Лео Таксил
Забавно евангелие (55) (или животът на Исус)

Глава LIII
Евтин триумф

И когато наближиха до Йерусалим и дойдоха до Витфагия при Елеонската планина, Иисус изпрати двама ученици, като им каза: идете в селото, що е насреща ви, и веднага ще намерите вързана ослица и осле с нея; отвържете и докарайте ми ги; и, ако някой ви рече нещо, ще кажете, че те са потребни господу; и веднага ще ги прати.

Матей, гл. 21, 1–3.

Ето, че дошло времето, когато невинният бог трябвало да бъде принесен в жертва на справедливия бог, за да бъде омилостивен страшният бог. Стрелките на часовника, отмерващ живота на Христос, се приближили до часа, в който им било писано да спрат. Четири хилядолетия преди това Адам и Ева, двата индивида, от които единият изфабрикуван от кал, а другият от мръвката на реброто, извършили ужасно престъпление, като отхапали по резенче от ябълката. Оттогава това престъпление тегнело над цялото човечество. Пък и кой всъщност е можел да го изкупи? Човечеството? Уви, не. Само този, който не принадлежал към него, т.е. самият бог, богът-съдия, богът, произнесъл присъдата. Отначало бог играел ролята на обвинител, а сега му предстояло да стане едновременно палач и жертва, защото Исус и Саваот в компания с гълъба трябвало според идеята да представляват едно и също лице.

Къде по-просто щеше да бъде, ако Исус не беше влизал в човешка кожа и ако този Саваот-Христос-гълъб беше взел и простил единодушно това страшно престъпление — ябълката, изядена в земния рай!

По този начин Исус щеше да се избави от необходимостта да преживее една твърде неприятна седмица, седмицата на страстите господни, за която господа свещениците празнословят с неизтощимо красноречие, като се мъчат да ни разчувстват. Да си кажа право, тези трогателни разкази за твърде съмнителни страдания не будят у мен ни най-малко съчувствие.

Ах, ако всичко това беше истина, ако Исус действително бе съществувал, дори ако просто някакъв умопобъркан шарлатанин е бил подложен наистина на бичуване и е бил разпнат, аз не бих си позволил да се присмивам по този повод. Можем да презираме престъпника, но никой не би се смял на неговата мъчителна смърт. Но Исус дори на Голгота си остава шут. И цялата тази история не е нищо повече освен плод на въображението на свещенослужителите. Свещеникът е единственото реално действащо лице във всяка религия, както и необходимостта да се плати на свещеника за молебена е единственото реално наказание, което терзае душите на вярващите невежи, наплашени с ужасите на ада. Така че не си струва да проливаме сълзи, като си спомняме страданията на митичното същество от Назарет, понеже дори църковната легенда твърди, че то страдало единствено защото само искало това, и нека оставим нашите съчувствия за онези нещастници, които понасят реални мъки, за хората от плът и кръв, срещани на всяка крачка във всекидневния живот.

След като свършихме с това, нека не губим повече време и пристъпим към най-невероятния епизод от християнската легенда.

Място на действието — Ерусалим; време — в самия разгар на пасха. Юдеите недоумявали, като не виждали Исус в храма, където той всички предишни години редовно се появявал през дните на този празник.

— Къде ли е той? — питали се те.

Онези, които се смятали за по-осведомени, отвръщали:

— Той е в дома на фурмите.

Други спорели:

Не, той е в дома на зелените смокини.

Защото на староеврейски Витания означава „дом на фурмите“, а Витфагия — „дом на зелените смокини“.

— Но какво прави там, в дома на фурмите?

— От сутрин до вечер възкресява мъртъвци. Неотдавна се поминал неговият приятел Лазар и той го извадил от гроба жив, макар и малко повреден от червеите.

— Тая работа си струва да идем да я погледаме.

И щом свършил празникът сабат, мнозина се запътили било за Витания, било за Витфагия.

Евангелистът Йоан съобщава, че любопитните, които отишли във Витания, заварили Лазар толкова свеж и пълничък, сякаш никога не е умирал. Между другото евангелистът кой знае защо е забравил да уточни дали някой от тези любопитни е видял мъртъв добряка Лазар.

Както и да е, тази гледка много зарадвала гостите от Ерусалим и същевременно накарала първосвещениците буквално да изхвръкнат от кожата си.

— За да сложим край на тия разговори, остава ни само едно — досетил се някакъв божи служител, — да убием този възкресен!

Точно така и решили, но тогава пък ги притиснали нови грижи. Действително от Витания в Ерусалим стигнал слух, че самият Исус се канел да пристигне там на следващия ден. Това вече било много по-сериозно.

На другия ден Исус наистина напуснал дома на Симон, чийто гост бил, прегърнал страстно Магдалина и безропотната Марта, стиснал ръката на своя приятел Лазар и поел към Елеонската, или Маслиновата планина. След него тръгнали учениците му и неколцина любопитни зяпльовци.

— Вижте какво — казал Исус, — не ни прилича да се появим в Ерусалим като прости скитници. В края на краищата аз цар на човеците ли съм или не?

— Цар си, цар! — развикали се апостолите.

— В такъв случай, нужна ми е карета.

За нещастие, наблизо не се намерила дори каруца. Но това не смутило Исус.

— Я идете в онова селце, дето се вижда отдясно — разпоредил се той. — Преди да влезете в селото, ще видите едно магаренце. Отвържете го и го доведете тук. А ако някой започне да ви укорява за това нахалство, вие му кажете: „Магарето е нужно на великия прокуратор на Юдея“. Тогава никой няма да ви спре.^[1]

Всичко станало точно така, както предсказал Исус. Зад завоя на пътя неговите ученици намерили магаренце, вързано до вратата, и го отвързали. „Какво правите?“ развикали се съседите, като видели, че посред бял ден започват да им отмъкват магаретата. „О, не обръщайте внимание, ние изпълняваме заповед на нашия господ!“ — отвърнали учениците. На нашия господ! Тези думи моментално успокоили съседите и веднага им затворили устата.

Отвличайки магарето на селянина, на когото това животно явно е било по-нужно, отколкото на него, господин Исус е действал напълно в духа на семейните традиции. Вие, разбира се, помните как неговият татко Йосиф преди бягството в Египет със същата безцеремонност отвлече чуждото магаре от кошарата във Витлеем.

Върху клетото животно вместо украшения натрупали куп дрехи. Магаренцето кротко се оставило да го натоварят и триумфалното шествие започнало. Ох, как бих искал да присъствам на това представление — сигурно зрелището е било потресаващо!

Всички участници в шествието се въоръжили с палмови клонки. Те вървели, размахвали клонките и скандирали: „Осанна на сина Давидов! Благословен да бъде идващият в името господне цар Израилев! Слава в небесата!“

Минувачите се спирали в недоумение.

— Какво става тук? — питали те.

— Това е тържеството на Исус — отговаряли апостолите и се пъчели. — От днес народът на Израил има нов цар измежду юдеите.

— Тоя ли е царят? — с презрителна гримаса питали празноскитащите. — Че аз на такъв не бих дал да ми върже и сандалите!

С една дума, успехът на шествието бил твърде относителен: той се ограничил с шума, вдигнат от апостолите и малката група зяпльовци, дошли от Витания. Така те се добрали до върха на Елеонската планина, откъдето се откривал изглед към целия Ерусалим. Като зърнал града, Исус надул гайдата. Евангелистите обясняват тази внезапна скръб с това, че пред очите му изведнъж се открила печалната участ, очакваща Ерусалим. По техните думи, Исус предсказал, че Соломоновият град ще бъде разрушен завинаги, че от него няма да остане камък върху камък. Но това не попречило на Ерусалим да стане един от най-големите градове в Мала Азия. Много по-логично би било да се допусне, че Исус е имал един от редките моменти на просветление и се е разплакал, защото си е представил всички предстоящи беди, които сам си бил навлякъл, тъй като неговото шутовско тържество било само прелюдия към най-неприятното. Но за отстъпване било късно.

Като чули Исусовите ридания, неговите сподвижници се обезпокоили, но не задълго: те вече толкова били свикнали с внезапните промени в настроението на своя учител, че тревогата им бързо се изпарила.

Най-сетне пристигнали в Ерусалим. Неколцина безделници се присъединили към шествието, но не му придали особен блясък. Магарето ситняло с клюмнала глава, Исус с мъка се държал върху купа дрипи и правел отчаяни усилия да запази вида си на победител; някакви шегобийци си смъкнали туниките и ги постлали на пътя, та магарето на сина Давидов да стъпи върху тях с копитата си, а в това време апостолите с последни сили си дерели гърлата, крещейки възмутителната безсмислица. Въпреки всичко тяхното появяване не предизвикало сензация в града. Гледали ги и се подсмивали: зрелището било жалко.

Фарисеите — всъщност те никога не са били чак такива злодеи — се проникнали от бащинско съчувствие към назаретския хаймана, който въпреки годините не поумнял. Те се приближили до Исус с желание да му дадат приятелски съвет.

— Рави — казали те, — укроти учениците си и не им позволявай да крещят така: компрометират те.

Но Исус, опиянен от гръмогласните, макар и не много искрени славословия на своите малобройни привърженици, надменно отговорил:

— Нека ме възхваляват, както могат. Замлъкнат ли те, дори камъните ще се развикат.

Оттук се вижда, че в известни случаи Сатаната изобщо нямало защо да съблазнява Исус, той и без това имал най-страшния грях — гордостта. И Исус продължил нататък по улиците, като си въобразявал, че това е неговият триумф.

Но колко може да траят виковете и възторгът?

Постепенно шествието се разпаднало: първи изостанали любопитните, след това привържениците на сина на гълъба, а накрая един по един и апостолите. Когато стигнал до склона на хълма, на който се издигал храмът, Исус видял, че е останал сам. Този факт се признава от всички коментатори на писанието.

По думите на евангелиста Марко синът на гълъба се задоволил да погледне сергиите на търговците и този ден не направил нищо повече. Наближавала нощта. Наоколо нямало никого, който би могъл да му окаже подкрепа, затова Исус побързал да се укрие на по-сигурно място, т.е. напуснал града. Къде ли е отишъл? Светото писание премълчава това, но можем да се досетим, че в края на краищата той е срещнал някои от своите ученици и в тяхна компания е прекарал нощта под открито небе.

Колкото до магарето, Новият завет повече не споменава за него, но други легенди разказват за по-нататъшната му съдба. Мисон^[2] в своето „Пътешествие из Италия“ (том I) описва цялата епопея на това достославно четириного.

Когато Исус останал сам, той слязъл от магарето и го захвърлил на произвола на съдбата, без дори да помисли, че би трябвало да го върне на неговия стопанин.

И така, нашето магаре тръгнало само да броди из града. Тъй като прекрасно разбирало всичко, което станало с него, магарето решило да си направи малка увеселителна разходка.

Отначало се скитало из цяла Юдея. След като опознало подробно родната страна, то решило да замине в чужбина.

Хрумнало му да се разходи из Италия. За да стигне дотам, нашето магаре би трябвало да извърши доста далечно пътешествие, като заобиколи Черно море или преплува с кораб Средиземно море. Но то премного скъпяло своята независимост и не без основание се опасявало, че на кораба могат да го вържат или, което е по-лошо, да го дадат на готвача и той да направи от него салам за пътниците.

Но светото магаре много навреме си спомнило, че Исус ходел по водата като по суша, и си рекло: „А защо и аз да не постъпя по същия начин?“

Закрачило смело към плажа и сложило копитото си върху първата плиснала вълна. И — о чудо! — вълната веднага станала твърда като рогата на татко Йосиф. То рискувало и поставило второто си копито върху втората вълна, която побързала да се втвърди като предишната, и ето, за учудване на всички, нашето магаре, подскачайки весело от гребен на гребен, се добрало до остров Кипър. То посетило един след друг островите Родос, Крит, Малта и Сицилия, като си пощипвало по пътя магарешки бодли, които специално израствали сред втвърдяващите се вълни, и най-сетне пристигнало във Венецианския залив. По онова време Венеция още не съществувала. Съществувало само мястото, където се появил този вълшебен град, за който по-късно започнали да казват: „Виж Венеция и умри“. Ето защо нашето магаре-турист си взело куфара и картонената кутия с цилиндъра и се запътило към Верона.

Именно в този град то завършило живота си, обкръжено от всеобща почит благодарение на направените от него велики чудеса. И до днес във Верона се кланят пред реликвите на светото магаре, които благоговейно се пазят в олтара на черквата „Ортската богородица“. Два пъти годишно се извършват тържествени процесии: по улиците носят неговите достославни чудотворни кости.

На тази магарешка слава може да завиди друго магаре, онова, с което светото семейство избягало в Египет. Нали и то като веронското магаре е било удостоено с честта да носи на гърба си Христос! За какво тогава колегата му има такива привилегии? И след всичко това престорените набожници се осмеляват да твърдят, че бог бил справедлив! Има си хас!…