Александър Дюма
Кралица Марго (60)

Глава 60
Площад Сен-Жан-ан-Грев

Беше седем часът сутринта. Тълпата шумеше в очакване по площадите, улиците и кейовете.

В десет часа сутринта една каручка, същата, с която бяха отвели в Лувъра двамата приятели след дуела им, излезе от Венсен, премина бавно по улица Сент-Антоан, а по пътя й зрителите, до преди миг блъскащи се така, че се изпогазваха едни други, замръзваха като статуи с втренчени очи и окаменели устни.

Действително този ден кралицата-майка предлагаше на населението на Париж сърцераздирателно зрелище.

В тази каручка, за която вече говорихме и която се движеше по улиците, двама младежи, легнали върху няколко стиски слама, гологлави, облечени в черно, се облягаха един на друг. Коконас държеше на коленете си главата на Ла Мол, която се подаваше над напречните дъски на каручката и мътните му очи блуждаеха.

Тълпата в желанието си да хвърли жаден поглед до дъното на каручката бързаше, блъскаше, се, повдигаше се на пръсти, качваше се по крайпътните камъни, залавяше се за издатините на стените и се чувствуваше задоволена, когато успееше да не остави недокосната с поглед нито една точка от двете тела, които напускаха страданието, за да отидат към разрушението си.

Говореше се, че Ла Мол ще умре, без да е признал нито едно от отправените му обвинения, докато Коконас не издържал изтезанието и разкрил всичко.

Затова от всички страни викаха:

— Погледнете, погледнете рижия. Той е проговорил, признал всичко. Подлец, който е станал причина за смъртта на приятеля си. Другият, напротив, е храбрец. Нищо не признал.

Двамата приятели чуваха — единият похвалите, другият оскърбленията, които следваха злокобния им път — и докато Ла Мол стискаше ръцете на своя приятел, върховно презрение беше изписано по лицето на пиемонтеца. От позорната каручка той гледаше глупавата тълпа, както би я гледал от триумфална колесница.

Нещастието беше извършило своето чародейно дело. Беше облагородило лицето на Коконас, както смъртта щеше да възвиси душата му.

— Скоро ли ще стигнем? — запита Ла Мол. — Не мога повече, приятелю. Струва ми се, че ще загубя съзнание.

— Съвземи се, съвземи се, Ла Мол! Сега ще минем край улица Тизон и улица Клош-Персе. Погледни, погледни за малко!

— О, повдигни ме, повдигни ме да видя още веднъж тази блажена къща!

Коконас протегна ръка и досегна рамото на палача. Той седеше на капрата и караше коня.

— Метр — каза той, — направи ни една услуга. Спри за миг срещу улица Тизон.

Кабош кимна в знак на съгласие и когато стигнаха срещу улица Тизон, спря.

Ла Мол се повдигна с усилие, подпомогнат от Коконас, погледна с очи, замъглени от сълзи, тази тиха, безмълвна къщичка, затворена като гроб, въздишка се изтръгна от гърдите му и той каза тихо:

— Сбогом, сбогом, младост, любов, живот!

И главата му се отпусна.

— Смелост! — каза Коконас. — Може би ще намерим отново всичко това на небето.

— Вярваш ли? — прошепна Ла Мол.

— Вярвам, защото свещеникът ми го каза и главно защото ми се ще да се надявам. Но събери силите си, скъпи приятелю! Тези мизерници, които ни гледат, ще ни подиграват, ако припаднеш.

Кабош чу последните му думи и шибвайки коня с едната си ръка, подаде на Коконас с другата, без никой да го види, малка гъба, напоена с толкова силен спирт, че като го вдъхна и разтри слепите си очи, Ла Мол се почувствува ободрен и оживен.

— Ах — каза той, — съвзех се.

И целуна реликвата, закачена със златната верижка на врата му.

Когато стигнаха до ъгъла на кея и заобиколиха пленителната малка сграда, построена от Анри II, видяха ешафода, гола, окървавена площадка, издигаща се над главите на тълпата.

— Скъпи приятелю — каза Ла Мол, — бих искал да умра пръв.

Коконас докосна за втори път рамото на палача.

— Какво има, благороднико? — запита той, като се обърна.

— Друже — каза Коконас, — искаш да ми направиш удоволствие, нали, или поне ти така ми каза?

— Да, и пак ви го повтарям.

— Моят приятел страда повече от мен и затова е по-слаб…

— Е?

— Той ми каза, че ще страда ужасно, ако аз умра преди него. Освен това, ако аз умра пръв, няма да има кой да го занесе на ешафода.

— Добре, добре — каза Кабош, като изтри с опакото на ръката си една сълза. — Ще стане, както искате.

— И само с един удар, нали? — каза тихо пиемонтецът.

— С един.

— Добре… Ако трябва да повторите, повторете върху мен.

Каручката спря. Бяха стигнали. Коконас сложи шапката си.

Ропот, подобен на разбунено море, достигна до слуха на Ла Мол. Той се опита да стане, но силите му изневериха и Кабош и Коконас трябваше да го уловят под мишница.

Площадът беше претъпкан, човек до човек. Стъпалата на Отел дьо Вил приличаха на амфитеатър, препълнен със зрители. По всички прозорци се виждаха възбудени лица с пламнали погледи.

Когато видяха хубавия млад човек, който не можеше да се държи на смазаните си нозе, напрегнат във върховно усилие, за да отиде сам на ешафода, тълпата зашумя и нададе отчаян вопъл. Гневните крясъци на мъжете се сливаха с жалните ридания на жените.

— Той бил един от най-изтънчените придворни — казваха мъжете. — Не биваше да умре на Сен-Жан-ан-Грев, а на Пре-о-Клер^[1].

— Колко е хубав, колко е блед! — казваха жените. — Той не е признал нито дума.

— Приятелю — каза Ла Мол, — не мога да се държа на краката си. Отнеси ме.

— Почакай.

Коконас кимна на палача, който се отдръпна. После се наведе, взе Ла Мол на ръце като дете, изкачи се, без да залитне, със своя товар по стълбата на ешафода и положи там Ла Мол сред неистовите викове и аплодисменти на тълпата.

Коконас свали шапка и се поклони. После я захвърли на ешафода.

— Огледай се — каза Ла Мол. — Не ги ли виждаш някъде?

Коконас огледа бавно площада, закова очи в една точка и побутна с ръка, без да отмества поглед, рамото на приятеля си.

— Погледни — каза той, — погледни прозореца на тази куличка!

И с другата си ръка показа малката сграда, която съществува и днес между улица Ванри и улица Мутон, останка от миналото.

Две жени в черно стояха, поддържайки се една друга, не на самия прозорец, а малко по-навътре.

— Ах — Каза Ла Мол, — боях се само от едно — да не би да умра, без да я видя. Видях я още веднъж, сега мога да умра!

И с очи, жадно вперени в малкия прозорец, той доближи реликвата до устата си и я покри с целувки.

Коконас се поклони на двете жени така грациозно, сякаш ги срещаше в салон.

В отговор те размахаха мокрите си от сълзи кърпички.

Кабош на свой ред докосна рамото на Коконас и го погледна многозначително.

— Да, да — каза пиемонтецът. После се обърна към Ла Мол: — Целуни ме и умри достойно. Няма да е трудно, приятелю, ти си толкова храбър!

— Ах — каза Ла Мол, — няма да имам голяма заслуга, ако умра достойно. Толкова страдам!

Свещеникът се приближи и поднесе кръст на Ла Мол, който усмихнато му показа реликвата в ръката си.

— Няма значение — каза свещеникът, — искайте все пак сила от онзи, който е изстрадал това, което ще изстрадате вие.

Ла Мол целуна краката на Христос.

— Нека монасите от манастира на преблажената света Дева ме споменат в молитвите си.

— Побързай, побързай, Ла Мол — каза Коконас, — толкова ми е мъчно за теб, че чувствувам как отпадам!

— Готов съм — каза Ла Мол.

— Ще можете ли да държите главата си изправена? — запита Кабош, приготвяйки меча си зад коленичилия Ла Мол.

— Надявам се — каза той.

— Тогава всичко е наред.

— Но вие — каза Ла Мол — няма да забравите това, за което ви помолих, нали? Тази реликва ще ви отвори вратите.

— Бъдете спокоен. Но опитайте се да държите изправена главата.

Ла Мол изпъна шия и загледан в малката кула, прошепна:

— Сбогом, Маргьорит, бъди бла…

Той не довърши. С един удар на блесналия си мълниеносен меч Кабош отсече главата му, която се търкулна в краката на Коконас.

Тялото се отпусна леко на земята, сякаш полегна.

Хиляди писъци се сляха в огромен вик и сред всичките тия женски гласове на Коконас му се стори, че долови един по-скръбен от всички други.

— Благодаря ти, достойни приятелю, благодаря ти! — каза Коконас и за трети път протегна ръка на палача.

— Синко — каза свещеникът на Коконас, — за нищо ли няма да се покаете пред бога?

— Не, отче — каза пиемонтецът, — всичко, което имах да му кажа, ви го казах вчера на вас.

После той се обърна към Кабош:

— Хайде, палачо, мой последни приятелю, още една услуга.

И преди да коленичи, той изгледа тълпата с толкова спокоен и ведър поглед, че шепот на възхищение погали слуха му и поласка гордостта му. Тогава, вземайки главата на своя приятел и целувайки посинелите устни, хвърли последен поглед към куличката, коленичи, все така държейки скъпата глава в ръце, и каза:

— Мой ред е.

Не беше още завършил думите си, и главата му отхвръкна.

При този удар честният палач потрепери.

— Време беше да се свърши! — прошепна той. — Клето дете!

И едва успя да измъкне от сгърчените пръсти на Ла Мол златната реликва. После хвърли плаща си върху тъжните останки, които каручката трябваше да отнесе у него.

Зрелището свърши. Тълпата се разотиде.