Лео Таксил
Забавно евангелие (3) (или животът на Исус)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Jésus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавно евангелие, или животът на Исус

Превела от руски: Магдалена Атанасова

Редактор: Надя Узунова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Коректор: Маргарита Савова

Дадена в произв. на 4.XI.1967 г.

Подп. за печат на 22.I.1968 г.

Формат 84X108/32

Печ. коли 31,50

Изд. коли 23,94

Авт. коли прибл. 40

Тираж 25 100

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1968 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Детството на Христос

zabavno-evangelie-02.png

Глава I
Видение Захариево

В дните на Ирода, цар иудейски, имаше един свещеник от Авиевата смяна, на име Захария; а жена му беше от дъщерите Ааронови, и името й — Елисавета. И двамата бяха праведни пред бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби господни. Те нямаха чедо, понеже Елисавета беше неплодна, и двамата бяха в напреднала възраст.

Лука, гл. 1, 5–7.

По това време Словото, т.е. господинът на име Исус[1], още не се било родило; между ерусалимските свещеници имало тогава един левит[2], който се наричал Захария.

Тоя Захария живеел в своята къщичка край град Юта, разположен в Юдовата планина. Имал си жена (еврейските свещенослужители се женели) и я наричали Елисавета. „И двамата — както съобщава апостол Лука[3] — бяха праведни пред бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби господни“ (Лука, гл. 1, 6). Но благочестието на съпрузите било подложено на сурово изпитание. Може би си мислите, че вярващите не са им пускали пари в дискоса? Не, не е там работата.

Захария и Елисавета скърбели, защото въпреки всичките си старания нямали деца.

Свещенослужителят и жена му не били вече в първа младост. Още няколко години безплодие на съпругата и достопочтеният левит би трябвало завинаги да се прости с надеждата да остави след себе си потомство. Това било толкова по-обидно, защото евреите смятали безплодието за позор и бездетните съпрузи били сочени с пръст.

Захария не се побирал в кожата си. По това време дошъл неговият ред да служи в храма и Захария бил извикан в Ерусалим. Разбира се, на него би му било далеч по-приятно да си остане в къщи и да сади заедно с жена си зелки, същите чудодейни зелки, в които понякога намират бебета. Но дисциплината стои над всичко.

И Захария с мърморене се запътил към Ерусалим. За щастие, щом всеки медал има две страни, то по логиката на нещата едната от тях трябва да бъде приятна: свещенослужителите изпълнявали различни задължения по жребий и на Захария се паднало каденето[4]. А трябва да знаете, че не можело да има по-висока чест за свещенослужителя: това не било дребна работа — богослужението у евреите се извършвало много тържествено.

Преди всичко, точно в средата на пресветото място, между огромния седмораменен светилник и масичката със свещения хляб, се намирал златен олтар. Какво ще кажете, не е ли това разкош? Великолепното светилище било отделено със завеса от друго помещение, което се наричало дарохранителница. То се смятало за още по-свещено, защото именно там, скрит от взорите, пребивавал могъщественият бог Яхве, наричан още Йехова, или всевишен, или бог Саваот.

Влизането в дарохранителницата не се разрешавало на всекиго: това право имал само кадителят. Когато той се появявал в Ерусалимския храм, тълпата започвала да пее радостни химни, в храма запалвали свещи и всички почтително му правели път; кадителят оставял пеещите зад преградата, а той се качвал по стъпалата на светилището и по знак на първосвещеника хвърлял в огъня благовония: това било най-чист тамян, символ на молитвите, отправяни от вярващите. След като се поклонял, кадителят тръгвал към дарохранителницата; той пристъпвал към нея заднишком, та да не би, боже опази, да се окаже с гръб към олтара. Камбанен звън възвестяват излизането му от дарохранителницата и съпровождал благословията, която давал на народа. Левитите тозчас започвали да нареждат молитви под акомпанимента на свещената какофония. О, това е било наистина великолепно, величествено, грандиозно — с една дума, неотразимо!

Тази церемония дотолкова разтърсвала присъстващите, че всеки неволно изпадал в някакъв таен трепет. Помислете си само: свещенослужителят, който влизал в дарохранителницата, възнасял техните молитви до самия бог, възнасял ги във вид на тамян, който димял пред спуснатата завеса. И достатъчно било Яхве да отхвърли неговото приношение, достатъчно било да накаже свещеника за някаква грешка, тогава това наказание би се стоварило върху целия народ Израилев[5] и тежка болест би поразила, всички евреи: с божите работи шега няма! Ето защо паството с такова нетърпение чакало да се върне кадителят. Какъв отговор ще им донесе от предвечния? Този въпрос тревожел всички, които се намирали в храма. За да не ги кара напразно да се вълнуват, кадителят обикновено се стараел да излезе по-скоро при тях.

Но този път Захария се заседял дълго. Синовете Израилеви се обезпокоили не на шега: минавали секунди, минути, точели се бавно като векове, а Захария все не се появявал.

Най-сетне той подал нос иззад завесата. Но какъв нос!… Той бил огромен, източил се до невероятна дължина. Носът мрачно и навъсено висял от изплашеното лице на Захария. При това собственикът на това изплашено лице и на угнетяващия нос треперел като лист. Дали пък не се е случило нещо зад завесата?

Да, там наистина се случило нещо невъобразимо. И така, слушайте и треперете!

Захария, който бил пресметлив човек, решил: „Щом вече ми се е паднало да възнеса до господа бога молитвите за цялото това братство, за което, честно казано, пет пари не давам, трябва поне да се възползвам от случая и да се обърна към незримия Саваот с малка лична молба“. Като си, помислил така, той се проснал ничком и зашепнал:

— Всемогъщи боже, няма ли да ми окажеш една малка добрина: да изцелиш от безплодието моята жена? Умолявам те, направи така, че Елисавета да ме възнагради с рожба, и не ме принуждавай да те моля дълго.

Захария прегънал коляно и замрял в молитвена поза.

Когато се изправил, той неочаквано се сблъскал с един сияещ ангел. Вместо да се зарадва, нашият лапнишаран изведнъж се уплашил: никак не бил очаквал да види пред себе си божи пратеник. Ангелът дори трябвало да го успокоява.

— Не бой се, Захария, благословен между всички Захариевци! — рекъл му ангелът. — Защото твоята молитва биде чута и господ се вслуша в нея. Чрез особена ретроактивна сила, недостъпна за човешкия разум, той трансформира твоята жена. Ти остави Елисавета безплодна като пустиня; ще минат девет месеца и няма да я познаеш. Ще ти кажа нещо повече: ще ти се роди син и ти ще го наречеш Йоан. И ще имаш радост, и синовете Израилеви ще се възрадват. Синът ти няма да пие вино и други възбуждащи напитки. Той ще започне да проповядва сред народа и людете ще му вярват: на трезвия винаги вярват. Мнозина невярващи ще обърне той към господа бога. А накрая, старче, ще ти съобщя нещо потресно: твоят син ще бъде предтеча на месията![6]

Захария не вярвал на ушите си. Като решил, че го разиграват, казал на ангела:

— Ваша милост, господ бог е прекалено щедър към мене — та аз го помолих за нещо дребно. Не се ли надсмива над мене? Да допуснем, че ви повярвам, но с какво ще докажете, че вие наистина сте пратеник божи?

Съмненията, на Захария засегнали дълбоко ангела.

— Не е хубаво това, не е хубаво, старче — отговорил той. — Аз дойдох при тебе като приятел, с поръчение от отец Саваот, а ти си въобрази, че искам да те подхлъзна! Това вече е прекалено! Тогава знай: аз съм Гавриил, архангел от първостепенен ранг, който стои досами бога. А за да не се съмняваш повече и да не искаш още обяснения от мене, от днес до деня, когато се сбъдне това, което ти възвестих, ти ще бъдеш лишен от дар слово.

С тези думи архангел Гавриил литнал към потона и дори не се поклонил за сбогом на зашеметения Захария.

Мисията на архангела очевидно е била наистина сериозна, щом Захария загубил способността си да говори: клетникът онемял като риба!

Сега вече разбирате, че неслучайно нещастният левит имал такъв смешен вид, когато се появил пред народа.

Напразно го питали:

— Е, какво?… Какво се е случило?… Кажете де, кажете, господин свещеник!

Но той само поклащал глава и издавал някакви нечленоразделни звукове, нищо друго не могли да изтръгнат от него.

Тази вечер синовете Израилеви си легнали в смъртна тревога и дяла нощ ги измъчвали кошмари.

Бележки

[1] Първите стихове от евангелие от Йоан гласят: „В началото беше словото, и словото беше у бога, и бог беше словото. То беше в начало у бога“ (Йоан, гл. 1, 1–2). Според християнското учение бог е единен в три лица: бог-отец, бог-син и бог-свети дух. За богословите словото е синоним на бога-син, но тъй като Исус се смятал същевременно за бог, то и словото се оказва синоним на бог. Таксил на редица места прави игрословици върху тази невероятно нелепа бъркотия в християнското вероучение. Различно се нарича и богът-отец. В християнската библия той е просто бог. Но Старият завет е „свещена книга“ и на друга религия — юдаизма. В преводи от древноеврейски бог понякога се нарича Яхве или Йехова. Саваот в Стария завет се употребява като допълнение към името на бога Яхве. „Яхве Саваот“ означава „бог на войнствата“, „бог на силите“. В гръцкия превод това допълнение е било откъснато от името Яхве и се превърнало в наименование на единния бог-отец. Така впоследствие то влязло и в превода на библията на западноевропейските езици.

[2] Според юдейските предания левитите са потомци на патриарха Яков Леви, получили специални права върху служенето на култа. У юдеите свещенослужителите се разделяли на три степени: първосвещеници, свещеници и левити. Последните изпълнявали низшите задължения. Често те били музиканти и певци в храмовете, понякога четци на „свещените“ книги и съдии.

[3] В превод от гръцки думата „апостол“ означава „пратеник“. Така предимно се наричат 12-те първи ученици на Исус Христос, тъй като уж Христос ги изпратил да разгласят на света за него и неговото учение. Така се наричат и някои от първите видни пропагандатори на християнството, между които и авторите на евангелия Лука и Марко, макар и те да не са били сред първите ученици на Христос като Матей и Йоан. Евангелията (древногр. блага вест, благовестие) са „свещени“ книги на християнската религия, влизащи в Новия завет. Те съдържат мита за Исус Христос и християнската догматика. Първоначално били съставени много евангелия: почти всяка секта или течение си имали подобни книги. На Никейския събор (325 г.) били признати за канонични четири евангелия, написани уж от митичните ученици на Христа (Матей, Марко, Лука и Йоан). Изследванията на евангелските текстове доказаха, че те са съставени чрез подбор и обработка на разни източници от много автори. Установено е, че евангелията са написани не по-рано от средата на II в. от н.е. Това, че евангелията не са исторични и не описват действителни събития, бяха принудени да признаят дори отците на църквата. Блаженият Августин (353–430) казва: „Ако авторитетът на църквата не ме задължаваше, аз също не бих вярвал в евангелието“.

[4] Кадене или кадене тамян — обред на юдейската църква, преминал в християнството. При каденето се изгарят благовонни масла.

[5] Израил — второто име на библейския герой Яков, от чиито 12 синове бил произлязъл целият еврейски народ. Оттук народ Израилев, синове Израилеви, което означава целия еврейски народ.

[6] Месия (древноевр. — помазаник) — митичният спасител, чийто образ е възникнал в юдейската религия около VIII в. пр.н.е., в епохата на разпадане на родовата община в Юдея и Израил, когато земята била заграбена от аристокрацията, а богатствата се концентрирали в ръцете на господстващата класа. Класовото съдържание на този образ било различно в представите на отделните класи и се променяло през различните исторически епохи. Експлоатираните — роби и селяни — се надявали, че явилият се от небето спасител ще установи царство на справедливостта и ще ги освободи от потисничеството; представителите на господстващата класа — робовладелци, земевладелци, търговци — мечтаели за цар от „дома Давидов“, т.е. от старата династия, който ще направи държавата им могъща и ще защити техните интереси. Със засилването на римския гнет в образа на месията се появяват черти на освободител от чуждото робство. През всички исторически епохи месианизмът, който отвличал вниманието и силите на народните маси от реалната борба за класовите интереси, винаги е бил дълбоко реакционно явление.

Според учението на юдаизма трябвало да се яви специален пророк, за да подготви народа за идването на спасителя. Християнството смята за такъв предшественик, предтеча на Исус Христос, легендарния Йоан Кръстител.