Лео Таксил
Забавно евангелие (33) (или животът на Исус)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Jésus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавно евангелие, или животът на Исус

Превела от руски: Магдалена Атанасова

Редактор: Надя Узунова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Коректор: Маргарита Савова

Дадена в произв. на 4.XI.1967 г.

Подп. за печат на 22.I.1968 г.

Формат 84X108/32

Печ. коли 31,50

Изд. коли 23,94

Авт. коли прибл. 40

Тираж 25 100

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1968 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава XXXI
Фарисейството на фарисеите

И влезе пак в синагогата; там имаше един човек с изсъхнала ръка.

И то следяха, дали не ще го изцери в събота, за да го обвинят.

А той казва на човека с изсъхналата ръка: изправи се насред.

Тям пък казва: в събота добро ли е позволено да прави човек, или зло? Да спаси ли една душа, или да погуби? Но те мълчаха.

И, като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им, казва на човека: протегни си ръката. И протегна я, и ръката му стана здрава като другата.

Фарисеите, като излязоха, незабавно се събраха с иродианите на съвещание против него, как да го погубят.

Марко, гл. 3, 1–6.

Човек трябва да види в какво умиление изпадат християните, когато си спомнят неприятностите, причинени на Исус от фарисеите.

Ако им се вярва, след историята в къпалня „Витезда“ живото Слово било подложено на непрекъснати гонения. Навсякъде — в пустинята, и по пътищата, дори когато Исус си мислел, че най-после е останал сам с учениците си, шпионите на синедриона неуморно го следели и при най-малката възможност насъсквали безделниците срещу бъдещия пророк, като го изкарвали богохулник и нарушител на Мойсеевите закони.

В първата събота след пасха Исус решил да се върне в Галилея и тръгнал на път заедно със своите седем апостоли.

Вече знаем, че светата дружина смятала за свое всичко, което й попаднело под ръка. И ето, под предлог че коремът им стърже, те се намъкнали в една чужда нива, окъсали най-здравите класове, стрили ги и започнали да ядат зърната, като издухвали люспите.

Те естествено не знаели, че фарисеите не ги изпускат от очи. Несъмнено агентите на синедриона били преоблечени, иначе апостолите на Исус щели да бъдат по-предпазливи. И така, фарисеите внезапно открили своето инкогнито и се приближили до главатаря на нахалните крадци.

— Тоя път те пипнахме! — казали те. — Днес като че ли е пак събота?

— Събота е. Друго?

— Другото е, че законът най-строго забранява да се жъне и отвява зърното в деня на сабата! А твоите помагачи пред очите ни късаха и отвяваха зърното. Я да те видим как ще се измъкнеш сега!

— На вас да не би да ви плащат, за да ме разсмивате? — отвърнал Исус, който трудно падал по гръб. Откъде ви дойде на ум, че моите ученици са жънали и отвявали зърното? Ако ви е угодно, можете да ги наречете крадци, но не се опитвайте да им приписвате нарушение на съботните запрещения.

— Внимавай какво дрънкаш! — посъветвали го фарисеите, — по този въпрос отдавна вече е издадено съответното разяснение. Констатирано и утвърдено е, че да береш класове и да ги мачкаш в дланите си е все едно да жънеш и да вършееш. За твое сведение нашият духовен съд, чиито решения са непогрешими, на последното си заседание постанови, че дори ходенето по нивите трябва да се разглежда като вършитба и дори ловенето на мухи се квалифицира като забранен лов[1].

Исус повдигнал рамене.

— За тълкуватели на библейските закони — забелязал той — не сте много подготвени.

— Така ли?

— Това е ясно като бял ден, с ваше позволение… Нима не знаете какво сторил веднъж Давид, когато огладнял? Влязъл в синагогата и изял жертвените хлябове, които никой нямал право да яде освен, разбира се, свещениците, а част от хляба дал на своите спътници. Това било по времето, когато първосвещеник бил Авиатар и когато…

— Ти остави Давид, ами я да видим как ще обясниш поведението на твоите приятели?

— Че много просто. Щом огладнелият Давид е могъл да вземе свещените хлябове и по този начин открито е нарушил Мойсеевите заповеди, можете ли да обвинявате моите гладни ученици, че за да поддържат живота си, са откъснали от нивата по една шепа класове?

Както се вижда, агентите на синедриона не са били опитни фарисеи. Иначе те биха могли да възразят на живото Слово, че то самото не знае много добре библията, първо, защото споменатият от Исус първосвещеник се е наричал не Авиатар, а Ахимелех, и, второ, Давид, когото Самуил помазал за свой наследник, е бил благословен от бога, а нашите скитници, естествено, не са имали благословия нито от бога, нито от който и да е първосвещеник.

Освен това Давид е имал право да изяде жертвените хлябове или, с други думи, хлябовете за приношение. Тези дванадесет хляба символизирали дванадесетте еврейски племена. Печели ги от най-хубавото брашно и ги слагали в олтара на синагогата на великолепна маса от черно дърво, украсена със злато. Тези хлебни жертвоприношения непрекъснато се подновявали, защото отивали на трапезата на свещениците. Юдейските свещеници принуждавали вярващите косвено — чрез бога — да ги снабдяват с всевъзможни провизии. Под формата на жертвоприношение те получавали агнета, овни, говеда за бифтеци и филе на скара и дори хляб от най-чисто брашно. Давид бил законен цар и пророк и затова можел да вкусва от всяка храна, принесена в синагогата, без да престъпва с това някакви закони.

И така, фарисеите, объркани от нахалството на живото Слово, не му отговорили нищо.

Тогава Исус рекъл:

— Мога да добавя още нещо. Нима за свещениците има ден на сабата? Не. Простите вярващи не трябва нищо да вършат в събота, но това не се отнася за свещениците. В храма няма ден на сабата. А пък аз, за ваше сведение, самият съм храм и затова, когато моите ученици се трудят около мене, те не вършат никакви нарушения.

Фарисеите не намерили какво да отговорят и се отдалечили.

Да се влиза в спор с такъв дърдорко било явно безполезно. Ето защо те се върнали в Ерусалим, за да напишат донесение за всичко, което видели и чули.

Колкото до миропомазания и неговите спътници, те спокойно си продължили нататък.

Като пророк Исус несъмнено още същия ден е трябвало да помисли за бъдещето, когато ролята на юдейските жреци ще премине към християнските свещеници. Действително сега ден за почивка е неделята и нашите, свещеници ни забраняват да работим в този ден. Наистина те самите в неделя се трудят с пот на чело, но понеже това е единственият им работен ден, те не се уморяват кой знае колко през цялата седмица.

Анекдотичният разказ за откраднатите класове е изложен в три евангелия: от Матей (гл. 12, 1–8), от Марко (гл. 2, 23–38) и от Лука (гл. 6, 1–5).

Това се случило на пътя от Ерусалим за Галилея. Но евангелистите не уточняват къде е спрял синът на гълъба, който се провъзгласил за подвижна синагога. Те се задоволяват с мъглявия намек, че козните на фарисеите, които се опитали да хванат миропомазания в нарушение на съботните забрани, съвсем вбесили Исус и оттогава той нарочно, напук на тях правел своите чудеса главно в събота, като предпочитал този ден пред всички останали дни на седмицата.

Така че още следващата събота той нарочно се отбил в синагогата и започнал да оглежда тълпата — дали сред молещите се няма да намери някой болен, когото би могъл да изцери.

Намерил се подходящ недъгав: дясната му ръка била изсъхнала. В еврейското евангелие — наистина Никейският събор го обяви за апокриф[2] — се казва, че той бил зидар. Нека бъде зидар.

Къде и как го е сполетяло нещастието — не се знае. Ясно е само едно: зидарят с изсъхналата ръка никак не могъл да свикне да държи мистрията с лявата си ръка и бил принуден да проси милостиня, за да не умре от глад.

Исус се запътил право към него.

Фарисеите — от тях човек нямало къде да се дене, веднага се досетили какво възнамерява той и побързали да се намесят.

— Прощавайте — обърнал се един от тях към Исус, — вие като че ли се готвите да лекувате този човек?

— Какво казахте? — сопнал се Исус, като се престорил, че не чул въпроса.

— Казах: не се ли готвите да използвате този човек с изсъхналата ръка, за да демонстрирате таланта си на изцелител?

— А защо ме питате за това, ваша милост?

— Защото, господине, днес е събота.

— Зная, господине!

— Вижте какво, господине, лекарската дейност е строго забранена в събота.

— Възможно е, ваша милост, но моята лекарска дейност няма нищо общо с медицината.

— Хиляди извинения, господине. Ще си позволя само забележката, че ако вие по какъвто и да било начин все пак изцерите оня с изсъхналата ръка, ще нарушите предписанието на сабата. Разбрахте ме добре, нали господине?

Всички вярващи, събрали се в синагогата, с живо внимание наблюдавали тази размяна на вежливи фрази, пълни със скрито ехидство. Кой ще вземе връх — все още било трудно да се реши. Но ето че живото Слово, което умеело да печели симпатиите на тълпата, отговорило със следното хитро сравнение:

— Бих искал да зная, ако в съботен ден единствената ви овца падне в яма, дали между вас ще се намери поне един човек, който няма да скочи в ямата и няма да измъкне овчицата си?

Ударът улучил в целта. Доводът на миропомазания бил посрещнат с одобрителен шум. Тогава той почувствал, че мнозинството е на негова страна, и добавил:

— А нима здравето на човека не е по-скъпо от един овен? По-скъпо е! Значи не само може, но и трябва да се изцеряват хората дори в деня на сабата.

След това се приближил до зидаря с изсъхналата ръка и му заповядал:

— Покажи си ръката!

Той се подчинил. Исус внимателно огледал сгърчения крайник.

— Дами и господа — обърнал се той към присъстващите. — За да не говорят после злите езици, че аз ви баламосвам и че този човек е мой съучастник, с когото предварително съм се наговорил, моля всички да огледат дясната му ръка и да се убедят, че тя действително е изсъхнала.

И като се обърнал към зидаря, добавил:

— Хайде, приятелю, обиколи в кръг и покажи ръката си на всички тези дами и господа.

Зидарят направил, както му казали.

Недоверчивите зрители с всички сили го щипели по ръката, за да разберат дали той не е симулант, но тя наистина била суха и зидарят нито веднъж не охнал. Някакъв фарисей дори забил карфица в неподвижния крайник, но и този път сакатият не усетил болка.

Когато нашият маг и вълшебник се убедил, че тълпата му е повярвала, засукал ръкави и с висок глас продължил:

— Дами и господа, моля да се убедите: в ръцете нямам нищо, в джобовете също!… Единствено с усилие на волята аз сега ще възстановя кръвообращението в изсъхналата ръка на този нещастник. Хайде, приятелю, дай си дясната лапа. Чудесно… Внимание! Раз, два, три — ти си здрав!

При тези думи зидарят радостно извикал и започнал да мърда съживилите се изведнъж пръсти на излекуваната си ръка.

— Браво! Бис! Браво! — крещяла тълпата.

Фарисеите, цитирам буквално, побеснели. Но те схващали, че в дадения случай симпатиите на народа са изцяло на страната на Исус, и се оттеглили, като съскали през зъби заплашително и си шепнели:

— Брей че нахалник!

— Пак ни прати за зелен хайвер!

— Нищо, и на нашата улица ще дойде празник!

(Виж по въпроса евангелие от Матей, гл. 12, 9–21; от Марко, гл. 3, 1–6; от Лука, гл. 6, 6–11).

Синът на гълъба тържествувал. Въпреки това, като виждал, че фарисеите му слагат всевъзможни капани и чакат първата му невнимателна стъпка, за да си разчистят сметките с него, миропомазаният своевременно започнал да отстъпва. Рано или късно фарисеите биха успели да излъжат и насъскат тълпата срещу него и тогава с него би било свършено. Но „… неговият час още не бил дошъл.“

„Още не бил дошъл неговият час“, „времето му още не било дошло“ — повтарят служителите на християнската църква и с тази фраза обясняват всички шмекерии на господин Исус до момента, когато най-сетне го окачили на кръста.

Ако им вярваме, кроткият син божи бил заченат от своя колега — гълъба, специално за да изкупи първородния и всички прочие грехове на човечеството. Господ бог, единен в три лица, четири хиляди години седял в небесата и с досада гледал как хората се раждат с голямото тъмно петно на първородния грях върху съвестта си, с неизмиваемото петно, оставено им в наследство от дръзките любители на ябълчиците в земния рай. Не по-малко огорчение му причинявало и това, че след като се родели, грешните смъртни през краткия си живот се изхитрявали да извършат и безкрайно много други грехове и накрая душите им ставали по-черни от отдавна нечистен комин. Трябвало да се направи нещо. Но какво именно?

Тримата членове на троицата започнали да се съвещават.

Яхве, или Йехова, най-отмъстителният и злопаметният от тримата, казал:

— Щом тия хора са грешили, грешат и ще грешат — можете сами да се убедите в това! — нека вечно горят в ада в силен огън!

Но Исус, въплъщение на добротата, възразил: Не, не, ние трябва да стоим над дребнавата злопаметност!

— Какво, да не би да искаш тия негодници да се ползват от всички удобства и блаженства на царството небесно?

— Защо пък не?

— Но как ще изкупят те милионите, милиардите и трилионите извършени от тях грехове?

— С въпроса за изкуплението съм готов сам да се заема. Аз ще се въплътя в човек, така да се каже, ще вляза в човешка кожа и в даден час ще им позволя да ме разпънат. Така ще стана жертва и със себе си ще платя за всички съдове, изпотрошени от хората в тяхната земна кръчма.

Гълъбът не говорел нищо, но у него отдавна зреел самостоятелен план. Сега той решил, че е настанал благоприятният момент да се изкаже.

— Аз съм съгласен с предложението на Исус — изгугукал той. — В Назарет, в Юдея, има една девица, около която с удоволствие бих се поусукал. Нека някой от нашите архангели се спусне при нея да й възвести за мене и да я обработи в съответния свети дух. С останалото се нагърбвам аз. Когато изтече определеното време, Исус ще се въплъти в младенец.

— Превъзходно! — подкрепил го Исус. — Ние ще наречем това тайна на непорочното зачатие. А когато се намеря сред хората, аз ще имам грижата моите нови сродници да ме осъдят на смърт и да ме разпънат на кръста на тридесет и три години, ни по-рано, ни по-късно!

— Ако тази перспектива те радва, миличък — промърморил Йехова, — аз няма да възразявам. Това е твоя лична работа. Но настоявам след твоето тържествено изкупление адът да не бъде окончателно премахнат. Ти ще заплатиш за всички грехове на едро, но грешниците трябва да отговарят на дребно, всеки за себе си. Дори ще създадем за тях нова кухня под името „чистилище“, че то не може да пържим всички наведнъж.

Такива били главните условия на договора, сключен между тримата членове на троицата.

Договорът влязъл в сила.

Както знаем от първите глави на тази книга, Исус се въплътил в син човешки и на тридесет и три годишна възраст, както ще видим по-нататък, действително позволил на фарисеите и на висшето юдейско духовенство да го арестуват и качат на кръста. Също така знаем, че въпреки благоволението на Исус към хората, въпреки че той изкупил всички минали и бъдещи грехове на човешкия род, Йехова съгласно договора, продължавал да мъсти на грешниците, като ги пържел било в чистилището, било в ада.

Както и да е, Исус не можел да позволи на фарисеите да го спипат, „преди да е дошъл неговият час“.

Тъкмо затова, като видял, че изцеряването на зидаря с изсъхналата ръка вбесило фарисеите, той и този път си плюл на петите и офейкал по-надалеч, на северния бряг на Тивериадското езеро.

Бележки

[1] Маймонид. Книга с наставления, гл. 7.

Маймонид (Мойсей бен Маймун) (1135–1204) — средновековен еврейски философ, теолог и медик. Роден в Кордова (Испания), емигрирал в Мароко, а след това като познавач на медицината бил поканен в Кайро на длъжността придворен лекар на Салах-ад-дин. В произведението си „Далалат ал-хай-рин“ („Пътеводител на заблудените“, или „Книга за наставления“) Маймонид се опитва да примири философското учение на Аристотел с юдаизма. Противоречието между религията и философията Маймонид се стараел да отстрани чрез алегорично тълкуване на библейските митове.

[2] Апокрифи (древногр. — таен, съкровен) — паметници на митологично-религиозната литература, близки по сюжет до канонизираните от църквата произведения, но отличаващи се от тях по трактовка и отхвърлени от църквата като лъжливи, греховни.

Апокрифните съчинения отразяват борбата на разни течения при формирането на религиозната идеология. На Никейския събор (325) — конгрес на християнските духовници в гр. Никея — от множеството евангелия били отбрани четири: от Матей, Марко, Лука и Йоан. Те били признати за истинни, а останалите били отхвърлени и обявени за апокрифи, макар че принципна разлика между тях и апокрифите няма.