Александър Дюма
Кралица Марго (66)

Глава 66
Епилог

Една година беше изминала от смъртта на крал Шарл IX и възкачването на престола на неговия наследник.

Крал Анри III, благополучно царуващ под благословията на господа и на майка си Катерина, се беше отправил на тържествено поклонение в „Нотр-Дам-дьо Клери“.

Той отиваше пеш с жена си, кралицата, и целия двор.

Крал Анри III можеше да си позволи това малко развлечение. В този момент нямаше сериозни грижи. Наварският крал беше в Навара, където толкова отдавна желаеше да отиде, и усилено се занимавал, както разправяха, с една красива девойка от рода Монморанси, наричана Фосьоз. Маргьорит беше при него тъжна и мрачна, намирайки само в красивите планини ако не утеха, то поне успокоение на двете най-дълбоки болки в живота: отсъствието и смъртта.

Париж беше много спокоен и кралицата-майка, истинска регентка, откакто скъпият й Анри беше станал крал, живееше ту в Лувъра, ту в двореца Соасон, който бе построен на това място, където сега се намира житният пазар и от който и до днес е останала само елегантната колона.

Една вечер тя беше много заета с изучаването на звездите с Рьоне, чиито дребни измени все още не знаеше и който пак се ползуваше с нейната милост след лъжесвидетелстването в делото на Коконас и Ла Мол, когато й съобщиха, че един човек искал да й каже много важно нещо и я чакал в молитвената.

Тя слезе бързо и завари там Морвел.

— Той е тук — каза бившият капитан на фитилчиците, без да изчака, противно на етикета, Катерина да му заговори първа.

— Кой е този той?

— Кой друг може да бъде, ваше величество, ако не наварският крал?

— Тук — каза Катерина, — той… тук… Анри!… И за какво е дошъл, безумецът?

— Привидно е дошъл да види баронеса дьо Сов, а по всяка вероятност да заговорничи срещу краля.

— Откъде знаете, че е тук?

— Вчера го видях, че влиза в една къща и миг по-късно баронеса дьо Сов също дойде там.

— Сигурен ли си, че е бил той?

— Чаках го, докато излезе, тоест една част от нощта. В три часа двамата любовници си отидоха. Кралят придружи баронеса дьо Сов до пропуска на Лувъра, където благодарение на вратаря, вероятно неин човек, тя се прибра безпрепятствено, а кралят си отиде, тананикайки някаква мелодия така непринудено, сякаш се намира сред планините си.

— И къде отиде той?

— На улица Арбр-Сек в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, у същия кръчмар, където отсядаха двамата магьосници, които ваше величество заповяда да екзекутират миналата година.

— Защо не дойдохте да ми кажете веднага?

— Защото не бях напълно уверен.

— А сега?

— Сега вече съм сигурен.

— Видя ли го?

— Съвсем ясно. Бях се скрил у търговеца на вино отсреща, видях го да влиза в същата къща както предната вечер. После, понеже баронеса дьо Сов се забави, той неблагоразумно долепи лице до прозореца на първия етаж и този път у мен не остана никакво съмнение. Впрочем само след миг баронеса дьо Сов пристигна.

— И ти мислиш, че те ще останат там както миналата нощ до три часа сутринта?

— Възможно е.

— Къде се намира тази къща?

— Близо до Кроа-де-Пти-Шан към Сент-Оноре.

— Добре — каза Катерина, — барон дьо Сов не знае почерка ви, нали?

— Не.

— Седнете и пишете.

Морвел се подчини, взе перото и каза:

— Готов съм, ваше величество.

Катерина му продиктува:

Докато барон дьо Сов изпълнява задълженията си в Лувъра, баронесата се намира с един обожател, негов приятел, в една къща близо до Кроа-де-Пти-Шан към Сент-Оноре. Баронът ще познае къщата по един червен кръст на стената.

— Е? — запита Морвел.

— Направете копие от това писмо — каза Катерина.

Морвел се подчини, без да каже дума.

— А сега — каза кралицата — нека някой ловък човек предаде едното писмо на барон дьо Сов, а другото да го изпусне в някой от коридорите на Лувъра.

— Не разбирам — каза Морвел.

Катерина сви рамене.

— Не разбирате, че когато един съпруг получи подобно писмо, се разгневява?…

— Струва ми се, ваше величество, че по времето на наварския крал той не се гневеше.

— Това, което се прощава на един крал, не се прощава на обикновен обожател. Впрочем, ако той не се разгневи, вие ще се разгневите вместо него.

— Аз?

— Разбира се. Ще вземете четирима души, шестима, ако трябва, ще се маскирате, ще издъните вратата, като че ви изпраща баронът, ще заловите любовниците, когато са насаме, и ще стреляте в името на краля. На другия ден някоя благодетелна душа ще намери листчето в коридора на Лувъра и ще разнесе слуха, че съпругът е отмъстил, само че случаят е пожелал любовникът да е наварският крал. Но кой би могъл да предположи, след като всички го мислят в По!

Морвел изгледа възхитено Катерина, поклони се и излезе.

Точно когато той излизаше от двореца Соасон, баронеса дьо Сов влезе в малката къща на Кроа-де-Пти-Шан.

Анри я чакаше, полуотворил вратата.

Щом я видя на стълбата, той запита:

— Не ви ли проследиха?

— Доколкото ми се струва, не — каза Шарлот.

— А на мен ми се стори — каза Анри, — че ме следяха не само през нощта, но и тази вечер.

— О, боже мой, вие ме плашите, господарю! Никога не бих могла да се утеша, ако вниманието, засвидетелствано на една стара приятелка, би могло да ви причини нещастие!

— Бъдете спокойна, приятелко — каза беарнецът, — три шпаги ни пазят в мрака.

— Три шпаги не са много, господарю!

— Предостатъчно, когато тези шпаги са в ръцете на дьо Муи, Сокур и Бартелми.

— Значи, дьо Муи е в Париж?

— Разбира се.

— Той се е осмелил да дойде в столицата? Значи, и него като вас го чака някоя нещастна влюбена жена?

— Не, но той има един враг, в чиято смърт се е заклел. Само омразата, скъпа приятелко, може да върши толкова глупости, колкото любовта.

— Благодаря, господарю.

— О — каза Анри, — не говоря за настоящите глупости. Казвам това за миналите и бъдещите. Но да не спорим. Нямаме време за губене.

— Значи, вие заминавате?

— Тази нощ.

— Следователно сте свършили работата, за която бяхте дошли в Париж?

— В Париж аз дойдох само заради вас.

— Лъжец.

— Триста дяволи, приятелко, говоря истината, но да не се отдаваме на спомени. Имам още два-три часа, за да бъда щастлив, а после раздяла.

— Ах, господарю, само моята любов е вечна!

Анри бе казал, че няма време да спори и той не оспори думите й. Повярва, или какъвто беше скептик, се престори, че вярва.

Междувременно, както бе казал наварският крал, дьо Муи и двамата му приятели се бяха скрили близо до къщата.

Уговорено беше Анри да излезе от къщата в полунощ, а не в три часа. Щяха да изпратят баронеса дьо Сов до Лувъра и оттам да отидат на улица Сьоризе, където живееше Морвел.

Едва този ден дьо Муи беше узнал със сигурност къде живее неговият враг.

Те стояха там вече близо час, когато видяха един човек да се приближава, следван от други петима, до вратата на малката къща. Той започна да опитва един след друг различни ключове.

Дьо Муи, скрит под свода на една съседна врата, с един скок се озова до човека и го улови за ръката.

— Един момент — каза той, — тук не се влиза! Човекът отскочи и при това движение шапката му падна.

— Дьо Муи дьо Сен-Фал! — извика той.

— Морвел! — изрева хугенотът, измъквайки шпагата си: — Аз те търсех. Ти сам идваш, благодаря ти.

Но в гнева си той не забрави Анри. Като се обърна към прозореца, изсвири, както свирят беарнските овчари.

— Това е достатъчно — каза той на Сокур. — А сега дръж се, убиецо, дръж се!

И той се хвърли към Морвел.

Морвел беше успял да измъкне от колана си един пистолет.

— Този път — каза кралеубиецът на младия човек, — този път си мъртъв!

И стреля. Но дьо Муи се хвърли вдясно и куршумът мина, без да го засегне.

— Сега е мой ред! — извика дьо Муи.

И той нанесе такъв силен удар на Морвел с шпагата си, че макар и да се натъкна на кожения му колан, острието мина през него и се заби в тялото му.

Убиецът нададе такъв див вик на остра болка, че придружаващите го помислиха за смъртно ранен и се спуснаха да бягат уплашени към улица Сент-Оноре.

Морвел не беше храбър. Виждайки се изоставен от хората си с противник като дьо Муи пред себе си, той също се опита да се измъкне и хукна по същия път, като викаше:

— Помощ!

Дьо Муи, Сокур и Бартелми, разгорещени, го подгониха.

Когато влизаха в улица Грьонел, за да прережат, пътя му, един прозорец се отвори и от него върху току-що намокрената от дъжда земя скочи един мъж.

Това беше Анри.

Изсвирването на дьо Муи го бе предупредило, че го заплашва опасност, а изстрелът показваше, че тази опасност е сериозна, затова той се спусна на помощ на приятелите си.

Разпален и смел, той се хвърли след тях с шпага в ръка.

Един вик му показа пътя. Той идваше откъм градската врата. Викаше Морвел, който, чувствайки, че дьо Муи го догонва, зовеше отново на помощ разбягалите се от ужас войници.

Оставаше му или да се обърне, или да бъде пронизан отзад в гърба.

Морвел се обърна, но срещна стоманата на врага си и почти веднага му нанесе такъв ловък удар, че разкъса ешарпа му. Дьо Муи тутакси отвърна.

Шпагата отново прониза тялото му и две струи кръв бликнаха от двойната рана.

— Прониза го! — извика Анри, който току-що бе притичал. — Удряй, удряй, дьо Муи!

Дьо Муи нямаше нужда да го окуражават. Той отново нападна Морвел, но Морвел не го дочака. Притискайки с лявата си ръка раната, той се впусна в отчаяно бягство.

— Убий го бързо, убий го! — извика кралят. — Войниците му не бягат вече, но отчаянието на страхливците е нищо за храбреците.

Морвел, задъхан, с хриптящи дробове, облян в кървава пот, изведнъж падна от изтощение, но веднага се надигна на коляно и замахна с шпагата си срещу дьо Муи.

— Приятели, приятели — извика Морвел, — те са само двама! Стреляйте по тях!

Действително Сокур и Бартелми се бяха спуснали да преследват двама от войниците, които бяха завили по улица Пули, и кралят и дьо Муи изведнъж се озоваха сами срещу четирима души.

— Стреляйте! — ревеше Морвел, а междувременно един от войниците действително се прицели със своя педринал.

— Да, но преди това — каза дьо Муи — умри, предателю, умри, подлецо, умри, прокълнати, умри като убиец!

И улавяйки с едната си ръка шпагата на Морвел, той заби своята в гърдите му до дръжката, и то с такава сила, че го закова на земята.

— Пази се, пази се! — извика Анри.

Дьо Муи отскочи, оставяйки шпагата си в тялото на Морвел, защото един от войниците се целеше в него и щеше да го убие от упор.

Междувременно Анри заби шпагата си във войника и той падна с вик до Морвел.

Другите двама войници избягаха.

— Ела, дьо Муи! — извика Анри. — Бързо, да не губим нито минута. Ако ни разкрият, свършено е с нас!

— Почакайте, господарю. А шпагата ми? Мислите ли, че ще я оставя в тялото на този мръсник?

И той се приближи до лежащия привидно безжизнен Морвел, но точно когато дьо Муи протегна ръка да издърпа шпагата си, останала в тялото на врага му, Морвел се надигна, въоръжен с педринала, който войникът бе изпуснал, падайки, и от упор заби един куршум в гърдите на дьо Муи.

Младият мъж падна, без дори да извика. Беше убит на място.

Анри се спусна върху Морвел, но той също беше паднал и шпагата на Анри прониза само труп.

Трябваше да бяга. Шумът беше привлякъл много хора. Нощната стража можеше да дойде. Анри потърси между любопитните, привлечени от суматохата, някое познато лице и извика от радост. Видя метр Ла Юриер.

Понеже сцената стана близо до кръста Траоар, тоест срещу улица Арбр-Сек, нашият стар познайник, чието естествено мрачно настроение беше станало още по-лошо след смъртта на Ла Мол и Коконас, неговите двама обични приятели, той бе оставил своите печки и тенджери точно когато приготвяше вечерята на наварския крал и бе дотичал.

— Драги Ла Юриер, предавам ви дьо Муи, макар и да се страхувам, че нищо повече не може да се направи. Отнесете го у вас и ако още е жив, не жалете нищо. Ето ви моята кесия. Колкото до другия, оставете го в канавката да изгние като куче.

— А вие? — запита Ла Юриер.

— Аз трябва да се сбогувам с някого. Ще изтичам и след десет минути съм при вас. Конете да бъдат готови.

И Анри действително изтича към малката къщичка на Кроа-де-Пти-Шан. Но като стигна улица Грьонел, се спря ужасен.

Многобройна тълпа се беше струпала пред вратата.

— Какво има в тази къща, какво е станало?

— О — отговори човекът, към когото се беше обърнал, — голямо нещастие, господине! Една хубава млада жена току-що бе пронизана с кама от мъжа си, на когото някой пратил писмо, за да го предупреди, че тя е тук с любовника си.

— И къде е мъжът? — извика Анри.

— Избяга.

— А жената?

— Тя е там.

— Мъртва ли е?

— Не още, хвала богу, но едва ли ще оцелее!

— О — извика Анри, — аз съм прокълнат!

И той се втурна в къщата.

Стаята беше пълна с хора. Те заобикаляха леглото, на което лежеше нещастната Шарлот, пронизана два пъти с кама.

Мъжът й, който цели две години бе прикривал ревността си към Анри, беше използвал случая да си отмъсти.

— Шарлот, Шарлот! — извика Анри, като разблъска тълпата, и падна на колене пред леглото.

Шарлот отвори хубавите си очи, забулени вече от смъртта: тя извика и от двете й рани бликна кръв; правейки усилие да се надигне, тя каза:

— О, знаех, че няма да умра, без да го видя отново! И наистина сякаш бе чакала само този миг, за да предаде на Анри душата, която толкова го бе обичала. Тя притисна устни до челото на наварския крал, прошепна за последен път: „Обичам те“ и падна бездиханна.

Анри не можеше да остане по-дълго, без да се погуби. Той измъкна камата си, отряза една къдрица от хубавите руси коси, които толкова често бе разпилявал, за да им се възхищава, и излезе, ридаейки сред риданията на присъствуващите, които дори не подозираха, че оплакват толкова високопоставени нещастни влюбени.

— Приятелят, любимата — извика Анри отчаян, — всички ме изоставят, всички ме напускат! Загубих всичко наведнъж!

— Да, господарю — каза тихо един човек, който се беше промъкнал с групата любопитни в къщата и го бе последвал. — Но все още ви остава престолът.

— Рьоне! — извика Анри.

— Да, господарю, Рьоне, който бди над вас. Този подлец, издъхвайки, каза вашето име. Знаят, че сте в Париж. Войниците ви търсят, бягайте, бягайте!

— И ти казваш, че аз ще бъда крал, Рьоне! Един беглец!

— Погледнете, господарю — каза флорентинецът, като показа на краля една звезда, която изплува блестяща иззад черен облак. — Не аз го казвам, а тя!

Анри въздъхна и изчезна в мрака.