Александър Дюма
Кралица Марго (10)

Глава 10
Смърт, отричане или Бастилия

Маргьорит, както вече казахме, бе затворила вратата и се бе върнала в стаята си. Точно когато влизаше в нея трепереща, тя видя Жийон, наведена с ужас до будоара. Тя разглеждаше кървавите дири по леглото, мебелите и по килима.

— Ах, ваше величество! — извика тя, като видя кралицата. — Ваше величество, мъртъв ли е той?

— Тихо, Жийон — каза Маргьорит с тон, който й даде да разбере колко важно е да мълчи.

Жийон млъкна.

Тогава Маргьорит извади от кесийката си позлатено ключе, отвори вратата на будоара и й показа младия човек.

Ла Мол бе успял да се вдигне и да се приближи до прозореца. Малка кама, каквито носеха жените през тази епоха, му беше попаднала под ръка и благородникът я сграбчи, като чу, че вратата се отваря.

— Не се страхувайте от нищо, господине — каза Маргьорит. — Уверявам ви, че сте в безопасност.

Ла Мол пак падна на колене.

— О, ваше величество — възкликна той, — за мен вие сте повече от кралица! Вие сте богиня!

— Не се вълнувайте, господине — извика Маргьорит, — кръвта ви все още тече. Погледни, Жийон, колко е блед! Къде сте ранен?

— Ваше величество — каза Ла Мол, опитвайки се да разбере къде го боли най-много, — струва ми се, че първият удар с дага беше в рамото. А получих и още един в гърдите. Другите рани не заслужават внимание.

— Ще видим — каза Маргьорит. — Жийон, донеси ми ковчежето е балсамите!

Жийон изпълни заповедта и се върна, като носеше в едната си ръка ковчежето, в другата червена кана и тънко холандско платно.

— Помогни ми да го привдигнем, Жийон — каза Маргьорит, — защото, ако се изправи сам, клетникът ще остане съвсем без сили.

— Ваше величество — каза Ла Мол, — аз съм така смутен. Не мога да се съглася наистина…

— Господине, оставете го в наши ръце — каза Маргьорит. — Щом можем да ви спасим, ще бъде истинско престъпление да ви оставим да умрете.

— О — извика Ла Мол, — предпочитам да умра, отколкото вие, кралицата, да изцапате ръцете си с моята недостойна кръв. О, никога, никога!

И той се отдръпна почтително назад.

— Вашата кръв, благородника — усмихна се Жийон, — вече достатъчно е изцапала леглото и стаята на нейно величество.

Маргьорит загърна нощната дреха от батиста, изпръскана с малки пурпурни капки. Това движение, изпълнено с женски свян, напомни на Ла Мол, че той бе държал в обятията си, притискал бе до гърдите си тази тъй красива, обичана кралица и при този спомен мигновено руменина заля бледите му бузи.

— Ваше величество — избъбри той, — не можете ли да ме поверите на грижите на някой хирург?

— Католически хирург, нали? — запита кралицата с толкова красноречиво изражение, че Ла Мол разбра и потрепери.

— Нима вие не знаете — продължи кралицата с глас и усмивка, изпълнени с неземна нежност, — че ние, френските принцеси, умеем да разпознаваме билките и да приготвяме балсами, защото наш дълг, като жени и кралици, е бил по всяко време да облекчаваме болките. Затова не падаме по-долу от най-добрите хирурзи или поне така казват нашите ласкатели. Нима моята известност в това отношение не е стигнала до вас? Хайде, Жийон, на работа!

Ла Мол се опита да се съпротивява още. Той повтори отново, че би предпочел да умре, отколкото да накара кралицата да извърши нещо, което можеше да започне с милосърдие и да завърши с отвращение. Но тези възражения само го изтощиха, той се олюля, затвори очи, отметна глава назад и изпадна в безсъзнание за втори път.

Тогава Маргьорит взе камата, която той беше изпуснал, разряза бързо шнурчето, придържащо дрехата му, докато Жийон с друго ножче разпори или по-скоро разряза ръкавите на Ла Мол.

Жийон с марля, натопена в чиста вода, изтри кръвта, която изтичаше от рамото и гърдите на младия човек, докато Маргьорит със златна игла с кръгла главичка почисти раните така деликатно и ловко, както сам метр Амброаз Паре не би могъл да се прояви при подобни обстоятелства.

Раната на рамото беше дълбока, а в гърдите камата се беше плъзнала по ребрата и беше засегнала само мускулите. Оръжието не беше проникнало в тази естествена крепост, закриляща сърцето и дробовете.

— Болезнена рана, но не смъртоносна. Acerrimum humeri vulnus, non autem lethale — прошепна красивата и учена лекарка. — Дай ми мехлем и приготви марли, Жийон.

В това време Жийон, на която кралицата току-що бе дала тази нова заповед, бе измила и напарфюмирала гърдите на младия човек и ръцете му, сякаш изваяни по античен образец, изящно отметнатите рамене, шията, обсипана с гъсти къдрици, които подхождаха повече на статуя от паруски мрамор, отколкото на нараненото тяло на умиращ мъж.

— Горкият млад човек! — прошепна Жийон, загледана не толкова в своята работа, колкото в обекта на техните грижи.

— Колко е хубав, нали? — каза Маргьорит с царствена непринуденост.

— Да, ваше величество, но струва ми се, че вместо да го оставим да лежи на земята, по-добре е да го вдигнем и да го настаним на кушетката, до която се е опрял.

— Да — каза Маргьорит, — имаш право.

И двете жени се наведоха и с общи усилия повдигнаха Ла Мол и го настаниха на нещо като голяма софа с облегало, украсена с резба, поставена до прозореца. Те отвориха прозореца, за да влезе въздух.

Това движение разбуди Ла Мол; той въздъхна, отвори очи и започна да изпада в това невероятно блаженство, което съпровожда всички усещания на ранения, възвръщащ се към живот и откриващ отново прохладата вместо обгарящите пламъци, благоуханието на балсама вместо топлия и блудкав мирис на кръв. Той прошепна нещо несвързано, на което Маргьорит отговори с усмивка, поставяйки пръст на устата си. В този момент се чу тропане по врата.

— Чукат на тайния вход — каза Маргьорит.

— Кой може да идва, ваше величество? — запита Жийон изплашена.

— Ще отида да видя — каза Маргьорит, — а ти стой при него и не го напускай нито за миг.

Маргьорит влезе в стаята си, затвори вратата на будоара и отвори тайния вход, който водеше към покоите на краля и на кралицата-майка.

— Баронеса дьо Сов! — извика тя и отстъпи бързо с изражение ако не на ужас, то поне на ненавист. Истината е, че жената никога не прощава на друга жена, ако тя и отнеме дори мъж, когото не обича. — Баронеса дьо Сов!

— Да, ваше величество! — прошепна баронесата, сключвайки ръце.

— Вие тук, баронесо! — каза Маргьорит все по-изненадана, но с по-властен глас.

Шарлот падна на колене.

— Ваше величество — каза тя, — простете ми. Известно ми е колко съм виновна пред вас, но ако вие знаехте! Грешката не е моя. Всичко стана по изричната заповед на кралицата-майка.

— Станете — каза Маргьорит — и понеже не мисля, че сте дошли при мен единствено с надеждата да се оправдавате, кажете ми за какво ме търсите!

— Дойдох, ваше величество — каза тя, все така коленичила и с почти обезумял поглед, — дойдох да ви попитам дали той не е тук.

— Тук, кой? За кого говорите, баронесо? Защото аз наистина не разбирам нищо.

— За краля.

— За краля? Вие го преследвате чак при мен? Нали знаете, че той не идва тук.

— Ах, ваше величество — продължи баронеса дьо Сов, без да отговори на всичките тези нападки и сякаш без да ги почувствува, — ах, господи, дано да е тук!

— Защо?

— Боже мой, ваше величество, защото избиват хугенотите! А наварският крал е начело на хугенотите.

— О! — възкликна Маргьорит, като улови баронеса дьо Сов за ръка и я принуди да стане. — О, съвсем го бях забравила! Впрочем аз никога не съм и помисляла, че един крал може да бъде изложен на същите опасности като другите хора.

— Много по-големи, ваше величество, хиляди пъти по-големи! — извика Шарлот.

— Вярно. Херцогиня дьо Лорен ме беше предупредила. Аз му казах да не излиза. Дали е излязъл?

— Не, не. Той е в Лувъра. Но не мога да го намеря. И ако не е тук…

— Той не е тук.

— О! — възкликна скръбно баронеса дьо Сов. — Свършено е с него! Защото кралицата-майка се закле той да умре.

— Да умре? Ах, вие ме ужасявате! Невъзможно!

— Ваше величество — поде баронеса дьо Сов с буйност, подтиквана от страстта, — казвам ви, че никой не знае къде е наварският крал!

— А къде е кралицата-майка?

— Кралицата-майка ме изпрати да потърся херцог дьо Гиз и дьо Таван, които бяха в нейната молитвена. После ме освободи. И тогава, простете ми, ваше величество, аз се качих в стаята си както обикновено и зачаках.

— Мъжа ми, нали? — запита Маргьорит.

— Но той не дойде, ваше величество! Тогава го потърсих навред. Питах за него всички. Само един войник ми каза, че уж го забелязал сред войниците, които го придружавали с голи шпаги малко преди да започне клането. А клането започна преди час.

— Благодаря, баронесо — каза Маргьорит, — и макар че чувството, което ви подтиква, е ново оскърбление за мен, благодаря ви.

— О, простете ми, ваше величество — каза баронеса дьо Сов. — Ще се върна в стаята си по-силна след вашата прошка, защото не смея да ви последвам дори отдалеч. Маргьорит й протегна ръка.

— Ще отида при кралица Катерина. Върнете се у вас. Наварският крал е под мое покровителство. Аз му обещах съюз и ще сдържа обещанието си.

— Но ако не можете да проникнете при кралицата-майка, ваше величество?

— Тогава ще се обърна към брат си Шарл и той ще трябва да ме изслуша.

— Вървете, вървете, ваше величество — каза Шарлот, правейки път на Маргьорит, — и нека бог ви съпътства.

Маргьорит се затича по коридора. Но като стигна до края, се обърна, за да се увери, че баронеса дьо Сов не е останала назад. Баронеса дьо Сов я следваше.

Наварската кралица видя как тя тръгна по стълбата, която водеше към апартамента й, и продължи пътя си към кралицата-майка.

Всичко се беше изменило. Вместо тълпата забързани придворни, които обикновено правеха път на кралицата, поздравявайки я почтително, Маргьорит срещаше само гвардейци с обагрени в червено алебарди и дрехи, напоени с кръв, и благородници с разкъсани плащове и почернели от барут лица, носещи заповеди и бързи послания, едните влизащи, другите излизащи, и цялото това гъмжило в галериите изглеждаше страшно и многочислено.

Маргьорит продължаваше да върви напред и накрая стигна до преддверието на кралицата-майка. То се охраняваше от два реда войници, които не позволяваха на никого да проникне вътре без парола.

Маргьорит напразно се опита да пробие тази жива бариера. Няколко пъти вратата се отваря и затваря и всеки път през пролуката се виждаше Катерина, подмладена, оживена и енергична, като че ли нямаше повече от двадесет години. Тя пишеше, получаваше писма, разпечатваше ги, даваше заповеди, обръщаше се към едни с думи, към други с усмивка и най-приятелски се усмихваше на тези, които бяха покрити с най-много прах и кръв.

Сред всичкото това суетене, което изпълваше със страшен шум Лувъра, от улицата долиташе все по-зачестената стрелба от аркебузи. „Никога няма да се добера до нея — каза си Маргьорит, след като беше направила три безполезни, опита пред стражата. — Вместо да си губя времето, по-добре да отида при брат ми.“

В този момент мина херцог дьо Гиз. Той идваше само да съобщи на кралицата за смъртта на адмирала и пак да се върне в касапницата.

— О, Анри — извика Маргьорит, — къде е наварският крал?

Херцогът я изгледа удивено, поклони й се и без да отговори, излезе със своите войници.

Маргьорит се спусна към един капитан, който се канеше да излезе от Лувъра, и преди тръгването си даде команда на войниците си да заредят аркебузите.

— Къде е наварският крал? — запита тя. — Господине, къде е наварският крал?

— Не зная, ваше величество — отговори капитанът. — Аз не служа при негово величество.

— А, любезни Рьоне — извика Маргьорит, разпознавайки парфюмериста на Катерина. — Вие ли сте… вие ли току-що излязохте от майка ми… Не знаете ли какво е станало с мъжа ми?

— Негово величество наварският крал съвсем не ми е приятел, ваше величество… Би трябвало да си спомните. Казват дори — прибави парфюмеристът с гримаса, която приличаше повече на скърцане със зъби, отколкото на усмивка, — казват дори, че той се осмелявал да ме обвинява, че в съучастничество с нейно величество Катерина съм отровил майка му!

— Не, не — извика Маргьорит, — не вярвайте на това, добри ми Рьоне!

— О, малко ме интересува, ваше величество — каза парфюмеристът. — Нито наварският крал, нито приближените му са кой знае колко страшни в този момент.

И той обърна гръб на Маргьорит.

— Господин дьо Таван, господин дьо Таван! — извика тя. — Една дума, само една дума, моля ви!

Таван, който току-що минаваше, се спря.

— Къде е Анри дьо Навар? — запита Маргьорит.

— Бога ми — отговори Таван високо, — предполагам, че скита из града с техни сиятелства д’Алансон и дьо Конде.

После каза съвсем тихо, така че само Маргьорит да го чуе:

— Красива кралице, ако искате да видите този, за чието място бих дал живота си, почукайте на оръжейната на краля.

— О, благодаря ви, Таван — отговори Маргьорит, която от всичките приказки на Таван беше чула само последното указание. — Благодаря, отивам.

И спускайки се нататък, тя прошепна:

— О, след всичко, което му обещах, след начина, по който той се държа към мене, когато бях скрила този неблагодарник Анри в будоара си, не мога да го оставя да загине.

И тя почука на вратата на кралските покои, но те се охраняваха отвътре от две отделения гвардейци.

— Не може да се влиза при краля — каза офицерът приближавайки се бързо до нея.

— Дори и аз ли? — запита Маргьорит.

— Заповедта е обща за всички.

— И за мен, наварската кралица! За мен, неговата сестра!

— Заповедта не допуска изключения. Моля да ме извините, ваше величество.

И офицерът затвори вратата.

— О, той е загубен! — извика Маргьорит, разтревожена от всичките тези зловещи лица, които, когато не горяха в мъст, изразяваха непреклонност. — Да, да, разбирам всичко… разбирам всичко… послужили са си с мен като с примамка… Аз съм клопката, в която подмамиха и избиват хугенотите. О, ще вляза, та ако ще да ме убият!

И Маргьорит се спусна като обезумяла по коридорите и по галериите, когато изведнъж, минавайки край малка врата, чу тихо, почти злокобно пеене, толкова монотонно беше то. Някой пееше в съседната стая с треперещ глас протестантски псалм.

„Дойката на брат ми, краля, добрата Мадлон, значи, тя е там — сети се Маргьорит, озарена от внезапна мисъл. — Тя е там. Боже на християните, помогни ми!“

И изпълнена с надежда, Маргьорит почука тихо на малката врата. Действително сред предупреждението, което му беше направила Маргьорит, след разговора си с Рьоне, след излизането си от кралицата-майка, на която като добър дух бе поискала да се възпротиви горката малка кучка Фебея, Анри бе срещнал неколцина католически благородници, които под предлог да му окажат чест, го бяха придружили до покоите му, където го чакаха двадесет хугеноти. Те не искаха да го напуснат, защото от няколко часа над Лувъра витаеше предчувствието за тази съдбоносна нощ. И те стояха така при него, без някой да ги смущава. Най-сетне, при първия удар на камбаната на Сен-Жермен д’Оксероа, която отекна във всички тия сърца като погребален звън, при тях се яви Таван и сред мъртвешко мълчание съобщи на Анри, че крал Шарл IX иска да му говори.

Безполезно беше да се съпротивява. Никой дори и не помисли да направи опит. Таваните, галериите и коридорите на Лувъра кънтяха под стъпките на войниците, които изпълваха дворовете и покоите и бяха близо две хиляди. Анри, след като се прости с другарите си, които нямаше да види вече, последва Таван. Той го преведе през малка галерия, свързана с покоите на краля, където го остави сам, без оръжие, със сърце, изпълнено с недоверие към всичко.

Наварският крал прекара така, броейки минута след минута, два безкрайни убийствени часа, вслушан с нарастващ ужас в звъна на камбаните и в екота на изстрелите. Той видя през едно стъклено прозорче под заревата на пожара и проблясването на факлите бегълците и убийците, не разбирайки нищо от призивите за клане и от воплите на отчаяние, не можейки да подозира, въпреки че добре познаваше Шарл IX, кралицата-майка и херцог дьо Гиз, страшната драма, която се разиграваше в този миг.

Анри не притежаваше физическа смелост. Но притежаваше нещо повече — нравствена сила. Макар че се боеше от опасността, той я посрещаше с усмивка. Но опасността на бойното поле, опасността на открито, посред бял ден, опасността пред очите на всички, придружена от резкия звук на тръби и глухия вибриращ тътен на барабани… А той беше тук без оръжие, сам, затворен, загубен в полумрака, в който едва би могъл да различи врага, допълзял до него, и стоманата, която би го пронизала. Тези два часа бяха за него може би двата най-жестоки часове в живота му.

В разгара на врявата, когато Анри започна да разбира; че по всяка вероятност ставаше дума за организирано изтребление, един капитан дойде да потърси принца и го отведе по някакъв коридор до кралските покои. Вратата се отвори пред тях и се затвори зад тях като по магия. После капитанът въведе Анри при Шарл IX в неговата оръжейна.

Когато влязоха, кралят седеше в голямо кресло, опрял ръце на облегалките, отпуснал глава на гърдите си. При стъпките на новодошлите той вдигна чело и Анри видя, че то е оросено от едри капки пот.

— Добър вечер, Анрио — каза грубо младият крал. — А вие, Ла Шатр, оставете ни сами.

Капитанът се подчини.

Настъпи миг на мрачно мълчание.

През това време Анри се огледа наоколо си неспокойно и видя, че е сам с краля.

Шарл IX стана изведнъж и каза, отхвърляйки с бърз жест русите си коси, като в същото време изтри челото си:

— Дявол да го вземе, вие сте доволен, че сте с мен, нали, Анрио?

— Разбира се, ваше величество — отговори наварският крал. — Винаги се чувствувам щастлив, когато съм с ваше величество.

— По-доволен, отколкото да сте там, нали? — поде Шарл IX, продължавайки собствената си мисъл, без да отговори на любезните думи на Анри.

— Ваше величество, не разбирам, нищо не разбирам — каза Анри.

— Погледнете и ще разберете.

С бързо движение Шарл IX се запъти или по-скоро се спусна до прозореца и като привлече към себе си уплашения млад човек, той му показа страшните силуети на убийците, които, стъпили на една лодка, колеха и давеха жертвите, които непрекъснато им водеха.

— В името на небето — извика Анри, смъртно блед, — какво става тази нощ?

— Тази нощ, господине — отговори Шарл IX, — ме избавят от всички хугеноти. Виждате ли там над Бурбонския дворец този дим и този пламък? Това са димът и пламъкът от къщата на адмирала, която гори. Виждате ли това тяло, което мъкнат добрите католици върху един разкъсан сламеник? Това е тялото на зетя на адмирала, трупът на вашия приятел Телини.

— Но какво значи всичко това? — извика наварският крал, посягайки напразно към дръжката на своята дага и треперейки едновременно от срам и от гняв, защото чувствуваше, че го подиграват и го заплашват.

— Това означава — викна Шарл IX разярен и страшно пребледнял, — това означава, че не искам повече хугеноти наоколо си. Чувате ли, Анри? Крал ли съм аз? Повелител ли съм аз?

— Но, ваше величество…

— Мое величество убива и коли в тоя час всеки, който не е католик. Това ми доставя удоволствие. Католик ли сте? — извика той, обзет от все по-нарастващ гняв, като страшен прилив.

— Ваше величество — напомни му Анри, — спомнете си какво казвахте вие: „Какво значение има религията, щом някой ми служи добре!“

— Ха, ха, ха — избухна в зловещ смях Шарл. — Да си спомня какво съм казал ли ме съветваш? Verba volant^[1], както казва сестра ми Марго. Ами всички тези, погледни — добави той, показвайки с пръст града, — нима всички тези не са ми служили вярно? Не бяха ли храбри в боя, не ми ли даваха мъдри съвети, не ми ли бяха предани винаги? Всички бяха добри поданици, но хугеноти. А аз искам само католици.

Анри стоеше безмълвен.

— Така. Разбрахте ли ме, Анрио? — извика Шарл IX.

— Разбрах, ваше величество.

— Е, и?

— И не виждам защо наварският крал ще прави това, което толкова благородници и бедни хора не правят. Защото в края на краищата, ако всичките тези нещастници умират, те умират, защото са им предложили това, което ваше величество ми предлага, и са отказали, както отказвам и аз.

Шарл стисна ръката на младия принц и като впи в него поглед, чиято безизразност скоро се превърна в див блясък, извика:

— Ти си въобразяваш, че аз съм си дал труда да предлагам католицизма на тези, които колят там?

— Ваше величество — каза Анри, освобождавайки ръката си, — нима вие нямате намерение да умрете верен на религията на вашите деди?

— Разбира се, дявол да го вземе, а ти?

— И аз също, ваше величество — отговори Анри.

Шарл изрева яростно и грабна с трепереща ръка аркебузата си, поставена на една маса. Анри, долепен до стената, с обляно в пот тревожно чело, но спокоен привидно благодарение на удивителното си самообладание, следеше всичките движения на страшния монарх, впил жаден поглед като птица, омагьосана от змия.

Шарл зареди аркебузата си и като тропна с крак, заслепен от ярост, извика, заплашвайки Анри със смъртоносното оръжие:

— Ще се отречеш ли?

Анри остана безмълвен.

Шарл IX разтърси сводовете на Лувъра с най-страшната ругатня, която някога е излизала от устата на човек, и бледото му лице посиня.

— Смърт, отричане или Бастилия! — извика той, прицелвайки се в наварския крал.

— О, ваше величество — извика Анри, — нима ще ме убиете, мен, своя брат?

Анри с несравнимата прозорливост, която беше най-голямата му сила, отклони отговора, който му искаше Шарл IX. Защото, без никакво съмнение, ако този отговор беше отрицателен, Анри щеше да бъде убит.

Така, понеже след крайните пароксизми на яростта непосредствено настъпва реакция, Шарл IX не повтори въпроса си към наварския крал и след моментно колебание, ръмжейки глухо, той се обърна към отворения прозорец и се прицели в един човек, който тичаше по отсрещния кей.

— Трябва все пак да убия някого! — извика Шарл IX, блед като мъртвец, с налени с кръв очи.

И стреляйки, повали човека, който тичаше. Анри простена.

Тогава, обзет от страшно въодушевление, Шарл пълнеше и стреляше без почивка, надавайки радостни викове всеки път, когато улучеше.

„Свършено е с мен! — каза си наварският крал. — Когато вече няма кого да убива, ще убие мен!“

— Е, какво? — чу се внезапно един глас зад тях. — Свършено ли е вече?

Беше влязла Катерина Медичи, тя бе дошла, без да я чуят, при последния изстрел.

— Не, хиляди гръмотевици! — изръмжа Шарл, като хвърли аркебузата на пода. — Не, вироглавецът с вироглавец… не иска!

Катерина не отговори. Тя извърна бавно очи към тази част на стаята, където седеше Анри, неподвижен като фигурите от гоблена, на който се беше облегнал. После отправи поглед към Шарл, сякаш искаше да каже: „Тогава защо е още жив?“

— Той е жив, жив е — измърмори Шарл IX, който отлично разбра този поглед и затова отговори без колебание, — той е жив, защото… е мой роднина.

Катерина се усмихна.

Анри видя тази усмивка и разбра, че трябва да се бори главно с Катерина.

— Ваше величество — каза той, — всичко идва от вас, разбирам отлично, а не от шурея ми Шарл. Ваша е идеята да ме привлечете в клопка, вие сте измислили да направите дъщеря си примамка, която да ни погуби всички. Вие ме отделихте от жена ми, за да не й причините мъката да ме види убит пред собствените й очи…

— Да, но това няма да стане — извика друг един треперещ и страстен глас, който Анри веднага позна и който накара Шарл IX да потрепери от изненада, а Катерина от ярост.

— Маргьорит! — прошепна Шарл IX.

— Дъще! — измърмори Катерина.

— Ваше величество — каза Маргьорит на Анри, — вие ме обвинихте с последните си думи и едновременно имате и нямате право. Имате право, защото аз действително съм средството, с което си послужиха, за да ви погубят всички. И нямате право, защото аз не знаех, че вие отивате към собствената си гибел. Аз самата, господине, както ме виждате, дължа живота си на една случайност, защото може би майка ми ме е забравила. Но щом узнах, че сте в опасност, аз си припомних своя дълг. И така, дългът на съпругата е да сподели съдбата на своя мъж. Изпратят ли ви в изгнание, господине, аз ще ви последвам в изгнанието. Затворят ли ви, и аз ще бъда пленница. Ако ви убият, умирам и аз.

И тя протегна на мъжа си ръка; Анри я улови ако не с любов, то поне с признателност.

— Ах, моя бедна Марго — каза Шарл IX, — по-добре ще направиш да го склониш да стане католик.

— Ваше величество — отговори Маргьорит с онова гордо достойнство, което й бе така присъщо. — Ваше величество, вярвайте ми, заради самия вас, не искайте подобна подлост от един принц от вашето семейство.

Катерина хвърли многозначителен поглед към Шарл.

— Братко — извика Маргьорит, която също както и Шарл IX разбра страшния поглед на Катерина. — Братко, размислете, вие го направихте мой съпруг!

Шарл IX, попаднал между повелителния поглед на Катерина и умолителния поглед на Маргьорит като между две противоположни стихии, остана за миг нерешителен и най-сетне Ормузд^[2] надделя.

— Действително, ваше величество — каза той на ухото на Катерина, — Марго има право, Анрио ми е зет.

— Да — отговори Катерина, също на ухото на сина си, — а ако не беше?