици Христови, наближил миг на ридания! Уви, кроткият агнец, който се принесъл в жертва, за да изкупи завинаги ужасния първороден грях, случил се заради една ябълка, изядена в Едема, синът на белия гълъб и непорочната дева, като повисял малко на своя кръст, започнал да се свестява и скоро потънал в още по-горчиви размисли, отколкото съдържанието на чашата, изпита в Гетсиманската градина.

Той си казал, че старчето Саваот — по съвместителство негов баща, макар и неизвестно по каква линия — му изиграл просташка шега, като позволил да го разпънат, вместо по-скоро да свърши с това жертвоприношение.

Нека се опитаме за минута да вникнем в разсъжденията на Исус.

Ставало дума за тъмното петно, с което нашата съвест е белязана от деня на раждането, нали така? До разпъването на Христа хората, носещи върху себе си това черно петно на греха от момента на появяването си от майчината утроба, били предварително обречени на мъки и не можели дори да мечтаят за царството небесно. Затова — але хоп! — живото Слово се превръща във висящо, като си избира за последна трибуна кръста на Голгота, и от този миг човечеството се избавя от първородния грях. Душите на младенците отсега нататък с нищо не са опетнени, сякаш Адам и Ева изобщо не са слагали в уста ябълка. Поне така разсъждавате вие, мои непредубедени грешни читатели.

Но оказва се, че всичко е другояче. На човечеството разпятието не дало абсолютно нищо. И първородният грях продължава да тегне над невинните младенци, сякаш Христос никога не е висял на своя кръст.

Всъщност на какво ни учи църквата?

Че без кръщение не можем да отидем на небето. Значи, само кръщението, изобретено от Йоан Кръстител и излязло на мода благодарение на Исус, може да измие прословутото черно петно от нашата съвест?

На това свещениците отговарят:

— Да, естествено, но ако агнецът божи не е бил прикован с гвоздеи за кръста, кръщението нямаше да има никаква сила.

Превъзходно, господа свещеници! В такъв случай обаче престанете да дрънкате, че Исус бил пострадал заради целия човешки род. В действителност — разбира се, става дума само за църковната легенда — той позволил да го разпънат единствено и изключително заради онези, на които им провърви да срещнат в живота някой благодетел в расо, който да поръси главите им с вода.

Следователно, ако някой нещастен малчуган умре едва появил се на бял свят и не успеят да го кръстят, той както преди ще бъде лишен навеки веков от всички райски блаженства. За този беден младенец е все едно дали за него се е проляла кръвта на невинния агнец или не. А вие говорите още, че отец Саваот е бог праведен и милосърден! Да бяхте се засрамили от тези безбожни лъжи, господа свещенослужители!

Невъзможно е да излезеш от този омагьосан кръг, ако искаш докрай да останеш логичен. Ако Исус действително е бил добър пратеник на добрия бог, той трябваше от височината на кръста да прати по дяволите своя отец Саваот и да го прокълне за това, че от неговите мъчения ще има полза само едно нищожно малцинство от целия човешки род. Защото в последна сметка разпятието се превърнало в безсрамна мистификация, в жестока шега, която бог-отец изиграл на бога-син.

Но миропомазаният в този момент бил загрижен не само за резултатите от принасяната от него жертва.

Той погледнал войниците, които си делели дрехите му в подножието на кръста. Разрязали плаща му на четири части, а когато стигнали до ризата, решили да не я разкъсват, а да хвърлят жребий: на когото се падне, той ще я вземе. Касаело се за същата, изтъкана от дева Мария вълшебна риза, която честно и почтено служила на Исус от деня на раждането му и очевидно растяла заедно с него. Изглежда войникът, който получил ризата, я завещал на някой ревностен християнин, защото после, преминавайки от ръка на ръка, тя попаднала накрая у кюрето от Аржантьой. Във всеки случай и до днес показват тоя чувал в черквата на Аржантьой, близо до Париж, където той събира доста любопитни.

Гледката на подялбата на дрехите му и острата болка в пробитите длани — божествената същност на Словото не действала — окончателно възвърнали съзнанието на Исус. В минута на просветление той изрекъл:

— Отче! Прости им, защото те сами не знаят какво правят.

Но народът и войниците, които наистина имали каменни сърца, само се смеели на разпнатия и неговите молитви.

— Хей! — викали те. — Ти, който разрушаваш храма и за три дни го съзиждаш! Ето ти прекрасна възможност да направиш още едно чудо: откачи се и слез от кръста, ако можеш! Тогава ще ни смаеш!

Други им пригласяли:

— Хвалеше се, че ще спаси всички, а себе си не може да спаси!

Трети прибавяли:

— Ами туй, дето ни проглуши ушите, че е син божи! Защо сега небесният му родител не го спасява?

Ала Исус, които си имал причини за това, предпочел да не слиза от кръста.

Двамата мошеници, разпнати вдясно и вляво от сина на гълъба, също започнали да му досаждат с въпроси.

По този повод евангелистите пак не могат да постигнат съгласие.

Матей пише: „Също го хулеха и разбойниците, разпнати с него“ (гл. 27, 44).

Марко му приглася: „Хулеха го и разпнатите с него“ (гл. 15, 32).

Йоан изобщо не споменава за псувните на братята разбойници.

А Лука твърди следното:

„Един от увисналите на кръста злодейци го хулеше и казваше:

— Ако ти си Христос, спаси себе си и нас!

А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше:

— Та и от бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но този нищо лошо не е сторил.

И казваше на Иисуса:

— Спомни си за мене, господи, кога дойдеш в царството си!

И отговори му Иисус:

— Истина ти казвам: днес ще бъдеш с мене в рая.“ (гл. 23, 39–43).

Тези пет стиха от евангелие от Лука са послужили като основа на легендата за добрия разбойник. Коментаторите-богослови, като се понапънали, измислили на набожния подлец името Димас и сега уверяват, че той уж бил същият оня Димас, който оказал гостоприемство на Мария, Исус и Йосиф, когато бягали в Египет. Като си помислиш само къде ли не се срещат хората! Наистина, светът е тесен…

И така, според учението на църквата първи на небето попаднали разбойник и крадец. Впрочем Димас скоро се сдобил с компания от други многобройни насилници и убийци, успели преди екзекуцията да се изповядат.

Но какво станало по-нататък?

Тук съм принуден отново да цитирам един след друг и четиримата евангелисти, за да покажа как те се заплитат все повече и повече, макар че по принцип е трябвало да ги вдъхновява все същият свети дух.

Матей (гл. 27, 45–50): „А от шестия час настана тъмнина по цялата земя до деветия час; а около деветия час Иисус извика с висок глас:

«Илѝ! Илѝ! лама̀ савахтанѝ?»

Сиреч: «Боже мой! Боже мой! Защо си ме оставил?»

Някои от стоящите там, като чуха, казваха:

Той вика Илия.

И веднага един от тях се затече, взе гъба, натопи я в оцет и като я надяна на тръст, даваше му да пие.

Другите пък думаха:

Чакай, да видим дали ще дойде Илия да го избави.

А Иисус, като извика пак с висок глас, изпусна дух“.

Марко (гл. 15, 33–37) дава описание, твърде сходно с разказа на Матей.

У Лука глупавата шега с гъбата, напоена с оцет, става много по-рано, още преди разпнатите крадци да започнат да хулят Христа. Що се отнася до неговите позорни думи, у Лука вместо всякакви „Илѝ! Илѝ! лама̀ савахтанѝ“ или Марковите „Елои, Елои, Лама̀ савахтанѝ“ той казва просто: „Отче! В твоите ръце предавам духа си!“

Но ето че стигнахме до Йоан. Тъкмо той никак не е съгласен със своите колеги евангелисти. Ни в клин, ни в ръкав той заявява, че в подножието на кръста изведнъж се озовала Мария, майката на Исус, и още една Мария — Магдалина, както и любимият му ученик, т.е. самият Йоан.

Другите трима евангелисти единодушно твърдят, че всички тези дами се държали по-надалеч от кръста на Голгота. Тяхна работа.

И така, любимият ученик, който при появяването на войниците в Гетсиманската градина пръв от всички апостоли си плюл на петите, сега неизвестно откъде се появил на лобното място. Исус веднага му казал, като посочил майка си: „Йоан, ето майка ти!“ А на майка си казал; като посочил Йоан: „Жено, ето син ти!“ И оттогава, продължава евангелистът, този ученик я прибрал при себе си. Това „при себе си“ е просто шедьовър! Та нали знаем, че апостолите били голи като пушка и постоянно скитали!

След това Исус извикал: „Жаден съм!“ Чак тогава, ако се вярва на Йоан, войниците по молба на разпнатия му подали гъбата и той изсмукал оцета. Но при това Исус не упреквал в нищо баща си и не казвал: „Илѝ! Илѝ! лама̀ савахтанѝ!“ Напротив, той проявил удивително спокойствие. С наведена глава Исус промърморил: „Свърши се“ — и издъхнал.

На всичко отгоре нито Матей, нито Марко, нито Лука знаят, че когато Исус издъхнал, един от войните промушил покойника с копие под реброто, откъдето „веднага изтече кръв и вода“, а колкото до другите двама мошеници, „пребиха пищялите на първия, както и на другия, разпнат с него“. За това знае единствен Йоан (гл. 19, 25–37).

След това станали две поразителни събития.

На завесата в храма смъртта на Исус направила толкова силно впечатление, че тя последвала примера с гащите на първосвещеника Каяфа: разкъсала се от горе до долу, с тази разлика само, че завесата го направила без чужда помощ.

Земята на свой ред се шашардисала. Тя получила нервна криза и известно време — евангелието не уточнява колко, но изглежда достатъчно дълго — тя се тресяла като епилептична. На няколко места дори се пропукала! Голгота по-специално се отворила като напечена от слънце стрида и черепът на Адам, който, както вече казахме, почивал там, пропаднал в дън земята. Именно затова и до днес не го намират.

Същевременно многобройни гробове във всички части на света от само себе си се разтворили, покойниците повдигнали надгробните плочи и подали нос на божия свят. Според уверенията на богословите започнало всеобщо възкресение. Страшно доволни, че успели да се измъкнат от гробовете, покойниците весело се шляели по улиците. Кафенетата и ресторантите този ден били препълнени. Населението на земята внезапно се увеличило, защото към живите се прибавили всички онези, които се поминали, издъхнали, склопили очи, преселили се във вечността, хвърлили топа, пукнали, псовисали, гътнали се, пуснали кепенците, изпразнили обущата или по някакъв друг начин умрели през всички минали хилядолетия.

Ни най-малко не преувеличавам. Така казва Матей и това са думи на евангелието: „И като излязоха из гробовете подир възкресението му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина“ (Матей, гл. 27, 53).

Вярвам ти, Матей! Подобно зрелище едва ли е могло да остане незабелязано.

Командирът на военните, охраняващи Исус, като усетил, че земята под него започва да танцува лудешка полка, с все сила се вкопчил в люлеещата се скала и изкрещял:

— Дявол да го вземе! Дано само не се продъня в земята, но тоя момък наистина е бил син божи!

Към това вероятно е добавил:

— Бога ми, жалко, че умря! Колко неприятно!

Но евангелието не е запазило последните думи.

Колкото за първосвещениците, книжниците, фарисеите, неблагодарните сакати, изцерени от Исус, и прочие, на всички тях им станало ясно с кого са имали работа. Помислете сами: нима това всеобщо нарушение на природните закони не е било решаващо доказателство за божествения произход на тяхната жертва?

Но в ония времена хората били толкова хитри шмекери, че всички като един се наговорили никъде и при никакви условия да не споменават дори за това свръхнеобичайно произшествие. Дори възкръсналите проявили черна неблагодарност. Всевъзможните знаменитости, повторно извикани на живот от смъртта на Христос, успели да направят така, че през цялото време на второто им съществуване за никого от тях не се чуло нищо.

Очевидно, именно с това се обяснява фактът, че в нито една книга от онова време, разбира се, освен евангелието, дори не се намеква за това чудо, което няма равно на себе си.