Александър Дюма
Кралица Марго (43)

Глава 43
Пратениците

На другия ден населението на Париж се беше стекло към предградието Сент-Антоан, откъдето трябваше да влязат в града полските пратеници. Кордон от швейцарци задържаше тълпата, а конни отреди проправяха път на благородниците и придворните дами, излезли да посрещнат шествието. Скоро горе при абатството „Сент-Антоан“ се появиха група конници, облечени в червено и жълто, с кожени шапки и наметки, с широки, извити като турски ятагани саби в ръка.

От двете страни вървяха офицери.

Зад тази първа група идваше втора, облечена със съвършено източен разкош. Тя предшестваше пратениците. Те бяха четирима и великолепно представяха най-митологичното рицарско кралство през XVI столетие.

Един от тези пратеници беше краковският епископ. Той беше в полудуховнически, полувоенни одежди и цял блестеше в злато и скъпоценности. Белият му кон с дълга, развяваща се грива и грациозна походка сякаш дишаше огън през ноздрите си. Никой не би могъл да повярва, че цял месец това благородно животно бе изминавало по петнадесет левги на ден по пътища, които поради лошото време бяха станали почти непроходими.

До епископа яздеше войводата Ласко, могъщ владетел, приближен на краля и сам притежаващ богатство и гордост на истински крал.

След двамата главни пратеници, съпроводени от други двама войводи със знатно потекло, идваха множество полски благородници, чиито коне, украсени с коприна, злато и скъпоценни камъни, предизвикаха шумното удивление на народа. Действително френските рицари, въпреки богатството и разкошните си коне и дрехи, бяха напълно затъмнени от новодошлите, които те презрително наричаха варвари.

Катерина до последния момент се бе надявала, че посрещането ще бъде отложено и решителността на краля ще отстъпи пред слабостта, която все още продължаваше. Но когато определеният ден дойде, когато тя видя Шарл, блед като призрак, да намята великолепната кралска мантия, разбра, че трябва да склони привидно глава пред неговата желязна воля и започна да мисли, че най-сигурното за Анри д’Анжу е да приеме великолепното изгнание, на което бе осъден.

Шарл, с изключение на няколкото думи, които бе произнесъл, когато видя майка си, излизаща от будоара, не бе разговарял повече с Катерила след сцената, предизвикала кризата, от която едва не умря. Всички в Лувъра знаеха, че между тях е имало страшно спречкване, без да им е известна причината, и дори най-смелите трепереха пред тази студенина и това мълчание, както треперят птиците пред застрашителното затишие, предвещаващо буря.

Впрочем всички в Лувъра се готвеха не като за празненство, а като за някаква зловеща церемония. Всеки се беше подчинил мрачно или безучастно. Известно беше, че Катерина едва не се бе разтреперала и сега всички трепереха. Голямата дворцова приемна зала беше готова и тъй като подобни аудиенции обикновено се извършваха публично, на часовоите бе дадена заповед да пуснат с пратениците толкова хора, колкото биха могли да поберат залите и дворовете.

Париж от своя страна предлагаше зрелище, каквото винаги в подобни случаи предлага един голям град — оживление и любопитна гледка. Само много внимателен наблюдател би забелязал в този ден, сред честните лица на буржоата, наивно и любопитно зяпнали, голям брой хора, загърнати в широки плащове, разменящи си погледи и знаци, когато бяха на разстояние, или няколко бързи и многозначителни думи, прошепнати тихо всеки път, когато се доближеха един до друг. Впрочем тези хора изглеждаха твърде много заети с кортежа, следваха го първи и като че ли получаваха заповеди от един достопочтен старец, чиито черни и живи очи издаваха въпреки бялата брада и посивелите вежди твърде младежка енергия. Действително този старец, било сам, било с помощта и усилията на своите другари, успя да влезе между първите в Лувъра и благодарение на любезността на началника на швейцарците, почтен хугенот и твърде лош католик, въпреки приемането на католичеството, намери начин да се нареди зад пратениците точно срещу Маргьорит и Анри дьо Навар.

Анри, предупреден от Ла Мол, че дьо Муи ще присъствува преоблечен на посрещането, се оглеждаше на всички страни. Най-сетне погледът му се кръстоса с погледа на стареца и повече не се отдели от него. С един знак дьо Муи разся съмнението на наварския крал. Защото дьо Муи беше така добре дегизиран, че дори Анри се бе усъмнил дали този белобрад старец може да бъде безстрашният предводител на хугенотите, който само преди пет-шест дни бе оказал такава мъжествена съпротива.

Анри прошепна нещо на Маргьорит и тя също устреми поглед в дьо Муи. После прекрасните й очи зашариха из залата — тя търсеше Ла Мол, но напразно. Ла Мол не беше в залата.

Речите започнаха. Пръв говори кралят. Ласко го помоли от името на народното събрание да даде съгласието си полската корона да бъде предложена на един френски принц.

Шарл изяви съгласието си кратко и ясно, представяйки херцог д’Анжу, своя брат, като възхвали пред полските пратеници неговата храброст. Той говореше на френски. Преводачът предаваше отговора му фраза след фраза. Докато говореше преводачът, кралят поднасяше към устата си кърпичка и всеки път след това на нея се появяваше кърваво петно.

Когато Шарл завърши отговора си, Ласко се обърна към херцог д’Анжу и произнесе реч на латински, в която му предлагаше престол от името на полския народ.

Мъчейки се напразно да овладее вълнението си, херцогът отговори на същия език, че приема с признателност оказаната му чест. Докато той говореше, Шарл стоеше прав, със стиснати устни, втренчил в него неподвижния си и заплашителен орлов поглед.

Когато херцог д’Анжу свърши, Ласко взе короната на Ягелонската династия, поставена върху възглавничка от червено кадифе, и докато двама полски благородници намятаха херцог д’Анжу с кралската мантия, той подаде короната на Шарл.

Шарл направи знак на брат си. Херцог д’Анжу коленичи пред него и Шарл собственоръчно постави короната на главата му. Тогава двамата крале си размениха най-изпълнената с омраза целувка, каквато някога са си разменяли двама братя.

Веднага херолдът провъзгласи:

— Александър-Едуард-Анри дьо Франс, херцог д’Анжу, е коронован за полски крал. Да живее полският крал!

Всички събрани повториха в един глас:

— Да живее полският крал!

Тогава Ласко се обърна към Маргьорит. Приветствието към красивата кралица беше оставено за края. Понеже тази любезност и беше оказана, за да блесне със своята начетеност, както се казваше тогава, всеки заслуша с голямо внимание отговора и на латински. Както вече видяхме, Маргьорит сама беше съчинила речта си.

Приветствието на Ласко беше по-скоро панегирика, отколкото реч. Без да се гледа на неговия сарматски произход, той се бе увлякъл от красотата на наварската кралица и използвайки езика на Овидий, но стила на Ронсар, каза, че тръгвайки от Варшава в дълбока нощ, той и придружаващите го не биха могли да намерят своя път, ако, както влъхвите, не са имали две звезди, които да ги водят. Звезди, които блестели все по-ярко и по-ярко, колкото повече те се приближавали до Франция, и които се оказали прекрасните очи на наварската кралица. Така, минавайки от Евангелието към корана, от Сирия към Арабия, от Назарет към Мека, той завърши своята реч, като заяви, че е готов да направи това, което са направили най-разпалените последователи на пророка, които, достигнали щастието да погледнат неговата гробница, избождали очите си, понеже смятали, че след като са се насладили на хубавата гледка, нищо друго на тоя свят не заслужава да му се любуват.

Тези, които знаеха латински, бурно одобриха речта, защото споделяха мнението на оратора. Тези пък, които не знаеха латински, също аплодираха бурно, за да покажат, че знаят.

Маргьорит грациозно се поклони на галантния сарматинец, а после започна своята реч, впивайки поглед в очите на дьо Муи.

— Quod nunc hac in aula insperati adestis exultaremus ego et conjux, nisi ideo immineret calamitas, scilicet non solum fratris sed etiam amici orbitas.^[1]

Тези думи имаха двоен смисъл. Те бяха казани на дьо Муи, но можеха да се отнасят и за Анри д’Анжу. Така че херцогът се поклони в знак на благодарност.

Шарл не можеше да си спомни да е чел тази фраза в речта, която му бяха дали няколко дни преди това. Но той не отдаваше особено значение на думите на Маргьорит, защото нейната реч всъщност нямаше политически смисъл. Впрочем той не разбираше добре латински.

Маргьорит продължи:

— Adeo dolemur a te dividi ut tecum proticisci maluissemus. Sed idem tatum quo nunc sine ulla mora Zutetia cedere juberis, hac in urbe detinet. Proficiscere ergo frater; proficiscere, amice, proficiscere sine nobis, proficiscentem sequentur speset desideria nostra.^[2]

Лесно е да се отгатне, че дьо Муи слушаше с дълбоко внимание тези думи, които, отправени към посланиците, всъщност се отнасяха единствено до него. Анри вече беше завъртял два или три пъти отрицателно глава, за да покаже на младия хугенот, че д’Алансон е отказал. Но това движение можеше да бъде случайно и не беше достатъчно за дьо Муи, ако думите на Маргьорит не го потвърждаваха. Впрочем, докато той гледаше Маргьорит и я слушаше с цялата си душа, черните му блестящи очи под сивите вежди поразиха Катерина. Тя потръпна, сякаш през нея мина електрически ток, и не отдели вече поглед от тази част на залата.

„Странно лице — помисли си тя, без да изменя изражението си, подходящо за тържествения случай, — кой ли ще е този човек, загледан толкова внимателно в Маргьорит, когото от своя страна Анри и Маргьорит гледат също така внимателно?“

Докато наварската кралица продължаваше своята реч, чието останало съдържание беше отговор на любезностите на полския пратеник, Катерина си блъскаше главата да се досети как е името на този хубав старец. Изведнъж церемониалмайсторът се доближи зад нея и й подаде парфюмирана копринена кесийка, която съдържаше едно листче, сгънато на четири. Тя измъкна листчето и прочете:

Морвел, на когото дадох подкрепително, най-сетне доби сили и успя да напише името на човека, който се намирал в стаята на наварския крал. Този човек е бил господин дьо Муи.

„Дьо Муи — помисли кралицата, — предчувствах това. Но този старец… A! Cospetto!…^[3] Този старец е…“

Катерина остана с втренчен поглед и раззината уста. После се наведе към ухото на капитана от гвардията, който беше до нея, и му каза:

— Господин дьо Нансе, погледнете, без да ви забележат, Ласко, този, който говори в момента, зад него… точно така… видяхте ли един старец с бяла брада и черна кадифена дреха?

— Да, ваше величество — отговори капитанът.

— Не го изпускайте от поглед.

— Този, на когото наварският крал даде знак ли?

— Точно той. Застанете на вратата на Лувъра с десет души и когато той си тръгне, поканете го от страна на краля да остане на обед. Ако ви последва, заведете го в някоя стая и го задръжте там. Ако се съпротивява, хванете го жив или мъртъв. Хайде, бързо!

За щастие Анри, твърде малко погълнат от речта на Маргьорит, гледаше Катерина и не пропускаше дори и най-малкото изменение на лицето й. Като видя как очите на кралицата-майка се впиват настървено в дьо Муи, той се разтревожи. А като забеляза, че дава заповед на капитана от гвардията, разбра всичко.

Точно в този миг направи жеста, забелязан от господин дьо Нансе, жест, който на езика на сигналите означаваше: „Вие сте открит, спасявайте се, без да губите нито минута.“

Дьо Муи разбра този жест, завършващ така добре думите на Маргьорит, които се отнасяха до него. Той не чака да го подканят два пъти, а се смеси с тълпата и изчезна.

Но Анри се успокои едва когато видя, че господин дьо Нансе се върна при Катерина и по гневно свитото лице на кралицата-майка разбра, че й съобщава, че е отишъл твърде късно. Аудиенцията свърши. Маргьорит размени още няколко неофициални думи с Ласко. Кралят стана, залитайки, поклони се и излезе облегнат на рамото на Амброаз Паре, който го придружаваше навсякъде, откакто се бе разболял.

Катерина, бледа от гняв, и Анри д’Анжу, ням от скръб, го последваха.

Колкото до херцог д’Алансон, той като че ли не присъстваше на тържеството. Шарл нито веднъж не спря поглед на него, понеже през цялото време гледаше херцог д’Анжу.

Новият полски крал се чувстваше загубен. Далеч от майка си, похитен от тези северни варвари, той приличаше на Антей, синът на Земята, който губеше силите си, когато Херкулес го повдигне във въздуха. Преминавайки границата, херцог д’Анжу си мислеше, че завинаги се отдалечава от френския престол.

Вместо да последва краля, той отиде при майка си.

Завари я не по-малко мрачна и не по-малко загрижена от самия него, защото тя мислеше за това изящно и насмешливо лице, което не бе престанала да гледа по време на церемонията, за този беарнец, на когото съдбата сякаш проправяше път, помитайки около него крале, принцове, убийци, врагове и всички препятствия.

Като видя своя любим син, блед под короната, прекършен под кралската мантия, скръстил умолително хубавите си ръце, без дума да каже, Катерина стана да го посрещне.

— О, майко! — извика полският крал. — Ето ме осъден да умра в изгнание!

— Синко — каза Катерина, — толкова ли бързо забравихте предсказанието на Рьоне. Успокойте се, вие няма да останете дълго в Полша.

— Заклевам ви, майко — каза херцог д’Анжу, — при първия слух, при първото съмнение, че френската корона може да остане свободна, предупредете ме…

— Успокойте се, синко — каза Катерина, — до деня, който ние двамата очакваме, непрекъснато ще има в моята конюшня оседлан кон, а в преддверието на моите покои куриер, готов да замине за Полша.