Александър Дюма
Кралица Марго (27)

Глава 27
Божията ръка

Анри бе казал на баронеса дьо Сов на раздяла:

— Легнете си, Шарлот. Престорете се на сериозно болна и под никакъв предлог утре през целия ден не приемайте никого.

Шарлот се подчини, без да разбере причината, която бе накарала краля да й поръча подобно нещо. Но тя започваше да свиква със странностите на Анри, както биха казали днес, или с неговите прищевки, както се казваше тогава.

Впрочем тя знаеше, че Анри крие в сърцето си тайни, които не казва на никого, в ума си проекти, които се страхуваше да разкрие дори в сънищата си. Така че тя се подчиняваше на всичките му желания, сигурна, че дори най-странните му хрумвания имат смисъл.

Същата вечер тя се оплака на Дариол, че чувства силна тежест в главата, придружена със замайване. Анри й бе поръчал така да каже.

На другия ден се престори, че иска да стане, но едва докоснала с крак пода, се оплака от обща слабост и отново си легна.

Това неразположение, за което Анри бе вече съобщил на херцог д’Алансон, бе първата новина, занесена на Катерина, когато тя запита най-невъзмутимо защо баронеса дьо Сов не присъствува както обикновено при нейното ставане.

— Болна, е — отговори херцогиня дьо Лорен.

— Болна — повтори Катерина, без нито един мускул на лицето й да издаде, че се интересува от отговора. — Превземки на ленивка.

— Не, ваше величество — каза херцогинята. — Тя се оплаква от силно главоболие и слабост, която й пречи да стане…

Катерина не отговори нищо. Не несъмнено, за да прикрие радостта си, се обърна към прозореца и виждайки Анри, който прекосяваше двора след разговора с дьо Муи, стана, за да го разгледа по-добре, и подтиквана от съвестта, която избуява незабелязано дори в най-закоравелите сърца, каза на капитана на гвардията си:

— Не ви ли се струва, че моят син Анри тази сутрин е по-блед, отколкото обикновено?

Нищо такова нямаше. Анри беше много неспокоен духом, но съвсем здрав тялом.

Малко по малко придворните, които обикновено присъстваха при ставането на кралицата, се оттеглиха. Останаха само три-четири, по-близки от другите. Катерина нетърпеливо ги освободи под предлог, че иска да бъде сама.

Щом и последният благородник излезе, тя затвори вратата, приближи се до един таен шкаф, скрит в стените на стаята й, отвори плъзгащата се врата в дървената ламперия и измъкна оттам една книга, чиито измачкани страници издаваха честата употреба.

Тя постави книгата на масата, отвори я, облакъти се и зачете.

— Точно така — прошепна тя. — Главоболие, обща слабост, болки в очите, възпаление на небцето. Досега се говори само за главоболие и за слабост… другите симптоми няма да закъснеят.

И тя продължи:

— После възпалението обхваща гърлото, разпростира се към стомаха, обхваща сърцето в огнен обръч и пръсва мозъка като мълния.

Тя препрочете пасажа тихо. След това продължи полугласно:

— Треска — шест часа. Общо възпаление — дванадесет часа. Гангрена — дванадесет часа. Агония — шест часа. Всичко тридесет и шест часа. Сега да предположим, че абсорбирането е по-бавно. Вместо тридесет и шест часа, ще имаме четиридесет и дори четиридесет и осем часа. Да, четиридесет и осем са достатъчни. Но защо Анри е още на крака. Може би, защото е мъж, защото е здрав, а може би е пил нещо, след като я е целунал и е изтрил устните си, след като е пил.

Катерина чакаше с нетърпение часа за вечеря. Анри вечеряше всеки ден на масата на краля. Той дойде, оплака се на свой ред от остри болки в главата, не яде никак и се оттегли веднага след вечерята, казвайки, че не е мигнал миналата нощ и сега страшно му се спи.

Катерина се заслуша в колебливите стъпки на Анри и изпрати да го проследят. Съобщиха й, че наварският крал е тръгнал към стаята на баронеса дьо Сов.

„Анри — каза си тя — ще завърши тази вечер смъртоносното дело, което някаква нещастна случайност може би е оставила недовършено.“

Наварският крал действително отиде при баронеса дьо Сов, но само за да й каже да продължи да играе ролята си.

На другия ден той не излезе от стаята си цялата сутрин, не се яви и на вечерята при краля. Баронеса дьо Сов, казваха, отивала от зле към по-зле и мълвата за болестта на Анри, разпространена от самата Катерина, се носеше като едно от тези предчувствия, на които никой не си обяснява причината, но които се усещат във въздуха.

Катерина тържествуваше. Още предната сутрин тя бе отдалечила Амброаз Паре, пращайки го при един свой любим камериер, болен в Сен-Жермен.

Така че баронеса дьо Сов или Анри трябваше да извикат неин човек и той щеше да каже това, което тя пожелае. Ако противно на всяко очакване се замесеше друг лекар и ако някакво предположение за отравяне уплашеше двора, където вече се бяха разнесли толкова подобни слухове, тя разчиташе много на мълвата за ревността на Маргьорит. Читателят си спомня, че за всеки случай тя много бе говорила за тази ревност, избухвала по различни поводи и между другото по време на разходката до цъфналата глогина, когато бе казала на дъщеря си в присъствието на много хора:

„Вие сте много ревнива, Маргьорит.“

И тя чакаше с лицемерно изражение вратата да се отвори и някой пребледнял и изплашен слуга да се втурне, викайки: „Ваше величество, наварският крал умира и баронеса дьо Сов е мъртва.“

Удари четири часът. Катерина довършваше закуската си и хвърляше трошички на няколко редки птици, които тя хранеше със собствената си ръка. Макар че лицето й беше спокойно и както винаги мрачно, сърцето й се разтуптяваше силно при най-малкия шум.

Изведнъж вратата се отвори.

— Ваше величество — каза капитанът на гвардията й, — наварският крал е…

— Болен ли? — прекъсна го бързо Катерина.

— Не, слава богу, ваше величество, негово величество изглежда чудесно.

— Тогава какво искате да ми кажете?

— Наварският крал е тук.

— Какво иска?

— Той носи на ваше величество една малка много рядка маймуна.

В същия момент Анри влезе с кошница в ръка, галейки сгушеното вътре уистити.

Той се усмихваше и изглеждаше изцяло погълнат от прелестното животинче, което носеше. Но макар и да беше зает, не пропусна да хвърли един поглед, който му беше достатъчен при трудни обстоятелства. Колкото се отнася до Катерина, тя беше пребледняла и бледнината и се увеличи още повече, като видя здравата руменина по бузите на младия човек.

Кралицата-майка беше зашеметена от този удар. Тя пое машинално подаръка на Анри, смути се, направи му комплимент, че изглежда добре и добави:

— Още по-приятно ми е, като ви виждам, че сте добре, синко, защото чух, че сте болен и доколкото си спомням, дори в мое присъствие вие се оплаквахте от неразположение. Но сега разбирам — опита се да се усмихне тя, — това е било само предлог да се освободите.

— Аз действително бях много болен, ваше величество, но моето неразположение премина, след като взех един специалитет от нашите планини, който зная още от майка ми.

— А, ще ми дадете рецептата, нали, Анри? — каза Катерина, усмихвайки се този път истински, но с нескрита ирония.

„Някаква противоотрова — помисли си тя, — трябва да се позаинтересувам, сигурно като е видял, че баронеса дьо Сов е болна, той се е усъмнил. Всъщност наистина човек би повярвал, че божията ръка е простряна над този човек.“

Катерина дочака нетърпеливо нощта. Баронеса дьо Сов не се появи. По време на играта на карти тя се осведоми за състоянието й, отговориха й, че положението й се влошава.

Цялата вечер Катерина беше неспокойна и придворните тревожно се питаха какви ли мисли раздвижват това обикновено така невъзмутимо лице.

Всички се оттеглиха. Катерина пожела да си легне; придворните дами я съблякоха. После, когато Лувърът заспа, тя стана, облече дълъг черен пеньоар, взе една лампа, избра между ключовете си този, който отваряше вратата на баронеса дьо Сов, и се качи при своята придворна дама.

Дали Анри беше предвидил това посещение, дали нещо бе зает, или се бе скрил някъде, няма значение — младата жена бе сама.

Катерина отвори предпазливо вратата, прекоси преддверието, влезе в салона, остави лампата на един шкаф, защото нощна лампа светеше до болната, и като сянка се промъкна в спалнята.

Дариол, изтегната в голямо кресло, спеше до леглото на своята господарка.

Леглото беше цялото затворено със завеси.

Диханието на младата жена беше толкова леко, че за миг Катерина помисли, че тя не диша.

Най-сетне кралицата-майка чу лека въздишка и със злобна радост повдигна завесата, за да установи лично действието на страшната отрова, потръпвайки предварително от вида на синкавата бледина или разяждащата червенина на смъртоносната треска. Но вместо всичко това — спокойна, кротко притворила очи под клепачите, с полуотворена розова уста и влажна буза, нежно положена върху една от закръглените й ръце, докато другата, сочна и седефена, бе отпусната върху червената дамаска, служеща й за завивка, красивата млада жена спеше полу-усмихната. Защото без съмнение някакъв очарователен сън извикваше усмивка на устните й, а върху бузите й — тази руменина на цветущо здраве.

Катерина неволно извика от изненада и Дариол се сепна за миг.

Кралицата-майка се скри зад завесите на леглото.

Дариол отвори очи, но много сънена, без да си даде сметка какво я бе събудило, отново отпусна тежките си клепачи и заспа.

Тогава Катерина излезе иззад завесите и оглеждайки стаята, видя върху малка маса шише испанско вино, плодове, сладкиши и две чаши: Анри трябва да беше вечерял при баронесата, която очевидно се чувствуваше така добре, както и той.

Кралицата-майка се доближи до тоалетката и взе наченатата сребърна кутийка. Беше същата или най-малкото подобна на онази, която, бе изпратила на Шарлот. Катерина гребна с връхчето на златна игла малко от крема, прибра се в покоите си и го даде на малката маймуна, която й беше донесъл същата вечер Анри. Животното, примамено от приятната миризма, лакомо го изяде и свивайки се в кошницата, заспа. Катерина почака четвърт час.

— С половината от това, което тя току-що изяде, моето куче Брутое умря само за една минута. Изиграли са ме. Дали не е Рьоне? Рьоне! Невъзможно! Тогава, значи, е Анри. О, съдба! Всичко е ясно. Понеже той трябва да царува, не може да умре. Но може би безсилна е само отровата. Трябва да опитаме със стомана.

И Катерина си легна, кроейки нов план, който навярно щеше да бъде напълно готов още на другия ден. Защото тя извика капитана на своята гвардия, даде му едно писмо, заповяда му да го занесе на адреса и да го предаде лично на човека, за когото беше предназначено.

Писмото беше адресирано до Лувие дьо Морвел, капитан на кралските фитилчици на улица Сьоризе, близо до Арсенала.