Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La reine Margot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 94 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Александър Дюма. Кралица Марго

Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1980

 

Редактор Красимира Тодорова

Художник Иван Кьосев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори Галина Кирова, Наталия Кацарова

Литературна група — художествена

Код 04 9536621612/5557-42-80

Дадена за набор юли 1980 г. Подписана за печат ноември 1980 г. Излязла от печат декември 1980 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 37,5. Изд. коли 31,50. УИК 35,25 Цена 4,10 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Editions Gallimard et Librairie Generale Francaise, Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралица Марго от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралица Марго
La Reine Margot
Кралица Марго (1572)
Кралица Марго (1572)
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване1845 г.
Франция
Първо издание1845 г.
Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторически роман
Видроман
СледващаГрафиня дьо Монсоро
Кралица Марго в Общомедия

Кралица Марго“ (на френски: La Reine Margot) е исторически роман, написан от Александър Дюма - баща през 1845 година. Той е първа част на триологията „Ренесанс“. Поредицата продължава с „Графиня дьо Монсоро“

Действието на романа се развива по време на сватбата на Маргарита Валоа (дъщеря на Катерина де Медичи) и Анри Наварски, бъдещият Анри IV през 1572 и смъртта на Шарл IX през 1574. Дюма описва интригите в двореца, Вартоломеевата нощ и идеите на Ренесанса. Кралицата е влюбена в Ла Мол, а нейната приятелка – херцогиня дьо Невер, в най-добрия приятел на Ла Мол – Анибал дьо Коконас. След сложни преплетни и интриги историята завършва с измъчването и убийството на двамата приятели, по нареждане на Катерина (която малко по-късно убива сина си, крал Шарл IX, като го отравя с арсеник). В историята са замесени и Херцозите Д’Алансон и Д’Анжу, както и други интересни и известни хора от времето.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

Външни препратки

Глава 4
Вечерта на 24 август 1572 година

Читателят не е забравил, че в предишната глава ставаше дума за един благородник, наречен Ла Мол, когото Анри дьо Навар очакваше с нетърпение. Този млад благородник, както бе предсказал адмиралът, влезе в Париж през Порт Сен-Марсел в края на деня на 24 август 1572 година, поглеждайки с известно презрение многобройните странноприемници, разкриващи вляво и вдясно живописните си фирми, и докара разпенения си кон до центъра на града, където, след като прекоси площад Мобер, Пти-Пон, Пон Нотр-Дам и мина по кейовете, той се спря в началото на улица Брьозек, преименувана по-късно улица Арбр-Сек и с което ново име ще си служим занапред за по-голямо улеснение на нашите читатели.

Несъмнено името му хареса, тъй като той пое по нея и понеже отляво една великолепна ламаринена фирма, скърцаща на куките си под съпровода на звънчета, привлече вниманието му, той се позабави, за да прочете надписа — „А ла Бел-Етоал“, написан точно под една рисунка, изобразяваща най-съблазнителната гледка за изгладнял пътник — птица, която се пече на фона на черно небе, а под нея човек в червена дреха устремил към тази звезда от нов тип ръце, кесия и желания.

„Ето една странноприемница, която добре се представя — помисли си благородникът, — а съдържателят й, бога ми, наистина трябва да е умна глава. Слушал съм, че улица Арбр-Сек се намира в квартала на Лувъра и ако заведението макар и отчасти отговаря на фирмата, то тук ще се настаня отлично.“

Докато пътникът разговаряше сам със себе си, друг един конник се зададе от срещуположния край на същата, улица, тоест откъм улица Сент-Оноре, също се спря и застина в захлас пред фирмата „А ла Бел-Етоал“.

Този от двамата, когото познаваме вече по име, яздеше бял испански кон и бе облечен в къса черна дреха, извезана с ахати. Наметката му бе от тъмновиолетово кадифе, беше обут с черни кожени ботуши, носеше шпага с дръжка, украсена с гравирано желязо, и същата кама. А сега, ако искаме да минем от костюма към описание на лицето, ще кажем, че конникът беше около двадесет и четири-двадесет и пет годишен, мургав, със сини очи, изящни мустаци и блестящи зъби, които сякаш осветяваха лицето му, когато правилната му, изтънчена уста ги разкриеше в нежна меланхолична усмивка.

Другият пътник беше пълна противоположност на първия. Под шапката с подвити краища се подаваха гъсти, къдрави коси, по-скоро червени, отколкото руси; сивите му очи святкаха при най-малкото недоволство с такъв ярък пламък, че се превръщаха почти в черни точки. Лицето му беше розово, устните тънки, над тях — жълточервени мустаци и безупречни зъби. Така че в общи линии с бялата си кожа, с високия си ръст и широките рамене той наистина беше много красив момък в буквалния смисъл на думата и откакто от един час поглеждаше към всички прозорци под предлог, че търси фирми на странноприемници, не една жена го бе загледала. Колкото до мъжете, които може би изпитваха желание да му се надсмеят над тесния плащ, прилепналите чорапи и старомодните ботуши, усмивката им завършваше с възклицанието: „Бог да ви е на помощ!“, когато се заглеждаха в лицето му, което за една минута менеше десет изражения, запазвайки все пак приветливото изражение, характерно за всеки изпаднал в затруднение провинциалист.

Именно той пръв се обърна към другия благородник, който, както вече обяснихме, подобно на, него гледаше странноприемницата „А ла Бел-Етоал“.

— Дявол да го вземе, господине — каза той с този ужасен планински акцент, който от първата дума издава пиемонтеца между сто чужденци. — Далеч ли е оттук до Лувъра? Във всеки случай, струва ми се, че вие имате като моя вкус — това ласкае моята особа.

— Господине — отговори другият с провансалски акцент, който по нищо не отстъпваше на пиемонтския на събеседника му, — струва ми се, че тази странноприемница действително не е далеч от Лувъра. Впрочем аз все още не зная дали ще имам честта да проявя вкус като вашия. Колебая се.

— Нима не сте се решили още, господине? Все пак странноприемницата изглежда привлекателна. Но може би вашето присъствие ме изкуши да се спра. Признайте все пак, че фирмата е примамлива.

— О, безспорно, но всъщност точно това ме кара да се съмнявам. Казаха ми, че Париж е пълен с мошеници, а с фирмата може да се лъже, както и с всичко друго.

— Дявол да го вземе, господине — поде пиемонтецът, — пет пари не давам за мошеничеството и ако съдържателят не ми поднесе така добре опечено пиле като на фирмата, то ще го набуча него самия на шиш и ще го пека, докато не се зачерви прилично. Да влезем, господине.

— Вие ме убедихте — каза провансалецът, смеейки се. — Моля, господине, след вас.

— О, господине, смилете се над мен, няма да мръдна — ваш покорен слуга граф Анибал дьо Коконас.

— А аз, господине, съм само граф Жозеф-Хиацинт-Бонифас дьо Льорак дьо Ла Мол, на вашите услуги.

— В такъв случай, господине, да се уловим под ръка и да влезем заедно.

Последицата от това примирително предложение беше, че двамата млади мъже слязоха от конете си и като хвърлиха юздите в ръцете на един коняр, уловиха се под ръка, нагласиха шпагите си и се отправиха към вратата на странноприемницата, на прага на която стоеше съдържателят. Но противно на навика на този вид хора почтеният кръчмар сякаш не обърна никакво внимание на новодошлите, увлечен в задълбочен разговор с висок мършав юначага, загърнат в сив плащ, като бухал в своята перушина.

Двамата благородници дойдоха тъй близо до съдържателя и до човека със сивия плащ, с когото той разговаряше, че Коконас, раздразнен от незачитането, дръпна съдържателя за ръкава. Той се стресна и изпрати събеседника си с думите:

— Довиждане. Върнете се скоро и най-вече дръжте ме в течение на всичко.

— Хей, любезни господине — каза Коконас, — не виждате ли, че ви търсят?

— Извинете, господа, не ви видях — отговори съдържателят.

— Хей, дявол, трябваше да ни видите! А сега, след като ни забелязахте, вместо да ни казвате просто „господине“, по-добре ще бъде да ни казвате „господин графе“, ако обичате.

Ла Мол стоеше малко по-назад, давайки думата на Коконас, който явно бе взел работата в свои ръце.

Впрочем по свитите му вежди лесно можеше да се види, че той е готов да се намеси, ако се наложи да действат.

— Е добре, какво обичате, господин графе? — запита съдържателят с възможно най-спокойния тон.

— Да… така е по-добре. Нали? — запита Коконас, обръщайки се към Ла Мол, който кимна утвърдително. — Ние бихме желали, господин графът и аз, привлечени от вашата фирма, да вечеряме и да преспим във вашата странноприемница.

— Господа — каза съдържателят, — безкрайно много съжалявам, но имам само една стая и се страхувам, че това няма да ви задоволи.

— Толкова по-добре, дявол да го вземе — каза Ла Мол, — ще отседнем другаде.

— А, не, не — каза Коконас, — аз оставам тук. Конят ми е напълно изтощен. Наемам стаята, щом вие не я искате.

— Това е друго — каза стопанинът, запазвайки все така дръзкото си спокойствие. — Ако сте сам, изобщо не мога да ви настаня.

— Виж ти — провикна се Коконас, — ето ти, дявол да го вземе, едно забавно животно! Само до преди миг двама бяха много, а сега един е малко. Значи, ти не искаш да ни настаниш, така ли, човече?

— Бога ми, господа, щом започнахме с този тон, ще ви отговоря съвсем откровено.

— Отговаряй тогава, но отговаряй бързо!

— Е добре, предпочитам да се откажа от честта да ви приема.

— Защото?… — запита Коконас, пребледнял от гняв.

— Защото нямате лакеи и ако ви дам господарска стая, ще ми останат две празни стаи за лакеи. Така че ако ви дам господарската стая, излагам се на сериозен риск да не мога да дам другите.

— Господин дьо Ла Мол — каза Коконас, обръщайки се към своя спътник, — не ви ли се струва, както и на мен, че е крайно време да пребием тоя нахалник?

— Речено-сторено — каза Ла Мол и се приготви като своя спътник да стовари ударите на камшика си върху съдържателя.

Въпреки тази двойна заплаха, която съвсем не беше успокоителна от страна на двама благородници с толкова решителен вид, съдържателят не се стресна, а само отстъпи крачка назад, за да влезе вътре.

— Веднага се вижда — каза той подигравателно, — че господата пристигат от провинцията. В Париж отдавна мина модата да се пребиват ханджии, които отказват да дадат стаите си. Сега колят благородниците, а не гражданите и ако продължавате да крещите още, ще извикам съседите. Така че вие ще ядете бой, което е твърде недостойно за двама благородници.

— Дявол да го вземе, той се подиграва с нас — извика Коконас вън от себе си.

— Грегоар, дай ми аркебузата — обърна се съдържателят към своя прислужник със същия тон, с който би казал: „Подай стол на господата.“

— Trippe del papa![1] — изрева Коконас, като измъкна шпагата си: — Хайде, разгорещете се, господин дьо Ла Мол.

— А, не, моля ви се, само това не, защото, докато ние се разгорещяваме, вечерята ще изстине.

— Как? Мислите ли? — извика Коконас.

— Аз мисля, че господин съдържателят на „А ла Бел-Етоал“ има право. Само че той не умее да посреща пътници и особено когато тези пътници са благородници. Вместо да ни казва грубо: „Господа, не желая да ви настаня“, по-добре беше да ни каже учтиво: „Заповядайте, господа“, като само впише в сметката: „Господарска стая толкова, лакейска — толкова.“ Понеже от само себе си се разбира, че щом нямаме лакеи, възнамеряваме да си вземем.

Като каза това, Ла Мол отстрани леко съдържателя, който протягаше вече ръка към аркебузата, пропусна Коконас пред себе си и влезе след него в странноприемницата.

— И все пак — каза Коконас, — не ми е приятно да пъхна шпагата си в ножницата, преди да проверя дали пробожда така добре, както шишовете на този мошеник.

— Търпение, скъпи приятелю, търпение — каза Ла Мол, — всички кръчми са пълни с благородници, привлечени в Париж или от сватбените тържества, или от предстоящата война във Фландрия, така че едва ли ще намерим другаде подслон. Освен това може би в Париж съществува обичай да посрещат чужденците така.

— Дявол да го вземе, колко сте търпелив! — измърмори Коконас, като засука гневно червеникавия си мустак и простреля с поглед съдържателя. — Но нека този мошеник се пази, ако кухнята му е лоша, леглото твърдо и виното по-младо от три години, ако прислужникът му не се огъва като тръстика…

— Хайде, хайде, ваше благородие — каза съдържателят, наточвайки ножа, измъкнат от колана, — хайде, успокойте се, вие сте в страната на изобилието.

А после поклати глава и прошепна:

— Сигурно е хугенот! Предателите са станали безсрамни след женитбата на беарнеца с принцеса Марго.

След това с една усмивка, която би накарала клиентите му да изтръпнат, ако биха я видели, той добави:

— Ехе, би било смешно точно тук да ми се изтърсят хугеноти… и да…

— Ще ни поднесете ли вечеря най-сетне? — грубо запита Коконас, прекъсвайки монолога на съдържателя.

— Както ви е угодно, господине — отговори той, разведрен очевидно от последното си хрумване.

— Е да, угодно ни е, и то незабавно — отговори Коконас.

После се обърна към Ла Мол:

— И така, господин графе, докато приготвят стаята ни, кажете ми дали случайно Париж не ви се струва весел град?

— Бога ми, нищо подобно — каза Ла Мол, — струва ми се по-скоро, че видях изплашени и неприветливи лица. Може би и парижани се страхуват от бурята. Погледнете колко черно е небето, колко тежък е въздухът! Кажете ми, графе, вие търсите Лувъра, нали?

— Вие също, струва ми се, господин дьо Коконас?

— Да, и ако искате, да го потърсим заедно.

— Хм — каза Ла Мол, — не е ли много късно да излизаме.

— Късно или не, аз трябва да изляза. Имам точно определена заповед. Да пристигна колкото се може по-скоро в Париж и щом дойда, да се представя на херцог дьо Гиз.

При името на херцог дьо Гиз съдържателят се приближи и се вслуша внимателно.

— Струва ми се, че този нехранимайко ни подслушва — каза Коконас, който, като пиемонтец, беше твърде злопаметен и не можеше да прости на съдържателя на „А ла Бел-Етоал“ грубия начин, по който посрещаше пътниците.

— Да, господа, подслушвам ви — каза съдържателят, докосвайки с ръка шапката си, — защото искам да ви услужа. Чух, че говорите за великия херцог дьо Гиз и веднага дотърчах. С какво мога да ви бъда полезен, уважаеми благородници?

— Аха, ето магическата дума, изглежда, защото от безсрамно твоето държане стана угодническо, дявол да те вземе, съдържателю. Как се казваш?

— Метр Ла Юриер — отговори с поклон съдържателят.

— Е добре, метр Ла Юриер, да не си въобразяваш, че моята ръка не е така тежка като ръката на негово сиятелство херцог дьо Гиз, който има привилегията да те направи така учтив?

— Не, господин графе, но тя не е така дълга — възрази Ла Юриер. — Впрочем — добави той — трябва да ви кажа, че великият Анри е наш идол, идол на всички парижани.

— Кой Анри? — запита Ла Мол.

— Струва ми се, че има един-единствен… — каза съдържателят.

— Извинете, приятелю, има и друг един, за когото ви съветвам да не казвате лоша дума. Това е Анри дьо Навар, ако не смятаме Анри дьо Конде, който също си има своите достойнства.

— Тези аз не ги познавам — каза съдържателят.

— Но аз ги познавам — продължи Ла Мол. — И тъй като съм дошъл при Анри дьо Навар, съветвам ви да не злословите пред мен за него.

Съдържателят, без да отговаря на граф дьо Ла Мол, се задоволи да докосне леко шапката си, като продължаваше да прави мили очи на Коконас.

— Значи, господинът ще разговаря с великия херцог дьо Гиз? Господинът е щастлив благородник и без съмнение той идва за…

— За какво? — запита Коконас.

— За празника — отговори съдържателят със странна усмивка.

— Сигурно искате да кажете за празниците, защото Париж се задъхва от празници според това, което чух. Говори се само за балове, пирове, люлки и въртележки. Не ви ли се струва, че в Париж твърде много се забавляват, а?

— Умерено, господине, умерено, поне засега — каза съдържателят, — но надявам се, че ще има още по-големи увеселения.

— Сватбата на негово величество наварския крал привлече много народ в Париж — каза Ла Мол.

— Много хугеноти, господине — отговори грубо Ла Юриер. Но после сякаш се сепна и добави: — Ах, извинете, господата може би са протестанти?

— Аз протестантин! — възкликна Коконас. — Хайде де, аз съм по-чист католик от светия наш отец папата!

Ла Юриер се обърна към Ла Мол, сякаш за да го запита, но Ла Мол или не разбра погледа му, или счете за по-добре да отговори на въпроса му с друг въпрос:

— Ако вие, метр Ла Юриер, не познавате негово величество наварския крал, може би познавате адмирала? Чувах, че негово сиятелство адмиралът се ползвал с благоволение в двора. И тъй като ме пращат при него, бих желал да науча къде живее той, ако няма да представлява голям труд за вас да ми го кажете.

— Той живееше на улица Бетизи, господине, надясно оттук — отговори съдържателят с някакво вътрешно задоволство, което не можа да прикрие и външно.

— Как „живееше“? — запита Ла Мол. — Напуснал ли го е?

— Да, напуснал е може би този свят.

— Какво значи това? — извикаха едновременно двамата благородници. — Адмиралът напуснал този свят?

— Как, господин дьо Коконас — поде съдържателят с хитра усмивка, — вие сте човек на дьо Гиз, а не знаете това?

— Какво не зная?

— Че завчера, като минавал по площад Сен-Жермен-л’Оксероа, пред къщата на каноника Пиер Пил адмиралът бил ранен с аркебуза.

— И убит ли е? — извика Ла Мол.

— Не, изстрелът само наранил ръката му и му счупил два пръста. Но се надяваме, че куршумите са били отровни.

— Какво говориш, мерзавецо! — извика Ла Мол. — Как така се надявате?

— Искам да кажа, „смятаме“ — поясни съдържателят. — Не се хващайте за думата, грешка на езика.

И метр Ла Юриер, обръщайки гръб на Ла Мол, изплези език към Коконас по най-шеговит начин, като придружи този жест с многозначително смигване.

— Наистина ли? — каза сияещ Коконас.

— Наистина ли? — прошепна Ла Мол с тъжна изненада.

— Нещата стоят точно, както имах честта да ви ги съобщя, господа — отвърна съдържателят.

— В такъв случай — каза Ла Мол — отивам в Лувъра, без да губя нито минута. Ще намеря ли там крал Анри?

— Възможно е, защото той живее там.

— И аз отивам в Лувъра — каза Коконас, — ще намеря ли там херцог дьо Гиз?

— Вероятно, защото току-що го видях, като мина с двеста благородници.

— И така, да вървим, господин дьо Коконас — каза Ла Мол.

— Да вървим, господине — съгласи се Коконас.

— А вечерята ви, уважаеми благородници? — запита метр Ла Юриер.

— О — каза Ла Мол, — може би ще вечерям при наварския крал.

— А аз при херцог дьо Гиз — добави Коконас.

— А пък аз — заяви съдържателят, като проследи с очи двамата благородници, поели към Лувъра, — аз ще си излъскам шлема, ще си поставя фитила в аркебузата и ще си наточа копието. Никой не знае какво може да се случи.

Бележки

[1] Кълна се в папата (ит.). — Б.пр.