Александър Дюма
Кралица Марго (16)

Глава 16
Тялото на мъртвия неприятел винаги мирише хубаво

Никоя театрална трупа, колкото и богата да би била, не би могла да даде представа за това зрелище. Копринените пищни и лъскави дрехи, завещани като великолепна мода от Франсоа I на неговите наследници, не бяха още се превърнали в тесните и мрачни дрехи, които щяха да се носят по времето на Анри III, така че костюмът на Шарл IX, може би не така разкошен, но по-елегантен, отколкото костюмите от предшестващата епоха, блестеше в съвършеното съчетание на цветовете. В наши дни няма вече с какво да се сравни подобно шествие, защото ние сме свели парадното великолепие до симетрията и униформата.

Пажове, телохранители и дребни благородници, кучета и коне вървяха отстрани или отзад, превръщайки кралското шествие в истинска армия. Зад тази армия идваше простолюдието или по-точно казано простолюдието се тълпеше от всички страни.

Простолюдието вървеше отзад, отстрани и отпред, то викаше едновременно: „Да живее“ и „Долу“, защото различаваше в шествието мнозина отрекли се калвинисти, а простолюдието е злопаметно.

Същата сутрин в присъствието на Катерина и херцог дьо Гиз Шарл IX бе заговорил, като за най-естествено нещо, пред Анри дьо Навар да отидат до бесилката на Монфокон или по-скоро до осакатеното тяло на адмирала, който бе обесен там. Първата мисъл на Анри беше да помоли да го освободи от това посещение. Точно това очакваше и Катерина. При първите думи, изразяващи неохотата му, тя размени поглед и усмивка с херцог дьо Гиз, които Анри видя, изтълкува ги правилно и внезапно се поправи:

— Всъщност защо не? Аз съм католик и трябва да направя нещо за новата си религия.

И той се обърна към Шарл IX:

— Нека ваше величество разчита на мен. Винаги съм готов да го придружа, където и да отиде той.

И той хвърли бърз поглед наоколо си, за да преброи колко вежди се смръщиха.

Така че именно него може би — сина без майка, краля без кралство, хугенота, станал католик, гледаха с най-голямо любопитство в това шествие. Продълговатото му, характерно лице, малко простонародната му външност, близостта му с по-нискостоящите от него, близост, която, стигнала до степен, почти неподобаваща за крал и дължаща се на навиците, придобити в детството му в планината, той запази до смъртта си, го отличаваха в очите на зрителите и някои от тях му подхвърляха:

— На черква, Анрио, на черква!

На това Анри отговаряше:

— Бях вчера, бях и днес, ще бъда и утре. Триста дяволи, струва ми се, че е достатъчно!

Колкото се отнася до Маргьорит, тя яздеше така изящна, свежа и елегантна, че около нея се носеше вълна от възхищение, сред която, трябва да признаем, някои комплименти се отнасяха за нейната приятелка. Херцогиня дьо Невер яздеше до нея и белият й кон, сякаш горд със своя товар, разтърсваше буйно глава.

— Е, херцогиньо — запита наварската кралица. — Какво ново?

— Нищо особено, ваше величество, доколкото зная — отговори високо Анриет, а после тихо запита: — А какво стана с хугенота?

— Намерих му почти сигурно убежище — отговори Маргьорит. — А ти какво направи с великия изтребител?

— Той пожела да участвува в тържеството. Язди бойния кон на херцог дьо Невер, едър като слон. Страшен ездач! Разреших му да присъствува на разходката, защото мислех, че от предпазливост твоят хугенот ще остане в стаята си и по този начин няма опасност да се срещнат.

— О, боже — отговори засмяно Маргьорит, — все едно дали ще е тук, или не, мисля, че няма защо да се опасяваме. Моят хугенот е хубав младеж, но нищо повече. Гълъб, а не Ястреб. Гука, но не хапе. И знаеш ли — допълни тя с тон, който е невъзможно да се предаде, свивайки леко рамене: — Може би сме го мислили хугенот, а той всъщност да е браман и неговата религия да му забранява да пролива кръв.

— Но къде е херцог д’Алансон? — запита Анриет. — Не го виждам.

— Навярно ще ни настигне. Сутринта го боляха очите и не искаше да дойде. Но известно е, че ако не постъпи като брат си Шарл и брат си Анри, рискува да покаже привързаност към, хугенотите. Обясниха му, че кралят би могъл да си изтълкува зле неговото отсъствие, затова се реши да дойде. Но погледни нататък, там викат, сигурно той излиза през Порт-Монмартр.

— Точно така, той е, познах го — каза Анриет. — Всъщност изглежда много добре днес. От известно време много се грижи за себе си. Трябва да е влюбен. Погледни, хубаво е да си с кралска кръв. Препуска право през тълпата и всички му правят път.

— Така е — каза смеешком Маргьорит, — той ще ни изпогази, да ми прости господ. Накарайте благородниците си да отстъпят, херцогиньо, защото там виждам един, който, ако не отстъпи веднага, ще го премажат.

— Ах, това е моят смелчага! — извика херцогинята.

Погледни, моля ти се, погледни!

Действително Коконас бе напуснал мястото си, за да се приближи до херцогиня дьо Невер, но в същия миг, когато неговият кон пресичаше околовръстния булевард, който, отделяше предградието Сен-Дьони, един конник от свитата на херцог д’Алансон, мъчейки се напразно да задържи коня си, препускащ с всичка сила, блъсна силно Коконас. Коконас се разтресе, люшна се върху огромния си кон и шапката му щеше да падне; той я задържа и се обърна побеснял от яд.

— Боже мой — възкликна Маргьорит, навеждайки се към ухото на приятелката си, — граф дьо Ла Мол!

— Този красив блед младеж? — извика херцогинята, без да може да прикрие първото си впечатление.

— Да, да, точно този, който насмалко не събори твоя пиемонтец.

— О — каза херцогинята, — сигурно ще станат страшни неща! Те се видяха и се познаха!

Коконас действително, обръщайки се, позна Ла Мол. От изненада той изпусна юздата, защото се бе надявал, че или е убил своя стар познат, или поне го е извадил за известно време от строя. От своя страна, Ла Мол също позна Коконас и почувствува как лицето му пламва. За няколко мига, достатъчни да изразят всичките чувства, които бяха обладали тези двама мъже, те се измериха с такъв поглед, че тръпки полазиха двете жени. След това Ла Мол, оглеждайки се наоколо си и давайки си сметка, че мястото не е подходящо за обяснение, пришпори коня си и настигна херцог д’Алансон. Коконас остана още миг като истукан, сучейки нервно мустак, но като видя, че Ла Мол се отдалечава, без нищо повече да му каже, той също продължи пътя си.

— Аха — каза с презрително огорчение Маргьорит, — не съм се излъгала. О, този път е наистина прекалено!

И тя прехапа устните си до кръв.

— Той е много хубав! — каза херцогинята състрадателно.

Точно в този миг херцог д’Алансон зае мястото си зад краля и кралицата-майка, така че неговите придворни го последваха и трябваше да минат пред Маргьорит и херцогиня дьо Невер. Минавайки пред двете благородни дами, Ла Мол вдигна шапка, поздрави кралицата и остана гологлав, в очакване нейно величество да го удостои с поглед. Но Маргьорит гордо извърна глава.

Несъмнено Ла Мол прочете презрителния израз по лицето на кралицата и побледня още повече. Той дори улови гривата на коня си, за да не падне.

— О — каза Анриет на кралицата, — хайде, погледни го, жестокосърдечна, той ще припадне!

— Чудесно — каза кралицата с унищожителна усмивка, — само това ни липсваше!… Носиш ли амоняк?

Херцогиня дьо Невер се лъжеше.

Ла Мол, олюлявайки се, събра силите си, застана твърдо на коня и се присъедини към свитата на херцог д’Алансон.

Колкото повече напредваха, толкова по-ясно се очертаваше зловещият силует на бесилката, издигната и използвана за първи път от Ангеран дьо Марини. Никога тя не бе била така добре украсена, както в този час. Телохранителите и гвардейците излязоха напред и образуваха широк кръг около оградата. При тяхното приближаване гарваните, накацали по бесилката, отлетяха с отчаяно грачене.

Бесилката на Монфокон предлагаше обикновено зад колоните си убежище на кучетата, привлечени от обилната плячка, и на философстващите джебчии, които размишляваха тук върху тъжните превратности на съдбата.

Но в този ден в Монфокон не се виждаха нито кучета нито джебчии. Телохранителите и гвардейците бяха изгонили кучетата и дори гарваните, а крадците се смесиха с тълпата, за да изиграят някой от хитрите си номера, които са веселата част на занаята.

Шествието напредваше. Кралят и Катерина пристигнаха първи. После дойдоха херцог д’Анжу, херцог д’Алансон, наварският крал, херцог дьо Гиз със свитите си, нейно величество Маргьорит, херцогиня дьо Невер и всички дами; съставящи това, което наричаха летящия ескадрон на кралицата; следваха пажовете, конниците, прислугата и простолюдието — общо десет хиляди души.

На централната бесилка висеше безформена маса — черен труп, изцапан със съсирена кръв и засъхнала кал, побелял от наслоен прах. Трупът беше без глава. Затова го бяха обесили за краката. Впрочем тълпата, която винаги е много изобретателна, бе поставила на мястото на главата снопче слама, а върху нея маска, в чиято уста някой шегобиец, познаващ навиците на адмирала, бе пъхнал клечка за зъби.

Мрачно и странно беше това зрелище, пред което преминаваха елегантните господа и красивите дами — като процесия, нарисувана от Гойя на фона на почернелите скелети и бесилките с дълги костеливи ръце. Колкото по-шумно бе въодушевлението на посетителите, толкова повече контрастираше то с мрачното безмълвие и студената безчувственост на тези трупове, предмет на гавра, които извикваха тръпки дори у гаврещите се.

Мнозина едва понасяха това страшно зрелище. И сред групата на отреклите се хугеноти лесно можеше да се различи по бледото лице Анри, който, колкото и да умееше да се владее, с колкото и голяма дарба да се преструва да го бе надарило небето, не можа да издържи. Той заяви, че отвратителната миризма, която изпускат всички тези човешки останки, е нетърпима и се приближи до Шарл IX, застанал до Катерина пред останките на адмирала.

— Ваше величество — каза Анри, — не ви ли се струва, че този жалък труп мирише твърде лошо, за да стоим по-дълго тук?

— Така ли мислиш, Анрио? — запита Шарл IX, чиито очи искряха от жестока радост.

— Да, ваше величество.

— Е, добре, аз пък не съм на твоето мнение… Трупът на един мъртъв неприятел мирише винаги хубаво.

— Бога ми, ваше величество — каза Таван, — вие знаехте, че ще дойдем на гости на адмирала. Трябваше да поканите вашия учител по поезия Пиер Ронсар. Той тук, на самото място, щеше да съчини епитафия за стария Гаспар.

— Това може да стане и без него, и ние самите ще я съчиним. Ето, слушайте, господа — каза Шарл IX, като помисли за миг:

„Почива тук“ не бива за него да се каже —

ще бъде незаслужен, изискан текст това;

ей тука адмиралът обесен бе и даже

завързан за краката по липса на глава.

— Браво, браво! — развикаха се в един глас католиците, докато хугенотите мръщеха вежди и мълчаха.

Анри разговаряше с Маргьорит и херцогиня дьо Невер и сякаш нищо не беше чул.

— Хайде, хайде, господине — каза Катерина, която въпреки силните парфюми, които си бе сложила, едва не повърна. — Хайде, защото колкото и да е приятна една компания, човек все трябва да я напусне. Да кажем сбогом на господин адмирала и да се връщаме в Париж.

Тя кимна иронично към адмирала, сякаш се разделя с приятел, и заставайки начело на колоната, тръгна напред, докато шествието преминаваше край трупа на Колини.

Слънцето клонеше към залез.

Тълпата тръгна след техни величества, за да се наслади докрай на великолепното шествие и на подробностите му. Крадците последваха тълпата. Така че десет минути след като кралят си тръгна, никой не остана около осакатения труп на адмирала, поклащан от първия полъх на вечерния вятър.

Като казваме никой, ние се лъжем. Един благородник, яхнал черен кон, който несъмнено не бе могъл да се полюбува на воля на този безформен, почернял, обезглавен труп, докато той бе удостоен от височайшето присъствие, разглеждаше с любопитство най-подробно веригите, куките, каменните стълбове, с една дума, бесилката, която явно му се струваше на него, дошлия преди няколко дни в Париж и незапознат с усъвършенстванията на столицата, като образец на всичко най-страшно и най-грозно, което човек може да измисли.

Не е необходимо да казваме на читателите, че този човек беше нашият приятел Коконас. Едно зорко женско око напразно бе обходило кавалкадата и се бе опитало да го открие.

Както вече казахме, Коконас стоеше в захлас пред произведението на Ангеран дьо Марини.

Но не само тази жена търсеше Коконас. Друг благородник, отличаващ се с бялата си сатенена дреха и с грациозно развяващото се перо, след като погледна напред и встрани, хвърли поглед и назад и видя високия силует на Коконас и на коня му, които се открояваха ярко на червеното небе под последните отблясъци на залязващото слънце.

Тогава благородникът с бялата сатенена дреха се отклони от пътя, по който вървяха всички, сви по една странична пътечка и като описа полукръг, се върна при бесилката.

Почти в същия миг дамата, в която познахме херцогиня дьо Невер, както познахме в едрия конник на черния кон Коконас, се приближи до Маргьорит и й каза:

— Ние и двете сме се излъгали, Маргьорит, защото пиемонтецът остана назад, а Ла Мол го последва.

— Дявол да го вземе — възкликна Маргьорит смеешком, — явно е, че ще стане нещо. Признавам, че няма да ми бъде неприятно да променя мнението си.

И Маргьорит се извърна и също видя маневрата на Ла Мол.

Сега беше ред на двете знатни дами да напуснат групата. Моментът беше подходящ. Всички вървяха по пътека, оградена с широки плетища, която се изкачваше нагоре, на тридесет стъпки от бесилката. Херцогиня дьо Невер каза нещо на ухото на своя капитан. Маргьорит направи знак на Жийон и те четиримата тръгнаха по този пряк път, прикривайки се зад най-близкия храст, откъдето можеха да наблюдават сцената. Както казахме, имаше около тридесет крачки до мястото, където Коконас, възхитен и опиянен, размахваше ръце пред адмирала.

Маргьорит слезе от коня. Херцогиня дьо Невер и Жийон я последваха. Капитанът също слезе и улови юздите на четирите коня. Свежата и гъста трева предложи на трите жени място за сядане, каквото често напразно търсят принцесите. Една пролука им даваше възможност да не пропуснат и най-малката подробност.

Ла Мол завърши обхода. Той тихо застана зад Коконас и го потупа по рамото.

Пиемонтецът се обърна.

— Охо! — възкликна той. — Значи, не сънувам. Вие сте още жив.

— Да, господине — отговори Ла Мол. — Да, още съм жив, не по ваша вина, но, тъй или иначе, жив съм.

— Дявол да го вземе, познах ви — поде Коконас — въпреки бледата физиономия. Вие бяхте по-румен последния път, когато се видяхме.

— И аз — каза Ла Мол — също ви познах въпреки жълтия белег, който прерязва лицето ви. Вие бяхте много по-блед, преди да ви го направя.

Коконас прехапа устни. Но очевидно, решен да продължи разговора със същия ироничен тон, каза:

— Кажете, господин дьо Ла Мол, не е ли прекалено интересно, особено за един хугенот, да гледа господин адмирала, закачен на тази желязна кука. И като си помисли човек колко преувеличават някои хора, обвинявайки ни, че сме избили дори малките хугенотчета на гърдите на майките им.

— Графе — поклони се Ла Мол, — аз вече не съм хугенот. Имам честта да бъда католик.

— А — провикна се Коконас и избухна в смях. — Вие сте се отрекли, графе? Много хитро.

— Господине — каза Ла Мол, все така сериозен и все така учтив, — аз бях дал обет да се покръстя, ако оцелея от клането.

— Графе — забеляза пиемонтецът, — това е много благоразумен обет и аз ви поздравявам за него. Не сте ли дали още някой друг подобен обет?

— Да, господине. Дадох още един — отговори Ла Мол, като галеше съвършено спокойно коня си.

— И какъв е той? — запита Коконас.

— Да ви закача там горе, виждате ли къде, на онова малко гвоздейче, което сякаш ви чака под господин Колини.

— Как? — извика Коконас — Така ли мислите да ме закачите, жив?

— Не, господине, след като ви промуша с шпагата си.

Коконас стана пурпурночервен, зелените му очи изпущаха искри.

— Значи така, на този гвоздей, а? — каза той подигравателно.

— Да — отговори Ла Мол, — на този гвоздей.

— Трябва да пораснете още малко, господинчо — каза Коконас.

— Нищо, ще яхна вашия кон, високи касапино на хора — отговори Ла Мол. — Аха, вие си въобразявате, скъпи ми Анибал дьо Коконас, че можете безнаказано да убивате хора под лоялния и благороден предлог, че сте сто срещу един? О, не. Непременно идва ден, когато човек си намира майстора. И мисля, че този ден е дошъл днес. С удоволствие бих пръснал грозната ви глава с един револверен изстрел, но аз се целя лошо, защото ръката ми все още трепери от раните, които подло ми нанесохте.

— Грозната ми глава? — изрева Коконас и скочи от коня. — Слизайте от коня, долу, долу, господин графе, да кръстосаме шпаги!

И той измъкна шпагата си.

— Струва ми се, че твоят хугенот каза „грозна глава“ — прошепна херцогиня дьо Невер на ухото на Маргьорит. — На теб грозен ли ти се вижда?

— Очарователен е — засмяно каза Маргьорит, — принудена съм да призная, че гневът прави господин дьо Ла Мол несправедлив, но тихо, да погледаме.

Действително Ла Мол беше слязъл от коня си толкова бавно, колкото бързо бе скочил Коконас. Той свали вишневия си плащ, сложи го на земята, измъкна шпагата си и застана в отбранителна поза.

— Ох! — простена той, протягайки ръка.

— Уф! — прошепна Коконас, изопвайки своята, защото и двамата, както си спомняме, бяха ранени в рамената и при всяко по-рязко движение ги болеше.

Сподавен смях се разнесе в храстите. Двете дами не можаха да се сдържат, като видяха как двамата воини с болезнена гримаса разтриваха ключиците си. Двамата благородници, които не знаеха, че имат свидетели, чуха този смях и като се огледаха, познаха покровителките си.

Ла Мол отново застана в отбранителна поза, невъзмутим и неподвижен. А Коконас се нахвърли с шпагата с гръмко: „Дявол да го вземе!“

— А, това вече не, те наистина ще се изколят, ако не въдворим ред. Стига шеги. Хей, господа, хей! — извика Маргьорит.

— Остави ги, остави ги — прекъсна я Анриет, понеже беше виждала как се бие Коконас и се надяваше дълбоко в сърцето си, че ще се справи и с Ла Мол така, както с двамата племенници и със сина на, Меркандон.

— О, те наистина са много хубави така! — каза Маргьорит. — Погледни, като че ли дишат пламъци.

Действително двубоят, започнал с подигравки и предизвикателства, бе станал безмълвен, откакто двамата противници бяха кръстосали шпаги. И двамата не се доверяваха на силите си, и двамата при всяко по-рязко движение сподавяха болезнен трепет, предизвикан от старите рани. С втренчени, пламтящи очи, с полуотворена уста и стиснати зъби, Ла Мол нападаше със ситни, твърди и устремни стъпки своя противник, който, разпознал в негово лице майстор на шпагата, отстъпваше крачка по крачка, едва-едва, но все пак отстъпваше. Така двамата достигнаха до трапа от другата страна, зад който се намираха зрителите. Там сякаш, оттеглил се само за да се приближи до дамата си, Коконас се спря и при едно по-смело нападение на Ла Мол, направи с бързината на мълния десен удар, така че в същия миг бялата сатенена дреха на Ла Мол се обагри с червено петно, което започна да се разширява.

— Смелост! — извика херцогиня дьо Невер.

— Ах, бедни Ла Мол! — възкликна скръбно Маргьорит.

Ла Мол чу този вик, отправи към кралицата поглед, пронизващ по-дълбоко сърцето от острието на шпага, направи лъжлив кръг и се хвърли напред.

Този път двете дами извикаха едновременно. Рапирата на Ла Мол прониза тялото на Коконас.

Но и двамата се задържаха на краката си, като се гледаха с отворена уста и чувстваха, че при най-малкото движение ще загубят равновесие. Накрая пиемонтецът, по-опасно ранен от своя противник, усещайки, че силите му изтичат ведно с кръвта, падна върху Ла Мол, прегръщайки го с едната си ръка, докато с другата се мъчеше да измъкне камата си. От своя страна Ла Мол събра всичките си сили, вдигна ръка и стовари дръжката на шпагата си върху челото на Коконас, който, замаян от удара, падна, но падайки, увлече и противника си, така че и двамата се търкулнаха в рова.

Тогава Маргьорит и херцогиня дьо Невер, като видяха, че макар и умиращи, те все още се мъчат да се довършат един друг, се спуснаха към тях, последвани от гвардейския капитан. Но преди да стигнат до тях, ръцете се отпуснаха, очите се затвориха и двамата противници изпуснаха шпагите си и потрепереха в последна конвулсия.

Широка локва кръв се образува около тях.

— О, храбри, храбри Ла Мол! — извика Маргьорит, неспособна да сдържа възхищението си. — Прости, хиляди пъти прости, че те подозирах в слабост. — И очите й се напълниха със сълзи.

— Уви — прошепна херцогинята, — безстрашни Анибал! Кажете, кажете, ваше величество, виждали ли сте някога два по-храбри лъва? — И тя избухна в ридания.

— Бога ми, славни удари бяха — каза капитанът, като се мъчеше да спре кръвта, избликваща на вълни. — Хей, вие, елате насам! По-бързо, по-бързо, елате!

Той отправи тези думи към един човек, седнал на капрата на някаква червена каручка, който се появи във вечерния здрач, пеейки старата песен, която навярно му бе припомнило чудото в гробището Сент-Иносан.

Храст глогинов, цял разцъфтял

край рекичката красива,

ти си скрит в зеленина

от една хубава лозичка дива.

 

Славея вдъхновен всеки ден

своята любов възпява

и гнездо в гъстака твой прави той —

верен все на теб остава.

 

Храст глогинов, ти разцъфти

и живей безкрайно тука;

нека гръм и бури зли

и мъгли да не те засягат…

— Хей! — повтори капитанът. — Елате, като ви викат. Не виждате ли, че тези благородници имат нужда от помощ!

Човекът с каручката, чиято отблъскваща външност и грубо лице бяха в странно противоречие с тихата идилична песен, спря коня, слезе и се наведе над двете тела.

— Чудесни рани — каза той, — но аз мога да правя и по-хубави.

— Кой сте вие? — запита Маргьорит, обзета неволно от ужас, който не можа да овладее.

— Ваше величество — отговори човекът, като се поклони до земята, — аз съм метр Кабош, палачът на Парижката община, и идвам да закача на тази бесилка някои приятели на адмирала.

— Чудесно, аз пък съм наварската кралица — отговори Маргьорит, — хвърлете тук труповете, поставете в каруцата покривалата на нашите коне и извозете внимателно зад нас тези двама благородници до Лувъра.