Лео Таксил
Забавно евангелие (40) (или животът на Исус)

Глава XXXVIII
Гуляйче у митарите

Всички плачеха и ридаеха за нея. Но той рече: не плачете; тя не е умряла, а спи. И смееха му се, защото знаеха, че тя е умряла. А той, като отпрати всички навън и я хвана за ръка, извика: момиче, стани! И възвърна се духът й; тя веднага стана; и той заповяда да й дадат да яде. И се почудиха родителите й. А той им заповяда да не казват никому за станалото.

Лука, гл. 52–56.

След този подвиг живото Слово си въобразило, че местните жители ще го посрещнат с отворени обятия. Този път миропомазаният се излъгал. Щом слухът за свинското чудо се пръснал из околностите, жителите на Гергесида на тълпи започнали да идват при Исус, като го молели да напусне страната им.

Действително, защо им бил чудотворец, който можел всеки миг да всели бесове в техните свине, овни, патици, волове, котки, кучета и кокошки.

Миропомазаният се съгласил да се оттегли, но при едно условие: бившият обладан от дявола трябвало да прославя името му из цялата страна.

Изцереният поел това задължение и властите в Гергесида, които веднага се размърдали, щом станало дума по-скоро да се отърват от Исус, незабавно платили обратния път на живото Слово и неговите апостоли.

Завели светиите до самата лодка.

Собственикът на ладията попитал представителите на гергесидския градски съвет:

— Къде да закарам тези господа?

— Закарай ги, където ти кажат, само да е по-далеч оттук!

Исус помолил да го откарат в Генисарет. Понеже това градче се намирало на противоположния край на езерото, гергесинци с радост се съгласили.

Миропомазаният рано сутринта вкарал шест хиляди бесове в шест хиляди свине. В Гергесидската страна не останал дълго, така че още същия ден вечерта слязъл на Генисаретския бряг. Щом стъпил на сушата, Матей се обърнал към своите компаньони с примамливото предложение:

— Приятели! — казал той. — Всички умираме от глад. Та и как не — от снощи постим! Тия невежи гергесинци толкова бързаха да ни отпратят, че дори не ни предложиха да хапнем… Но слушайте, аз тук имам стари приятели. Митарите от Генисарет отдавна са се побратимили с всички митари в Капернаум и те ще бъдат направо щастливи да уредят в наша чест първокласен банкет. Аз ще отида да ги предупредя, а после ще дойда да ви взема.

Матей тръгнал веднага.

Когато митарите научили, че Исус е изразил желание да погуляе в тяхна компания, те от радост заскачали до тавана.

При това Матей ги успокоил:

— Той наистина говори така, сякаш по книга чете, но общо взето нашият всемогъщ учител не е горделив. На масата той е душата на компанията. А пък колко е галантен, какъв е кавалер, че започне ли, пред нищо не се спира! Ако ви се намират някакви момичета, можете да бъдете сигурни, че ще се прояви.

— Наистина ли? Присъствието на дами няма ли да го притеснява?

— По никакъв начин.

— Но ти не знаеш кого имаме предвид, когато говорим за дами. Това са нашите изгори, разпътници, каквито и да търсиш…

— Колкото по-лоши са, толкова по-добре за него. Той си знае работата, ще видите!

— Тогава върви да го доведеш. А в това време ние ще сложим масата, ще извикаме дамите — пък каквото ще да става!

Исус бил възхитен, когато научил, че подготвят такова пиршество за него. Матей искал да му обясни, че неговите приятели, митарите от Генисарет, са славни пиячи въпреки презрения си занаят, че останалите глупци нищо не разбират нито от мошеничество, нито от сутеньорство и така нататък и тем подобни, но миропомазаният го прекъснал с известната на всички поговорка: „Гладно сърце сладки думи не чува“.

— Запази си обясненията за друг път — казал той. — А сега, драги ми Матей, води ни при твоите приятели!

Светиите нахълтали в къщата, където ги чакали митарите. Излишно е да се казва, че това била една от най-съмнителните къщи в Генисарет. Девици с леко поведение се въртели наоколо като мухи на мърша и по десетина наведнъж се търкаляли от сутрин до вечер по леглата, на които през време на гуляите се разполагали гостите. Зрелището било достойно за най-долнопробния публичен дом.

Когато се появил Исус, придружен от апостолите, посрещнал го възторжен рев, в който вече нямало нищо човешко. Не е трудно да си представим в какво се е превърнал официалният обед: това било истинска оргия.

Домакините и гостите вдигнали такъв шум, че се насъбрали съседите. Вече било време за десерта, когато пируващите изпаднали в най-лекомислено настроение. Всеки вече бил вдигнал тост. Исус пил за здравето на малкия Йоан, любимия си ученик.

Именно по този повод се разгорял спор.

Йоан бил толкова миличък и миропомазаният така го глезел и проявявал такава нежност към него, та някой от сътрапезниците изказал мисълта, че всъщност не е Йоан, а Йоана. Той наистина имал ангелска муцунка, вълниста руса коса и сини очи, пълни със сладка нега. Можело да се закълнеш, че това е очарователна девойка.

Някои митари мислели, че мъжките дрехи на Йоан са просто маскараден костюм, и се опитвали да го прегърнат. Прекалено свенливото момче само се изчервявало, но не се съпротивявало.

И така, пируващите със смях спорели за неговия истински пол, когато съседите се втурнали в банкетната зала. Картината на разпътството, която се открила пред тях, ги поразила и оскърбила. Като видял, че Исус си дере гърлото повече от всички и бясно троши чинии, някой не се сдържал и му казал:

— Засрами се! Човек, който се представя за учен богослов, няма да буйства с такава измет.

В отговор Исус ударил с юмрук по масата:

— Какво? Как? Намислили сте да ме учите? Тези господа, представете си, са шокирани. А позволете ми да попитам, каква работа имате вие при нас?

— Извинете — възразил му един фарисей, — но вие се представяте за обществен деец, затова личният ви живот трябва да бъде пример за всички останали. И изведнъж виждаме, че вие пилеете скъпоценно време, като се тъпчете и пиянствате с митари и блудници!

— Той ни оскърбява! — заревали гуляйджиите. — Исусе, отмъсти му! Не го оставяй да пи обижда!

Тогава Исус с ехидна усмивка се обърнал към фарисея.

— Да допуснем, че моите сътрапезници действително са такива — казал той. — Е, и какво от това? Моето присъствие между тях е напълно оправдано. Вие, останалите, сте непогрешими, а те по вашите думи са закоренели грешници. Но понеже мен ме боли за всички хора, аз трябва да се интересувам повече от грешниците, отколкото от безгрешните праведници. Лекарят е нужен не на здравите, а на болните.

Това изявление било посрещнато с гръм от аплодисменти. Като съобразили, че не е безопасно да се възразява на Исус, фарисеите си замълчали.

Но работата не свършила с това и живото Слово било принудено да изслуша упреци от друга страна.

Привлечени от шума и виковете, в дома се отбили учениците на Кръстителя и на свой ред се заловили с Исус.

— Нашият учител — казали те — гние в крепостта Махер. Държат го на черен хляб и застояла вода, а ти, неговият братовчед, се тъпчеш тук до пукване! Нима си забравил своя предтеча?… Та той е велик пророк. Ние го оплакваме, постим, за да се оприличим на него, носим траур за него, а ти…

— В края на краищата това ми омръзна! — с досада възкликнал Исус. — Да не би аз да съм виновен, че Кръстителят попадна като глупак в ръцете на Ирод?… А освен това, щом е такава работата, самият Кръстител неотдавна ме сравни с младоженец. Щом съм младоженец, трябва да има и сватба. От друга страна, когато младоженецът пирува, могат ли неговите приятели да постят? Те ще успеят да си стегнат колана, когато вече няма да бъда с тях, т.е. когато и с мене стане някоя неприятност.

И за да подчертае, че за него това е решен въпрос, живото Слово отвъртяло чепа на своята бездънна бъчва с притчи:

— Никой не зашива на вехта дреха кръпка от небелен плат, защото новопришитото ще се свие на дъжд, ще отдере старото и дупката ще стане по-лоша от преди. По същия начин никой не налива младо вино във вехти мехове, иначе меховете ще се спукат и виното ще изтече на земята. При това, ако сте свикнали със старо, отлежало вино, новото няма да е по вкуса ви и вие ще поискате старо вино, защото то е по-силно…

— Правилно — извикал някой. — Но какво искаш да кажеш с това?

— Как? Не разбирате ли намека ми?

— От тая безсмислица нищо не разбираме!

— Много жалко. Но аз си зная какво съм искал да кажа и това ми стига.

Исус се готвел вече да премине към следващата притча, когато до него се промъкнал през тълпата „ангелът“ на местната синагога на име Иаир.

— Учителю! — рекъл той. — Пред тебе е един смазан от скръб баща. Сам разбираш: аз се реших да вляза в този дом не защото ми е много весело, но за да те намеря, бях готов да обиколя всички вертепи. Впрочем, главното е, че те намерих. Та работата е такава: дъщеря ми, моята единствена дъщеря, умира! Сега, когато говоря с тебе, тя сигурно, вече е умряла. Но ти, казват, обладаваш чудотворна сила. Аз вярвам в тебе! Ела с мене, учителю, сложи ръката си върху моята дъщеря и аз съм убеден, че това ще бъде достатъчно — тя ще възкръсне!

— Най-после се намери поне един човек, който има доверие в мене! — възкликнал Исус. — Много добре! Няма да излъжа доверието му. Да идем при него, приятели и апостоли мои. После ще се върнем и ще си довършим гуляя.

Всички станали от масата и заедно с присъединилата се към тях тълпа тръгнали към дома на татко Иаир.

Получила се многолюдна процесия. Градските търговци при вида на такова множество народ изгаряли от любопитство и изскачали иззад тезгяхите.

— Накъде отивате? — обръщали се те към минаващите покрай тях хора. — По какъв случай е това шествие?

Отговаряли им:

— Исус се готви да вдигне на крака едно умиращо момиче!

Тълпата растяла с всяка крачка. Живото Слово трябвало вече със сила да си пробива път.

В това време към процесията се присъединила една добра гражданка и започнала да се провира напред. Лека-полека тя се приближила до миропомазания. Още пет-шест крачки и тя вече можела да го докосне с ръка. Блъсканицата наоколо била като по време на фойерверк и никой не й обръщал внимание.

Тая добра жителка на Генисарет вече дванадесет години страдала от хемороиди и все не можела да се излекува. Анусът й бил в ужасно състояние — във всеки случай евангелието подчертава тази подробност. За нещастната дама, която в Генисарет се стремяла да се докосне до Исус, в „свещеното писание“ е казано, че тя „страдаше от кръвотечение дванайсет години, и много бе претеглила от много лекари, потрошила всичко, що имала, и не бе получила никаква полза, а беше й станало още по-зле“ (Марко, гл. 5, 25–26). Такава диагноза „да страдаш от кръвотечение“ няма в медицинските трудове; тя се среща само в Новия завет. Съвсем очевидно е, че светият дух, който е диктувал тази книга, в дадения случай е имал предвид не смъртоносното, но мъчително кръвотечение от пукнали се разширени вени в задното черво.

Дванадесет години хемороиди! Тази жена наистина е била великомъченица! Тя се е гърчела като върху горещи въглени и всяка минута се е чесала, мъчейки се да спре неудържимия сърбеж.

Но тази мъченица вярвала.

„Само да успея да се докосна поне до дрехата на Христос — казвала си тя, — непременно ще се излекувам!“

И ето най-сетне тя се озовала редом с великия изцелител. Тя решително се хванала за крайчеца на неговата риза и тозчас всичките й хемороиди изчезнали.

Чували ли сте нещо подобно? Оказва се, че синът на Мария и гълъба е бил такъв чудотворец, че изцерявал, без да знае сам! Във всеки случай точно така е казано в евангелието. Исус дори не подозирал, че нещастната дама със своите стари хемороиди се промъква към него, за да докосне дрехата му. И станало нужда от нов сорт чудо, за да научи той за вълшебното изцеление. Исус усетил нещо подобно на шок — като котка, от която изведнъж изскачат искри, когато я погладят срещу косъма. Това било чудото, което изхвръкнало от него и влязло в хемороидите на нашата добра женица.

Тогава Исус се обърнал към тълпата и попитал:

— Кой се докосна до дрехата ми? Кой беше?

— Какво приказваш ти? — отговорил му Петър. — Виждаш каква тъпканица е, народът напира от всички страни, а ти питаш: „Кой се докосна до дрехата ми?“ Все едно да търсиш игла в купа сено.

— Нещо не ми е добре — възразил Христос. — Почувствувах, че от мене изскочи чудо. Значи някой се е докоснал до мене.

Той обгърнал с очи тълпата и спрял поглед върху изцелената — един от онези божествени погледи, които проникват до дъното на сърцето и хемороидите.

Нещастницата, като видяла, че са я открили, и от страх да не разгневи великия изцелител с това, че скришом му измъкнала чудото, ни жива, ни мъртва паднала пред него на колене.

— Господи, господи! — молела се тя и се обливала в сълзи. — Само не ми връщай болестта!

Исус се подсмихнал:

— Дъще! — казал й той. — Не съм чак такъв злодей. Разбира се, твоето изцеление не може да се обнародва, но от мен да мине. Толкоз по-добре за тебе.

Докато казвал това, към него си пробили път слугите на татко Иаир.

— Какво още се е случило? С тревога ги попитал ангелът от синагогата.

— Господарю, дъщеря ти умря — отговорили те. — Така че няма защо повече да безпокоим вълшебника.

Татко Иаир хвърлил към Исус умолителен поглед, който трябвало да означава: ти току-що избави от хемороиди някаква си проста женица. А аз, честна дума, знача поне мъничко повече от нея, така че бъди добър и направи сега чудо, което да отговаря на положението ми. Щом дъщеря ми окончателно е умряла, имаш прекрасен случай да се отличиш.

— Да вървим! — рекъл кротко Исус, който разбрал всичко.

Тълпата отново тръгнала напред. Скоро великият изцелител и придружаващите го лица стигнали до жилището на татко Иаир.

Когато влязъл в къщата, Исус видял оплаквачки, които вече се заловили за своята работа. О, те не губели време, тия търговки на сълзи на едро и дребно! Още не изстинал покойникът, а те са вече в опечаления дом. А тук пък още повече: смъртта на младата девойка им обещавала цял ден добре платен плач.

Оплаквачките влагали цялото си старание и огласяли целия дом с първокачествени вопли и струващи скъпо сърцераздирателни ридания.

— За какво скърбите? — обърнал се Исус към тях. — Не плачете! Вашата девица не е умряла, тя спи.

Оплаквачките посрещнали думите му с насмешки.

— Как така не е умряла?

— Той иска да каже, че напразно сме дошли!

— Само това липсваше!

— Ама че шегаджия! Хубав лекар, щом не може да отличи спяща от покойница!

И те вече искали отново да занареждат, но Исус не им позволил.

— Всички да излязат оттук! — заповядал той. — В стаята ма покойната с мен ще останат само бащата и майката на момичето, а също и Петър, Яков и Йоан.

Всички се подчинили.

Тогава той хванал покойницата за ръката и й казал:

— Талифа куми! Девойко, на тебе казвам, стани!

Запомнете тези думи за в случай, че поискате да съживите някого. „Талифа куми!“ С помощта на тези пет срички Исус възвърнал живота на дъщерята на Иаир. Така твърди евангелистът Марко, който впрочем не е присъствал на тази операция. Колкото до евангелиста Йоан, той в своето евангелие не споменава с нито една дума това чудо, макар че всички църковни отци се позовават на него като на най-достоверен свидетел.

Като чуло магическото „талифа куми“, момичето станало; то не било на себе си от радост, че отново е живо, и се разтичало из цялата къща. Родителите били на седмото небе. Исус ги върнал към действителността.

— Радвам се, че можах да ви услужа — казал той, — но това не е всичко. Трябва да помислим малко и за горкото дете! Толкова време нищо не е яло и сега навярно е страшно гладно. Трябва преди всичко да се нахрани.

След това миропомазаният се върнал в къщата на митарите, за да си довършат пиенето, както било обещано на приятелите и приятелките на апостол Матей (виж евангелие от Матей, гл. 9, 10–26; от Марко, гл. 2, 15–22; гл. 5, 21–43; от Лука, гл. 8, 29–56).

След тези достопаметни деяния Исус посетил още веднъж Назарет, но и този път там го направили за смях. Защото тъй било писано — назаряните да останат глухи към увещанията на своя земляк. Възниква само един въпрос: защо Исус е продължавал да упорства в едно толкова безнадеждно начинание? Като бог той е бил длъжен да знае и миналото, и настоящето, и бъдещето и не е трябвало да храни никакви илюзии по отношение на назаряните.

Евангелистът Марко съобщава в шеста глава (1–6), че жителите на Назарет и този път посрещнали Исус с дълбоко недоверие.

— Откъде ще се сдобие той с мъдрост и могъщество? — казвали те. — Нека тоя шарлатанин баламосва лапнишараните в другите градове, където никой не го знае. А ние и зъбите му познаваме! Че той е най-обикновен дърводелец! Не е ли той син на Мария? Не е ли брат на Яков, Иосия, Юда и Симон? И не са ли тук, сред нас, сестрите му?

„Никой не е пророк в своето отечество“ — с тъга си помислил миропомазаният и временно изоставил мисълта да спечели съгражданите си за своята вяра.

Той дори решил да си даде кратък отпуск. За тази цел Исус събрал дузината апостоли и произнесъл следната реч:

— От днес до ново нареждане ще ме замествате вие. Аз ви предавам всички мои пълномощия. Ще тръгнете без мене на турне по радиални маршрути и навред ще възвестявате, че царството небесно не е толкова далеч, както е прието да се мисли. Изцерявайте болни, възкресявайте мъртви, очиствайте прокажени, изправяйте гърбави и изгонвайте демони от обладаните. И да не сте помислили да спекулирате; чудесата няма да ви струват нито грош, затова бъдете любезни да ги правите безплатно. Но понеже само с любов и бистра водица не се живее, аз ви разрешавам да се ползвате от гостоприемството на онези, които поискат да ви поканят у дома си. Не забравяйте при това, че най-вече трябва да ви интересуват жените с леко поведение: на тези хубавички грешници може да се прости много. Освен това ви препоръчвам малките деца — проявявайте към тях любов и снизхождение. И най-сетне, навсякъде проповядвайте моето учение. Бъдете мъдри като змия и кротки като гълъб.

На това предпазливият Симон-Петър възразил:

— Ние ще тръгнем, о господи, но ти ни пращаш при врагове. Между тях ние ще бъдем като овце сред глутница вълци!

— И много хубаво.

— Какво по-хубаво от това: вълците просто ще изядат овцете!

Отговорът, който Исус дал на Петър, заслужава специално да се подчертае:

— Мъртъв овен от вълци не се плаши!

Накрая те се сбогували. Апостолите поели на двойки в различни посоки, като обещали на Исус да го държат в течение на всички свои деяния. Исус пък, след като ги изпратил, отишъл да си почине в обятията на Магдалина, Йоана, Сусана и другите си обожателки (виж евангелие от Матей, гл. 10, 5–42; от Марко, гл. 6, 7–13; от Лука, гл. 9, 1–6). Допълнителни сведения може да се намерят у свети Климент Александрийски^[1], в пета глава на Второ послание до коринтяните.