Лео Таксил
Забавно евангелие (52) (или животът на Исус)

Глава L
Великото словоизригване

Приближаваха се при него всички митари и грешници да го слушат. А фарисеите и книжниците роптаеха и казваха: той приема грешници и яде с тях. Но Иисус им каза тая притча…

Лука, гл. 15, 1–3.

Просто да се не начудиш колко притчи е имало в запас живото Слово!… Впрочем, насаме с някоя хубавичка жена можело вече да не прибягва до обяснения с притчи и алегории.

След няколкодневното познанство с Марта, непорочния цветец, нелишен изглежда от прелест, Исус се отправил на турне из Перея, област, подвластна на Ирод Антипа. Тук той организирал истински фестивал на притчите. Ако ги преразкажем, ще стане прекалено дълго. Изглежда местните жители през цялото време са се подигравали с апостолите; когато тези просяци се появели в някое селище, те пъхали в торбите им най-различни и неподходящи предмети. Така веднъж Андрей, а може би Петър — никой не знае точно — поискал от един селянин хляб, риба и яйца, а той вместо хляб сложил в ръката му камък, вместо риба — змия, а вместо яйца — скорпион. Исус веднага разтълкувал на апостолите, че те трябва да продължават да просят въпреки всички тези неприятности.

При някакъв човек, казал той, беден, но гостоприемен, посред нощ дошъл странник. Домакинът веднага се завтекъл при своя приятел: „Услужи ми с три хляба — завикал той, като чукал на вратата му, — защото имам гост, уморен от дълъг път, и нямам с какво да го нагостя.“ Но приятелят му спял, децата също, вратата била затворена и на никого не се искало да се вдига посред нощ. „Ах, така ли? — закрещял усърдният гостолюбец, — не искаш да станеш? Ще видиш ти!“ И той започнал да блъска по вратата и чукал дотогава, докато приятелят му станал и му дал исканите три хляба, за да се отърве някак от нахалника.

И така — казал в заключение Исус, — следвайте този пример. „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Лука, гл. 11, 5–13).

Горе-долу по това време той изцерил двама слепи и един ням. Изглежда изцелението на немия така зарадвало една жена, че тя възкликнала:

— Блажена е утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал!^[1]

Наскоро след това Исус се съгласил да обядва в дома на един фарисей, който му скроил мръсен номер, като поканил само фарисеи и книжници, сиреч преписвачи. Щом влязъл в залата, Исус видял, че е попаднал в капан.

Тогава, за да отмъсти на домакина, той се разположил на масата, без да си умие краката, както изисквал обичаят. Гостите зароптали. Исус се престорил, че не разбира причините на тяхното недоволство, и невъзмутимо се нахранил.

По време на десерта вместо тост излял върху главите на събраните фонтан от проклятия, упреквайки ги, че те винаги си избират в синагогите най-хубавите места и искат да ги поздравяват на улицата, като по повод на това ги сравнил със скрити гробове, докосването до които осквернява и т.н. и т.н.

Това словоизригване — горко вам, които вършите това! Горко вам, които не вършите онова! — изчерпало търпението на присъстващите. Раздали се викове:

— Безсрамник! Я да му натрием носа за това нахалство, та да му държи влага задълго!

Но Исус не се смутил. Той бързо скочил на масата, прекатурил пейките и в огромната зала започнала луда игра на мишка и котка. В края на краищата непременно щели да хванат мишката и да й дадат добър урок, ако тълпата народ, събрала се пред вратите, не нахълтала в залата и не защитила Исус (Лука, гл. 11–12).

Като се възползвал от случая, той веднага започнал да прехвърля броеницата на своите притчи:

№1. Богат земеделец прибира от нивата си такава родитба, че не знае къде да я сложи. Значи, трябва да се построят по-големи хамбари, които да побират повече. Но едва предал на архитекта своята поръчка и плана и същата нощ — люп! — се поминал.

№2. Друг земеделец има само едно смокиново дърво, което вече три години не дава плод. Земеделецът казва: „Тази година още веднъж ще окопая дървото и ще го наторя, но ако наесен пак няма смокини на него, ще го отсека безпощадно и ще хвърля безплодната смоковница в огъня!“

Както виждате, не е голяма хитрост.

Между двете притчи той изцерил една жена, страдаща от интересна болест. Тя била в най-хубавата възраст, но изглеждала по-сгърбена от осемдесетгодишна старица. Явно самият дявол я превил, при това буквално по средата. Когато се движела, задникът й стърчал нагоре, а брадата й докосвала земята. Не е трудно да се съобрази, че при това положение на нея й било невъзможно да се занимава с каквато и да е работа. Тя би могла да се прехранва само като събира угарки, но по онова време цигарите още не били открити, затова тя била крайно бедна и нещастна.

Исус я съжалил; той изрекъл две думи и в същия миг добрата жена се изправила и станала стройна като топола.

Престоят на Исус в Перея не продължил дълго: за празника на освещаването той се върнал в Ерусалим. Този празник има следния произход: както знаем. Юда Макавей е бил един от еврейските военачалници, сражавали се героично против чуждите нашественици. Далеч по-малко е известен фактът, че след победата над сирийския цар Макавей трябвало да извърши обреда очистване и освещаване на Ерусалимския храм. Но когато влязъл в храма, оказало се, че завоевателите са изпотрошили почти всички съдове със свещено масло — останал само един. Положението било безизходно! Приготвянето на свещено масло не е проста работа, то се съпровожда със сложен, а главното, продължителен ритуал. Какво да правят? За всеки случай Юда Макавей искал да напълни с масло поне част от светилниците и, представете си, един-единствен съд стигнал за всички светилници на храма през цялата седмица!

В памет на това чудо евреите всяка година се веселят осем дни наред, също като на Пасха и на празника на колибите. Синът на гълъба присъствал на тези увеселения и едва не бил пребит с камъни, задето на обществено място упорито твърдял, че той и неговият баща са едно цяло (Лука, гл. 13, 6–9, 10–18; Йоан, гл. 10, 29–42). Този път положението така се напекло, че Исус бил принуден преждевременно да се върне там, откъдето бил дошъл.

През време на второто си посещение в Перея той се отличил с едно чудо, направено в разгара на пиршеството, на което пак присъствали само фарисеи. Този шегаджия Исус толкова обичал да си похапне, че безразборно приемал всички покани за обед — и от приятели, и от врагове.

Обедът се състоял в събота. Фарисеите нарочно довели един човек, болен от воднянка, подпухнал като огромен тулум.

Исус моментално схванал какъв капан са му поставили и за да изпревари събитията, пръв задал на събралите се следния въпрос:

— Позволено ли е да се лекува на празника сабат, в съботен ден?

Въпросът бил дързък, а главното, да се отговори на него било трудно. Ако кажели „да“, значело да престъпят Мойсеевия закон, а фарисеите на всяка крачка се позовавали на него. Ако кажели „не“, значело да си навлекат недоволството и гнева на народа заради безсърдечието си. Ето защо събралите се не отговорили нищо.

Тогава Исус се приближил до болния от воднянка, направил едно движение и грамадният корем на болния веднага спаднал. В евангелието не се казва къде се е дянала водата, която е била в него. Да се надяваме, че този път не са я превърнали във вино.

Изцереният изглежда е нямало какво да прави, защото веднага изтичал да се похвали с изтънялото си шкембе. И ето, че всички хроми, слепи и прочие недъгави нахлули в залата за пиршества, а след тях и тълпа градски скитници. Толкова народ се натъпкал, че не можело да се мисли за десерта. Тогава Исус пошепнал на ухото на домакина:

— Редно е да поканите всички тези хора на масата, да изпиете с тях по чашка…

— Какво? Надявам се, че се шегувате! Цялата тая сбирщина?! Хубава компания!…

В същия миг живото Слово нарочно, за да раздразни гостите, се впуснало да превъзнася бедността и дори заявило на домакина, че той би трябвало да покани по-скоро всичките тези голтаци, отколкото своите приятели и родители.

Гостите са поразени. Дрипавата тълпа ръкопляска. А Исус започва следващата притча.

— Един човек — казва той — решил да даде угощение и разпратил покани на всички свои приятели. В уречения час, като видял, че никой не идва, изпратил слугите си да предупредят неговите приятели, че всичко е готово и той ги чака, но всички започнали да се извиняват, сякаш се били наговорили. Първият казал: „Много съжалявам, че съм принуден да отклоня толкова любезната покана, но си купих чифлик и точно днес трябва да замина да го огледам.“ Вторият казал: „Невъзможно ми е да дойда: тъща ми се разболя, а аз толкова я обичам, че дори за секунда не мога да се отделя от постелята й.“ Третият казал: „Женен съм само от шест дена, така че, сами разбирате, аз съм много зает.“ Четвъртият казал: „Съжалете се! Неотдавна глътнах костилка от праскова, имам запек и докато не мине всичко, не ми е до пиршества!“ Петият казал: „Днес е рожденият ден на моята портиерка; поръчах за нея превъзходен букет и непременно трябва лично да й го поднеса.“ И всички останали оправдания били от същия род.

— Ах, такова отношение? — провикнал се дълбоко уязвеният домакин и се обърнал към слугите: Тръгвайте по площади и кръстопътища, по всички пътища и покрай плетищата, съберете всички просяци, сакати, хроми и слепи и ги докарайте тук, та да се напълни къщата ми. Аз не желая моите сосове да отидат на вятъра!

Тази притча, между нас казано, в случая била ни в клин, ни в ръкав, защото този ден всички гости дружно се отзовали на поканата на домакина, но Словото нямаше да бъде Слово, ако би се въздържало от поредното словоизлияние, пък дори и да е неуместно, както се оказвало в повечето случаи (Лука, гл. 14, 1–24).

За пример можем да цитираме още няколко мили наставления, изказани от Исус пред многолюдната тълпа:

„Ако някой дохожда при мен, и не намрази майка си и баща си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде мой ученик“ (Лука, гл. 14, 26).

Нека се опитат след това лицемерните набожници да твърдят, че тяхната религия проповядва любов към семейството! В отговор винаги може да им се тикне под носа съответният текст от собственото им евангелие.

Съвременниците на Исус го упреквали, че общувал само с най-долните отрепки. Ето какво казва Лука (гл. 15, 1–6).

„Приближаваха се при него всички митари и грешници да го слушат. А фарисеите и книжниците роптаеха и казваха: той приема грешници и яде с тях. Но Иисус им каза тая притча: кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле не я намери?

А като я намери, вдига я на раменете си радостен и като дойде дома, свиква приятели и съседи и им казва: порадвайте се с мене, защото си намерих загубената овца.“

От гледна точка на здравия разум тази притча, предизвикваща сълзи на умиление у престорените набожници, доста прилича на зла пародия. Фарисеите и книжниците, чието умствено развитие далеч надвишавало нулевото интелектуално равнище на верните Христови последователи, сигурно са се пукали от смях, когато са слушали тая безсмислица. Представям си как е могъл да отговори на Исус някой весел юдей:

— Твоят пастир навярно е бил голям шегобиец. Зарязал деветдесет и девет овце в пустинята и тръгнал да спасява една заблудила се! Интересно, колко ли още овце са му изяли вълците; докато е търсел оная келявата?

Но Исус плюел на подобни възражения. Мисълта му била твърде прозрачна и той казал тъкмо онова, което искал да каже: един безделник за него бил по-ценен от деветдесет и девет честни хора.

А ето по този повод още една история пак от петнадесета глава на евангелие от Лука.

Живял някога един човек, който имал двама сина. Веднъж по-малкият син идва при баща си и казва:

— Тате, ти имаш гърне пари и ще ми оставиш нещичко след смъртта си. Но виж какво, на мене ми трябват пари, страшно ми се иска да погуляя. Аз съвсем не искам да умреш още днес, това би било прекалено непочтително от моя страна. Затова те моля честно: дай ми сега онова, което така или иначе ще получа по-късно. Аз не обичам да чакам дълго.

Бащата веднага почнал да смята:

— Имам толкова. На брат ти се пада толкова, а на тебе толкова. Ето ти твоя дял. Бих искал да ти стигне за колкото може по-дълго време.

Не баща, а злато, нали?

По-малкият син грабнал своя дял и веднага заминал в далечни страни, та там с разпътни девици да пропилее всичко до шушка. И успял да го направи. Скоро останал без грош и не знаел какво да прави по-нататък. Откъдето и да поискал, никой не му давал на вяра. Докато още имал пари, той забравил да плати на шивача и сега този му взел дрехите, така че нашият гуляйджия останал на улицата почти гол.

След като се поблъскал на опашките в канторите за наемане на работници, накрая той получил място на свинар в стопанството на някакъв селянин. Но селянинът излязъл прекалено стиснат: давал на работника си само толкова, колкото му било нужно, за да не умре от глад. Нещастникът стигнал дотам, че започнал да завижда на свинете, които пасял. Той бил петимен да си напълни търбуха дори с рожковите, т.е. шушулките, които ядели свинете, но те не му отстъпвали храната си.

Той прекарал дълго време в горчиви размисли и накрая рекъл:

— И последният коняр на моя баща има хляб колкото си иска, а аз тук умирам от глад като глупак. По дяволите, ще се върна при тате! Съвестта няма да му даде и все ще ме вземе за някакъв слуга!

Речено — сторено. Пътят не бил къс. Едва се довлякъл до дома.

И представете си какъв късмет. Точно в момента, когато блудният син се появил на пътя, бащата си правел слънчеви бани на балкона.

„Какъв ли ще е тоя просяк долу? — попитал се добрият татко. — Целият е окалян, дрипав! През живота си не съм виждал по-мръсен скитник… Я! Та това е по-малкият ми син! Ама разбира се, че кой друг!…“

И бащата скача направо от балкона (балконът бил на първия етаж) и се затичва по пътя да посрещне сина си. „И като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува“ (Лука, гл. 15, 20).

— Какво щастие, че се върна! Без тебе толкова тъгувах, че за малко не умрях… Ти сигурно си прахосал цялото си наследство?… Да, да, не отричай, нали виждам… Е, няма да говорим за твоите лудории… Главното е, че си здрав… Прегърни ме още веднъж… О господи, господи, колко съм щастлив!

По-малкият син не очаквал подобно посрещане. Той знаел, че баща му е добър, но все пак не мислел, че до такава степен.

— Татко! — стенел той. — Ти си най-милият, най-добрият, най-най от всички бащи. А аз съм негодник, подлец, мръсник, каналия…

И от мъка се биел с юмруци по гърдите.

— Стига, стига, сине! Ако се удряш така по корема, ще си повредиш стомаха… Нали казах, че всичко е забравено, така че няма защо да се осакатяваш.

След това сърцатият татко повикал своите слуги и казал:

— Виждате ли тоя просяк? Това е моят син, същият, който се загуби и се намери. Тичайте да донесете най-хубавата дреха от моя гардероб, аз искам милият ми малък син да се облече в нея. Сложете на ръката му най-скъпия ми пръстен. И не забравяйте сандали, защото той е дошъл бос. А после наредете маси като за голямо празненство — ще направим пир за чудо и приказ! В кошарата имам едно охранено тлъсто теле — заколете го веднага. Ще ядем и ще се веселим. И още, извикайте музиканти: като ще е пир, да е пир!

И действително направили чудесен гуляй. Бащата бил толкова щастлив, че дори забравил за другия си син, по-големия, който работел на полето и когото трябвало да почакат поне от учтивост.

Когато на връщане се приближил до дома, по-старият син чул пеенето и ликуването и доста се учудил.

— Каква е тая дяволия? — помислил си той. — Седнали на масата преди време и дори не ме дочакали. Пируват и се веселят, а аз даже не съм поканен. Странно, много странно…

И като извикал един от слугите, които сновели навън-навътре, попитал:

— Какво става?

— Брат ви се върна — отговорил му лукавият слуга. — Вашият баща толкова се радва, ама толкова се радва!…

— Така ли? Много мило от негова страна. Я гледай ти! Не могъл дори да изпрати някого да ме повика… И всичко това заради тоя празноглавец Анатол, който прахоса целия си дял, преди да получи по закон правото на наследство!

Гневът на по-големия брат далеч не бил неоснователен. А след като не го поканили да вземе участие в общата веселба, той изобщо не пожелал да влезе в залата на пиршеството. Станало нужда сам таткото да го моли.

— Послушай, Ернест — казал бащата, — не бъди толкова обидчив. Да идем да се чукнем за здравето на твоя брат!

— Сам не знаещ какво говориш, тате, и си несправедлив към мене. Няколко години вече работя като вол, за да увелича твоите богатства. Трепя се като грешен дявол, винаги изпълнявам твоите заповеди, аз съм просто примерен син, образец на послушание. А тоя безделник Анатол, когото го мързеше пръста си да помръдне, който не е способен хляба да си изкара — на него му прощаваш и го глезиш!… Никога и през ум не ти е минало да ми дадеш поне едно яре, та да се повеселя с моите приятели, а в чест на Анатол, който прахоса с блудници половината ти имане, ти си заклал охранено теле, вдигнал си без причина истинско пиршество… Не, това е несправедливо!

— Успокой се, Ернест, не завиждай на по-малкия си брат, когото аз толкова обичам. Ти ще получиш цялото ми имане след моята смърт… А сега да идем да се повеселим, по случай връщането на нашия чудесен Анатол!…

В притчата не се казва дали бащата е успял да убеди с тези толкова резонни доводи своя по-голям син. Впрочем, то и без това не е важно. Главното е да се отбележи, че Исус е проповядвал доста интересни, за да не кажем нещо повече, идеи за правосъдие и справедливост.

Нужни ли са още примери, доказващи колко абсурдни са поученията на Христос. Достатъчно е да приведем другата притча, където безчестието се възхвалява още по-откровено, отколкото в историята с блудния син, ако изобщо това е възможно.

Живял един богат човек, който си имал управител. Но този управител безсрамно го ограбвал, подправял сметките и крадял, както си искал, от касата на своя господар, за да плаща за своите порочни развлечения.

Господарят научил за мошеничествата на своя управител.

Извикал го и му казал следното:

— Какво чувам за тебе? Ти явно не живееш според средствата си! Харчиш сто пъти повече, отколкото получаваш. Очевидно останалото плащаш от моя джоб, от касата де. Веднага ми дай сметките и ако не излязат, моят гняв ще те порази!

Управителят си отишъл с провесен нос.

„Какво да правя? — казал си той. — Загубен съм! Пак добре, ако господарят само ме изхвърли. Да му представя сметките е невъзможно! Я да се възползвам от тая малка отсрочка, която ми даде, за да си спечеля приятели, докато още се разпореждам в къщата. Те ще ме приемат и нахранят, когато остана без място.“

И без да губи време, извикал всички длъжници на своя господар.

— Ти колко дължиш на моя господар? — попитал той първия.

— Сто мери масло. Обещах да му ги върна в края на месеца.

— Чудесно. Господарят не разбира нищо от стопански работи. Ти си обещал да му върнеш сто мери масло. Ето ти разписката. Скъсвам я! Сядай и пиши по-бързо: дължа само петдесет!

— Хиляди благодарности — отговаря длъжникът. — Истинско удоволствие е да има човек работа с вас.

След това управителят се заел с втория длъжник.

— А ти колко дължиш?

Той отговорил:

— Сто мери пшеница.

— Прекрасно! Сядай на масата. Скъсвам твоята разписка: напиши осемдесет. Виж какво, аз съм принуден да напусна това място, ето защо, преди да си отида, искам да ти направя услуга, нали ме разбираш?

— Вие сте делови човек, по-добре не може да се измисли. Цял живот ще ви бъда благодарен!

И така нататък и тем подобни. Така шмекерът управител си спечелил куп приятели за сметка на своя господар.

Но какво мислите, че Христос порицал този нечестен управител в своята притча? Съвсем не! Напротив, евангелието твърди, че мошеникът управител постъпил правилно и че всевишният съдия в деня на страшния съд ще оправдае този негодник и цялото му измамничество, защото „синовете на тоя век в своя род са по-досетливи от синовете на светлината“ (Лука, гл. 16, 8), т.е. защото е бил по-ловък от другите мошеници.

И Христос прибавя (дословно):

„И аз ви казвам: придобийте си приятели с неправедно богатство, та когато осиромашеете, те да ви приемат във вечните живелища“ (Лука, гл. 16, 9).

Ето ви християнския морал относно верността и честността! Оттук е ясно защо думата „мошеник“ и „църковнослужител“ имат едно и също значение. Крадете, крадете колкото си щете, само принасяйте на вашия свещеник част от накраденото и тогава той ще ви опрости всичките грехове и царството божие ще се отвори пред вас.

Но докато още не сме го достигнали, да продължим прегледа на евангелския морал. Свети Лука наистина е неизтощим в изреждането на добри наставления, подобни на тези, с които вече успяхме да се запознаем.

Главното в патоса на свети Лука е прославата на бедността. Но нека вникнем в нещата. Тук бедността навсякъде е представена като резултат от леност и безделие и въпреки това у него нищетата на хайманите винаги се противопоставя на заможността, която той се опитва, кой знае защо, да представи пред очите на вярното паство едва ли не като порок. И ако управителят ограбва господаря си, той е герой.

След този факт аз не бих посъветвал никого да си вземе за касиер християнин, на когото свещеникът проповядва подобни принципи на християнско счетоводство!

Типът на абсурдния богаташ е обрисуван в анекдота за Лазар. Този Лазар нямал нищо общо с брата на Магдалина и бил съвсем пропаднал безделник от породата на ония, които напълно се задоволяват с мръсотията и отпадъците наоколо си. Вместо да работи, той просел огризки от трапезата на богатите. Така било и по-лесно, и по-доходно.

Слугите на един от богаташите — човек, който се обличал в багреница и висон, свикнал да пирува всеки ден, както се казва в евангелието — нито веднъж не дали нито троха на този просяк-паразит.

И ето че един ден просякът и богаташът умрели. Вонящият от мръсотия и мързел Лазар бил възнесен от ангелите в лоното Авраамово, а колкото до богатия, той бил низвергнат в ада. А когато богаташът се пържел в адския огън, сред сатанинските езици на пламъците, той ненадейно забелязал Лазар в едно от кътчетата на лоното Авраамово. И тогава извикал:

— Отче Аврааме, смили се над мене и прати Лазар да си намокри във вода върха на пръста и да ми навлажни езика, защото неописуемо страдам в тоя пъкъл!

Но Авраам му отговорил:

— На всекиго идва редът, малкия. Приживе ти пирува дни и нощи, а Лазар, напротив, си остана беден като Йов. Сега всичко се преобърна: Лазар пирува, а ти остана на сухо.

Богатият възразил.

— В такъв случай и щом такъв е редът, че охолството приживе да се превръща в нещастие след смъртта, изпрати Лазар да предупреди моите близки. Аз имам петима братя, които съвсем не са бедни и въртят добра търговия. Нека Лазар им обясни какво ще стане с тях след смъртта, та да вземат нужните мерки и да не дойдат при мене в това място на мъченията.

Авраам се разкискал и Лазар след него. Какво да каже човек за такъв глупав богаташ, който се тревожи за съдбата на своите братя!

— Те си имат Мойсей и пророците; нека ги слушат! А Лазар няма защо да го безпокоим.

Богатият настоявал:

— Не, отче Аврааме! Ако някой от мъртвите се съгласи да направи поне кратко посещение на моите братя, това ще бъде добро дело. Братята ми, естествено, ще повярват на мъртвия; ще се примирят с всички лишения, ще се покаят и поне в задгробния живот ще бъдат щастливи.

Авраам свил рамене.

— Ако твоите братя не слушат Мойсей и пророците, дори някой от мъртвите да възкръсне, няма да повярват.

И отец Авраам прихнал в смях, а Лазар се изплезил на богатия, който се печал в адския огън като шиш кебап (Лука, гл. 16, 19–31).