Александър Дюма
Кралица Марго (45)

Глава 45
Ортон

Анри, след отказа на херцог д’Алансон, който поставяше на карта всичко, дори съществуването му, се сприятели още повече с принца от преди.

Катерина заключи от тази близост между двамата, че те не само се разбират, но сигурно заговорничат. Тя разпита Маргьорит по този въпрос, но Маргьорит беше достойна нейна дъщеря и наварска кралица, чието главно умение беше да отклонява опасните обяснения, затова така ловко отговори на въпросите на майка си, че Катерина се забърка още повече в своите предположения.

Единственият водач на флорентинката беше нейният инстинкт на интригантка, който тя беше донесла от Тоскана, най-изпълнената с интриги държавица от тази епоха, и чувството на омраза, което беше почерпила от френския двор, най-разединения по интереси и мнения по това време двор.

Тя разбра преди всичко, че голяма част от силата на беарнеца произтича от съюза му с херцог д’Алансон и реши да развали този съюз.

От деня, когато взе това решение, тя обгради сина си с търпението и ловкостта на рибар, който, хвърляйки далеч от рибата оловните тежести на въдицата, незабелязано ги дърпа, докато заобиколи от всички страни плячката си.

Херцог Франсоа забеляза това удвоено внимание и от своя страна също се опита да се приближи до майка си. Анри се преструваше, че не забелязва нищо, но следеше съюзника си по-внимателно от когато и да било.

Всеки очакваше някакво събитие.

Между другото, докато всеки очакваше това събитие, сигурно за едните и вероятно за другите, една сутрин, когато слънцето изгря розово и разпръсна приятна топлина и нежно ухание, предвещаващо прекрасен ден, един блед мъж, опрян на бастун и едва пристъпващ, излезе от малка къща зад Арсенала и тръгна по улица Пти-Мюск.

Към Порт Сент-Антоан, след като премина блатистата ливада, заобикаляща рововете на Бастилията, той остави вляво големия булевард и влезе в градината Арбалет, чийто пазач го посрещна с дълбоки поклони.

Нямаше никого в тази градина, която, както показва името й, принадлежеше на стрелците с арбалет. Защото, ако имаше посетители, този блед човек щеше да предизвика любопитството им, тъй като дългите му мустаци, военната походка, макар и забавена от болката, ясно показваха, че навярно е ранен неотдавна офицер, който се опитва да възстанови силите си с умерено движение и разходка на слънце.

И все пак странно! Когато плащът, с който въпреки започващата горещина се бе загърнал този привидно безобиден човек, се разгръщаше, веднага се виждаха два дълги пистолета, висящи на сребърни аграфи на колана му, както и широка кама и дълга шпага, която беше толкова огромна, че той едва ли би могъл да я измъкне. Тя допълваше този подвижен арсенал и ножницата й удряше двата слаби треперещи крака. Освен това от свръх-предпазливост човекът, въпреки че беше сам, на всяка крачка се оглеждаше изпитателно, сякаш за да претърси всеки завой, всеки храст, всеки ров.

Така този човек влезе в градината и тихо се приближи до малка беседка, гледаща към булевардите, от които бе отделена с гъст жив плет и малък ров, образуващи двойна ограда. Там той седна на една пейка пред масичка, а пазачът на градината, който в същото време бе съдържател на гостилница, му донесе нещо подкрепително.

Болният седеше вече от десетина минути и няколко пъти бе поднасял до устата си фаянсовата чаша, от която отпиваше на малки глътки, когато изведнъж по странното му бледо лице се изписа страшно изражение. Той бе забелязал откъм Кроа-Фобен, по пътеката, която днес е улица Неапол, един загърнат в плащ конник, който се спря до Бастиона и зачака някого.

Минаха пет минути и човекът с бледото лице, в когото читателят може би е разпознал Морвел, едва успя да се съвземе от вълнението си при вида на появилия се човек, когато друг млад мъж, пристегнат във вталена дреха на паж, се появи по пътя, където сега минава улица Фосе-Сен-Никола, и спря при конника.

Прикрит от листака над беседката, Морвел можеше всичко да вижда и да чува, без особено да се напряга, а когато читателят узнае, че конникът беше дьо Муи и младият човек във вталената дреха Ортон, сам ще прецени какви очи и уши бе отворил Морвел.

Двамата млади хора се огледаха внимателно, Морвел притаи дъх.

— Можете да говорите, господине — обади се пръв Ортон, който, понеже беше по-млад, беше и по-доверчив, — никой не ни вижда и не ни чува.

— Добре — каза дьо Муи, — ще отидеш при баронеса дьо Сов и ще и предадеш тази бележка лично, ако я завариш у тях. Ако не е там, ще я пъхнеш зад огледалото, зад което кралят има навик да поставя своите бележки. После ще чакаш в Лувъра. Ако ти дадат отговор, ще го занесеш, знаеш къде. Ако не ти дадат, ще дойдеш да ме намериш тази вечер въоръжен с педринал^[1] на мястото, за което ти говорих и откъдето идвам.

— Добре — каза Ортон, — зная.

— Сега те оставям. Имам да върша много работи през деня. Не бързай, излишно е. Няма нужда да отиваш в Лувъра, преди той да е там, мисля, че той има днес сутринта урок по лов със соколи. Върви и се покажи без страх! Ти си се възстановил и отиваш да благодариш на баронеса дьо Сов за грижите, които е проявила към теб по време на болестта ти. Върви, момчето ми, пожелавам ти успех.

Морвел слушаше втренчил очи, с настръхнали коси, с оросено от пот чело. Първият му подтик беше да откачи един пистолет от аграфата и да се прицели в дьо Муи. Но при едно движение плащът на дьо Муи се разгърна и той видя, че под него има здрава и солидна броня. Така че много вероятно беше куршумът да се сплеска върху тази броня или да го улучи някъде, където раната не би била смъртоносна. Освен това той си помисли, че дьо Муи, силен и добре въоръжен, лесно щеше да се справи с него, както беше ранен, и с въздишка се отказа да стреля по хугенота.

— Какво нещастие — прошепна той, — че не мога да го убия тук, без друг свидетел освен тоя хлапак, когото можех да сваля с втория куршум.

Но в същия миг Морвел се досети, че бележката, дадена на Ортон, която той трябваше да предаде на баронеса дьо Сов, може би беше по-важна дори от живота на водача на хугенотите.

„А — каза си той, — ти пак ми се измъкваш тази сутрин! Нека. Иди си здрав и читав, но утре ще удари твоят час, ако трябва да те преследвам дори в ада, от който си излязъл, за да ме погубиш, ако аз не те погубя.“

В този миг дьо Муи закри с плаща лицето си и се отдалечи бързо към блатата на Тампл. Ортон тръгна край рововете, които го отведоха до реката.

Тогава Морвел стана така леко и пъргаво, както не би могло да се очаква, прибра се на улица Сьоризе, влезе в къщи, оседла един кон и колкото и слаб да беше, с риск да му се отворят всички рани, се спусна в галоп по улица Сент-Антоан, мина по кейовете и влезе в Лувъра.

Пет минути след като бе минал през пропуска, Катерина знаеше всичко, което се бе случило, и Морвел получи хилядата златни екю, обещани му за арестуването на наварския крал.

— О — възкликна тогава Катерина, — или аз се лъжа, или този дьо Муи ще се окаже черното петно, което Рьоне откри в хороскопа на проклетия беарнец.

Четвърт час след Морвел в Лувъра влезе Ортон и се отправи, без да се крие, както му бе поръчал дьо Муи, към апартамента на баронеса дьо Сов, след като се спря да поговори с познати от двореца.

Той завари Дариол сама. Катерина повикала баронесата да напише някакви важни писма и тя от пет минути била при нея.

— Добре — каза Ортон, — ще почакам.

Младият човек се чувствуваше у дома си в апартамента, затова премина съвсем естествено в спалнята на баронесата и след като се увери, че е сам, пъхна бележката зад огледалото. Точно когато отдръпваше ръката си, влезе Катерина.

Ортон пребледня, защото му се стори, че кралицата-майка спря най-напред върху огледалото бързия си, проницателен поглед.

— Какво правиш тук, младежо? — запита Катерина. — При баронеса дьо Сов ли си дошъл?

— Да, ваше величество. Отдавна не съм я виждал и тъй като още не съм й благодарил, страх ме е да не мина за неблагодарник.

— Изглежда, много обичаш милата Шарлот?

— От все сърце, ваше величество.

— И както разправят, ти си верен служител.

— Ваше величество ще разбере, че това е напълно естествено, като узнае как баронеса дьо Сов е положила за мен грижи, които не заслужавах, тъй като съм само прост служител.

— И по какъв случай е проявила тези грижи към теб? — запита Катерина, преструвайки се, че не знае.

— Ваше величество, тя се погрижи за мен, когато бях ранен.

— Горкото момче! Нима си бил ранен?

— Да, ваше величество.

— Кога?

— Вечерта, когато дойдоха да задържат наварския крал. Толкова се уплаших, като видях войниците, че се развиках, разкрещях се. Един от тях ме удари по главата и аз загубих съзнание.

— Горкото момче! И ето че сега си се възстановил, нали?

— Да, ваше величество.

— И така добре си се възстановил, че търсиш наварския крал, за да отидеш пак при него на работа.

— Не, ваше величество. Наварският крал, след като научи, че съм се осмелил да не изпълня заповедите на ваше величество, ме изпъди безжалостно.

— Наистина ли? — извика Катерина с участие. — Добре, аз ще се застъпя за теб. Но ако чакаш баронеса дьо Сов, ще трябва дълго да останеш тук. Тя е заета при мен. Работи в моя кабинет.

И Катерина, мислейки, че Ортон може би не е имал време да скрие бележката зад огледалото, мина в будоара на баронеса дьо Сов, за да даде възможност на младия човек да изпълни поръчката.

Точно когато Ортон, разтревожен от това внезапно появяване на кралицата-майка, се питаше дали то не крие някакъв заговор срещу господаря му, на тавана се почука три пъти тихо. Това беше условен знак, който сам той трябваше да даде на господаря си в случай на опасност, когато господарят му се намираше у баронеса дьо Сов, а той пазеше.

Ортон потрепери от тези три почуквания. Някакво тайнствено прозрение го осени и той отгатна, че този път предупреждението е за него, изтича към огледалото и измъкна бележката, която бе пъхнал преди това.

Катерина следеше през един процеп на завесата всички движения на младежа. Тя го видя, като се спусна към огледалото, но не можа да разбере дали отиде дотам, за да пъхне бележката или да я измъкне.

— Е, добре — измърмори нетърпеливо флорентинката, — какво се бави сега, че не тръгва!

И влезе в стаята с усмивка на уста.

— Още ли си тук, момчето ми, какво чакаш? Нали ти казах, че аз вземам в ръце грижата за твоята съдба. Щом аз ти казвам, можеш ли да се съмняваш?

— Опазил ме бог, ваше величество — отговори Ортон. После се приближи до кралицата, коленичи на земята, целуна крайчеца на роклята й и бързо излезе.

В преддверието видя капитана от гвардията, който чакаше Катерина. От това подозренията му съвсем не се разпръснаха, а дори се удвоиха.

От своя страна, Катерина, още недочакала завесата да падне зад Ортон, се спусна към огледалото. Но напразно пъхна отзад треперещата си от нетърпение ръка. Не намери нищо.

И все пак тя беше сигурна, че младежът се приближи до огледалото, защото сама го видя. Значи, той е отишъл да вземе обратно бележката, а не да я постави. Съдбата вдъхваше еднаква сила на противниците. Момчето ставаше мъж, щом се бореше с нея.

Тя потърси, погледна, порови — нищо!…

— Нещастник! — възкликна Катерина. — Не исках да му направя нищо лошо, а ето че, вземайки назад бележката, той сам изпреварва съдбата си. Ей, господин дьо Нансе, елате!

Треперещият глас на кралицата-майка премина през салона и достигна до преддверието, където вече чакаше, както казахме, капитанът от гвардията.

Господин дьо Нансе дотича.

— Тук съм — каза той, — какво желае ваше величество?

— В преддверието ли бяхте?

— Да, ваше величество.

— Видяхте ли да излиза един младеж, почти дете?

— Току-що мина.

— Той не може да се е отдалечил много, нали?

— Стигнал е най-много до средата на стълбата.

— Извикайте го.

— Как се нарича той?

— Ортон. Ако откаже да се върне, доведете го насила. Само не го плашете много, ако не се противи. Трябва да му говоря веднага.

Капитанът от гвардията се спусна да изпълни заповедта.

Както бе предвидил той, Ортон едва бе стигнал до средата на стълбата, защото слизаше бавно, надявайки, се да види в някой коридор или наварския крал, или баронеса дьо Сов.

Като чу, че го викат, той потрепери.

Първата му мисъл беше да избяга. Но после със задълбоченост не за неговата възраст размисли и разбра, че ако побегне, ще провали всичко. Затова се спря.

— Кой ме вика?

— Аз. Дьо Нансе — отговори капитанът от гвардията и се спусна по стълбите.

— Но аз бързам — каза Ортон.

— Вика ви нейно величество кралицата-майка — каза господин дьо Нансе, като се приближи до него.

Юношата изтри изпотеното си чело и се заизкачва по стълбата. Капитанът го последва.

Първият план на Катерина беше да задържи младия човек, да заповяда да го претърсят и да му вземат бележката, защото беше сигурна, че е у него. Смяташе да го обвини в кражба и вече беше откопчала една диамантена брошка. Но после размисли, че това средство е опасно, то ще събуди подозренията на момчето, което ще предупреди господаря си, а засега той се пазеше, защото беше нащрек и се страхуваше да не го уличат в нещо.

Без съмнение тя можеше да накара да хвърлят младия човек в затвора. Но слухът за арестуването му, колкото и тайно да се извършеше то, щеше да се разпространи из Лувъра и стигнал до Анри, щеше да го накара да внимава.

Но Катерина трябваше да вземе тази бележка, защото писмо от дьо Муи до наварския крал, и то писмо, поверено така грижливо, вероятно съдържаше ключа на целия заговор.

Затова тя върна брошката на мястото й и каза:

— Не, похват на sbirro^[2]. Не струва. Но само за едно писмо, което може би всъщност не си заслужава труда… — продължи тя, смръщила вежди, говорейки си толкова тихо, че едва се чуваше сама — бога ми, не е моя грешка, а негова. Защо този малък негодник не остави бележката там, където трябваше? На мене тя ми е необходима.

В този момент в стаята влезе Ортон.

Несъмнено лицето на Катерина имаше много страшно изражение, защото младият човек се спря пребледнял на прага. Той беше още твърде млад, за да бъде съвършен господар на нервите си.

— Ваше величество — каза Ортон, — направили сте ми честта да ме извикате. С какво мога да ви бъда полезен?

Лицето на Катерина се проясни, сякаш внезапно озарено от слънчев лъч.

— Накарах да те извикат, момчето ми, защото ти ми харесваш, и понеже ти обещах да се заема с твоето бъдеще, искам веднага да сдържа думата си. Нас, кралиците, ни обвиняват, че много лесно забравяме. Но ние не забравяме със сърцата си. Забравяме с ума си, който е зает с хиляди неща. Така че аз си спомних, че кралете държат в ръцете си съдбата на хората и те извиках. Ела, момчето ми, следвай ме.

Господин дьо Нансе, който смяташе, че всичко това е сериозно, наблюдаваше разнежването на Катерина с голямо учудване.

— Знаеш ли да яздиш, момченце? — запита Катерина.

— Да, ваше величество.

— В такъв случай ела в кабинета ми. Ще ти дам поръчение, което ще отнесеш в Сен-Жермен.

— На заповедите на ваше величество.

— Пригответе му кон, Нансе.

Господин дьо Нансе излезе.

— Да вървим, дете — каза Катерина. И тръгна напред. Ортон я последва. Кралицата-майка слезе на долния етаж, после тръгна по коридора, където бяха покоите на краля и на херцог д’Алансон, стигна до витата стълба, слезе още един етаж, отвори една врата, водеща в кръгла галерия, от която никой освен краля и нея нямаше ключ, покани Ортон да влезе, влезе и тя и затвори вратата след себе си. Тази галерия ограждаше като крепост няколко стаи от покоите на краля и на кралицата-майка. Приличаше на галерията в замъка Сант-Анджело в Рим или в двореца Пити във Флоренция и представляваше убежище в случай на опасност. След като затвори вратата, Катерина и младежът се озоваха в тъмен коридор. Изминаха десетина крачки — Катерина напред, Ортон след нея.

Изведнъж тя се обърна и Ортон съзря на лицето й същото мрачно изражение, което го бе поразило десет минути преди това. Очите й, кръгли като очите на котка или пантера, святкаха в мрака.

— Спри! — каза тя.

Ортон почувства как тръпка пробягна по тялото му. Смъртен студ като леден плащ се спускаше от свода. Подът беше мрачен като надгробна плоча. Погледът на Катерина бе остър, ако може така да се каже, и сякаш пронизваше гърдите на младия човек.

Той отстъпи и се прислони треперещ до стената.

— Къде е бележката, която трябваше да дадеш на наварския крал?

— Бележката ли? — смотолеви Ортон.

— Да. Да я дадеш на него или да я пъхнеш, ако отсъствува, зад огледалото?

— Аз ли, ваше величество? Не разбирам за какво говорите!

— Бележката, която ти даде преди един час дьо Муи зад градината Арбалет.

— У мен няма никаква бележка — каза Ортон, — очевидно ваше величество греши.

— Лъжеш — каза Катерина. — Дай бележката и аз ще сдържа обещанието, което ти дадох.

— Кое обещание, ваше величество?

— Ще те позлатя.

— Но у мен няма никаква бележка, ваше величество — настоя младежът.

Катерина заскърца със зъби, но се сдържа и се усмихна.

— Дай ми я — каза тя — и ще получиш хиляда златни екю.

— У мен няма никаква бележка, ваше величество.

— Две хиляди екю.

— Невъзможно. След като нямам бележка, как да ви я дам?

— Десет хиляди екю, Ортон.

Ортон видя как гневът като морски прилив запъпли от сърцето към челото на кралицата и си каза, че има само едно средство да спаси господаря си — да глътне бележката. Той понечи да пъхне ръката си в джоба, Катерина отгатна намерението му и го спря.

— Хайде, хайде, момчето ми — каза тя засмяно. — Добре, ти си верен служител. Когато кралете искат да направят някого свой слуга, не е зле да се уверят в преданото му сърце. Сега зная как да постъпя с теб. Ето, вземи тази кесия като първа награда. Иди да занесеш бележката на господаря си и му съобщи, че от днес нататък си при мен на служба. Върви, можеш да излезеш и без мен през вратата, през която дойдохме, тя се отваря отвътре.

И Катерина постави в ръката на смаяния младеж кесията, пристъпи няколко крачки напред и допря с ръка стената.

Младежът продължаваше да стои колебливо. Той не можеше да повярва, че опасността, надвиснала над главата му, се е отдалечила.

— Хайде, стига си треперил! — каза Катерина. — Нали ти казах, че си свободен да си вървиш? И ако искаш да се върнеш при мен, ще те направя богат.

— Благодаря, ваше величество — каза Ортон, — значи, вие ми прощавате?

— Нещо повече, награждавам те. Ти си чудесен разносвач на любовни бележки, мил любовен вестоносец. Само не забравяй, че господарят ти те чака.

— Ах, вярно — каза младият човек и забърза към вратата.

Но едва направи три крачки, и подът под краката му се продъни. Той се олюля, разпери ръце, нададе страшен вик и изчезна в една от клопките на Лувъра, на която Катерина бе дръпнала пружината.

— А сега — измърмори тя — заради тоя глупчо ще трябва да слизам сто и петдесет стъпала.

Кралицата отиде в стаята си, запали един закрит фенер, върна се в тайната галерия, отмести пружината, отвори вратата, зад която се разкри вита стълба, водеща сякаш към земните недра, и подтиквана от ненаситно любопитство, което всъщност беше оръдие на омразата й, тя стигна бързо до желязната врата, отваряща се на обратната страна към дъното на клопката.

Там лежеше окървавен, пребит и премазан от падането на сто стъпки дълбочина, все още потръпващ, клетият Ортон.

Зад дебелата стена се чуваше Сена, чиято вода се просмукваше до подножието на стълбата.

Катерина влезе във влажната и зловонна яма, която, откакто съществуваше, трябва да бе станала свидетел на не едно такова падане, претършува тялото, намери писмото, увери се, че е то, ритна с крак трупа, натисна с пръст една пружина, дъното се поддаде, трупът се плъзна, понесен от собствената си тежест, и изчезна към реката. После тя затвори вратата, изкачи се горе, влезе в кабинета си и прочете бележката, която съдържаше следните думи:

Тази вечер в десет часа улица Арбр-Сец, странноприемницата „Ала Бел-Етоал“. Ако дойдете, не отговаряйте. Ако не дойдете, кажете „не“ на приносителя.

Като прочете тази бележка, Катерина се усмихна. Тя мислеше само за бъдещата победа, забравила напълно с каква цена я бе извоювала.

Пък и какво представляваше Ортон? Вярно сърце, предана душа, красив юноша, нищо повече.

Това, разбира се, не би могло нито за миг да натежи в блюдото на студените везни, с които се теглят съдбите на империите.

Веднага след като прочете бележката, Катерина отиде у баронеса дьо Сов и я пъхна зад огледалото.

Като слезе, срещна в коридора капитана от гвардията.

— Ваше величество — каза господин дьо Нансе, — конят е готов, както заповядахте.

— Любезни бароне — каза Катерина, — конят е вече излишен. Аз поговорих с този младеж. Той е много глупав, за да му възложа поръчението, което исках. Мислех, че е лакей, а всъщност се оказа коняр. Дадох му малко пари и го изпратих през черния вход.

— А поръчението? — запита господин дьо Нансе.

— Поръчението ли? — повтори Катерина.

— Да, поръчението, което трябваше да занесе в Сен-Жермен? Ваше величество ще заповяда ли аз да го отнеса, или да наредя на някои от моите хора?

— Не, не — каза Катерина, — тази вечер вие и вашите хора ще имате съвсем друга работа.

И тя влезе в стаята си изпълнена с надеждата, че тази вечер вече държи в ръцете си съдбата на проклетия наварски крал.