Лео Таксил
Забавно евангелие (48) (или животът на Исус)

Глава XLVI
Празник на скиниите, или по-точно, на колибите

И мнозина от народа повярваха в него и думаха: кога дойде Христос, нима ще направи по-много чудеса от тия, що направи? Чуха фарисеите, че народът мълви това за него, и пратиха фарисеите и първосвещениците слуги да го хванат.

Йоан, гл. 7, 31–32.

Събитията, описани в трите предишни глави, станали по времето, когато евреите обикновено се готвели за своя национален празник, така наречения празник на скиниите. Обикновено той се чествал през есента. Това празненство било посветено на преминаването на древните евреи през пустинята. То продължавало седем дни и всичките седем дни юдеите живеели в зелени колиби, както някога техните прадеди под сянката на шатрите.

Ако преведем буквално древноеврейската дума, която служи за обозначаване на това празненство, ще видим, че е трябвало да го нарекат празник на палатките или празник на колибите, а съвсем не празник на скиниите или на къщичките, както казват сега.

През тези дни в цялата страна царяла радост. Хората напускали домовете си и построявали една до друга весели колиби от маслинови, борови, миртови и палмови клонки. Седем нощи спели те под зелената сянка на тези собственоръчно направени съоръжения, които запълвали всички площади, улици, дворове и дори околностите на града. Цяла седмица Ерусалим приличал на шумяща гора за огромно удоволствие на крадците и разбойниците, които обикаляли запустелите домове и измъквали всичко, каквото им попаднело под ръка. Но това било вече обратната страна на медала и никой не искал да мисли за нея — толкова голяма била всеобщата радост и ликуване.

Навсякъде се чували весели песнички, а от терасите на Ерусалимския храм им отгласяли звуците на ечащи тръби. В знак на веселие всички ходели с палмови листа в ръце или носели клонче, отрупано с праскови, лимони или някакви други плодове, узрели по това време на годината. Радостта на юдеите била още по-голяма поради това, че празникът на колибите бил непосредствено след великия ден на изкуплението и всеки се чувствал свободен и чист от всички грехове, извършени след предишната пасха.

В Ерусалим отвсякъде се стичал народ.

Когато нашите герои си спомнили за приближаващото есенно тържество, малкият хубавец Йоан възкликнал:

— Празникът на колибите? Колко хубаво ще бъде!

Но миропомазаният веднага охладил възторга на своя възлюбен ученик:

— Съкровище мое! — казал той. — За нас не е безопасно да се показваме в Ерусалим. Нашите отличителни белези са известни и ако се явим там, на всички ни лошо се пише.

След това при Исус дошли неговите роднини, които, кой знае защо, се намерили в Капернаум, и също започнали да го канят на празника.

— Ние непременно ще идем — заявили те. — Защо и ти да не дойдеш с нас? Ако наистина си велик пророк, както уверяваш, няма да намериш по-добра възможност да проявиш своите таланти. Всички отдавна вече те одумват, че кой знае защо се мъкнеш само по селата и по забутаните градчета. Покажи се сега в столицата, на целия народ, иначе твоите врагове ще те осмеят жестоко. В края на краищата, ако ти наистина имаш някакви божествени способности, защо ще се криеш?

— Моят час още не е дошъл — отговорил Исус без всякакви обяснения. — Аз не ви задържам, вървете и се веселете за свое здраве.

Дълбоко в душата си Исус страшно искал да тръгне за Ерусалим. Но той старателно криел това само за да измами другите, защото при случай миропомазаният не се гнусял и от лъжата.

Той отдавна вече бил решил да не пропусне този празник на колибите, но искал никой да не узнае за пребиваването му в свещения град. Исус се опасявал от синедриона, фарисеите и книжниците, които можели под някакъв предлог да насъскат тълпата срещу него.

Ще цитираме евангелиста Йоан:

Приближаваше иудейският празник Разпъване на шатри.

Тогава му рекоха братята му: замини оттук и иди в Иудея, за да видят и твоите ученици делата, що вършиш.

Защото никой не върши нещо скришом, когато сам иска да бъде известен. Ако вършиш тия дела, покажи себе си на света.

Защото нито братята му вярваха в него.

На това Иисус им рече:

… Вие идете на тоя празник: аз още няма да ида на тоя празник, защото времето ми още не се е изпълнило.

Това като им каза, остана си в Галилея.

Но когато братята му отидоха, отиде и той на празника не явно, а някак си скришом.

(Йоан, гл. 7, 2–10).

И така, миропомазаният се отървал от своето семейство. Неговите братя поели за Ерусалим по пътя покрай Йордан, а той с апостолите си тръгнал също за там по обиколния път, през Самария.

По думите на евангелиста Лука, синът на гълъба бил в ужасно настроение. Празненството го привличало неудържимо и в същото време той имал най-мрачни предчувствия. Нищо чудно, че решил предварително да проучи дали пътят е свободен и, както казва Лука, „изпрати пред себе си вестители“.

Ако се вярва на „свещеното писание“, това пътешествие не било весело. Самаряните открай време завиждали на столичните жители и гледали накриво празните туристи, които минавали през техните земи на път за града Соломонов. Пред Исус и неговите ученици се затваряли всички врати. Отказвали им помощ и храна. В края на краищата Яков и Йоан изпаднали в ярост.

— Господи! — казали те. — Ама че проклети са тукашните хора! Искаш ли да кажем от небето да падне огън и да ги изтреби, както понякога е правил Илия?

— Сега не е време за такива шеги — отвърнал Исус. — Да вървим нататък!

И те продължили пътя си.

Из пътя срещнали един книжник. Тоя пройдоха бил слушал всякакви приказки за миропомазания и решил, че ако се присъедини към него, ще може да се къпе в злато и да си живее весело и охолно. Но книжникът явно надценил предимствата на апостолския начин на живот. Той не знаел, че постоянното скитничество е свързано с всякакви превратности, че го очакват не само полети, но и падения и че само благодарение на Магдалина и други дамички от същия сорт учениците Христови можели понякога да се натъпчат до пръсване, а през по-голямата част от времето били принудени да си стягат колана. Тъкмо сега бил такъв период.

Исус обяснил на книжника ситуацията.

— Приятелю мой — казал той, — ти явно си сбъркал. Дори лисиците си имат дупки и птиците небесни — гнезда, а синът човешки няма къде глава да подслони.

Перспективата да последва такава компания не се видяла много съблазнителна на книжника и той се отдалечил.

Накрая, след всякакви досадни спънки, Исус се добрал до Ерусалим. Мълвата го изпреварила. Приказвали много за него, мненията се разделили на две.

Някои плахо се опитвали да защищават сина на гълъба.

— Той е добър човек — казвали те.

Други — а те били повече — възразявали:

— Какво му е доброто! Той лъже народа!

През първите дни на празника Исус бил по-тих от водата и по-нисък от тревата. Но след това, като нямал повече сили да се съпротивява на непреодолимото желание да блесне със своите богословски знания, той се явил в храма, застанал пред един от най-скромните странични олтари и започнал да излага своите блажени глупости.

Отначало старейшините и народът били поразени от тази смелост. Те вярвали на всяка негова дума. Но после се опомнили и започнали да задават на миропомазания заплетени въпроси. По-специално, те го попитали с какво право се заема да тълкува библията, щом самият той нищо не е учил.

Исус се поуплашил, но в желанието си да привлече на своя страна тълпата, на свой ред попитал първосвещениците:

— Защо искате да ме убиете?

Възцарило се тягостно мълчание. Всички помислили, че самозваният богослов просто се е побъркал. Накрая някой му отговорил:

— Ти, мили, явно не си на себе си. Да не би пък да се е вселил в тебе нечестивият, та дрънкаш врели-некипели? Кой иска да те убие? На кого всъщност си нужен?

Но Исус вече се развихрил. Без да обръща внимание на нетактичните въпроси, той започнал да разказва за своето чудо в къпалня „Витезда“.

Темата била благодатна, защото слухове за това произшествие се носели из целия град.

Исус навреме си спомнил за изцерения паралитик. Симпатиите на тълпата веднага преминали на страната на миропомазания и служителите на синедриона не се осмелили да го хванат, макар че ръцете страшно ги сърбели. Те се оттеглили, но заповядали на стражата при храма да арестува Исус, щом той остане сам, и да го затвори на сигурно място.

Но заповедта не могла да бъде изпълнена. Войниците от стражата се смесили с тълпата и се поддали на общото настроение. Те се заслушали в думите на сина на гълъба, а той, като разбрал, че работата може да свърши зле, заредил ги едни сладки и медени и така ласкаел народа, че дори слугите на синедриона го зяпнали в устата и изпуснали благоприятния момент.

Когато привечер те се явили в синедриона с известие за несполуката, разгневените първосвещеници се нахвърлили върху тях с ругатни, като ги питали защо не са хванали Исус, когато тълпата се разотишла и когато можело да го приберат без шум.

— Защо не го доведохте? — повтаряли те.

Капитанът на стражата мънкал нещо за свое оправдание: красноречието на живото Слово направило впечатление и на него.

— Лесно е да се заповядва — мърморел той. — А я се опитайте да го направите! Какво можех аз? На тоя момък езикът му работи добре. Да бяхте го чули вие самите! Той просто ни омагьоса…

— Значи и ти се остави да те омотае като цялата тая сган? — раздразнено питали членовете на синедриона. — Дръвници! Тъпаци! Нима и някой от началниците и фарисеите е повярвал в него? Та всеки юдей, който може поне да срича, не би повярвал в неговите басни! Те са добри само за пеленачетата, които не знаят нито една дума от библията. Що за проклет народ — пълно невежество! Мислехме, че сте по-умни…

Капитанът и войниците от стражата не знаели къде да се дянат. Те обещали, че следващия път ще се постараят да изпълнят заповедта на синедриона и няма да слушат плещенето на живото Слово.

Един от членовете на Върховното съдилище, това бил познатият ни Никодим, който не можел и муха да обиди — се опитал да вразуми своите колеги. Той също не вярвал в божествения произход на Исус, но не желаел и злото на миропомазания, защото го смятал за безвреден кротък малоумен. И така, Никодим рискувал да се застъпи за него.

— Да допуснем — казал той, — че безсмислените приказки на този човек представляват някаква опасност. Да допуснем! Но ще бъде ли това достатъчно основание за неговото арестуване? Боя се, че не. Според мене би било по-добре да го поканим тук и да го изслушаме. Нека ни разкаже за своите постъпки и тогава да решим достойни ли са те за наказание. Не бива, дявол да го вземе, да осъждаме човек, без да му позволим да се изкаже!

Но самият Никодим се изказал явно неуместно. Целият синедрион бил настроен против Христос. И естествено, Никодим, на когото му хрумнало да влезе в ролята на негов адвокат, здравата си изпатил.

— Ти какво, от Галилея ли си? — крещели срещу него. — Или не знаеш писанието? Вземи библията и сам ще видиш: от Галилея още не е излязъл нито един пророк!

Никодим прехапал език. Той вече съжалявал, че заради него се вдигнал такъв шум. Впрочем, дори неговата плаха намеса изиграла ролята си, защото съвпаднала с неуспеха на стражата и временно спасила Исус.

Членовете на синедриона се разотишли по домовете си, без да вземат някакво решение (виж евангелие от Матей, гл. 8, 19–22; от Лука, гл. 9, 51–62; от Йоан, гл. 7, 1–53).