Александър Дюма
Кралица Марго (39)

Глава 39
Планове за отмъщение

Анри се беше възползувал от краткия отдих след разпита, така добре издържан от него, за да изтича при баронеса дьо Сов. Там завари Ортон, напълно възстановен след удара. Но Ортон не можа нищо да му каже, освен че някакви мъже нахлули в апартамента, предводителят им го ударил с дръжката на шпагата и той паднал в несвяст. Никой не обърнал внимание на Ортон. Катерина го видяла припаднал и го помислила за мъртъв.

И тъй като той се свестил в промеждутъка от време от оттеглянето на кралицата-майка до пристигането на гвардейския капитан, натоварен да изчисти мястото, избягал при баронеса дьо Сов.

Анри помоли Шарлот да задържи при себе си младия човек, докато получи известия от дьо Муи, който не можеше да не му пише от мястото, където се бе укрил. Тогава щеше да изпрати Ортон да занесе отговора му и вместо на един щеше да разчита на двама предани нему хора.

След като измисли този план, той се върна в стаята си и умуваше, разхождайки се надлъж и шир из нея, когато вратата изведнъж се отвори и кралят се появи.

— Ваше величество! — извика Анри и се спусна към него.

— Да Анрио, ти си чудесен младеж и аз чувствам, че все повече и повече те обиквам.

— Ваше величество проявява голяма благосклонност към мен.

— Ти имаш само един недостатък, Анрио.

— Какъв? Този, за който ваше величество толкова пъти ме е упреквал, че предпочитам лова с хрътки пред лова със соколи? — запита Анри.

— Не, не, не говоря за това, Анрио, говоря за друг недостатък.

— Нека ваше величество се изясни — каза Анри, който разбра по усмивката на Шарл, че кралят е в добро настроение — и аз ще се опитам да се поправя.

— Ти имаш зорки очи, а не виждаш ясно това, което би трябвало да виждаш.

— Ами — каза Анри, — да не би, без да подозирам, да съм късоглед, ваше величество?

— По-лошо, Анрио, по-лошо, ти си сляп!

— А, така ли — каза беарнецът. — А може би това нещастие ми се случва, когато си затварям очите.

— Да — каза Шарл, — ти си в състояние да постъпиш така. Във всеки случай аз искам да ти отворя очите.

— Господ е казал: „Да бъде светлина“ и стана светлина. Ваше величество е представител на господа на този свят и може да направи на земята това, което господ прави на небето. Слушам.

— Когато Гиз каза вчера, че е срещнал жена ти, придружена от някакъв обожател, ти не пожела да повярваш.

— Ваше величество — каза Анри, — как да повярвам, че вашата сестра може да прояви подобна непредпазливост!

— Когато той ти каза, че жена ти е отишла на улица Клош-Персе, ти пак не пожела да повярваш.

— Как да предположа, ваше величество, че една френска принцеса би могла да излага публично честта си!

— Когато ние обсадихме къщата на улица Клош-Персе и мен ме удариха с една сребърна кана по рамото, на д’Анжу му изляха компот от портокали на главата, а дьо Гиз го цапнаха с парче месо по лицето, ти не видя ли две жени и двама мъже?

— Нищо не съм видял, ваше величество. Спомнете си, че аз разпитвах портиера в този момент.

— Да, но, кълна се в рогата на дявола, аз ги видях!

— Е, ако ваше величество е видял, това е вече друго.

— Аз видях двама мъже и две жени, а сега зная, и в това няма никакво съмнение, че едната от двете жени е била Марго, а един от двамата мъже е бил граф дьо Ла Мол.

— Как така? — възкликна Анри. — Щом господин дьо Ла Мол е бил на улица Клош-Персе, значи, не е бил тук.

— Не — каза Шарл, — той не е бил тук. Но сега не става дума за лицето, което е било тук. За него ще узнаем, когато онзи глупак дьо Морвел бъде в състояние да говори или да пише. Сега въпросът е, че Марго ти изневерява.

— Ами — каза Анри, — не вярвайте на злите езици.

— Като ти казвах, че не само си късоглед, а си сляп, дявол да го вземе, ще повярваш ли най-сетне, вироглавецо? Казвам ти, че Марго ти изневерява и тази вечер ние ще удушим обекта на нейните чувства.

Анри подскочи изненадано и погледна смаян шурея си.

— Ти не си против това, Анри, дълбоко в душата си. Признай! Марго, разбира се, ще се развряка като сто хиляди врани. Бога ми, толкова по-зле. Не искам да те правят нещастен. Че Конде е мамен от херцог д’Анжу пет пари не давам. Конде е мой враг. Но ти, ти си мой брат и дори повече от брат. Ти си мой приятел.

— Но, ваше величество…

— Не искам да те измъчват, не искам да те обиждат. Достатъчно си служил за играчка на тези нехранимайковци, които идват от провинцията, за да събират трохите от нашите трапези и да ухажват жените ни. Те нека си идват или по-скоро нека си отиват, кълна се в рогата на дявола! Изневерили са ти, Анрио. Това може да се случи на всеки. Но ти ще получиш блестящо удовлетворение. И утре всички ще заговорят: „Дявол да го вземе, изглежда, че крал Шарл обича своя брат Анрио, защото тази нощ е накарал Ла Мол да се изплези.“

— Хайде, ваше величество — каза Анри, — наистина ли сте решили това?

— Намислено, решено, постановено. Любовникът няма да има на кого да се оплаче. Ще извършим цялата работа аз, д’Анжу, д’Алансон и Гиз: един крал, двама принцове и един властващ херцог, без да смятам теб.

— Как без да ме смятате?

— Да, и ти ще участваш.

— Аз?

— Да, ти. Промуши този веселяк по кралски, докато ние ще го удушим.

— Ваше величество — каза Анри, — безгранична е вашата добрина. Но откъде знаете това?

— Ех, дяволи рогати, изглежда, че този нахалник се е похвалил. Той я е посещавал ту в Лувъра, ту на Клош-Персе. Съчинявали заедно стихове. Много ми се иска да видя какви стихове пише този дворцов любовник. Пасторали. Разговарят за Бион и Москос^[1]. Редуват Дафнис и Коридон. Вземи остра кама.

— Ваше величество — каза Анри, — като размисли човек…

— Какво?

— Ваше величество ще разбере, че аз не мога да участвам в подобна експедиция. Моето присъствие, струва ми се, ще бъде неприлично. Работата засяга твърде много мен, затова моята намеса ще бъде преценена като жестокост. Ваше величество отмъщава за честта на сестра си на един негодник, който се е похвалил, като е наклеветил моята жена. Нищо по-просто и Маргьорит, за която съм сигурен, че е невинна, няма да бъде опозорена от това. Но ако аз участвам, е вече друго. Моето съдействие превръща един акт на правосъдие в отмъщение. Това вече няма да бъде смъртна присъда, а убийство. Жена ми няма да бъде само наклеветена, а виновна.

— Дявол да го вземе, Анри, златна уста имаш. Казах го преди малко и на майка ми, дяволски умен си!

И Шарл погледна ласкаво зет си, който се поклони в отговор на комплимента.

— Впрочем — добави Шарл — ти си доволен, че ще се отървеш от този обожател, нали?

— Всичко, което прави ваше величество, е правилно — отговори наварският крал.

— Добре, добре. Остави ме аз да оправя твоята работа. Бъди спокоен, ще я свърша не по-зле от теб.

— Разчитам на вас, ваше величество.

— Кажи ми само в колко часа отива той обикновено при жена ти.

— Към девет часа вечерта.

— И кога излиза оттам?

— Преди да отида аз, защото никога не съм го заварвал там.

— Тоест?

— Към единадесет часа.

— Добре. Слез тази вечер в полунощ, всичко ще бъде свършено.

И Шарл, стисна сърдечно ръка на Анри и като повтори още веднъж уверенията си в приятелство, излезе, подсвирквайки си любимата ловджийска мелодия.

— Триста дяволи! — каза беарнецът, проследявайки с поглед Шарл. — Или аз се лъжа сериозно, или цялата тази дяволия изхожда пак от кралицата-майка. Тя наистина се чуди какво да измисли, за да ме скара с жена ми. Такова хубаво семейство!

И Анри се разсмя така, както се смееше само когато никой не можеше да го види и да го чуе.

Към седем часа вечерта същия ден, в който станаха описаните събития, един хубав млад човек, който току-що бе взел банята си, се гласеше пред огледалото в една стая на Лувъра и си тананикаше.

До него спеше или по-скоро се изтягаше на леглото друг млад човек.

Единият беше нашият приятел Ла Мол, с когото толкова се бяха занимавали през деня и щяха да се занимаят още повече, без той да подозира дори това, а другият — приятелят му Коконас.

Действително тази силна буря бе преминала над Ла Мол, без той да чуе тътнежа на гръмотевиците, без да види блясъка на мълниите. След като се прибра в три часа сутринта, той лежа до три часа следобед, полузаспал, полумечтаещ, строейки въздушни кули върху подвижните пясъци, наречени бъдеще. После стана, прекара един час при известните масажисти в банята, отиде да хапне при метр Ла Юриер и като се върна в Лувъра, се зае с тоалета си, преди да направи обичайното си посещение на кралицата.

— Какво казваш? Че си се нахранил? — запита Коконас и се прозя.

— Бога ми, да. И то с голям апетит.

— Защо не ме взе със себе си, егоист такъв?

— Ти спеше толкова дълбоко, че не ми се щеше да те будя. Но какво от това, можеш да вечеряш, вместо да обядваш. И не забравяй да поискаш от метр Ла Юриер от анжуйското винце, което е получил тези дни.

— Хубаво ли е?

— Поискай от него, пък после ще говорим.

— А ти къде отиваш?

— Аз ли? — каза Ла Мол, учуден, че приятелят му изобщо може да задава такъв въпрос. — Как къде? Отивам при кралицата да й поднеса почитанията си.

— Знаеш ли — каза Коконас, — дали да не ида да хапна в къщичката на улица Клош-Персе? Ще изям остатъците от вчера и особено ми се пие онова вино аликанте, което действа така подкрепително.

— Ще бъде непредпазливо, Анибал, приятелю, след случилото се миналата нощ. Пък и нали дадохме дума да не отиваме там сами. Подай ми, ако обичаш, плаща.

— Вярно, бога ми. Бях забравил. Но къде, по дяволите, е плащът ти? А, ето го!

— Ти ми даваш черния, а аз искам вишневия. Кралицата ме предпочита с него.

— Дявол да го вземе! — каза Коконас, като се огледа на всички страни. — Потърси си го сам. Не мога да го намеря.

— Как? — каза Ла Мол. — Не можеш да го намериш ли? Че къде ще е тогава?

— Да не си го продал?

— За какво? Имам още шест екю.

— Тогава вземи моя.

— Ами! Жълт плащ със зелена дреха, наистина ще заприличам на папагал.

— Е, извинявай, много си капризен. Оправяй се сам.

Тъкмо когато Ла Мол беше обърнал всичко надолу с главата и започваше да лее ругатни срещу крадците, пъхнали се чак в Лувъра, един паж на херцог д’Алансон се появи, носейки прословутия вишнев плащ.

— Ах — извика Ла Мол, — ето го най-сетне!

— Вашият плащ, господине — каза пажът. — Негова светлост накара да му го занесат, защото се беше обзаложил за цвета му.

— О — каза Ла Мол, — питах за него, защото излизам, но ако негова светлост желае да го задържи още…

— Не, господин графе, не му трябва вече.

Пажът излезе. Ла Мол закопча плаща си.

— Е, какво реши? — запита той.

— И аз не знам.

— Ще те намеря ли тук тази вечер?

— Как искаш да ти отговоря?

— Не знаеш ли какво ще правиш след два часа?

— Знам чудесно какво ще правя, но не знам какво ще ме накарат да правя.

— Херцогиня дьо Невер ли?

— Не. Херцог д’Алансон.

— Вярно — каза Ла Мол, — забелязвам, че от известно време е много приятелски настроен към теб.

— Така е — каза Коконас.

— Тогава далеч ще стигнеш — засмя се Ла Мол.

— Пфу — отговори Коконас. — Непървороден син!

— О — каза Ла Мол, — той така силно желае да стане първороден, че небето може би ще направи чудо в негова полза. Значи, не знаеш къде ще бъдеш тази вечер?

— Не.

— По дяволите тогава или по-скоро довиждане.

— Този Ла Мол наистина е ужасен — каза Коконас. — Вечно иска да знае къде ще бъде човек, с кого ще бъде. Впрочем струва ми се, че на мен всъщност ми се спи.

И той отново си легна. А Ла Мол полетя към покоите на кралицата. В добре познатия ни коридор срещна херцог д’Алансон.

— А, вие ли сте, господин дьо Ла Мол? — каза херцогът.

— Да, ваша светлост — отговори Ла Мол с почтителен поклон.

— Да не би да излизате от Лувъра?

— Не, ваша светлост, отивам да поднеса почитанията си на нейно величество наварската кралица.

— Към колко часа ще излезете оттам, господин дьо Ла Мол?

— Ваша светлост има някакви заповеди към мене?

— В момента не, но искам да ви говоря тази вечер.

— Към колко часа?

— Между девет и десет.

— Ще се представя в този час на ваша светлост.

— Добре. Разчитам на вас.

Ла Мол се поклони и продължи.

„Този херцог — каза си той — в някои моменти е по-блед и от мъртвец. Странно наистина.“

И той почука на вратата на наварската кралица. Жийон, която сякаш дебнеше идването му, го отведе при Маргьорит.

Тя беше заета с работа, която очевидно я уморяваше. На масата пред нея имаше изписан лист, изпъстрен с поправки, и един том от Изократ. Тя направи знак на Ла Мол, че иска да довърши параграфа и не след дълго хвърли перото и покани младия човек да седне до нея.

Ла Мол сияеше. Никога не беше изглеждал така хубав, така весел.

— Гръцки — извика той, като хвърли поглед към книгата. — Реч на Изократ. Какво ще правите с нея? О, вие пишете нещо на латински! Ad Sarmatice legatos reginoe Margaritoe concio. Да не би да смятате да произнасяте реч на латински пред тези варвари?

— Трябва — отговори Маргьорит, — понеже те не говорят френски.

— Но как ще напишете отговора, преди да знаете какво ще кажат те.

— Някоя по-голяма кокетка от мен щеше да ви заблуди, че импровизира. Но пред вас, мой Хиацинт, аз нямам нужда от такива дребни лъжи. Изпратиха ми предварително приветствието и аз отговарям.

— Значи, пратениците ще дойдат скоро.

— Нещо повече дори. Те са дошли тази сутрин.

— Но никой не знае, нали?

— Те са тук инкогнито. Тържественото посрещане е определено, мисля, за други ден. Впрочем вие ще видите — каза Маргьорит с малко самодоволен вид и не без известен педантизъм, — че речта, която написах тази вечер, ще прозвучи наистина по цицероновски. Но да оставим тези дреболии настрана и да поговорим за това, което ви се е случило.

— На мен?

— Да.

— И какво ми се е случило?

— А, напразно се мъчите да се покажете храбър. Намирам, че малко сте пребледнял.

— Сигурно защото спах много. Признавам се за виновен.

— Хайде, хайде, без самохвалство. Аз знам всичко.

— Имайте добрината да ми кажете и на мен, мое съкровище, защото аз не знам нищо.

— Хайде, отговорете ми откровено. Какво ви пита кралицата-майка?

— Кралицата-майка да ме пита мен? Нима е искала да ми говори?

— Как, не сте ли я виждали?

— Не.

— А крал Шарл?

— Не.

— А наварския крал?

— Не.

— А херцог д’Алансон виждали ли сте го?

— Да, току-що. Срещнах го в коридора.

— И какво ви каза той?

— Че щял да ми даде някакви нареждания между девет и десет часа вечерта.

— И нищо друго?

— Нищо друго.

— Странно.

— Какво странно има в това, кажете ми!

— Че нищо не сте чули.

— Но какво се е случило?

— Случило се е това, че днес през целия ден, нещастнико, вие бяхте надвиснали над пропаст.

— Аз?

— Да, вие.

— По какъв повод?

— Слушайте. Тази нощ дьо Муи е бил изненадан в стаята на наварския крал, когото са искали да арестуват. Той убил трима души и избягал. Единственото нещо, което са видели, е прословутият вишнев плащ.

— Е?

— Този вишнев плащ, който заблуди веднъж мен, е заблудил сега други. Бяхте заподозрян и дори обвинен в това тройно убийство. Тази сутрин искаха да ви задържат, да ви съдят и, кой знае, може би да ви осъдят, защото, за да се спасите, вие нямаше да кажете къде сте били, нали?

— Да кажа къде съм бил? — извика Да Мол. — Да ви опозоря, моя хубава кралице! О, имате право, по-скоро щях да се оставя да ме убият, пеейки, отколкото да допусна вашите хубави очи да пролеят дори една сълза!

— Уви, мой бедни рицарю — каза Маргьорит, — тогава моите хубави очи биха пролели много сълзи!

— Но как утихна тази силна буря?

— Отгатнете.

— Не бих могъл.

— Имаше само един начин да се докаже, че не сте били в стаята на наварския крал.

— Какъв?

— Да се каже къде сте били.

— И?

— И аз казах.

— На кого?

— На майка ми.

— И кралица Катерина…

— Кралица Катерина знае, че вие сте мой любим.

— О, кралице, след това, което сте направили за мен, искайте всичко от своя слуга! О, колко красиво, колко благородно е, Маргьорит, това, което сте направили! Животът ми ви принадлежи.

— Надявам се, защото го изтръгнах от тези, които искаха да го вземат. Сега вие сте спасен.

— И то от вас! — извика младият човек. — От моята обожавана кралица?

В същия миг силен шум ги сепна и двамата. Ла Мол отстъпи, обзет от смътен ужас. Маргьорит извика и впери очи в счупеното стъкло на един прозорец.

Отвън някой бе хвърлил в стаята камък, голям колкото яйце, който още се търкаляше по пода.

Ла Мол видя счупеното стъкло и разбра причината на шума.

— Кой е този безсрамник? — извика той и се спусна към прозореца.

— Почакай — каза Маргьорит, — струва ми се, че към камъка е привързано нещо.

— Да, някакво листче.

Маргьорит се спусна към странния снаряд и отвърза тънкото листче, което, сгънато като тясна панделка, обвиваше камъка.

Това листче беше вързано с връв, провиснала през отвора на счупения прозорец.

Маргьорит разгъна бележката и я прочете.

— Нещастнико! — извика тя и подаде листчето на Ла Мол, блед, прав и неподвижен като статуята на ужаса.

Ла Мол, със сърце свито от болезнено предчувствие, прочете тези думи:

„Чакат господин дьо Ла Мол с дълги шпаги в коридора, който води към покоите на херцог д’Алансон. Може би той ще предпочете да излезе през прозореца и да отиде при господин дьо Муи в Мант.“

— Нима тези шпаги — каза Ла Мол, след като прочете писмото — са по-дълги от моята?

— Не, но те могат да бъдат десет срещу една.

— И кой приятел ни изпраща тази бележка? — запита Ла Мол.

Маргьорит взе листчето от ръцете на младия човек и впи в него горящ поглед.

— Почеркът на наварския крал — каза тя, — щом той предупреждава, значи, съществува реална опасност. Бягайте, Ла Мол, бягайте, аз ви моля!

— И как искате да бягам? — запита Ла Мол.

— През прозореца. Нали споменават прозореца.

— Заповядайте, моя кралице, и аз ще скоча през прозореца, за да ви се подчиня. Ако ще да стана на сто парчета, като падна!

— Чакайте, чакайте — каза Маргьорит, — струва ми се, че на тази връв е завързана тежест.

— Да погледнем — предложи Ла Мол.

И двамата, издърпвайки към себе си предмета, който висеше на връвта, видяха с неизказана радост плетена от конски косми и коприна стълба.

— Ах, вие сте спасен! — извика Маргьорит.

— Това е божие чудо.

— Не, а просто благодеяние от наварския крал.

— Ами ако е капан? — каза Ла Мол. — Ако тази стълба се скъса под краката ми! Ваше величество, нали вие днес сте признали любовта си към мен?

Маргьорит, на която радостта бе възвърнала руменината, отново стана смъртно бледа.

— Имате право — каза тя. — Възможно е.

— Къде отивате? — извика Ла Мол.

— Да се уверя лично дали е истина, че ви чакат в коридора.

— Никога, никога. Та техният гняв да се изсипе върху вас!

— Какво мислите, че могат да сторят те на една френска принцеса? Съпруга и принцеса по рождение, аз съм два пъти неприкосновена.

Кралицата каза тези думи с голямо достойнство, от което Ла Мол разбра, че тя не рискува нищо и той трябва да я остави да действува, както намери за добре.

Маргьорит повери Ла Мол на Жийон, предоставяйки на собствената му съобразителност в зависимост от обстоятелствата да избяга или да дочака завръщането й, и тръгна по коридора, който чрез едно разклонение водеше към библиотеката, както и към няколко приемни. В дъното бяха покоите на краля и на кралицата-майка до малката тайна стълба, която водеше у херцог д’Алансон и у Анри. Макар че беше едва девет часът вечерта, всички свещи бяха изгасени и коридорът с изключение на мъждукащата светлинна, която идваше от разклонението, тънеше в пълен мрак. Наварската кралица тръгна по него с решителна крачка. Но едва бе изминала една трета от коридора, когато дочу тихи гласове, особено тайнствени и зловещи от старанието да бъдат приглушени. Почти веднага обаче шумът секна, сякаш някаква върховна заповед го бе прекъснала, и всичко потъна в мрак, защото светлината, колкото и слаба да беше, бе намалена още.

Маргьорит продължи да върви право към опасността, която, ако съществуваше, я чакаше там. Външно тя беше спокойна, макар че конвулсивно стиснатите й ръце показваха страшно нервно напрежение. Колкото повече се приближаваше, толкова по-дълбока ставаше зловещата тишина и някаква сянка, подобна на ръка, заслоняваше треперливата и несигурна светлинка.

Изведнъж, когато стигна до разклонението на коридора, някакъв мъж пристъпи две крачки напред, разкри сребърния свещник, с който осветяваше, и извика:

— Ето го!

Маргьорит се озова лице срещу лице с брат си Шарл. Зад него стоеше с копринен кордон в ръка херцог д’Алансон, а в дъното сред мрака стояха една до друга още две сенки и от тях се виждаше само отблясъкът на голите шпаги в ръцете им.

С един само поглед Маргьорит обхвана цялата картина. Тя си наложи върховно усилие и отговори, усмихвайки се, на Шарл:

— Искате да кажете: „Ето я!“, нали, ваше величество?

Шарл отстъпи. Другите не помръднаха.

— Ти, Марго! — каза той. — Къде отиваш в този час?

— В този час ли? — каза Маргьорит. — Толкова ли е късно?

— Питам те къде отиваш?

— Да потърся една книга с речите на Цицерон, която, мисля, оставих при майка ни.

— Така, без светлина?

— Мислех, че коридорът е осветен.

— От стаята си ли идваш?

— Да.

— С какво си заета тази вечер?

— Пиша речта си за полските пратеници. Нали утре има съвет и е наредено всеки да представи речта си на ваше величество.

— Някой не ти ли помага?

Маргьорит събра всичките си сили.

— Да, братко — каза тя, — господин дьо Ла Мол. Той е много начетен.

— Толкова начетен — каза херцог д’Алансон, — че го помолих, когато свърши с вас, да дойде да ми даде съвети, понеже аз не съм на такава висота като вас.

— И вие го чакахте? — запита Маргьорит с най-естествен тон.

— Да — отговори припряно д’Алансон.

— В такъв случай — каза Маргьорит — ще ви го изпратя, братко, защото ние вече свършихме.

— А вашата книга? — запита Шарл.

— Ще изпратя Жийон да я вземе. Двамата братя се спогледаха.

— Вървете — каза Шарл, — а ние ще продължим обиколката си.

— Обиколката си ли? — запита Маргьорит. — Какво търсите?

— Червеното човече — каза Шарл. — Не знаете ли, че един червен човек броди из стария Лувър? Брат ми д’Алансон твърди, че го е видял и сега го търсим.

— Добър лов! — каза Маргьорит.

И си тръгна, като погледна зад себе си. Видя на стената на коридора четири сенки, които бяха събрали глави, като че ли се съвещаваха.

За една секунда тя се озова пред вратата на покоите си.

— Отвори, Жийон, отвори!

Жийон бързо отвори.

Маргьорит се спусна в стаята си и завари Ла Мол, който я чакаше спокоен и решителен, но с шпага в ръка.

— Бягайте — извика тя, — бягайте, без да губите нито секунда! Те ви чакат в коридора, за да ви убият.

— Заповядвате ли ми? — запита Ла Мол.

— Да, аз искам това. Ние трябва да се разделим, за да се видим отново.

Докато Маргьорит я нямаше, Ла Мол бе закрепил стълбата за решетката на прозореца. Той прекрачи перваза, но преди да сложи крак на първото стъпало, целуна нежно ръката на кралицата.

— Ако тази стълба е клопка и умра за вас, Маргьорит, не забравяйте обещанието си.

— Това не е обещание, Ла Мол, а клетва. Не се страхувайте от нищо. Сбогом.

И окуражен, Ла Мол се спусна бързо по стълбата.

В същия миг някой почука на вратата.

Маргьорит проследи с поглед Ла Мол в опасния му път и се обърна едва когато се увери, че е докоснал с крака земята.

— Господарке — повтаряше Жийон, — господарке!

— Какво има? — запита Маргьорит.

— Кралят чука на вратата.

— Отворете.

Жийон изпълни заповедта.

Четиримата принцове, очевидно изгубили търпение, застанаха на прага. Шарл влезе.

Маргьорит пристъпи към брат си усмихната. Кралят хвърли бърз поглед наоколо си.

— Кого търсите, братко? — запита Маргьорит.

— Търся — каза Шарл, — търся… дявол да го вземе, търся граф дьо Ла Мол!

— Граф дьо Ла Мол?

— Да. Къде е той?

Маргьорит улови брат си за ръка и го поведе към прозореца.

В същия миг двама мъже на коне се отдалечаваха в галоп към дървената кула. Единият от тях развърза белия си ешарп и го размаха в нощта за сбогом. Тези двама мъже бяха Ла Мол и Ортон.

— Е? — запита кралят. — Какво значи това?

— Това значи — отговори Маргьорит, — че херцог д’Алансон може да прибере кордона в джоба си, а херцозите д’Анжу и дьо Гиз — шпагите в ножниците си, тъй като граф дьо Ла Мол няма да мине тази нощ през коридора.