Лео Таксил
Забавно евангелие (45) (или животът на Исус)

Глава XLIII
Пробно възнесение и разговори във въздуха

И след шест дни Иисус взе със себе си Петра, Иакова и Йоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето му светна като слънце, а дрехите му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Мойсей и Илия, разговарящи с него.

Матей, гл. 17, 1–3

След една седмица Исус се запътил към хълмистата местност на западния бряг на Генисаретското езеро. Привечер заедно с трима апостоли — Симон-Камен, Големия Яков и момчето Йоан — той се качил на една висока планина, която се наричала Табор.

Когато се добрали до върха, Исус се обърнал към своите верни ученици:

— Аз ще се помоля тук преди лягане. Вие също, ако искате, можете да се помолите с мене.

След това той паднал на колене, протегнал ръце нагоре и започнал да мърмори молитвата. След първата молитва преминал към втора, към трета, четвърта, пета и така нататък.

Апостолите последвали неговия пример. Те също коленичили, също издигнали ръце към небесата и захванали „Отче наш“.

При това те скришом си подмигвали, сякаш искали да кажат:

— Бива си го нашият миропомазан син на гълъба! Добре му е на него: той винаги може да избира между две същности — човешка и божествена. Когато му се иска, той се уморява като всички хора, а когато не му се иска, изобщо не се уморява. Ето и сега стърчи с протегнати нагоре ръце вече половин час: изглежда е включил божествената си същност. Той може да си стои така още три-четири часа поред и дори да не се помръдне… Но ние, дявол да го вземе, сме от друго тесто! Имаме само една същност — човешка, и след пет минути ръцете и краката ни просто ще отмалеят!

И действително Исус се молел с такава необичайна ревност, че както изглеждало, изобщо не усещал умора от неудобната поза. Що се отнася до тримата апостоли, на тях коленете им вече се схванали и ръцете им сами се отпускали.

Накрая нямали повече сили да се съпротивяват на умората и преспокойно си легнали направо на голата земя, та поне малко да подремнат. Скоро и тримата заспали дълбоко.

И тъкмо когато те с рядко единодушие хъркали в унисон, на планината Табор се случило нещо наистина удивително.

Исус престанал да мънка молитви, изправил се на крака и бавно се издигнал над земята като балон. Не, той не се вдигнал високо — само на метър и нещо от земята. Защото това било само опит! Истинското възнесение трябвало да се състои в по-тържествена обстановка. Затова сега той неподвижно увиснал над самата земя, сякаш за да докаже, че законите на природата не съществуват за него и той пет пари не дава за някакво си там земно притегляне.

В същото време небесата се разтворили и оттам се спуснали двама възрастни господа. На главата на единия сияел чифт светещи рога — това бил Мойсей. Другият слязъл надолу в огнена колесница, която се гмуркала между облаците като риба във вода — това бил пророк Илия. Татко Мойсей увиснал до Исус, Илия се измъкнал от своя екипаж и по същия начин се настанил от другата страна. И тримата се държали неподвижно във въздуха на един метър от земната повърхност, сякаш били окачени на невидими връвчици. Зрелището било крайно интересно! При това те спокойно повели приятелски разговор.

— Вие сте много любезни — започнал Исус, — че слязохте да ме навестите в такъв късен час.

— Какво приказваш — отвърнал Мойсей. — Това е наше свято задължение, което ние прекалено дълго време пренебрегвахме… Разкажи по-добре как вървят твоите земни работи. Всичко наред ли е? Вслушват ли се хората в твоя глас? Душите пречистват ли се?

— Хм, как да ти кажа… Някои не упорстват много, но общо взето отсевът е значителен. Всичко върви съвсем не така гладко, както разчитах.

— На мене ли ще ми го казваш? — намесил се пророк Илия. — Аз ли не познавам съотечествениците си. Та те са упорити като андалуски катъри! Аз сам им проповядвах толкова години словото божие и каква полза? След всяка моя проповед те още по-дълбоко затъваха в пороците си.

— Че то и на мен не ми провървя повече с тях — признал Мойсей. — Впрочем, в интерес на истината трябва да кажа, че когато беше нужно, аз не подбирах средства. Ако моите древни евреи прекалено се заинатяваха, аз ги вразумявах с огън и меч. За да вкараш един упорстващ народ във верния път, няма нищо по-добро от масовото изтребване.

— Не, Мойсей — не се съгласил с него Исус, — твоите закони все пак са премного сурови, казвам ти го като приятел. Аз предпочитам да не мачкам мухите, а да ги ловя с мед.

— О, ако това ти се удаде, на добър час! Но аз вече имам опит, повярвай ми. Когато основаваш нова религия, няма място за сантименталност — иначе всичко ще се обърне надолу с главата.

— Отначало да, но затова пък после…

— После ще започнат да те преследват, да изправят всички криви дървета в твоя гръб, да ти се надсмиват и в края на краищата по най-жесток начин ще те убият.

— Зная, но затова пък какъв триумф ме очаква в бъдеще!

— Е, твоя работа, щом толкова ти се иска да те разпънат — обадил се Илия. — От душа ти желая приятно забавление! А що се отнася до мене, аз съм искрено благодарен на твоя превъзходен отец Саваот, че успя да ме измъкне жив на небесата тъкмо когато моите съвременници се готвеха да ме пречукат. От негова страна това беше твърде, твърде любезно…

В същия дух нашите висящи джентълмени мирно разговаряли още няколко минути. Обкръжавало ги ослепително сияние. Дори телата им изглеждали прозрачни — толкова силна светлина излъчвали те. Дрехите на Исус „станаха бляскави, твърде бели, като сняг, каквито белилник на земята не може да избели“ (Марко, гл. 9, 3). Гледката била прекрасна, наистина прекрасна!

Сияещото видение било толкова ослепително, че дори нашите апостоли накрая се събудили. Облещили очи, светлината ги заслепила, но те по думите на евангелието все пак чули как Илия и Мойсей беседват с Исус. „Като се явиха в слава, те говореха за смъртта му, с която щеше да свърши в Ерусалим“ (Лука, гл. 9, 31).

Но това толкова великолепно зрелище, естествено, не можело да трае дълго: всичко си има край! Дори филмът завършва, когато се извърти цялата лента.

Затова сияещото видение започнало постепенно да избледнява, да помръква, докато напълно изчезнало. Илия и Мойсей се стопили като сенките на вълшебен фенер.

Според Петър всичко се свършило прекалено бързо.

— Учителю! — казал той. — Колко хубаво е тук! Ако не възразяваш, ние ей сега ще направим три колиби: една за тебе, една за Мойсей и една за Илия, а и ние ще останем в тази вълшебна планина.

— Що за глупости! — възмутил се Исус. — Три колиби за шестима? А вие самите къде ще спите?

— Все някак ще се нагласим. Ти ще вземеш малкия Йоан, а ние с Големия Яков ще се настаним — единият с Мойсей, другият с Илия — и всички ще бъдат доволни.

Той още развивал мисълта си, когато над тях изведнъж се спуснал облак и ударил такъв гръм, че Петър едва не се задавил. След това от облака загърмял глас, който казал:

— Този е моят възлюбен син, него слушайте!

Гласът толкова не приличал на гукането на гълъб, което можело да се очаква, че апостолите не знаели какво да отговорят. Те се проснали и забили нос в земята, замижали и утихнали като котки, които са направили пакост.

Чак след някое време, виждайки, че небесата нямат намерение да рухнат върху главите им, нашите храбреци се осмелили да отворят очи. Те се опипали от главата до краката и с облекчение установили, че като че ли всичко си е на място.

Исус седял недалеч на един отломък от скала. Той бил сам и ги гледал доста презрително.

— Хубава работа! — казал той. — Доколкото разбирам, на това се казва: да загубиш ума и дума от страх. Вие като че ли сами не знаете живи ли сте или не. Пребройте си костите, дали всички са цели, че ги и преномерирайте: може да ви потрябват следващия път! Не, честна дума, виждал съм магарета, ама такива!… Кога най-после ще ви набия в тъпите глави, че докато аз съм тук, нищо няма да ви се случи?!

На апостолите им дошло много. Големия Яков, като изразил мнението на своите колеги, намекнал, че е време да се върнат в града. Всеки от тях се мъчел да се убеди, че тази вълшебна планина в последна сметка не е чак толкова страшна, както им се сторило.

Исус не ги измъчвал повече: жестокостта не му била в характера. Той се съгласил да се спуснат от планината и да се доберат до най-близкия град. Тъкмо и хоризонтът започвал да светлее. Когато се развиделило, те били вече долу.

Из пътя Исус разтълкувал на своите ученици, че пробното възнесение и разговорът с увисналите във въздуха пророци са се състояли специално за тях, ето защо те трябва да пазят в най-дълбока тайна всичко видяно и чуто.

— На никого не казвайте за това видение! — заповядал им синът на гълъба.

Може би именно затова малкият Йоан пази непроницаемо мълчание за това великолепно видение? Той е бил единственият евангелист, който видял това представление, и той единствен от четиримата не пише нищо за него.

Отворете евангелието и ще намерите разказа за видението-чудо:

а) у свети Матей (гл. 17, 1–13), макар че свети Матей, както е известно, не е бил на планината Табор;

б) у свети Марко (гл. 9, 1–12), който също не е бил забелязан там;

в) у свети Лука (гл. 9, 28–36); свети Лука е свързан с тази история не повече от споменатите си двама колеги.

И само четвъртият, свети Йоан, мълчи за това като риба.

И така, малкият Йоан свято запазил тайната за пробното възнесение на планината Табор. Но, извинете, по какъв начин тогава са научили за нея останалите трима евангелисти?

Впрочем, още веднъж моля за извинение, аз съвсем забравих: та нали те са писали под диктовката на гълъба!

И така, като посъветвал апостолите да си държат езика зад зъбите, Исус им заявил, че ще възкръсне след смъртта си.

Тук отново не пречи да вземем в ръка евангелието.

Апостолите не могли да се опомнят.

— Как може той да възкръсне след смъртта си? — питали се те. — И къде се дяна Илия? Нали книжниците казваха, че Илия трябва да се яви преди месията и да уреди всичко отначало? Значи нашият учител изобщо не е Христос?

Ако се вярва на „свещеното писание“, тези въпроси измъчвали много Исусовите ученици.

Но нека внесем известна яснота. Едно от двете: видели ли са апостолите чудесата на Исус или не са ги видели? Видели са ги, нали? В такъв случай защо се съмнявали? Щом Исус е могъл пред очите им да възкресява други мъртъвци, защо самият той, всемогъщият, да не възкръсне?

Колкото до мене, ако, да речем, последният дръвник пред очите ми увисне във въздуха без връвчици или някакви други приспособления, ако той по моя молба съживи баба ми, като й каже „талифа куми“, ако пред мен излекува глухоням, като тикне пръстите си в ушите му и му плюе в устата, аз въпреки целия си скептицизъм ще провъзглася дори този дръвник за бог и ще му се моля.

Когато мисля за апостолите, пред чиито очи Исус творил безброй чудеса и които въпреки това от време на време се съмнявали дали той е Христос, аз разсъждавам по следния начин.

Рай няма — уверен съм в това, — но дори и да имаше, сигурно не бих попаднал там. Апостолите, които от време на време се съмнявали в господа бога, при все че нямали никакви основания за това, а дори, напротив, заели там най-хубавите места и се смятат за светци от първа категория. А аз не съм видял нито едно чудо, затова, въпреки че не вярвам в бога, аз имам смекчаващи вината обстоятелства и нашият вечен баща — надявам се, в деня, когато се явя пред него, той ще бъде в добро настроение — ще ми връчи диплом на светия поне от четвърта категория. Повече не ми трябва „Блаженият Лео Таксил“ — ей богу, няма да изглежда лошо в календара на светците! Но достатъчно за това: и без това отделихме прекалено много място на съмненията на апостолите.

Исус не разсъждавал дълго.

Той просто им казал:

— Може би мислите, че не съм Христос? Питате се как ще възкръсна след смъртта си? Не се тревожете за това! Казвате, че Илия трябвало да дойде преди мене… Тогава знайте: той вече дойде и никой не му обърна внимание. Той се криеше в образа на моя братовчед Кръстителя — това е всичко. А тъй като кръстителят от Йордан в действителност е бил не някой друг, а предрешеният Илия, значи аз съм месия на месиите!