Лео Таксил
Забавно евангелие (68) (или животът на Исус)

Глава LXVI
Как се сваля от кръста

И ето, някой си, на име Йосиф, съветник, човек добър и справедлив — той не бе се съгласил с решението и деянията им, — из Ариматея, иудейски град, който очакваше тъй също царството божие, дойде при Пилата и измоли тялото Иисусово; и като го сне, обви го в плащеница и го положи в гроб, изсечен в скала, дето никой не бе още полаган. Тоя ден беше петък, и настъпваше вече събота.

Лука, гл. 23, 50–54.

Драги читатели, надявам се, че не сте забравили Никодим, същия онзи забавен книжник, който една нощ дойде да си побъбри с Исус и си отиде, без да повярва, че синът на Мария е син божи. Никодим се колебаел. На заседанията на синедриона той не гласувал нито за, нито против Исус, като предпочитал мъдро да се въздържа от каквито и да е решения.

Лудешкият танц на старицата земя в петък преди пасха сложил край на неговата мъчителна неувереност. Сега вече той знаел към какво становище да се придържа. Подобно на офицера от Голгота, той си казал:

— Наистина, тоя човек беше син божи!

Неговото мнение, при това по дяволски подобен начин, споделил и друг високопоставен канцеларски плъх. Става дума за един влиятелен и могъщ сенатор, който притежавал приказни богатства. Наричали го Йосиф от Ариматея. При добро желание той сигурно можел да спаси Исус от окачване на кръста, стигало да поискал да се намеси в съдебното дело и да се обяви в негова защита. И ако не го направил по-рано, то съвсем не защото се страхувал, а просто защото смятал, че е под достойнството му да се намесва в жалката тъжба на някакъв си дърводелец със синедриона.

Необичайното представление — всеобщото възкресение на отдавна погребаните покойници — мигновено го превърнало в един от най-ревностните привърженици на Христос. От само себе си се разбира, че той позакъснял, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога.

И така, този Йосиф Ариматейски дошъл при Пилат и казал:

— Моите поздравления, управителю! Вие извършихте добро дело!…

— Като позволих да разпънат Исус?

— Естествено!

— Не разбирам какво искате да кажете!

— Надявам се, сега вече се убедихте, че не сте имали работа с обикновен безделник?

— И таз хубава, сега вече зная, че направих голяма глупост. Но чуйте, ако тоя Исус беше пожелал да прояви истинската си същност — а как ли не го увещавахме с Ирод! — нищо подобно нямаше да се случи.

— По-добре си признайте, че не сте проявили достатъчно твърдост.

— Скъпи мой, мога да си призная само едно: дори без да подозирам за божествения произход на Исус, аз въпреки това направих всичко, което беше по силите ми, като се мъчех да го спася. Но вашите ерусалимски жители бяха просто побеснели! Този момък е оказал на съотечествениците си значителни услуги, а те вместо благодарност поискаха неговата смърт. Уверявам ви, аз използвах всички средства…

— Зная, зная: бялата риза, боят, Варава… А след това си измихте ръцете…

— Не ще и дума! Ако потрябва, аз бих си измил и врата, и краката, и други работи… Но накъде биете?

— Ще ви кажа. Аз съм много опечален, че синът божи умря, затова искам поне прилично да го погреба. Готов съм дори да му предоставя собствената си великолепна гробница в едно от своите имения.

— Моля ви се, нямам никакви възражения. Но позволете да ви задам един въпрос, уважаеми Йосиф… Питам ви: съвсем сигурен ли сте, че той е умрял?

— Принуден съм да вярвам! Разговарях с един от войните, охраняващи лобното място, а той уверява, че нашият нещастен господ бог за всеки случай бил пронизан с копие за пълна сигурност, така че сега той несъмнено е покойник.

Изглежда по това време офицерът се бил върнал вече от Голгота, защото Пилат по свидетелство на евангелието го попитал дали е възможно да се удовлетвори желанието на сенатора.

Официалният рапорт на офицера потвърдил думите на Йосиф Ариматейски и Пилат заявил, че не ще възразява, ако приятелите на бившия дърводелец погребат трупа му.

На излизане от двореца Йосиф Ариматейски се сблъскал с Никодим, който бързал при Пилат по същата работа.

Двете високопоставени лица се поздравили, разменили си новините и като разбрали, че ги ръководи една и съща идея, решили да обединят усилията си.

И вече заедно те тръгнали да търсят балсамировач, защото искали да направят всичко, както му е редът.

Тук не ще бъде излишно да напомним за едно важно обстоятелство: всичко това ставало в петък, и то в доста късен час. Трябвало да се бърза, защото следващият ден, събота, се смятал за ден на свещеното безделие.

И така, Йосиф и Никодим развили бясна активност. Срещу една кръгла сумичка балсамировачът се съгласил да отложи вечерята си и започнал да събира инструментите. Докато той приготвял платната и благовонията, Йосиф и Никодим отново се изкатерили на Голгота с надеждата да срещнат там близките на покойния.

Наистина, и трите Марии, между които и майката на Исус, не се отделяли от подножието на кръста, а с тях бил и любезният Йоан.

— Мамичко, не се съсипвай така! — говорел любимият ученик на Христа.

— Ах, Иоанчо, сине мой! — отговаряла му Мария от Назарет.

Като чул това, Никодим от смайване отворил уста и облещил очи. Но неговата почуда не ни поразява, защото знаем, че старият книжник не беше на лобното място в трогателния момент, когато Исус назначаваше малкия Йоан за свой заместник по синовната част.

До групата жени пръв се приближил Йосиф Ариматейски.

— Милостива госпожо — заговорил той и почтително се поклонил на Мария от Назарет, — приемете нашите най-искрени съболезнования. Понесената от вас жестока загуба е наистина непоправима и ние дълбоко ви съчувстваме.

Майката на Исус избухнала в ридания. Въпреки всички неприятности, които й причинявал най-големият син, тя все пак го предпочитала пред останалите си деца.

— Уважаеми господине — отговорила тя, — благодаря ви, че дойдохте тук в този тъй скръбен час и не останахте глух към нашата мъка… Но с кого имам чест… Струва ми се, не съм имала щастието…

— Йосиф Ариматейски, сенатор — представил се той и се поклонил.

И трите Марии се отдръпнали назад.

— Извинете — обадила се Мария Магдалина, — но ако вие действително сте сенатор, както казвате, не разбираме за какви съболезнования може да става дума? Нима вие не сте били един от враговете на Исус?

Йосиф Ариматейски обяснил каква е работата и заедно с това представил Никодим. Отначало Мариите го слушали недоверчиво, но показаното им разрешение за сваляне на тялото с подписа на Пилат успяло да ги убеди.

Най-добро впечатление им направил Никодим, след когото дотичал балсамировачът с голям асортимент благовонни масла. Присъствалият там евангелист Йоан, без много да му мисли, говори за сто фунта смес от алое и смирна (гл. 19, 39). Без малко петдесет килограма парфюм — не е шега работа!

Сенаторът довел своите роби със стълби, клещи, въжета, повивки и прочие принадлежности, необходими за свалянето от кръста на добрия божи син.

Тази операция явно не била от леките, особено ако се вземе под внимание, че палачите положително са приковали жертвата си добросъвестно. При все това, както уверяват свещениците, тя протекла напълно благополучно и ръцете на Исус дори не били одраскани.

Някой от моите читатели може скептично да отбележи:

— Сигурно негова милост Христос едва ли не се пръснал от смях! То се знае: той само се е преструвал на труп, защото бог не може да умре. Той дори за секунда не е умирал, а последният дъх и прочее — целият този театър е бил измислен за публиката от галерията.

Но с това аз не мога да се съглася. Господин Исус бил действително мъртъв и слугите на Йосиф Ариматейски с балсамировача на Никодим се занимавали именно с труп.

Моите приятели свещеници ще ви обясняват дори къде точно е отлетяла негова душа, защото според тях ние имаме душа, притежаваща свой особен живот, независим от живота на тялото.

Така че душата на Исус, след като напуснала своето земно пристанище, както мистиците, се спуснала като Орфей в обителта на сенките^[1]. И там по думите на богословите тя видяла душите на всички умрели от сътворението на света.

Наистина, тия очарователни богослови забравят как само преди пет минути ни уверяваха, че в смъртния час на Христос настанало всеобщо възкресение на покойниците по цялото земно кълбо. Но да не бъдем педанти! Струва ли си да бъдем жлъчни по повод на безкрайните противоречия, в които се заплитат духовниците. В последна сметка това буди по-скоро смях, отколкото негодувание. Да се посмеем и да продължим нататък.

И тъй, останалите души посрещнали душата на Исус с небивал ентусиазъм. Устроили й истински овации. Докато горе, на земята, оплаквали смъртта на божия син, долу започнала такава веселба, че пушек се вдигал!

— Добрият ни Христос! Колко е мил! Колко е любезен! Той умря заради нас! Той ни спаси! Той пострада заради нас! Колко великодушно е това!

Особено се радвала вдовицата Юдит, същата, която убила Олоферн^[2], за да угоди на старчето Саваот. И как още се радвала!… Сега ще разберете защо.

Според библейската легенда Юдит притежавала всички добродетели на света: нито една девственица не била по-достойна от нея да отиде в рая. Ню уви, все заради тоя първороден грях раят си оставал за нея неосъществима мечта. Заедно с Авраам, Мойсей, Давид, Яков и прочее Юдит била принудена да чака часа на изкуплението в мрачното обиталище на сенките, което католическите богослови кой знае защо наричат още преддверие на рая.

Ето защо сега душата на Юдит не могла да се въздържи да не разцелува душата на Исус. Естествено, това била целомъдрена целувка — обятията на душите не могат да оскърбят блюстителите на морала.

— Ах, спасителю мой, колко си добър! — възкликнала тя.

— Душичко моя! — отговарял й Исус.

Накъсо, този ден там царяло такова бурно веселие, че нито в приказка може да се разкаже, нито с перо да се опише.

Разпитвали Христос как са минали страданията му — така любители на музиката обсъждат премиерата на някоя опера.

— Казват, че ви напердашили. Вярно ли е? — интересувала се душата на Гедеон^[3].

— Да, и трябва да кажа, че между тия, които ме шибаха, забелязах един сержант с толкова тежка ръка, че да ти е яка гърбина!

— Толкоз по-добре, толкоз по-добре! — развикали се душите от радост, че сега вече райските врати ще се разтворят широко пред тях.

Накрая Исус накарал душите да се преброят по ред, да си запомнят номерата и ги повел след себе си, за да ги представи на своя баща Саваот.

Старият бог-отец бил неописуемо радостен, че неговото царство небесно отсега нататък ще се напълни с пъстрата тълпа от изкупени души — все пак някакво развлечение! И заповядал да посрещнат всички от добре по-добре.

Когато процесията вече влизала в рая, душата на Исус изведнъж се провикнала:

— Господи, та утре е неделя!… Да не бях се сетил навреме, нашите пророци щяха да излязат лъжци… Много съжалявам, господа, но съм принуден да ви напусна. Аз трябва пак да се върна в тялото си, за да възкръсна на Великден. До скоро виждане, отче мой, до близка среща, любезни души!

И с тези думи божествената душа презглава се търкулнала надолу към земята!

Докато на оня свят ставали всички тези събития, на тоя свят приятелите на Исус балсамирали неговия труп. Това обикновено се правело така: От тялото изваждали всички вътрешности, а от главата — мозъка. След това всички кухини и вени запълвали с разни благовония. После потапяли тялото в ароматични масла и на края го бинтовали с погребалното платно.

Следователно Исус бил изкормен като пиле и след като душата му се върнала в гробницата, където Йосиф Ариматейски, Никодим, Йоан и светите Марии положили трупа му, тя не могла да не забележи, че там липсват много неща. Но и толкова стига. Божественото провидение решило, че Христос след възкръсването си ще прекара на земята само четиридесет дни — тогава какво има да се приказва? Щом Исус е всемогъщ, за него било от лесно по-лесно да преживее това време без мозък и стомах. (Виж евангелие от Матей, гл. 27, 57–61; от Марко, гл. 15, 42–47; от Лука, гл. 23, 50–56; от Йоан, гл. 19, 38–42).