Александър Дюма
Кралица Марго (7)

Глава 7
Нощта на 24 август 1572 година

Когато Ла Мол и Коконас завършиха скромната си вечеря, защото пилетата в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ красяха само фирмата й, Коконас се завъртя на стола, протегна нозе, облакъти се на масата и допивайки последната чаша вино, запита:

— Веднага ли ще си легнете, граф дьо Ла Мол?

— Бога ми, много ми се иска, графе, защото е възможно да ме събудят през нощта.

— Мен също — каза Коконас — и струва ми се в такъв случай, че вместо да лягаме и да караме да чакат хората, които ще дойдат да ни викат, по-добре е да поискаме карти и да поиграем. Така ще ни заварят съвсем готови.

— Бих приел с удоволствие предложението, графе, но имам твърде малко пари, за да играя. В куфара си нося само сто златни екю и това е цялото ми съкровище. На тях трябва да разчитам.

— Сто златни екю! — провикна се Коконас. — И вие се оплаквате, дявол да го вземе! Аз пък имам само шест.

— Хайде де — каза Ла Мол. — Видях ви, като извадихте от джоба си една кесия, която ми се стори не само пълна, но, бих казал, и натъпкана.

— А, кесията ли? — каза Коконас. — Нося я, за да погася един дълг към стар приятел на баща ми, когото подозирам като вас, че е малко нещо хугенот. Да, имам сто нобли^[1] — продължи Коконас, тупайки се по джоба, — но тези сто нобли принадлежат на метр Меркандон. Колкото до моето лично имущество, то се състои, както вече ви казах, от шест екю.

— Тогава как ще играем?

— Именно затова исках да играя. Впрочем сетих се за нещо.

— Какво?

— Ние и двамата сме дошли в Париж с една и съща цел.

— Да.

— И двамата имаме могъщи покровители.

— Да.

— Вие разчитате на вашия, както и аз на моя.

— Да.

— Е, добре. Хрумна ми една мисъл. Да играем първо на пари, а после на първото благоволение, което ще получим било от двора, било от любимите ни.

— Много остроумно — каза Ла Мол, усмихвайки се. — Но признавам, че аз далеч не съм играч от такава класа, че да заложа целия си живот на карти или на зар, защото от първото благоволение, което ще получим вие или аз, вероятно ще зависи целият наш живот.

— Е, добре, да оставим настрана първото благоволение на двора и да залагаме на първото благоволение на любимите.

— В това виждам само едно неудобство — каза Ла Мол.

— Какво?

— Че аз изобщо нямам любима.

— Аз също, но разчитам в най-скоро време да си намеря. Слава богу не сме толкова загубени, та да останем без жени.

— Вие сигурно няма да останете без любима, графе, но понеже аз не съм така уверен в любовната си звезда, мисля, че ако залагам срещу вас, ще ви ограбя. Затова да залагаме на вашите шест екю и ако не ви провърви и ги загубите, а искате да продължите играта, няма значение, вие сте благородник и вашата дума струва колкото злато.

— Чудесно! — провикна се Коконас. — И добре казано. Имате право, графе. Думата на благородника струва колкото злато. Особено когато този благородник има покровители в двора. Затова, повярвайте ми, че не рискувам много, ако заложа срещу вас първото благоволение, което ще получа.

— Да, несъмнено вие може да го загубите. Но аз не бих могъл да го спечеля. Защото, служейки на наварския крал, не бих могъл да получа нищо от херцог дьо Гиз.

— Ах ти, еретик! — измърмори съдържателят, като продължаваше да лъска стария си шлем. — Правилно те надуших веднага!

И той прекъсна работата си, за да се прекръсти.

— А, вярно — поде Коконас, разбърквайки картите, които току-що му донесе прислужникът. — Значи, вие наистина сте такъв?

— Какъв?

— Протестантин.

— Аз ли?

— Да, вие.

— Да приемем, че съм… — каза Ла Мол и се усмихна. — Имате ли нещо против нас?

— О, слава богу, не. Все ми е едно. Аз мразя дълбоко хугенотщината, но не съм враг на хугенотите. Освен това те са на мода.

— Да — съгласи се Ла Мол смеешком. — Доказателство за това е стрелбата срещу господин адмирала. Ще залагаме ли и на аркебузи?

— Както искате — каза Коконас. — Щом ще играя, все едно ми е на какво.

— Тогава да играем — каза Ла Мол, като прибра картите и ги нареди на ветрило.

— Да, играйте, играйте смело! Защото, дори ако проиграя сто златни екю, утре ще има с какво да ви ги платя.

— Значи, богатството ще ви дойде, докато спите?

— Не, аз ще отида да го потърся.

— Мога ли да зная къде? Ще дойда с вас.

— В Лувъра.

— Ще се върнете ли там тази нощ?

— Да, тази нощ имам частна аудиенция при великия херцог дьо Гиз.

От мига, в който Коконас беше казал, че ще отиде да търси богатство в Лувъра, Ла Юриер беше прекъснал лъскането на шлема и се беше приближил зад стола на Ла Мол, така че само Коконас можеше да го види, и му правеше знаци, които пиемонтецът, отдаден на играта и на разговора, не забелязваше.

— Ето ти истинско чудо — каза Ла Мол. — Вие бяхте прав, като казахте, че сме родени под една звезда. Аз също имам среща в Лувъра тази нощ. Но не с херцог дьо Гиз, а с наварския крал.

— Знаете ли паролата?

— Да.

— А отличителния знак?

— Не.

— Аз пък го знам. Моята парола е…

При тези думи на пиемонтеца Ла Юриер направи такова изразително движение точно когато непредпазливият благородник вдигаше глава, че Коконас се вкамени повече от това, отколкото от загубените три екю. Като долови удивлението, изписано по лицето на партньора си, Ла Мол се обърна, но не видя нищо друго освен съдържателя, който седеше зад него, скръстил ръце, с шлем на главата — същия шлем, който преди малко лъскаше.

— Какво ви стана? — запита Ла Мол Коконас. Коконас гледаше съдържателя и приятеля си, без да отговаря, защото не разбираше нищо от знаците на метр Ла Юриер.

Ла Юриер видя, че е крайно време да му се притече на помощ.

— Работата е там, че и аз много обичам играта — каза той бързо, — затова се приближих да погледам как печелите; графът ме е видял с шлем на главата и това му се е сторило странно за буржоа като мен.

— Хубава физиономия наистина — забеляза Ла Мол, като избухна в смях.

— Какво да се прави, господине — съгласи се Ла Юриер с удивително добре изиграно простодушие, свивайки рамене, сякаш напълно съзнаваше, че го превъзхождат, — ние не сме благородници и нямаме изящна външност. Лесно ви е на вас достойните благородници да блестите с позлатените си шлемове и с тънките си рапири, а ние можем само да караулим…

— А-ха — каза Ла Мол и на свой ред раздаде картите, — значи, ти караулиш?

— Бога ми, да, господин графе, аз съм сержант от един отред на градската стража.

И при тези думи, възползувайки се, че Ла Мол раздава картите, Ла Юриер се оттегли с пръст на устата, за да препоръча мълчание на Коконас, по-озадачен от когато и да било.

Цялата тази предпазливост по всяка вероятност бе причина той да загуби и при второто раздаване почти така бързо, както при първото.

— Е добре — каза Ла Мол, — ето че вие загубихте и шестте екю! Искате ли да играете за сметка на бъдещото си състояние?

— На драго сърце — каза Коконас, — на драго сърце.

— Но преди да продължим, не ми ли казахте, че имате среща с херцог дьо Гиз?

Коконас се обърна към кухнята и срещна широко отворените очи на Ла Юриер, които сякаш му повтаряха същото предупреждение.

— Да — каза той, — но още е рано. Впрочем да поговорим малко за вас, граф дьо Ла Мол.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре да поговорим за играта, любезни граф дьо Коконас, защото, ако не се лъжа, ето че пак съм на път да спечеля още шест екю.

— Дявол да го вземе, това е самата истина. Винаги са ми казвали, че на хугенотите им върви в играта. Ще ми се и аз да стана хугенот, дявол да ме вземе!

Очите на Ла Юриер искряха като два разпалени въглена, но Коконас, погълнат от играта, не ги забеляза.

— Станете, графе, станете! — каза Ла Мол. — И макар че желанието ви идва по странен начин, ще ви приемем на драго сърце между нас.

Коконас се почеса по ухото.

— Ако бях сигурен, че за това ви върви, щях веднага да се съглася, понеже не държа особено на католическата литургия, а щом като и кралят толкова държи…

— И после нашата религия — каза Ла Мол — е така хубава, така простичка, така чиста!

— Освен това е на мода — каза Коконас. — И най-сетне… носи щастие в играта, защото, дявол да ме вземе, всичките асове са за вас, а аз ви наблюдавам, откакто сме взели картите; вие играете честно, не шмекерувате… Сигурно е от религията.

— Дължите ми още шест екю — каза невъзмутимо Ла Мол.

— Ах, колко ме изкушавате! — каза Коконас. — И ако тази нощ не остана доволен от херцог дьо Гиз…

— Е?

— Утре ще ви помоля да ме представите на наварския крал и бъдете спокоен, щом веднъж стана хугенот, ще бъда по-голям хугенот и от Лютер, и от Калвин, и от Меланхтон, и от всички протестанти на света.

— Шт — каза Ла Мол, — ще се скарате със съдържателя.

— О, вярно — каза Коконас, поглеждайки към кухнята. — Не, той не ни слуша. Много е зает в този момент.

— И какво прави? — запита Ла Мол, който от мястото си не можеше да го види.

— Разговаря с… дявол да го вземе, с него!

— С кого?

— Оная нощна птица, с която се разговаряше, когато пристигнахме. Човекът с жълтата дреха и сивия плащ. Дявол да го вземе, колко се горещи. Хей, метр Ла Юриер, да не би случайно да говорите за политика?

Но този път отговорът на метр Ла Юриер беше такъв енергичен и повелителен жест, че въпреки любовта си към картите Коконас стана и отиде при него.

— Какво ви стана? — запита Ла Мол.

— Вино ли искате, благороднико — запита Ла Юриер, като стисна бързо ръката на Коконас, — веднага ще ви донеса. Грегоар, вино за господата.

А после пошушна бързо на ухото му:

— Мълчание, мълчание, ако ви е мил животът. И отпратете другаря си.

Ла Юриер беше толкова блед, човекът в жълто така зловещ, че Коконас изтръпна и се обърна към Ла Мол.

— Скъпи граф дьо Ла Мол, моля да, ме извините. Ето че само за миг проиграх петдесет екю. Тази вечер не ми върви, а не ми се ще да задлъжнявам.

— Отлично, графе, отлично — каза Ла Мол, — както обичате. Впрочем аз не бих имал нищо против да полегна за малко. Метр Ла Юриер!

— Какво обича господин графът?

— Ако дойдат да ме търсят от страна на наварския крал, събудете ме. Ще си легна облечен, така че веднага ще бъда готов.

— Както и аз — каза Коконас, — за да не карам негово превъзходителство да ме чака, ще си приготвя знака. Метр Ла Юриер, дайте ми ножици и бял лист.

— Грегоар — извика Ла Юриер, — бял лист за писмо и ножици, за да си изреже плика.

„Аха, тук решително става нещо необикновено“ — каза на себе си пиемонтецът.

— Лека нощ, граф дьо Коконас — каза Ла Мол. — А вие, стопанино, имайте добрината да ми покажете моята стая. Всичко хубаво.

И Ла Мол изчезна по витата стълба, следван от ла Юриер. Тогава тайнственият човек улови Коконас за ръката, повлече го към себе си и му каза бързо:

— Господине, вие сто пъти бяхте готов да издадете една тайна, от която зависи съдбата на кралството. Господ пожела устата ви да се затвори навреме. Още една дума, и щях да ви поваля е един изстрел. Сега за щастие сме сами, слушайте.

— Кой сте вие, че се осмелявате да ми говорите с такъв заповеднически тон?

— Чували ли сте случайно името Морвел?

— Убиецът на адмирала?

— И на капитан дьо Муи.

— Да, разбира се.

— Е, добре, този Морвел съм аз.

— Охо! — възкликна Коконас.

— Слушайте внимателно!

— Дявол да го вземе, струва ми се, че цял съм слух.

— Шт! — изсъска Морвел с пръст на устата.

Коконас наостри уши.

Чуха как в този миг съдържателят затвори вратата на една стая, после вратата на коридора, дръпна резетата и бързо се върна при двамата събеседници.

Тогава той предложи столове на Коконас и на Морвел, седна при тях и каза:

— Навсякъде е заключено. Господин дьо Морвел, можете да говорите.

От Сен-Жермен л’Оксероа прозвъни единадесет часа. Морвел преброи един след друг ударите, които отекваха трептящи и зловещи в нощта, и когато и последният заглъхна, той се обърна към Коконас, цял настръхнал от всичките тези предпазни мерки на двамата мъже:

— Господине, добър католик ли сте вие?

— Смятам се за добър — отговори Коконас.

— Господине — продължи Морвел, — предан ли сте на краля?

— От сърце и душа. Смятам дори, че вие ме обиждате с подобен въпрос.

— Няма да спорим. Ще трябва да ни последвате.

— Къде?

— Не е ваша работа. Оставете се да ви водим. Отнася се до вашето бъдеще, а може би и до вашия живот.

— Предупреждавам ви, господине, че в полунощ имам работа в Лувъра.

— Точно там отиваме и ние.

— Херцог дьо Гиз ме чака там.

— Нас също.

— Но аз имам лична парола — продължи Коконас, малко оскърбен, че ще сподели честта от своята аудиенция с Морвел и метр Ла Юриер.

— Ние също.

— Аз обаче имам отличителен знак.

Морвел се усмихна, измъкна от пазвата си снопче кръстове от бял плат, даде един на Ла Юриер и един на Коконас и взе един за себе си. Ла Юриер закрепи своя на шлема си. Морвел постави своя на шапката си.

— Виж ти! — изненада се Коконас. — Нима срещата, паролата, отличителният знак са за всички?

— Да, господине, за всички добри католици.

— Значи, в Лувъра има празненство. Кралски банкет, така ли? — възкликна Коконас. — И от него са изключени всичките хугенотски кучета. Браво, чудесно, превъзходно! Те твърде дълго време се перчеха там.

— Да, в Лувъра има празненство — съгласи се Морвел, — има кралски банкет и хугенотите ще бъдат поканени. И нещо повече. Те ще бъдат героите на това празненство. Ще платят разноските. И ако вие действително искате да бъдете един от нашите, да вървим, ние ще започнем, като поканим техния главен вожд, техния Гедеон, както те казват.

— Господин адмирала! — извика Коконас.

— Да, стария Гаспар, когото не улучих като последен глупак, макар че стрелях с аркебузата на самия крал.

— Ето защо, ваше благородие, аз лъсках шлема си, точех шпагата си, острех ножовете си — каза пискливо метр Ла Юриер, издокаран във военни доспехи.

При тези думи Коконас изтръпна и пребледня като мъртвец, защото най-сетне започна да разбира.

— Значи — провикна се той, — това празненство, този банкет… всъщност… Ние ще ги…

— Твърде много време ви трябваше, за да се досетите, господине — каза Морвел, — от което личи, че вие не сте преуморен като нас от безсрамията на тези еретици.

— И вие се нагърбвате да идете при адмирала и да…

Морвел се усмихна и отведе Коконас до прозореца.

— Погледнете! Виждате ли на малкия площад в края на улицата зад черквата, този отред, който мълчаливо се нарежда в мрака?

— Да.

— Хората от този отред носят като метр Ла Юриер, като вас и като мен кръст на шапките си.

— Е и?

— И те съставляват отреда на швейцарците от малките кантони под командата на Токно. Нали-знаете, че господата от малките кантони са съюзници на краля.

— Аха! — възкликна Коконас.

— А сега погледнете този взвод конници, който минава по кея. Познавате ли предводителя им?

— Откъде да го познавам? — запита Коконас разтреперан. — Та аз съм в Париж едва от тази вечер.

— Е, добре, това е човекът, с когото имате среща в полунощ в Лувъра. Вижте, той ще ви чака там.

— Херцог дьо Гиз ли?

— Лично той. С него са Марсел, бившият прево на търговците, и Шорон, настоящият прево. Тези двамата трябва да вдигнат на крак градските отреди. Ето, погледнете, капитанът на кварталната стража излиза на улицата. Наблюдавайте внимателно какво ще направи.

— Той чука на всяка врата. Но какво има на вратите, на които чука?

— Бял кръст, млади човече, кръст, подобен на този, който ние имаме на шапките си. Едно време предоставяха на господа грижата да различава вярващите. Днес сме много по-цивилизовани. Спестяваме му тази грижа.

— Но всяка къща, на която тропа, се отваря и оттам излизат въоръжени буржоа.

— Той ще почука и на нашата и ние на свой ред също ще излезем.

— И целият този народ е на крак, за да убият един-единствен стар хугенот! — възкликна Коконас. — Дявол да го вземе, това е срамно! Това е работа за убийци, а не за воини!

— Млади човече — каза Морвел, — ако старците не ви са по сърце, можете да си изберете млади. Ще има за всички вкусове. Ако презирате камите, можете да си послужите с шпага, тъй като хугенотите не са, от тези, дето ще се оставят да ги заколят, без да се защищават. И вие много добре го знаете, че стари или млади, хугенотите не се предават лесно.

— Как, всичките ли ще ги избием? — провикна се Коконас.

— Всичките.

— По заповед на краля?

— По заповед на краля и на херцог дьо Гиз.

— И кога ще стане това?

— Когато чуете камбаната на Сен-Жермен л’Оксероа.

— Аха, значи, затова този любезен германец, човекът на херцог дьо Гиз… как се казваше той?

— Господин дьо Бем?

— Точно той. Значи, затова господин дьо Бем ми каза да изтичам веднага още при първия сигнал за тревога?

— Нима се срещнахте вече с господин дьо Бем?

— Да, видях го и говорих е него.

— Къде?

— В Лувъра. Той ме въведе вътре и ми даде паролата, както и…

— Погледнете!

— Дявол да го вземе, това е самият той!

— Искате ли да му кажете нещо?

— Бога ми, не би било лошо.

Морвел отвори тихо прозореца. Бем действително минаваше с двадесетина души.

— Гиз и Лотарингия — каза Морвел.

Бем се обърна и разбирайки, че викат него, се приближи.

— Аха, тофа сте фие, господин дьо Морфел!

— Да, аз съм. Кого търсите вие?

— Търся странноприемница „А ла Бел-Етоал“, за да уфедомя един господин Гогонас.

— Ето ме, господин дьо Бем — обади се младият човек.

— А, топре, топре… Фие сте котов.

— Да, какво трябва да правя?

— Тофа, което фи каже господин Морфел. Да се покашете топър гатолик.

— Чухте ли? — запита Морвел.

— Да — отговори Коконас. — Но къде отивате вие, господин дьо Бем?

— Аз ли?… — запита господин дьо Бем, смеейки се.

— Да, вие.

— Аз ще отида да каша една тумишка на адмирала.

— Кажете му и две, ако трябва — намеси се Морвел! — И този път, ако се надигне след първата, дано не стане при втората.

— Пъдете спогоен, господин дьо Морфел, пъдете спогоен. И подкофете топре този млад човек.

— Да, да, не се безпокойте. Коконас са хитри копои, а добрите кучета добре ловуват.

— Дофиждане.

— Вървете.

— А фие?

— Започнете лова, а ние, както става в такива случаи, ще дойдем за изкормването.

Дьо Бем се отдалечи и Морвел затвори прозореца.

— Чухте ли, млади човече? — запита Морвел. — Ако имате някой личен враг, дори и да не е съвсем хугенот, сложете го в списъка и той ще мине с другите.

Коконас, по-замаян от когато и да било от всичко, което виждаше и чуваше, гледаше ту съдържателя, който заемаше войнствени пози, ту Морвел, който спокойно измъкна от джоба си един лист.

— Ето моя списък — каза той. — Триста души. Ако всеки добър католик извърши тази нощ една десета от работата, която ще свърша аз, утре няма да има нито един еретик в кралството.

— Шт! — каза Ла Юриер.

— Какво има? — запитаха едновременно Коконас и Морвел.

Чуха първия удар на камбаната от Сен-Жермен л’Оксероа.

— Сигналът! — извика Морвел. — Значи, са избързали. Бяха ми казали, че ще започне в полунощ. Толкова по-добре. Когато е за славата на господа и краля, по-добре часовници, които избързват, отколкото които изостават.

И действително, те чуха зловещия звън на черковната камбана. Скоро отекна първият изстрел и почти веднага след това светлината на няколко факли огря улица Арбр-Сек.

Коконас прокара ръка по овлажнялото си чело.

— Започна се! — извика Морвел. — На път!

— Един момент, един момент — каза съдържателят. — Преди да тръгнем на поход, да се погрижим за сигурността на дома, както се казва по военному. Не искам да заколят жена ми и децата ми, докато ме няма. Тук има един хугенот.

— Граф дьо Ла Мол? — сепна се Коконас.

— Да, еретикът сам се напъха в устата на вълка.

— Как? — извика Коконас. — Вие ще нападнете госта си?

— Точно заради него наточих рапирата си.

— О! — възкликна пиемонтецът, смръщвайки вежди.

— Никога не съм убивал никого освен моите зайци, пуйки и пилета — заяви достойният съдържател. — И дори не зная добре как трябва да постъпя, за да убия човек. Затова ще се упражня на този. Ако се покажа несръчен, поне няма да има кой да ми се подиграва.

— Дявол да го вземе, това е жестоко! — възрази Коконас. — Граф дьо Ла Мол е мой спътник. Граф дьо Ла Мол вечеря с мен, граф дьо Ла Мол игра на карти с мен!

— Да, но граф дьо Ла Мол е еретик — каза Морвел. — Граф дьо Ла Мол е осъден и ако ние не го убием, други ще го убият.

— Без да смятаме — каза съдържателят, — че той спечели от вас петдесет екю.

— Вярно е — каза Коконас, — но ги спечели честно. Сигурен съм в това.

— Честно или не, вие сте длъжен да платите. Докато ако аз го убия, сметките ви ще са уредени.

— Хайде, хайде, бързайте, господа — намеси се Морвел. — Разстреляйте го с аркебуза, съсечете го с рапира, ударете го с чук, с пиростия, с каквото обичате, но да свършваме, ако искате да пристигнем навреме, както обещахме, за да помогнем на херцог дьо Гиз при адмирала.

Коконас въздъхна.

— Тичам — извика Ла Юриер. — Почакайте ме.

— Дявол да го вземе — каза Коконас, — той сигурно ще измъчи горкия младеж, а може и да го обере. По добре да отида и аз, за да го довърша по-скоро, ако има нужда, и да попреча да го ограбят.

И озарен от тази щастлива мисъл, Коконас се изкачи по стълбата зад метр Ла Юриер и скоро го догони, защото, докато той се изкачваше, Ла Юриер, явно умислен, бе забавил стъпка.

Точно когато той стигна до вратата, следван от Коконас, няколко изстрела отекнаха на улицата. Те чуха тутакси, че Ла Мол скочи от леглото и подът заскърца под стъпките му.

— Дявол да го вземе! — прошепна Ла Юриер малко смутен. — Събуди се, струва ми се.

— Така ми изглежда и на мен — каза Коконас.

— И сигурно ще се защищава, а?

— Той е способен на това. Я ми кажете, метр Ла Юриер, ако той ви убие, ще стане весело, нали?

— Хм, хм — измънка Ла Юриер.

Но усещайки в ръцете си сигурна аркебуза, той се ободри и издъни вратата със силен ритник.

Тогава видяха Ла Мол без шапка, но напълно облечен, прикрит зад леглото, със сабя между зъбите и пистолети в ръце.

— Охо — каза Коконас, разширявайки ноздри като хищен звяр, който надушва кръв, — ето че започва да става интересно, метр Ла Юриер. Хайде, хайде, напред!

— Аха, струва ми се, че искат да ме убият — извика Ла Мол с блеснали очи, — и то ти, мизернико!

Метр Ла Юриер отговори на тези думи, като се прицели с аркебузата си и взе младия човек на мушка, но Ла Мол беше видял тази подготовка и когато съдържателят стреля, той падна на колене, така че куршумът мина над главата му.

— Помощ, помощ! — извика Ла Мол. — Помощ, господин дьо Коконас!

— Помощ, господин Морвел, помощ! — извика Ла Юриер.

— Бога ми, граф дьо Ла Мол — каза Коконас, — всичко, което мога да направя за вас, е да не ви нападам. Изглежда, тази нощ избиват хугенотите в името на краля. Така че оправяйте се, както можете.

— Ах, предатели, убийци, така ли било! Ето ви тогава! Почакайте само!

И Ла Мол, прицелвайки се на свой ред, натисна спусъка на един от пистолетите. Ла Юриер, който не го изпускаше из очи, има време да се хвърли встрани. Но Коконас, неочакващ това нападение, остана на мястото си и куршумът докосна рамото му.

— Дявол да го вземе! — извика той, скърцайки със зъби. — В мен ли се целиш? Защищавай се тогава!

Той измъкна рапирата си и се хвърли към Ла Мол.

Несъмнено, ако беше сам, Ла Мол би го изчакал, но зад Коконас стоеше метр Ла Юриер и зареждаше аркебузата си, без да смятаме Морвел, който, притекъл се на вика му, изкачваше стълбата през две стъпала. Така че Ла Мол се хвърли в една съседна стая и дръпна резето на вратата.

— Ах, негодник! — извика Коконас побеснял и заблъска вратата с дръжката на рапирата си. — Почакай, почакай! Аз ще надупча тялото ти толкова пъти, колкото екю ми измъкна тази вечер! Гледай ти, аз идвам да те спася от мъки, аз идвам, за да не те окрадат, а ти за награда пращаш куршум в рамото ми. Почакай само, нехранимайко, почакай!

Междувременно метр Ла Юриер се приближи, удари с приклада на аркебузата си вратата и я разби.

Коконас се спусна така стремително в стаята, че едва не се удари в стената. Тя беше празна и прозорецът отворен.

— Скочил е от прозореца — каза съдържателят — и понеже се намираме на четвъртия етаж, сигурно се е пребил.

— Или се е спасил на покрива на съседната къща — каза Коконас и прекрачвайки перваза на прозореца, се приготви да го последва по този плъзгав стръмен терен.

Но Морвел и Ла Юриер се спуснаха към него и го дръпнаха обратно.

— Да не сте луд? — извикаха те едновременно. — Искате да се убиете ли?

— Ба — каза Коконас, — аз съм планинар и съм свикнал да тичам по глетчерите! Впрочем, когато някой ме, обиди, аз съм готов да се изкача с него до небето или да сляза до ада, все едно откъде ще мине. Оставете ме да го догоня.

— Хайде, хайде — каза Морвел, — той или е умрял, или е далеч оттук сега. Вървете с нас и ако този ви се измъкне, ще намерите хиляда други на негово място.

— Имате право — изрева Коконас, — смърт на хугенотите! Имам нужда да си отмъстя и колкото по-скоро, толкова по-добре.

И тримата се спуснаха по стълбата като лавина.

— У адмирала! — извика Морвел.

— У адмирала! — повтори Ла Юриер.

— У адмирала, щом искате! — отзова се на свой ред Коконас.

И тримата изхвръкнаха, от странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, поверявайки я на грижите на Грегоар и на другите прислужници, а те се отправиха към дома на адмирала, който се намираше на улица Бетизи. Ярка светлина; шум от изстрели им сочеха пътя.

— Кой идва насам? — провикна се Коконас. — Той е без плащ и без ешарп.

— Следователно бяга — каза Морвел.

— Вие, вие! Нали имате аркебузи! — извика Коконас.

— Бога ми, не — каза Морвел. — Аз си пазя барута за по-добър дивеч.

— Вие тогава, Ла Юриер!

— Чакайте, чакайте — каза съдържателят и се прицели.

— Е, да, чакайте — извика Коконас, — а докато чакаме, той ще избяга.

И се спусна след нещастника и твърде скоро го настигна, защото той вече беше ранен. Но в момента, когато, за да не го удари отзад, му извика: „Хей, обърни се, обърни се!“, отекна изстрел от аркебуза, един куршум свирна край ушите на Коконас и беглецът рухна като заек, прострелян в най-бързия си бяг от куршума, на ловец.

Победен вик се разнесе зад Коконас. Пиемонтецът се обърна и видя Ла Юриер, който размахваше оръжието си.

— А — извика той, — ето кой направи сефтето!

— Да, но насмалко не ме простреляхте.

— Пазете се, благороднико, пазете сеч — извика Ла Юриер.

Коконас отскочи назад. Раненият се беше надигнал на едно коляно и изпълнен с жажда за мъст, едва не прониза Коконас с камата си точно когато Ла Юриер го предупреди с вика си.

— Ах, змия такава! — извика Коконас.

И като се спусна към ранения, той заби три пъти шпагата си в гърдите му чак до дръжката.

— А сега — провикна се Коконас, оставяйки хугенота да се гърчи в агония — у адмирала, у адмирала!

— Аха, благородни господине — каза Морвел, — ето че вече се настървихте!

— Дявол да го вземе, да — каза Коконас. — Не зная дали миризмата на барут ме опиянява, или видът на кръвта ме възбуди, но, триста дяволи, клането започва да ми харесва! Все едно, лов на хора. Досега бях ходил на лов само за мечки и вълци. И, честна дума, ловът на хора ми се струва по-забавен.

И тримата продължиха своя път.