Лео Таксил
Забавно евангелие (60) (или животът на Исус)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vie de Jésus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2012 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Забавно евангелие, или животът на Исус

Превела от руски: Магдалена Атанасова

Редактор: Надя Узунова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Тодор Бъчваров

Коректор: Маргарита Савова

Дадена в произв. на 4.XI.1967 г.

Подп. за печат на 22.I.1968 г.

Формат 84X108/32

Печ. коли 31,50

Изд. коли 23,94

Авт. коли прибл. 40

Тираж 25 100

Издателство на Българската комунистическа партия — София, 1968 г.

Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Глава LVIII
Което е налято, трябва да се изпие

И той се отдели от тях до един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше, като казваше: отче, да щеше да отклониш от мене тая чаша! Но нека бъде не моята воля, а твоята.

И яви му се ангел от небето и го подкрепяваше.

Лука, гл. 22, 41–43.

А сега да идем да подишаме чист въздух — казал Исус и тръгнал към вратата.

Учениците последвали учителя. Нощта била великолепна. Миропомазаният повел цялата компания по пътя, който водел към Елеонската планина.

Вървешком той продължил разговора със своите апостоли. Толкова дълго им разказвал за своя божествен татко, който е на небесата, че Филип, любопитен като манастирска послушница, не се стърпял и попитал:

— А не може ли да видим твоя татко, за когото толкова много ни говориш?

— Погледни ме, Филип — отговорил Исус.

— Гледам те, господи. Е, и какво?

— Какво виждаш?

— Как какво? Тебе, разбира се!

— Отлично казано, приятелю мой. Тогава знай: който вижда мене, той…

— Какво „той“?

— Той едновременно вижда и моя баща.

— Е, щом ти го твърдиш, вярвам ти.

След това Исус, представляващ едно цяло със своя бог-отец, който впрочем не му бил баща, защото истинският му баща бил гълъб, — та Исус се сравнил с истинска лоза. Евангелистът Йоан разказва за тази реч, станала последна публична проява на живото Слово.

— Аз съм истинската лоза — заявил потомъкът на бившия дърводелец.

След такова изявление човек може да си помисли, че останалите лози изобщо не са истински: виждате ли, едни лози са оригинални, а други — имитация! Исус, естествено, се причислил към категорията на неподправените лози!

— А щом аз съм истинската лоза — твърдял той, — моят баща е лозарят. Като истинска лоза аз имам клонки и издънки.[1] Но не всяка пръчка дава плод. Затуй моят баща отсича всички пръчки, които няма да родят грозде. За да бъдеш плодоносна клонка, трябва да стоиш по-близо до лозата. Вие, приятели, сте моите пръчки, затова дръжте се по-близо до лозата ми. А който не прави това („не пребъде в мене“), той „бива изхвърлен навън и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огъня, и те изгарят“ като стари безплодни лози.

Каква дълбока мисъл, нали? Какви великолепни слова в устата на бог? Наистина, религията е чудесно нещо! Ако някой от моите читатели изгаря от желание да се наслади напълно на този образец на красноречие, може да го намери в глава 12–16 на Евангелие от Йоан.

Исус завършил така:

— Още много имам да ви кажа, но за жалост времето е малко, пък и главите ви не могат сега да поберат всичко.

Съображение, напълно разумно!

В момента учителят и учениците стигнали до долния мост на река Кедрон, откъдето започвал пътят за Гетсимания. Исус отправил още един призив към баща си, пресякъл моста и се озовал в подножието на хълма. До ден-днешен там има жалка градинка със седем хилави маслини. Пристигащите в Ерусалим поклонници-християни са убедени, че тези седем дървета са се запазили от времето, когато евангелистите разпънали добрия син божи. Тъкмо това място се нарича Гетсиманска градина или просто Гетсимания, което на староеврейски език означава „маслинова маслобойна“.

Исус предложил на учениците си да поседнат и починат.

— Кресла не мога да ви предложа — извинил се той, — така че поседете на земята и си побъбрете. А през това време аз ще се помоля, но за това ми е нужно да остана сам. След няколко минути ще бъда на вашите услуги.

След това, като помислил, добавил:

— Впрочем, вижте какво: вие сте единадесет, три четвърти повече, отколкото трябва. Останете осмина, а тримата — Йоан, Петър и Яков — аз ще взема със себе си за компания.

Споменатите апостоли излезли от редиците и последвали Исус.

В този миг — тук всички евангелисти, колкото и да е странно, са напълно единодушни — Исус почувствувал скръб, подобна на предсмъртни мъки.

Той казал на Йоан, Петър и Яков:

— Не зная какво става с мене, но нещо не ми е добре…

— Може би си хапнал повечко? — предположил Петър.

— Не, не, аз се досещам…

— Но какво ти е, господи?

— Туй, че този път моят час наистина удари… О проклятие! Такова съмнително удоволствие…

— Учителю, не можем ли да ти помогнем?

— Не, приятели. Казвам ви: моят баща ще изпрати един от своите ангели и той ще ми поднесе чаша с едно все пак доста горчиво питие. Вие естествено бихте могли да сръбнете по глътка от тая чаша, но затова не бива и да се мисли! Тая чаша на скръбта е предназначена единствено за мене…

Произнасяйки тези думи, той бил тъжен като пребито куче.

Евангелието твърди, че учениците никога не го били виждали толкова разстроен: „… и почна да се ужасява и да тъгува“ (Марко, гл. 14, 33).

Това описание би могло да се замени с по-лаконично: „Цял се тресеше от страх“.

Исус се обърнал към своите спътници.

— Останете тук и бодърствайте, и се молете — промърморил той.

След това се отдалечил от тях „на един хвърлей камък“… (Лука, гл. 22, 41), прегънал колене, проснал се ничком и се молил.

— Отче! Отче! — възклицавал той, обръщайки се към татко Саваот. — Боя се, че когато се съгласих на мъченията тук, на земята, аз надцених силите си. Исках да изтърпя всички мъки, дори известни изтезания, гарнирани с някой и друг пестник, но сега, когато зная какво ме чака, искрено съжалявам, че напуснах небесата и изобщо не желая да се въплъщавам в моя приятел — светия дух!

В този миг от небето се спуснал ангел с чаша, пълна с горчилка. Исус в отчаяние тежко въздъхнал.

— Слушай — рекъл му ангелът, — ти сам искаше това. Никой не те е карал да влизаш в човешка кожа, за да изпиташ всички тези неприятности, с които вече се запозна. А сега всичките страдания, които ти предстоят, са записани в книгата на съдбата. Така че няма какво да се прави.

— Отче, отче мой, ако аз съм бил глупак, това все пак не е причина на ме наказваш безжалостно! Отче, отче мой, заклинам те, избави ме от моите обещания!

И той решително отблъснал чашата, която му протягал ангелът. Но небесният пратеник настоявал:

— Относно твоите страсти, сиреч страдания, ти подписа договор. Срокът за изпълнение на договора изтече. Трябва да удържиш думата си, Исус — ами че ти си се подписал под документ! Ако не изтърпиш всички предвидени мъчения, договорът ще бъде развален и ти ще бъдеш обявен за банкрутирал.

— Уви! — пъшкал богочовекът. — Тогава аз ще бъда опозорен. По-добре да изпия тая чаша, колкото и да е горчива… О, татко, татенце, да бъде твоята, а не моята воля!

Ангелът му поднесъл чашата и Христос отпил глътка от горчилката.

— Бр-р-р! Ама че гадост!

И той скочил на крака с ужасна гримаса.

„Исус се върна при учениците си и търсеше в тях утешение и облекчение от страданията, но се почувствува още по-изоставен и самотен“ — отбелязва благочестивият коментатор.

Петър, който тази нощ си пийнал повечко, хъркал като цял взвод прусаци. Яков, който се перчел със своето мъжество, и любимият ученик на Христа Йоан му пригласяли не по-малко мелодично с подсвиркване през нос и модулации. На друго място и в друго време да се слуша това трио би било дори приятно и поучително, но сега Исус побеснял.

„Ама че свини! — помислил си той. — Аз ги помолих да не ме оставят сам, да се молят с мене и да бодърстват, а те… Току-що проявяваха такава преданост, такава ревност, но трябваше само да се обърна и захъркаха, колкото сила имат! А пък се хвалеха със своята твърдост и мъжество… Каква самонадеяност! Нима това са хора? Пършиви суеци — ето какво са те!“

Исус започнал безцеремонно да разбутва Петър.

— Хей, Симон-Петър, спиш ли?

Петър се събудил и се понадигнал:

— Какво има? Кой е? Какво искаш?

— Аз съм, твоят учител и бог… Аз съм, Исус!

— Да, да, зная… Какво искаш? С какво мога да ти бъда полезен?

— С нищо. Исках само да се убедя дали не спиш, дали бодърстваш и се молиш, както поисках от тебе…

— Разбира се, господи… Бодърствам… и се моля. Аз мисля за тебе.

— Да беше мълчал по-добре! Ти така хъркаше, че и гръм небесен би заглушил, ако сега започнеше буря!

— Честна дума, господи… Ей сегичка съм задрямал.

— Приказвай ги тия на някой друг!

— Кълна ти се учителю…

— Не се кълни: с това само утежняваш греха си. А твоите колеги?… И те спят като заклани! Бива си ги моите ученици!

Исус разбудил Яков и Йоан и започнал да им търка сол на главата:

— Казвам ви: бодърствайте и се молете! Аз непременно трябва да зная, че сте с мене. Бодърствайте, за да не изпаднете в изкушение.

На това Петър би могъл да му възрази: „Че тъкмо на сън ние най-малко рискуваме да се изкушим!“

Но той нищо не отговорил.

— Духът е силен, а плътта слаба — завършил Исус и се върнал на предишното място.

Очевидно той още не бил пресушил до дъно прословутата горчива чаша.

Като се изправил пред тая неапетитна чаша, богочовекът отново започнал да гримасничи и хленчи:

— Господи, боже мой, каква страшна мудност!… О-ла-ла, ако знаех какво ме очаква, когато влизах в непорочната утроба на моята девствена мама, за нищо на света не бих направил такава глупост! А главното е, че още сега предвиждам: на хората и през ум няма да им мине да ми благодарят за това, че се принасям в жертва… Отче, отче мой, махни от мене това гнусно питие!…

Но ангелът не си отивал и продължавал да му протяга съдбоносната чаша.

— Пий, Исусе, пий! — увещавал той миропомазания. — Което е налято, трябва да се изпие. Все едно, няма да изклинчиш, така че по-добре свършвай с това по-скоро. Нали само веднъж се умира!

— Зная, слушал съм тези басни, ангелче, но върви да ги разправяш на друг. Говориш така, за да ми подсладиш горчивия хап, а самият ти не си вярваш на нито една дума.

И той цял се разтреперил. Но скоро Исус се пооправил и занареждал още по-усърдно:

— Отче мой, отче! Ако не може да ме отмине тая чаша, да бъде твоята воля!

На един дъх обърнал в гърлото си злощастния съд, така че на дъното му останала само горчива утайка.

Когато Исус се върнал при своите ученици, заварил ги пак да спят като първия път. Наложило се отново да ги разблъсква и засрамва за недостойното им поведение. „И не знаеха що да му отговорят“ — забелязва евангелистът Марко.

Исус се отдалечил за трети път. Ангелът го чакал и настоявал синът на гълъба да излиже дори утайката, всичко до последната капка. Наистина, това вече било прекалено! Същевременно ангелът разказал на Исус какви неприятности го очакват в най-близко бъдеще, а той заявил, че е пряко силите му да понесе всички тези страдания. След това разиграл истинска истерична сцена, също като някоя красавица с прекалено слаби нерви, и цели петнадесет минути се въргалял по земята, мятайки се като риба в тиган.

— Не, не, това е вече прекалено, отче мой! — ревял той и се гърчел.

„А потта му беше като кървави капки, падащи на земята“ — уверява ни евангелистът Лука (гл. 22, 44).

Но ангелът бил неумолим.

— Доизлижи всичко! — ревнал той и принудил Исус да преглътне горчивата утайка до последна капка.

Чак тогава татко Саваот най-сетне се съжалил над своя, така да се каже, син. Когато чашата се изпразнила, той осенил ангела с една хубава мисъл.

В този момент Исус се намирал в пълна прострация. Ангелът се навел над него и му прошепнал на ушенцето:

— Не бъди глупав и не си съсипвай нервите заради една дузина плесници! Ако ти беше простосмъртен, тогава, разбира се, положението ти нямаше да е розово, но нали си бог! Какво, да не си забравил това? Следователно, ти ще страдаш точно толкова, колкото сам пожелаеш. А ако искаш, можеш изобщо да не страдаш и само да си даваш вид, че уж понасяш мъките за човешкия род… Разбра ли?

Исус тозчас се съвзел и скочил на крака. Той благодарил на ангела, че навреме му припомнил за цялото му всемогъщество, и с високомерен жест изрекъл:

— Днес аз чувствам в себе си сили да изтърпя всякакви мъчения!

За трети път се върнал той при учениците си, за трети път ги заварил да хъркат още по-силно отпреди и за трети път с мъка ги събудил.

— Вие сте непоправими — заявил синът на гълъба — Ставайте, че мътните ще ви вземат! „Ставайте да вървим! Ето, приближи се оня, който ме предава“.

(Виж по този въпрос Матей, гл. 26, 36–46; Марко, гл. 14, 32–42; Лука, гл. 22, 40–46; Йоан, гл. 15, 1–27; гл. 16, 1–33, гл. 17, 1–26).

Бележки

[1] Може би оттам е произлязъл изразът „моите издънки“?