Александър Дюма
Кралица Марго (52)

Глава 52
Разследването

Гледката, която порази двамата приятели, когато влязоха в кръга, беше незабравима, дори ако човек я зърнеше само веднъж, само за миг.

Шарл IX наблюдаваше, както вече казахме, благородниците, затворени в колибата, които минаваха край него един по един, извеждани от войниците.

И той, и д’Алансон следяха всяко движение напрегнато, очаквайки всеки миг да излезе наварският крал. Излъгаха се в очакванията си.

Но това не беше достатъчно. Трябваше да узнаят какво е станало с тях. Затова, когато в края на алеята видяха двамата млади съпрузи, д’Алансон пребледня, а Шарл усети как на сърцето му става по-леко. Защото инстинктивно той желаеше всичко, което брат му му беше внушил да направи, да се стовари на неговата глава.

— Той пак ще се измъкне! — прошепна Франсоа пребледнял.

В този миг кралят бе обзет от толкова силни болки в стомаха, че отпусна юздата, притисна корема си и нададе вик като обезумял.

Анри се спусна към него, но докато измине двестате стъпки, делящи го от краля, Шарл вече се бе съвзел.

— Откъде идвате, господине? — запита кралят така сурово, че Маргьорит се разтревожи.

— Как откъде… нали сме на лов, братко! — отговори Маргьорит.

— Ловът беше по брега на реката, а не в гората.

— Соколът ми се спусна след един фазан, ваше величество, точно когато останахме назад, за да видим чаплата.

— И къде е фазанът?

— Ето го. Хубав е, нали?

И Анри най-невинно показа на Шарл птицата, обагрена, цяла в пурпур, лазур и злато.

— Аха — каза Шарл, — а като сте уловили фазана, защо не се присъединихте към мен?

— Защото той полетя към парка, ваше величество, така че, когато слязохме на брега на реката, вие бяхте с половин левга пред нас, отправяйки се към гората. Тогава се спуснахме по следите ви, защото искахме да продължим лова с ваше величество.

— Ами тези благородници? — запита Шарл. — И те ли бяха поканени на лова?

— Кои благородници? — запита Анри, като се огледа въпросително.

— Дявол да го вземе, вашите хугеноти! — отговори Шарл. — Във всеки случай, дори някой да ги е поканил, то не съм ги поканил аз.

— Не, ваше величество — отговори Анри, — но може би ги е поканил херцог д’Алансон.

— Херцог д’Алансон! Как така?

— Аз ли! — възкликна херцогът.

— Да, братко — каза Анри. — Нали, вие съобщихте вчера, че сте станали наварски крал? И ето, хугенотите, които ви искаха за крал, идват да благодарят на вас, че сте приели короната, и на краля, че ви я е дал. Нали, господа?

— Да, да — закрещяха двадесетина гласа, — да живее херцог д’Алансон, да живее крал Шарл!

— Аз не съм крал на хугенотите — каза Франсоа, пребледнял от гняв, а после, поглеждайки крадешком Шарл, добави: — И надявам се, никога няма да стана.

— Все едно — каза Шарл, — знаете ли, Анри, че все пак всичко това ми се струва странно.

— Ваше величество — каза твърдо наварският крал, — човек би казал, нека бог ми прости, че ме подлагате на разпит!

— И ако ви кажа, че ви разпитвам, какво ще отговорите вие?

— Че и аз съм крал като вас, ваше величество — отговори гордо Анри, — защото не короната, а произходът дава кралския ранг и че съм готов да отговарям пред брат и приятел, но не и пред съдник.

— Много бих желал да зная все пак — прошепна Шарл — кому да вярвам веднъж в живота си!

— Да доведат господин дьо Муи — каза д’Алансон. — Тогава ще узнаете. — Господин дьо Муи сигурно е между задържаните.

— Между задържаните ли е господин дьо Муи? — запита кралят.

Анри трепна неспокойно и размени поглед с Маргьорит, но безпокойството му не продължи дълго. Никой не отговори.

— Господин дьо Муи не е между задържаните — каза дьо Нансе. — Някои от нашите хора разправят, че го видели, но никой не е сигурен.

Д’Алансон промърмори едно проклятие.

— А — каза Маргьорит, като посочи Ла Мол и Коконас, които бяха чули целия диалог и на чиято интелигентност тя смяташе, че може да разчита. — Ваше величество, ето двама придворни на херцог д’Алансон. Разпитайте ги, те ще ви отговорят.

Херцогът почувствува удара.

— Накарах да ги задържат именно за да докажат, че те не са вече при мен — каза херцогът.

Кралят изгледа двамата приятели и трепна, като видя Ла Мол.

— О, пак този провансалец! — каза той.

Коконас се поклони грациозно.

— Какво правехте, когато ви задържаха? — запита кралят.

— Ваше величество, приказвахме си за военни и любовни подвизи.

— На коне, въоръжени до зъби? Готови за бягство?

— Не, ваше величество — каза Коконас, — вие сте зле осведомен. Ние лежахме под сянката на един бук: sub tegmine fagi.

— Ах, вие сте лежали под сянката на един бук?

— И можехме дори да избягаме, ако бяхме предположили, че сме си навлекли гнева на ваше величество. Хайде, господа, кажете като честни войници — обърна се Коконас към кавалеристите, — кажете, ако бяхме пожелали, можехме ли да избягаме?

— Работата е там — каза лейтенантът, — че тези господа дори не помислиха да бягат.

— Защото конете им са били далеч — каза д’Алансон.

— Моля най-смирено ваша светлост да ме извини — каза Коконас, — но моят кон беше между краката ми, а приятелят ми граф Льорак дьо Ла Мол държеше своя кон за юздата.

— Вярно ли е, господа? — запита кралят.

— Вярно е, господарю — отговори лейтенантът. — Господин дьо Коконас дори слезе от коня си, когато ни забеляза.

Коконас се усмихна и направи гримаса, означаваща: „Виждате ли, ваше величество!“

— А тези резервни коне? Тези мулета, натоварени със сандъци? — запита Франсоа.

— Ние не сме коняри — каза Коконас. — Запитайте коняря, който ги е пазел.

— Него го няма — възрази освирепял херцогът.

— Сигурно се е изплашил и е избягал — обясни Коконас. — Не може да се иска от селяндур да притежава спокойствието на благородник.

— Все същите номера — каза д’Алансон, скърцайки със зъби, — за щастие, ваше величество, аз ви предупредих, че тези господа вече от няколко дни не са на служба при мен.

— Как? — възкликна Коконас. — Нима съм толкова нещастен? Нима вече не съм на служба при ваша светлост?

— Дявол да го вземе, господине, вие го знаете по-добре от когото и да било, понеже сам си подадохте оставката с едно твърде дръзко писмо, което благодарение на бога запазих и за щастие то е у мен.

— О — каза Коконас, — надявах се, че ваша светлост ми е простил писмото, написано в минути на лошо настроение. Бях научил, че ваша светлост е искал да удуши моя приятел Ла Мол в един от коридорите на Лувъра.

— Е — прекъсна го кралят, — какво разправя той?

— Аз си помислих, че ваша светлост е бил сам — продължи наивно Коконас, но след като научих, че три други личности…

— Мълчете — каза Шарл, — осведомихте ни достатъчно. Анри — обърна се той към наварския крал, — дайте дума, че няма да бягате.

— Давам дума на ваше величество.

— Върнете се в Париж с господин дьо Нансе и останете под домашен арест. А вие, господа — обърна се той към двамата благородници, — предайте шпагите си.

Ла Мол погледна Маргьорит, тя се усмихна. Ла Мол веднага предаде шпагата си на капитана, който беше най-близо до него. Коконас го последва.

— А намериха ли господин дьо Муи? — запита кралят.

— Не, ваше величество — отговори господин дьо Нансе, — той или не е бил в гората, или е избягал.

— Толкова по-зле — забеляза кралят, — да се връщаме. Студено ми е и пред очите ми тъмнее.

— Ваше величество, сигурно защото се ядосахте — забеляза Франсоа.

— Може и така да е. Пред очите ми всичко трепти. Къде са пленниците? Не виждам нищо. Нима нощта настъпи? Ах, боже мой, цял горя!… Помощ, помощ!

И нещастният крал, отпускайки юздата на коня си, разпери ръце и падна възнак, задържан от придворните, изплашени от този втори пристъп.

Франсоа, малко встрани, изтри потта от челото си, защото той единствен знаеше причината за болките, които разкъсваха брат му.

От другата страна наварският крал, вече под стража, наблюдаваше тази сцена с все по-нарастващо учудване.

— Е — прошепна той с тази удивителна интуиция, която понякога го превръщаше едва ли не в пророк, — дали няма да е за мое добро, че осуетиха бягството ми?

Той погледна Марго, която местеше големите си очи, разширени от изненада, от него към краля и от краля към него.

Този път кралят беше в безсъзнание. Донесоха носилка и го положиха върху нея. Покриха го с плащ, който един от конниците свали от раменете си, и кортежът тихо се отправи към Париж, и по същия път, по който сутринта бяха минали бодри заговорници и един весел крал, сега се връщаха умиращ крал, заобиколен от пленени бунтовници.

Маргьорит, която все още беше свободна, не само духом, но и тялом, направи още един многозначителен знак на мъжа си, а после се доближи до Ла Мол и му подхвърли две гръцки думи:

— Me deide.

Тоест: „Не се страхувай от нищо.“

— Какво ти каза? — запита Коконас.

— Каза ми да не се страхувам от нищо — отговори Ла Мол.

— Толкова по-зле — отговори пиемонтецът, — това означава, че нищо добро не ни очаква. Всеки път, когато са ме окуражавали с такива думи, още в същия миг съм получавал или някой куршум, или удар с шпага, или саксия с цветя по главата. „Не се страхувай от нищо“ на еврейски, на гръцки, на латински или на френски винаги означава за мен: „Пази се.“

— На път, господа — каза началникът на отреда кавалеристи.

— Смея ли да попитам, ако не е нескромно, господине, къде ни водите? — запита Коконас.

— Струва ми се, във Венсен — отговори лейтенантът.

— Бих предпочел да отида другаде — забеляза Коконас, — но в края на краищата човек не винаги отива там, където му се иска.

По пътя кралят се свести и силите му се възвърнаха донякъде.

В Нантер той дори пожела да яхне коня си, но го спряха.

— Извикайте метр Амброаз Паре — заповяда Шарл, като се върнаха в Лувъра.

Той стана от носилката, изкачи се по стълбата, облегнат на ръката на Таван, и се затвори в покоите си, като забрани на останалите да го придружат.

На всички направи впечатление, че бе много сериозен. Из целия път бе останал дълбоко замислен, не бе казал нито дума на никого и не бе проявил вече никакъв интерес нито към заговора, нито към заговорниците. Очевидно беше загрижен само за болестта си.

Болест, така внезапна, така странна, така остра, чиито симптоми твърде много напомняха симптомите, забелязани у неговия брат Франсоа II малко преди смъртта му.

Никой не се изненада, че той забрани достъпа в стаята си за всички освен за метр Паре. Известно беше, че мизантропията е основна черта на краля.

Шарл влезе в спалнята си, седна на един шезлонг, облегна глава на възглавниците и размисляйки, че метр Амброаз Паре може да не е у дома си и да закъснее, реши да използува времето, докато го чака.

Той плесна с ръце, появи се един гвардеец.

— Кажете на наварския крал, че искам да му говоря.

Гвардеецът се поклони и излезе.

Шарл отметна глава. Ужасна тежест в мозъка му пречеше да се съсредоточи. Кървав облак замрежваше очите му. Устата му беше пресъхнала и макар че вече бе изпил цяло шише вода, не бе успял да утоли жаждата си.

Докато седеше така отпуснат, вратата се отвори и вътре влезе Анри. Господин дьо Нансе бе вървял зад него, но се спря в преддверието.

Наварският крал почака да затворят вратата. Тогава пристъпи към краля и каза:

— Ваше величество, викали сте ме. Аз съм тук.

Кралят потрепери при звука на гласа му и машинално му протегна ръка.

— Ваше величество забравя — каза Анри, без да подаде ръка, — че аз вече не съм негов брат, а пленник.

— А, да, вярно — каза Шарл. — Благодаря ви, че ми го напомнихте. Струва ми се, че вие ми обещахте, когато останем сами, да ми отговорите искрено на въпросите.

— Готов съм да сдържа обещанието си. Питайте, ваше величество.

Кралят намокри със студена вода ръката си и притисна челото си.

— Кое е истина и кое не в обвинението на херцог д’Алансон? Отговорете, Анри!

— Само половината. Херцог д’Алансон трябваше да избяга, а аз само да го придружа.

— И защо трябваше да го придружите? — запита Шарл. — Нима сте недоволен от мен, Анри?

— Не, ваше величество, напротив. Мога само да се похваля от вас. И господ, който чете в сърцата ни, вижда в моето каква дълбока обич изпитвам към моя брат и крал.

— Струва ми се — забеляза Шарл, — че не е естествено да бягаме от хората, които обичаме и които ни обичат.

— Да — каза Анри, — но аз не бягам от тези, които ме обичат, а от тези, които ме ненавиждат. Ваше величество, позволява ли да му отговоря откровено?

— Говорете, говорете!

— Ваше величество, тук ме ненавиждат херцог д’Алансон и кралицата-майка.

— За херцог д’Алансон не казвам нищо — каза Шарл, — но кралицата-майка ви обсипва с внимание.

— Точно затова нямам доверие в нея, ваше величество. И добре, че никога не съм й вярвал.

— На нея ли?

— На нея и на окръжаващите я. Вие знаете, че нещастието на кралете, ваше величество, не е, че ги обслужват недостатъчно, а че ги обслужват прекалено много.

— Изяснете се. Вие ми дадохте дума да ми кажете всичко.

— Ваше величество вижда, че изпълнявам обещанието си.

— Продължавайте.

— Ваше величество казва, че ме обича.

— Тоест, обичах ви преди вашата измяна, Анрио.

— Да предположим, че още ме обичате, ваше величество.

— Да предположим.

— В такъв случай бихте желали да живея, нали?

— Бих изпаднал в отчаяние, ако ти се случеше нещастие.

— Е, добре, ваше величество, на два пъти вече бихте могли да изпаднете в отчаяние.

— Защо?

— Защото на два пъти само провидението ми спаси живота. Вярно, че втория път провидението се яви под образа на ваше величество.

— А първия път под чий образ се яви?

— Под образа на човек, който много би се учудил, че играе ролята на провидение, под образа на Рьоне. Да, ваше величество, вие ме спасихте от стоманата.

Шарл смръщи вежди, защото си припомни нощта, когато бе завел Анрио на улица Бар.

— А Рьоне? — запита той.

— Рьоне ме спаси от отровата.

— Дявол да го вземе, имал си късмет, Анрио — каза кралят, мъчейки се да се усмихне, но острата болка превърна усмивката му в гримаса. — Това не влиза в занаята му.

— Така че, ваше величество, мен ме спасиха две чудеса. Чудото на разкаянието на флорентинеца и чудото на вашата доброта. Признавам пред ваше величество, че се страхувам да не би небето да се умори да прави чудеса, затова исках да избягам, следвайки правилото: „Помогни си сам, за да ти помогне и господ“.

— Защо не си ми казал това досега, Анри?

— Ако вчера ви бях казал това, щях да бъде клеветник.

— А днес?

— Днес е друго. Днес ме обвиняват и аз се защищавам.

— Сигурен ли си в първото покушение, Анрио?

— Толкова сигурен, колкото и във второто.

— Значи, се опитаха да те отровят?

— Опитаха се.

— С какво?

— С червило.

— И как отравят с червило?

— Боже мой, ваше величество, запитайте Рьоне. Отравят и с ръкавици…

Шарл смръщи вежди, после малко по малко лицето му се разведри.

— Да, да — отговори той сякаш на себе си. — Естествено е за живите същества да бягат от смъртта. Защо тогава и умът да не направи това, което прави инстинктът?

— Кажете, ваше величество — запита Анри, — доволен ли сте от моята откровеност и вярвате ли, че ви казах всичко?

— Да, Анрио, да. Ти си добро момче. Значи, мислиш, че тези, които те мразят, не са се уморили и могат да направят нови опити за покушения.

— Ваше величество, всяка вечер аз се чудя, че съм все още жив.

— Те искат да те убият, Анрио, защото аз те обичам. Но бъди спокоен, аз ще ги накажа за злите им помисли. А сега си свободен.

— Свободен ли съм да напусна Париж, ваше величество? — запита Анри.

— Не, ти знаеш, че не мога да се разделя с теб. И дяволите да го вземат, в края на краищата и аз имам нужда някой да ме обича!

— Ако ваше величество иска да ме запази при себе си, моля да ми окаже една милост…

— Каква?

— Оставете ме тук не като приятел, а като пленник.

— Как тъй като пленник?

— Ваше величество, не виждате ли, че приятелството ви ме погубва?

— Предпочиташ да те мразя ли?

— Само привидно, ваше величество. Вашата привидна омраза ще ме спаси; ако смятат, че съм в немилост, няма да бързат толкова да ме убият.

— Не зная какво желаеш, Анрио. Не зная каква цел преследваш. Но ако желанията ти не се изпълнят или ти не постигнеш целта си, това много ще ме учуди.

— И така, мога ли да разчитам на строгостта на краля?

— Да.

— В такъв случай съм спокоен. А сега какво ще заповяда ваше величество?

— Върни се в стаята си, Анрио. Аз не съм добре, ще видя кучетата си и ще си легна.

— Ваше величество трябва да извика лекар. Днешното неразположение може би е по-сериозно, отколкото мислите.

— Пратих да извикат метр Амброаз Паре, Анрио.

— Тогава си отивам по-спокоен.

— Кълна се в душата си — каза кралят, — струва ми се, че от цялото ми семейство ти единствен ме обичаш истински.

— Наистина ли мислите така, ваше величество?

— Честна кралска дума.

— Тогава предайте ме на господин дьо Нансе като човек, срещу когото сте толкова разгневен, че едва ли ще преживее и един месец. Това е единствената възможност да ви обичам, по-дълго.

— Господин дьо Нансе!

Капитанът влезе.

— Поверявам във ваши ръце най-големия престъпник в кралството — продължи кралят. — Отговаряте за него с главата си.

Анри последва съкрушен господин дьо Нансе.