Александър Дюма
Кралица Марго (19)

Глава 19
Жилището на метр Рьоне, парфюмерист на кралицата-майка

В епохата на нашето повествование, за да се премине от едната част на града в другата, съществуваха пет моста — едни каменни, а други дървени. При това тези пет моста бяха свързани само със Сите. Те се наричаха Пон де Мьоние, Понт-о-Шанж, Пон Нотр-Дам, Льо Пти-Пон и Пон Сен-Мишел.

На другите места, където беше необходимо съобщение, имаше плоскодънни лодки, които заместваха донякъде мостовете.

Тези пет моста бяха отрупани с къщи, както и днес е Понте-Векио във Флоренция.

Между тези пет моста, всеки от които си има своята история, ще се спрем по-специално на Пон Сен-Мишел.

Пон Сен-Мишел бе построен от камък през 1373 година и въпреки привидната си здравина едно прииждане на Сена го разруши отчасти на 31 януари 1408 година. През 1416 година той отново бе построен от дърво, но водата пак го отнесе през нощта на 16 декември 1547 година. Към 1550 година, тоест 22 години преди епохата на разказваните от нас събития, го построиха отново от дърво и макар че вече се нуждаеше от поправка, минаваше за доста здрав.

По средата на моста, точно срещу малкото островче, на което бяха изгорени тамплиерите и където днес се намира насипът на Пон-Ньоф, бе построена дъсчена къща с надвиснал покрив като клепач на огромно око. През единствения прозорец на първия етаж, над херметически затворените прозорци и врата на партера, прозираше червеникава светлина, която привличаше погледите на минувачите върху ниската широка фасада, боядисана в синьо, с богати позлатени корнизи. Нещо като фриз, който разделяше партера от първия етаж, изобразяваше множество дяволи в най-смешни пози, а между фриза и прозореца на първия етаж на широка лента, синя като фасадата, беше написано:

РЬОНЕ ФЛОРЕНТИНЕЦЪТ, ПАРФЮМЕРИСТ НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО КРАЛИЦАТА-МАЙКА

Вратата на дюкянчето, както вече казахме, беше добре залостена. Но по-добре от резетата къщата бе защитена от нощни нападения от страшната репутация на собственика, така че минувачите, които пресичаха моста на това място, винаги гледаха да минат край къщите от отсрещната страна, сякаш искаха да избягнат мириса на парфюмите, достигащ до тях през стената.

Нещо повече дори. Съседите отляво и отдясно, страхувайки се, че ще се изложат от това съседство, след като метр Рьоне се настани на Пон Сен-Мишел, изоставиха и единият, и другият жилищата си, така че двете къщи до къщата на Рьоне бяха пусти и затворени. Впрочем въпреки тази самота и изоставеност закъснелите минувачи бяха виждали да избликват през затворените капаци на пустите къщи някакви светли лъчи и уверяваха, че чували шумове, подобни на стенания, който доказваха, че някакви същества посещават двете къщи. Само не знаеха дали тези същества принадлежат на този свят или на онзи.

В резултат на това обитателите на двете къщи, до запустелите, се питаха от време на време дали няма да е по-благоразумно и те да постъпят като съседите си.

Несъмнено, като знаеше, че вдъхва ужас, метр Рьоне си позволяваше да свети и след определения час. Нито пазачът, нито стражите се осмеляваха да безпокоят човека, двойно приближен на нейно величество като съотечественик и неин парфюмерист.

Тъй като предполагаме, че читателят, поумнял от философстването на осемнадесети век, вече не вярва нито на магии, нито на магьосници, каним го да влезе с нас в това жилище, което в тази епоха на суеверие всяваше дълбок ужас.

Дюкянчето на партера е мрачно и пусто от осем часа вечер, когато се затваря, за да го отворят на другия ден, понякога много късно. Тук се продават всеки ден парфюми, кремове и козметични средства от всякакъв вид, приготвени от изкусния химик. Двама чираци му помагат в продажбата на дребно, но те не спят в къщата, а на улица Каландр. Вечер излизат малко преди да затворят дюкянчето. Сутрин се разхождат, докато го отворят.

Та, както казахме, това дюкянче на партера е тъмно и пусто.

То е широко и дълбоко и има две врати, всяка от които води към стълбище. Едното в самата стена, встрани. Другото външно, се вижда от кея, днес Ке де-з-Огюстен, и от брега, наричан сега Ке де-з-Орфевр. И двете водят в стаята на първия етаж.

Тази стая е също толкова голяма, колкото помещението в партера, само че една завеса, спусната по средата успоредно на моста, я разделя на две. В дъното на първото отделение има врата към външната стълба. На стената на второто има врата към тайната стълба. Но тази врата не се вижда, защото е скрита зад широк шкаф с резба, закрепен за нея с железни куки, който се придвижва ведно с нея. Катерина единствена заедно с Рьоне познава тайната на тази врата. През нея тя се качва и слиза. И долепила око или ухо до този шкаф, продупчен тук-таме, вижда и чува всичко, което става в стаята.

Две други обикновени врати се виждат от двете страни на второто отделение. Едната води в малка стая, осветена от покрива, с голяма печка, реторти, аламбици, съдове за топене на метал вместо всякакви други мебели — това е лабораторията на алхимика. Другата води към стаичка, по-странна от всичко останало в апартамента, защото изобщо не е осветена и в нея няма нито килими, нито мебели, а само нещо като каменен олтар.

Подът се състои от каменна плоча, изпъкнала в центъра и образуваща в подножието на стената нещо като улей, водещ към фуния, през отвора на която се виждат мрачните води на Сена. На гвоздеи по стената са накачени инструменти със странна форма за пробождане и рязане. Върхът им е тънък като игла, а ръбът — остър като бръснач. Едните блестят като огледала, а другите имат матовосив или тъмносин цвят.

В един ъгъл две черни кокошки се бъхтят, вързани една за друга за краката. Тук е светилището на гадателя.

Да се върнем в средната стая, разделена на две.

В нея въвеждат обикновените посетители. Тук има египетски ибиси, мумии със златни превръзки, крокодил с раззината уста, черепи с кухи очи и разклатени зъби и прашни книги, почтително изгризани от плъхове. Тези най-разнородни предмети предизвикват у посетителя различни усещания, които пречат на мисълта да следва своя естествен ход. Зад завесата има шишенца, кутии, амфори със зловещ вид. Всичко това е осветено от две малки съвсем еднакви сребърни лампи, задигнати сякаш от някой олтар на „Санта-Мариа-Новела“ или от черквата „Деи Серви“ във Флоренция. Благовонното масло, горящо в лампите, разпръсква жълтеникава светлина от мрачния свод, на който всяка една е закачена на три почернели синджира.

Рьоне, сам, скръстил ръце, се разхождаше във второто, отделение на средната стая, поклащайки глава. След дълго и мъчително размишление той се спря пред пясъчен часовник.

— Ах, ах — каза той, — забравих да го обърна. Пясъкът кой знае откога е изтекъл.

И поглеждайки луната, едва надничаща през черния облак, който сякаш тежеше над върха на камбанарията на „Парижката света Богородица“, той добави:

— Девет часът. Ако тя дойде, ще дойде както обикновено след час или час и половина. Така че ще има време за всичко.

В този момент от моста долетя шум. Рьоне доближи ухо до отвора на дълга тръба, другият край на която излизаше на улицата като змийска глава.

— Не — каза той, — не е нито тя, нито те. Чувам мъжки стъпки. Спират пред моята врата. Значи, идват тук.

В същия миг отекнаха три резки удара. Рьоне слезе бързо, но само долепи ухо до вратата, без да отваря.

Отекнаха същите резки удари.

— Кой е там? — запита метр Рьоне.

— Трябва ли да казваме имената си? — запита нечий глас.

— Необходимо е — отговори Рьоне.

— В такъв случай аз се наричам граф Анибал дьо Коконас — изрече същият глас.

— А аз граф Льорак дьо Ла Мол — каза друг непознат глас.

— Почакайте, почакайте, господа, сега ще ви отворя. И Рьоне дръпна резетата, махна лостовете и отвори на двамата младежи вратата, като се задоволи след това само да я заключи. После ги въведе по външната стълба и ги покани във второто отделение.

Като влизаше, Ла Мол се прекръсти под плаща си. Той беше блед и ръката му трепереше, без да може да скрие тази слабост.

Коконас разглеждаше всичко и забелязвайки вратата към стаичката, понечи да я отвори.

— Извинете, ваша светлост — каза Рьоне строго, като постави ръка върху ръката на Коконас, — посетителите, които ми правят честта да влязат тук, могат да останат само в тази стая.

— А, това е друг въпрос — каза Коконас. — Впрочем и без това искам да седна.

И той се отпусна на един стол.

За миг настъпи дълбоко мълчание. Метр Рьоне чакаше някой от двамата младежи да заговори. През това време се чуваше свистящото дишане на Коконас, още не напълно излекуван.

— Метр Рьоне — каза Коконас, — вие сте истински чародейник. Кажете ми ще осакатея ли от раната си, искам да кажа, винаги ли така няма да ми достига дъх, та да не мога да яздя кон, да се сражавам и да ям омлети със сланина?

Рьоне доближи ухо до гърдите на Коконас и прислуша внимателно дишането му.

— Не, господин графе, вие ще оздравеете.

— Наистина ли?

— Аз ви го казвам.

— Много се радвам. Отново настъпи мълчание.

— Не бихте ли желали да узнаете още нещо, господин графе?

— Да — отговори Коконас, — и то много силно: да узная дали наистина съм влюбен.

— Вие сте влюбен — каза Рьоне.

— Откъде знаете?

— Щом ме питате.

— Дявол да го вземе, имате право. Но в кого съм влюбен?

— В тази, която сега по повод и без повод повтаря проклятието, което вие току-що казахте.

— Вярно — каза Коконас смаян. — Метр Рьоне, вие сте чародейник. Твой ред е, Ла Мол.

Ла Мол се изчерви смутено.

— Е, какво те прихваща? — каза Коконас. — Хайде, говори!

— Говорете — подкани го и флорентинецът.

— Аз, господин Рьоне — смотолеви Ла Мол, чийто глас полека-лека започна да става по-сигурен, — няма да ви питам дали съм влюбен, защото знам, че съм и не го крия. Но кажете ми, ще бъда ли обичан, защото всичко, което отначало ми даваше надежда, сега се е обърнало срещу мен.

— Вие може би не сте направили всичко, което трябва да се направи за тази цел.

— А какво може да се направи, господине, освен да се докаже с уважение и преданост на дамата на сърцето, че тя е истински и дълбоко обичана.

— Вие знаете — каза Рьоне, — че понякога тези доказателства остават незабелязани.

— Тогава какво? Значи, да се отчая.

— Не. Трябва да се обърнете към науката. В човешката природа има антипатии, които могат да се победят. И симпатии, които могат да се предизвикат съзнателно. Желязото не е магнит, но като се намагнетизира, то привлича желязото.

— Без съмнение, без съмнение — прошепна Ла Мол, — но не ми се ще да си служа с всевъзможни заклинания.

— Ако не ви се ще, не трябваше да идвате.

— Хайде, хайде — каза Коконас, — не ставай дете! Господин Рьоне, можете ли да ми покажете дявола?

— Не, господин графе.

— Жалко. Исках да му кажа две думи, пък и това щеше да насърчи Ла Мол.

— Е, добре — каза Ла Мол. — Да говорим без заобикалки. Казаха ми, че имало восъчни статуетки, изваяни, по подобие на любимата. Сигурно средство ли е това?

— Съвсем сигурно.

И това няма никак да навреди на живота или на здравето на лицето, което обичам, нали?

— Никак.

— Тогава да опитаме.

— Искаш ли аз да започна? — запита Коконас.

— Не — каза Ла Мол, — щом започнах веднъж, по-добре да отида докрай.

— Искате ли много, горещо, лудо да узнаете истината, господин дьо Ла Мол? — запита флорентинецът.

— О — възкликна Ла Мол, — умирам от желание, господин Рьоне!

В същия миг някой леко блъсна външната врата. Толкова леко, че само Рьоне чу, защото се ослушваше.

Той доближи незабележимо ухото си до тръбата, задавайки същевременно някакъв маловажен въпрос на Ла Мол, и долови гласове, които спряха вниманието му.

— Кажете ми сега накратко какво желаете, призовете лицето, което обичате.

Ла Мол коленичи, сякаш се обръщаше към божество, а Рьоне мина в първото отделение и слезе безшумно по външната стълба. След миг леки стъпки докоснаха пода на дюкянчето.

Изправяйки се, Ла Мол видя пред себе си метр Рьоне. Флорентинецът държеше в ръка малка восъчна статуетка, посредствено изработена; тя беше с корона и с мантия.

— Все още ли искате да бъдете обичан от вашата царствена любима? — запита парфюмеристът.

— Да, дори това да ми струва живота, дори да погубя душата си — отговори Ла Мол.

— Добре — каза флорентинецът, като потопи пръстите си в една кана, пръсна няколко капки върху главата на фигурката й промърмори нещо на латински.

Ла Мол потрепери. Той разбра, че се извършва светотатство.

— Какво правите? — запита той.

— Кръщавам тази фигурка на името на Маргьорит.

— Но защо?

— За да възбудя симпатия.

Ла Мол отвори уста, за да го възпре, но един подигравателен поглед на Коконас го задържа.

Рьоне, който бе видял това движение, почака.

— За това е необходимо пълното ви съгласие — каза той.

— Продължете — отговори Ла Мол.

Рьоне написа на малка лента от червена хартия някакви кабалистични знаци, наниза книжката на стоманена игла и прободе с иглата сърцето на статуетката.

Странно. От раната избликна капка кръв. Той запали хартията.

Иглата се нагорещи, восъкът около нея пресуши капчицата кръв.

— По същия начин — каза Рьоне — чрез силата на симпатията вашата любов ще прониже и ще изгори сърцето на жената, която обичате.

Коконас, който беше свободомислещ, се подсмиваше под мустак и тихо се подиграваше, но Ла Мол, влюбен и суеверен, усещаше как ледена пот оросява корените на косите му.

— А сега — каза Рьоне, — доближете устни до устните на статуетката и кажете: „Маргьорит, обичам те, ела, Маргьорит.“

Ла Мол се подчини.

В този момент някой отвори вратата на втората стая, чуха се леки стъпки. Коконас, любопитен и невярващ, измъкна камата си и страхувайки се, че ако понечи да вдигне завесата, Рьоне ще му отправи същия упрек, както когато се бе опитал да отвори вратата, разцепи с камата си дебелия плат и доближавайки се до отвора, нададе изненадан вик, на който отговориха възклицанията на две жени.

— Какво става? — запита Ла Мол и едва не изпусна восъчната фигура, която Рьоне измъкна от ръцете му.

— Става това — отговори Коконас, — че херцогиня дьо Невер и нейно величество Маргьорит са там.

— Е, добре, неверници — каза Рьоне с мрачна усмивка, — съмнявате ли се още в силата на симпатията?

Ла Мол се вкамени, като видя своята кралица. Коконас загуби за миг присъствие на духа, познавайки херцогиня дьо Невер. Единият си представи, че чародействата на метр Рьоне са призовали сянката на Маргьорит, другият, като видя открехнатата врата, през която бяха влезли двата очарователни призрака скоро намери по-просто и по-материално обяснение на това чудо.

Докато Ла Мол се кръстеше и въздишаше сърцераздирателно, Коконас, който бе имал достатъчно време да си задава философски въпроси и да изпъди злия дух с помощта на ръсилото, наречено неверие, виждайки през отвора на завесата изумлението на херцогиня дьо Невер и малко саркастичната усмивка на Маргьорит, прецени, че моментът е решителен и разбирайки, че човек може да каже за приятеля си това, което не се осмелява да каже за самия себе си, вместо да се отправи към херцогиня дьо Невер, отиде при Маргьорит и коленичейки на земята, както обикновено представяха по панаирите великия Артаксеркс, се провикна с глас, на който свистенето от раната в дробовете придаваше още по-голяма мощност:

— Ваше величество, в този миг, по желание на моя приятел граф дьо Ла Мол, метр Рьоне призоваваше вашата сянка. За мое най-голямо удивление вашата сянка се появи, съпроводена от тяло, твърде скъпо за мен, което представям на моя приятел. Сянко на нейно величество наварската кралица, бихте ли казали на тялото на вашата придружителка да мине от другата страна на завесата?

Маргьорит се разсмя и направи знак на Анриет, която премина от другата страна.

— Ла Мол, приятелю мой, бъди красноречив като Демостен, като Цицерон, като господин канцлера дьо л’Оспитал и помисли, че животът ми зависи от това дали ще убедиш тялото на херцогиня дьо Невер, че аз съм нейният най-верен, най-покорен и най-предан служител.

— Но… — измърмори Ла Мол.

— Прави, каквото ти казвам, а вие, метр Рьоне, пазете някой да не ни обезпокои.

Рьоне се подчини.

— Дявол да го вземе, господине — каза Маргьорит, — вие сте умен човек, слушам ви, хайде, какво ще ми кажете?

— Ще ви кажа, ваше величество, че сянката на моя приятел, защото това е сянка, доказателство имате, тъй като тя не промълвя нито дума, ще ви кажа, че тази сянка ме умолява да използвам способността на тялото да говори ясно, за да ви кажа: „Прекрасна сянко, този така безплътен благородник Ла Мол е загубил тялото и дъха си поради вашите неумолими очи. Ако бяхте самата вие, щях да кажа на метр Рьоне да ме продъни в някоя сярна яма, вместо да държа такъв език пред дъщерята на крал Анри II, сестрата на крал Шарл IX и съпругата на наварския крал. Но сенките са лишени от каквато и да било земна гордост и не се сърдят, когато ги обичат. Затова помолете своето тяло, господарке, поне малко да обикна душата на бедния Ла Мол, най-изтерзаната душа, душа, измъчена първо от приятелството, което й нанесе три рани с шпага в корема, душа, обжарена от огъня на вашите очи, огън, хиляди пъти по-изтребителен от всички пъклени огньове. Имайте милост към тази бедна душа, обикнете малко това, което някога беше хубавият Ла Мол, и ако сте лишена от глас, направете поне един жест, усмихнете се. Душата на моя приятел е много интелигентна и ще ви разбере. Направете нещо, дявол да го вземе, или ще пронижа с шпагата си Рьоне, за да използува властта си над сенките и да принуди вашата, която вече призова тук, да направи неща, не съвсем прилични за една честна сянка, каквато ми изглеждате.“

При тази заключителна част на речта на Коконас, произнесена пред кралицата в позата на Еней, слизащ в ада, Маргьорит не можа да се въздържи да не избухне в смях и запазвайки мълчанието, което подхожда на една царствена сянка при подобен случай, тя протегна ръка на Коконас.

Той я улови внимателно и извика Ла Мол:

— Сянко на моя приятел, елате тук!

Ла Мол, изненадан и тръпнещ, се подчини.

— Добре — каза Коконас, като го улови за тила, — а сега приближете хубавото си мургаво безплътно лице към бялата безплътна ръка.

И Коконас, превръщайки в дело думите си, доближи изящната ръка до устата на Ла Мол и ги задържа за миг почтително притиснати, без ръката да направи опит да се освободи от този нежен плен. Маргьорит не бе престанала да се усмихва, но херцогиня дьо Невер не се усмихваше, все още тръпнеща от неочакваната поява на двамата благородници. Тя чувстваше как в нея нараства недоволство, как се заражда трескава ревност, защото й се струваше, че Коконас не бива да изоставя собствените си работи заради чуждите.

Ла Мол видя свитите й вежди, зърна заплашителната светкавица в очите й и въпреки опияняващото вълнение, което го съветваше да не мърда от мястото си, той разбра опасността, заплашваща приятеля му, и отгатна какво трябва да направи, за да я отстрани.

Като се изправи и остави ръката на Маргьорит в ръката на Коконас, той улови ръката на херцогиня дьо Невер и коленичи пред нея.

— О, най-прекрасна и най-достойна за обожание между жените — каза той, — говоря за живите жени, а не за сенките (и той усмихнато погледна Маргьорит). Позволете на една душа, освободена от своята земна обвивка, да поправи отсъствието на едно тяло, цялото погълнато от материалния приятелски дълг. Граф дьо Коконас, когото вие виждате, е твърд и смел мъж, с прекрасна плът, но тленна като всяка плът: Omni s caro fenum. Макар че този благородник ми пее от сутрин до вечер най-умолителните литании във ваша чест, макар че вие го видяхте да раздава наляво-надясно най-страшните удари, раздавани някога във Франция, този герой, така красноречив пред една сянка, не се осмелява да говори пред една жена. Затова той се обърна към сянката на кралицата и ме натовари аз да говоря на вашето хубаво тяло, да ви кажа, че той поставя в краката ви своето сърце и своята душа и моли вашите божествени очи да го погледнат милостиво, а вашите розови и горещи пръсти да му дадат поне един знак, вашият тръпнещ, мелодичен глас да му каже тези думи, които човек никога не забравя, ах, ако не искате, той ме помоли за още нещо в случай, че не може да ви умилостиви, да го промуша за втори път с шпагата си, истинска стомана, защото шпагите имат сянка само на слънце. Той не би могъл да живее, ако вие не му позволите да живее изключително за вас.

Коконас бе произнесъл своята реч с жар и патетичност, а Ла Мол вложи в своята молба чувствителност, опияняваща убедителност и нежно смирение.

Очите на Анриет, която изслуша внимателно Ла Мол, докато той говореше, се отвърнаха от него и се спряха на Коконас, за да проверят дали изражението на лицето му е в хармония с любовната реч на неговия приятел. Изглежда, че остана доволна, защото, поруменяла, задъхана, победена, тя каза на Коконас с усмивка, която разкри два реда перли в рамка от корал:

— Вярно ли е?

— Дявол да го вземе! — възкликна Коконас, омагьосан от този поглед, изгарящ от същия огън. — Вярно е. О, да, госпожо, вярно е, кълна се във вашия живот, в моята смърт!

— Елате тогава — каза Анриет, протягайки му ръка с всеотдайност, която издаваше сладострастният й поглед.

Коконас хвърли във въздуха велурената си шапка и с един скок се озова до младата жена, докато Ла Мол, извикан на свой ред с един жест от Маргьорит, смени в любовно па-дьо-катр своя приятел.

В този момент в дъното на стаята се появи Рьоне.

— Тихо — извика той с тон, който угаси целия този пламък, — тихо!

И всички чуха как някой докосна стената, как изскърца в ключалката ключ и някаква врата се раздвижи на пантите си.

— Струва ми се — каза гордо Маргьорит, — че никой няма право да влиза, докато ние сме тук!

— Дори и кралицата-майка ли? — прошепна Рьоне на ухото й.

Маргьорит мигновено се спусна към външната стълба, като увлече със себе си Ла Мол. Анриет и Коконас, полупрегърнати, ги последваха и четиримата отлетяха, както отлитат при първия подозрителен шум прелестните птици, които се милват с човки на някое разцъфнало клонче.