Александър Дюма
Кралица Марго (9)

Глава 9
Палачите

Коконас не беше избягал, беше отстъпил. Ла Юриер също не беше избягал. Беше се втурнал. Единият беше изчезнал като тигър, другият като вълк.

В резултат на това Ла Юриер вече се намираше на площад Сен-Жермен л’Оксероа, докато Коконас едва излизаше от Лувъра.

Ла Юриер, виждайки се сам със своята аркебуза сред непознати, които тичаха, куршуми, които свистяха, и трупове, които падаха от прозорците, някои цели, други на парчета, започна да се страхува и взе благоразумното решение да се добере до странноприемницата си. Но като излезе на улица Арбр-Сек, през улица Аврон, той попадна на отред швейцарци и лека кавалерия, командвани от Морвел.

— Е! — извика този, който сам си бе дал името кралеубиец. — Приключихте ли вече? Прибирате ли се, кръчмарю? А какво направихте с вашия пиемонтец, да не му се е случило нещастие? Ще бъде жалко, беше така цветущ.

— Не ми се вярва — каза Ла Юриер. — Надявам се, че скоро ще ни настигне.

— Откъде идвате?

— От Лувъра, и трябва да ви кажа, че не ни посрещнаха много любезно.

— Кой?

— Негово височество херцог д’Алансон. Нима той не е от нашите?

— Негово височество херцог д’Алансон не е с никого. Той се интересува само от нещата, които лично го засягат. Предложете му да се отнесе с двамата си по-възрастни братя като с хугеноти, и той ще го направи, стига работата да се извърши, без да се изложи. Вие няма ли да дойдете с тези смели мъже, метр Ла Юриер?

— А къде отиват те?

— Боже мой, на улица Монторгьой. Там живее един мой познат протестантски пастор. Той има жена и шест деца. Тези еретици ужасно се множат. Ще бъде интересно.

— А вие? Къде отивате вие?

— По лична работа.

— Да не би да искате да отидете без мен? — изрече един глас, който накара Морвел да потръпне. — Вие знаете хубавите места и аз искам да дойда с вас.

— А, ето го нашия пиемонтец — каза Морвел.

— Това е господин дьо Коконас — добави Ла Юриер. — Така си и мислех, че сте ме последвали.

— Дявол да го вземе, вие търчите твърде силно, за да ви настигне човек. И после аз малко се отклоних от правата линия, за да хвърля в реката едно отвратително дете, което викаше: „Долу папистите, да живее адмиралът!“ За нещастие мисля, че то знаеше добре да плува. Тези мръсни еретици, ако искаш да ги удавиш, трябва да ги хвърлиш във водата като котките — докато са още слепи.

— А, вие казвате, че идвате от Лувъра. Значи, нашият хугенот се скри там? — запита Морвел.

— Боже мили, да.

— Изпратих му един куршум, когато вдигаше сабята си от земята в двора на адмирала. Но не знам как стана, че не го улучих.

— О, аз — каза Коконас — го улучих. Ударих му един в гърба с моята шпага така, че острието беше цялото в кръв. Впрочем аз го видях, като падна в ръцете на Маргьорит, чаровна жена, дявол да го вземе! Признавам обаче, не би ми било неприятно, ако бях напълно сигурен, че е мъртъв. Този смелчага ми се струва много злопаметен. Способен е да ме мрази цял живот. Но не казахте ли преди малко, че трябва да отидете някъде?

— Искате да дойдете с мен ли?

— Дявол да го вземе, държа да не остана тук. Досега съм убил само трима-четирима, а ако не се движа, рамото ме боли. На път, на път!

— Капитане — каза Морвел на началника на отреда, — дайте ми трима души, а с останалите вървете да си разчистите сметките с вашия пастор.

Трима швейцарци се отделиха и се присъединиха към Морвел. Двата отреда сега вървяха рамо до рамо до края на стръмната улица Тиршап. Там леката кавалерия и швейцарците поеха по улица Тонелри, докато Морвел, Коконас, Ла Юриер и тримата мъже тръгнаха по улица Феронри, после по улица Трус-Ваш и излязоха на улица Сент-Авоа.

— Къде по дяволите ни водите? — запита Коконас, който започна да се отегчава от това дълго безрезултатно ходене.

— Водя ви на славна и в същото време полезна експедиция. След адмирала, след Телини, след хугенотските принцове не бих могъл да ви предложа нищо по-добро. Така че бъдете търпелив, нашата цел е улица Шом и само след миг ние ще бъдем там.

— Кажете ми — порита Коконас, — улица Шом не е ли близо до Тампл?

— Да, защо?

— Защото там живее един стар кредитор на нашето семейство. Някой си Ламбер Меркандон, на когото баща ми ми поръча да върна сто нобли, които нося за тази цел в джоба си.

— Е, добре — каза Морвел, — днес ви се представя прекрасен случай да се разплатите с него.

— Как точно?

— Днес е ден, в който се уреждат стари сметки. Вашият Меркандон не е ли хугенот?

— О — каза Коконас, — разбирам. Сигурно е хугенот.

— Шт, пристигнахме.

— Какъв е този огромен дворец с павилион към улицата?

— Това е дворецът на дьо Гиз.

— Всъщност — каза Коконас — трябваше да дойда дотук. Нали пристигам в Париж на служба при великия Анри. Бога ми, в този квартал е страшно спокойно. Едва долита екот от стрелбата. Човек се чувствува като в провинция. Тук всичко живо спи или, дявол да ме вземе, ако не е така!

Действително дворецът дьо Гиз изглеждаше спокоен както в мирно време. Всички прозорци бяха затворени, светлина проникваше само иззад щорите на централния прозорец на павилиона, който беше привлякъл вниманието на Коконас, когато излязоха на тази улица.

Малко по-нататък от двореца дьо Гиз, на ъгъла на улица Пти-Шантие и улица Катр-Фис, Морвел се спря.

— Ето жилището на човека, когото търсим — каза той.

— Когото вие търсите — забеляза Ла Юриер.

— Щом ме придружавате, значи, ние го търсим.

— Как! Тази къща, която сякаш е потънала в толкова дълбок сън…

— Точно така. Вие, Ла Юриер, ще използвате честната си физиономия, която по погрешка ви е дало небето, и ще почукате на тази къща. Дайте аркебузата си на господин Коконас, той и без това от един час я изпива с очи. Ако ви пуснат да влезете в къщата, ще поискате да говорите с негово благородие дьо Муи.

— Аха — каза Коконас, — разбирам. И вие имате кредитор в квартала Тампл, както изглежда.

— Точно така — продължи Морвел, вие ще се качите, играейки ролята на хугенот, и ще предупредите дьо Муи какво става вън. Той е храбър и ще слезе…

— А като слезе? — запита Ла Юриер.

— Като слезе, ще го помоля да кръстосаме шпагите си.

— Кълна се в душата си, така подобава на истински благородник — каза Коконас. — И аз смятам да постъпя по същия начин с Ламбер Меркандон. Ако той е прекалено стар да приеме, ще поискам да го замести някой от неговите синове или племенници.

Ла Юриер, без да възразява, почука на вратата. Ударите отекнаха в мълчанието на нощта. Вратите на двореца дьо Гиз се отвориха и няколко глави се показаха по прозорците. Тогава разбраха, че в двореца всичко е спокойно, но спокойно като в крепост. Защото беше пълен с войници.

Хората, които се бяха показали, почти веднага се скриха, отгатнали без съмнение какво ще последва.

— Тук ли живее вашият господин дьо Муи? — попита Коконас, посочвайки къщата, на която Ла Юриер продължаваше да чука.

— Не, това е жилището на неговата любовница.

— Дявол да го вземе, голяма услуга му правите. Давате му възможност да развърти шпагата си пред очите на любимата. И така, ние ще бъдем съдиите на дуела. Макар че бих предпочел и аз самият да се бия. Рамото ми пари.

— Ами лицето ви? — запита Морвел. — И то доста е пострадало.

Коконас изръмжа.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Надявам се, че е мъртъв или ще се върна в Лувъра да го довърша!

Ла Юриер продължаваше да чука.

Скоро един прозорец на първия етаж се отвори, на балкона се появи човек с нощна шапчица, по долни дрехи, без оръжие.

— Кой е там? — извика този човек.

Морвел направи знак на своите швейцарци, които се скриха зад един ъгъл, а Коконас се прислони до стената.

— Ах, господин дьо Муи — каза Ла Юриер угоднически, — вие ли сте?

— Да, аз съм. Какво има?

— Наистина е той — потръпна от радост Морвел.

— Хей, господине — продължи Ла Юриер, — нима не знаете какво става? Заклаха негово сиятелство адмирала! Убиват протестантите, нашите братя! Елате да им помогнете, елате!

— Ах — възкликна дьо Муи, — значи, правилно съм подозирал, че се готви нещо за тази нощ! О, не биваше да напускам моите храбри другари. Идвам, приятелю, идвам, чакайте ме!

И без да затваря прозореца, от който долетяха викове на изплашена жена и нежни увещания, господин дьо Муи потърси дрехата, плаща и оръжието си.

— Той слиза, слиза — прошепна Морвел, пребледнял от радост. — Внимание, всички — каза той на швейцарците.

После, измъквайки аркебузата от ръцете на Коконас, духна върху фитила, за да се увери, че е добре запален.

— Дръж, Ла Юриер — каза той на кръчмаря, който беше отстъпил при войниците, — вземи си аркебузата.

— Дявол да го вземе! — извика Коконас. — Ето ти и луната, която се подава иззад облак, за да стане свидетел на тази прекрасна среща. Какво не бих дал Ламбер Меркандон да беше тук, за да стане, секундант на господин дьо Муи.

— Чакайте, чакайте — каза Морвел, — господин дьо Муи сам струва колкото десет души и ние макар че сме шестима, трудно ще се справим с него. Приближете се — каза Морвел, правейки знак на швейцарците да застанат до вратата, за да го пресрещнат, щом се покаже.

— О! — каза Коконас, като гледаше тези приготовления. — Изглежда, че няма да стане, както си мислех.

Вече се чуваше как дьо Муи издърпва лоста. Швейцарците бяха излезли от прикритието си и бяха заели местата си до вратата. Морвел и Ла Юриер се приближиха на пръсти, докато Коконас поради някакъв остатък от благородство не мръдна от мястото си. В това време младата жена, за която никой не се сещаше, се надвеси от балкона и нададе ужасен писък, като видя швейцарците, Морвел и Ла Юриер.

Дьо Муи, който вече беше полуотворил вратата, се спря.

— Върни се, върни се! — извика младата жена. — Долу святкат шпаги, проблясва фитил на аркебуза! Това е клопка!

— О — ядосано каза младият човек, — я да видим какво означава това!

И той затвори вратата, залости я, бутна резето и се качи горе.

Морвел, щом видя, че дьо Муи няма да излезе, смени бойната тактика. Швейцарците отидоха от другата страна на улицата, а Ла Юриер със своята аркебуза зачака неприятеля да се появи на прозореца. Не чака дълго. Дьо Муи се показа, но преди него се показаха два револвера с толкова респектираща дължина, че Ла Юриер, който се прицелваше вече в него, внезапно размисли, че куршумите на хугенота имаха да изминат точно толкова разстояние от балкона до улицата, колкото и неговите от улицата до балкона. „Така че — каза си той — аз може да убия благородника, но и той може да ме убие.“

Понеже в крайна сметка метр Ла Юриер, кръчмар по професия, беше войник само поради създадените обстоятелства, след това размишление той отстъпи и се приюти зад ъгъла на улица Брак, достатъчно отдалечена, за да може оттам без мъчнотии, особено през нощта, да намери точната линия, по която да изпрати куршума си в дьо Муи.

Дьо Муи се огледа наоколо си, подаде се предпазливо като човек, който се готви за дуел, но виждайки че нищо не се случва, извика:

— Значи, така? Изглежда, вие, господин вестоносецо, сте забравили аркебузата си при вратата ми. Ето ме, аз съм тук, какво искате от мен?

„А — каза си Коконас, — ето един храбрец.“

— Е, добре — продължи дьо Муи, — приятели или неприятели, все едно, не виждате ли, че ви чакам?

Ла Юриер не обели нито дума, Морвел не отговори и тримата швейцарци също останаха безмълвни.

Коконас почака един миг, после, като видя, че никой не желае да поддържа разговора, започнат от Ла Юриер и подет от господин дьо Муи, напусна своя пост, пристъпи сред улицата и размахвайки шапка в ръка, каза:

— Господине, ние сме дошли тук не за убийство, както бихте могли да помислите, а за дуел… Аз придружавам един от вашите неприятели, който би искал да се срещне с вас, за да завърши достойно една стара разпра. Дявол да го вземе, излезте напред, господин дьо Морвел, вместо да обръщате гръб — господинът приема.

— Морвел? — извика дьо Муи. — Морвел, убиецът на баща ми! Морвел кралеубиецът! Ах, бога ми, разбира се, приемам!

И прицелвайки се в Морвел, който се готвеше да почука в двореца дьо Гиз, за да потърси подкрепление, той простреля шапката му с един куршум.

При този изстрел, при вика на Морвел, гвардейците, които бяха отвели херцогиня дьо Невер до дома й, излязоха придружени от трима-четирима благородници и пажовете им и се приближиха до къщата на любовницата на младия дьо Муи.

Втори куршум, отправен към отреда, повали войника, който се намираше най-близо до Морвел. Дьо Муи останал без оръжие или най-малкото с безполезно оръжие, защото беше изстрелял всичките куршуми от пистолетите си, а враговете бяха твърде далеч от досега на шпагата му, се прислони зад колоните на балкона.

Междувременно тук-таме започнаха да се отварят и прозорците, на околните къщи и в зависимост от миролюбивото или войнствено настроение на обитателите си се затваряха или по тях щръкнаха мускетони и аркебузи.

— Помощ, мой храбри Меркандон! — извика дьо Муи на един възрастен човек, който се взираше в суматохата от един прозорец срещу двореца дьо Гиз.

— Викате ли, господин дьо Муи? — запита старецът. — Вас ли нападат?

— Мен, вас, всички протестанти. Ето ви доказателство.

Действително в този момент дьо Муи видя как срещу него се насочва аркебузата на Ла Юриер. Той даде изстрел, но младият човек успя да се наведе и куршумът счупи стъклото над главата му.

— Меркандон! — извика Коконас, който беше забравил своя кредитор, увлечен от започващото сражение. Но думите на дьо Муи отново му напомниха за съществуването му. — Меркандон, улица Шом, точно той е. Той живее тук. Това е добре. Ще се бием всеки със своя човек.

И докато хората от двореца дьо Гиз издънваха и чупеха вратите на къщата, в която беше дьо Муи, докато Морвел с факел в ръка се опитваше да я запали и започна ужасна битка срещу някакъв човек, който сам с всеки удар на рапирата си поваляше по един неприятел, Коконас се мъчеше да разбие вратата на Меркандон с едно паве, но това индивидуално нападение не тревожеше стареца и той се целеше и стреляше колкото може по-точно от своя прозорец.

Тогава целият пуст и тъмен квартал се освети като посред бял ден и загъмжа като мравуняк. Защото от двореца Монморанси седем или осем благородници хугеноти с прислугата и приятелите си започнаха страшна стрелба и поддържани от изстрелите от прозорците, накараха хората на Морвел и хората от двореца дьо Гиз да отстъпят, като ги притиснаха до къщата, от която бяха излезли.

Коконас, който още не беше успял да издъни вратата на Меркандон, макар да блъскаше с все сили, беше увлечен от това внезапно отстъпление. С гръб към стената, с извадена шпага, той започна не само да се защищава, но и да атакува с такива страшни викове, че гласът му се носеше над всички. Той се биеше така наляво, и надясно, удряше приятели и врагове и около него се образува празно пространство. Докато рапирата му пробиваше нечии гърди и топлата кръв пръскаше ръцете и лицето му, той, с разширени очи, с отворени ноздри, стиснал зъби, завладяваше изгубения терен и се приближаваше до обсадената къща. Дьо Муи след страшна битка по стълбите и във вестибюла излезе като истински герой от горящата къща. Сред цялата тая битка той не преставаше да вика: „Ела тук, Морвел! Морвел, къде си?“ — ругаейки го с най-обидни епитети. Най-сетне се появи на улицата, поддържайки с ръка любовницата си, полуоблечена и почти припаднала, стиснал кама между зъбите си. Шпагата му, проблясваща от бързото въртене, чертаеше бели и червени кръгове в зависимост от това дали луната посребряваше острието й, или някой факел осветяваше кръвта по нея. Морвел беше избягал. Ла Юриер, отблъснат от дьо Муи към Коконас, който не го позна и го посрещна с острието на шпагата си, молеше за милост на две страни. В този миг Меркандон го забеляза и позна по белия кръст, че е палач. Чу се изстрел, Ла Юриер нададе вик, разпери ръце, изпусна аркебузата си и след като се опита да се добере до стената, за да се опре на нещо, падна по лице на земята.

Дьо Муи се възползува от това, спусна се по улица Паради и изчезна.

Хугенотите оказаха толкова силна съпротива, че отблъснаха хората от двореца дьо Гиз. Те се прибраха вътре и залостиха вратите, от страх да не ги обсадят и да ги изловят в дома им.

Коконас, пиян от кръв и шум, стигнал до тази възбуда, от която особено при пияниците смелостта се превръща в безумие, не беше нито видял, нито чул нещо. Той забеляза само, че в ушите му не звънтеше вече така силно, че ръцете и лицето му малко поизсъхнаха и отпускайки шпагата си, видя падналия по лице човек в локва кръв и горящите къщи около себе си.

Това беше съвсем кратък отдих, защото точно в момента, когато щеше да се приближи до човека, в когото му се стори, че разпозна Ла Юриер, вратата на къщата, която напразно се бе опитвал да разбие с павето, се отвори и старият Меркандон, последван от сина си и от двамата си племенници, се нахвърлиха върху пиемонтеца, който се бе спрял да си поеме дъх.

— Ето го, ето го! — извикаха те в един глас.

Коконас се намираше посред улицата и страхувайки се, че четиримата мъже ще го заобиколят и ще го нападнат едновременно, отскочи гъвкаво като дивите кози, които така често бе преследвал в планините, и се долепи до стената на двореца дьо Гиз. Веднъж подсигурил гърба си от изненади, той зае отбранително положение и стана подигравателен.

— Ехей, дядо Меркандон, не ме ли познавате?

— Ах ти, нещастнико — извика старият хугенот, — напротив, много добре те познавам. Да нападаш мене, приятеля на своя баща!

— И негов кредитор, нали?

— Да, негов кредитор, щом ти сам го казваш.

— Точно така — съгласи се Коконас. — Затова съм тук, да си уредим сметките.

— Хванете го и го вържете — каза старецът на придружаващите го, които, като чуха думите му, се хвърлиха към Коконас.

— Един момент, един момент — каза засмяно Коконас. — За да задържате хората, трябва ви заповед, а вие сте забравили да я поискате от превото.

И при тези думи той кръстоса шпагата си с младежа, който се намираше най-близо до него, и още с първия удар отсече китката му с шпагата си. Нещастникът отстъпи, стенейки.

— Следващият! — извика Коконас.

В същия миг прозорецът, под който Коконас беше се прислонил, скръцна и се отвори. Коконас скочи настрана, страхувайки се, че ще го атакуват оттам, но вместо неприятел, той видя една жена. Вместо смъртоносно оръжие, което се готвеше да отблъсне, един букет падна в краката му.

— Я виж ти! Жена! — каза той.

И поздрави дамата с шпагата, а после се наведе да вдигне букета.

— Пазете се, храбри католико, пазете се! — извика дамата.

Коконас се изправи, но недостатъчно бързо, така че камата на втория племенник разцепи плаща му и докосна другото му рамо.

Дамата нададе пронизителен вик.

Коконас й благодари, успокои я пак, вдигайки наново шпагата си, и се хвърли към втория племенник, който също го атакува, но при второто нападение задният му крак се подхлъзна в кръвта. Коконас се хвърли върху него, бръз като тигър, и прониза гърдите му с шпагата си.

— Браво, браво, храбри рицарю! — извика дамата от двореца дьо Гиз. — Браво, ще ви изпратя подкрепа!

— Не се безпокойте, госпожо — каза Коконас. — Погледайте само до края, ако битката ви интересува, и ще видите как граф Анибал дьо Коконас подрежда хугенотите.

В този момент синът на стария Меркандон стреля почти в упор срещу Коконас, който падна на колене.

Дамата от прозореца нададе вик, но Коконас се изправи. Той беше коленичил само за да избегне куршума, който проби стената на две стъпки от красивата зрителка.

Почти в същото време от прозореца на жилището на Меркандон се чу бесен вик и една старица, като позна по кръста и белия ешарп, че Коконас е католик, го замери със саксия, която го удари над коляното.

— Добре — каза Коконас, — едната ми хвърля цветя, другата саксии. Ако продължава така, ще унищожат къщите.

— Благодаря, майко, благодаря! — извика младият човек.

— Ха така, жено, ха така! — извика старият Меркандон. — Но внимавай да не удариш нас.

— Почакайте, господин дьо Коконас, почакайте — извика младата дама от двореца дьо Гиз, — ще заповядам да стрелят от прозорците.

— Аха, та това е истински женски ад, в който едните са за мене, а другите против мене — каза Коконас. — Дявол да го вземе, време е да приключваме!

Сцената действително много се беше изменила и явно вървеше към своята развръзка. Срещу Коконас, ранен наистина, но в цялата сила на своите двадесет и четири години, свикнал с оръжието и по-скоро раздразнен, отколкото изтощен от трите или четирите драскотини, които бе получил, бяха останали само Меркандон и синът му: Меркандон, старец на шестдесет-седемдесет години, и синът му, шестнадесет-осемнадесетгодишен юноша. Момчето, бледо, русо и крехко, беше захвърлило своя празен пистолет, станал вече безполезен, и размахваше треперещо шпага, наполовина по-къса от шпагата на пиемонтеца. Бащата, въоръжен само с кама и празна аркебуза, викаше за помощ. Една стара жена на прозореца отсреща, майката на момчето, държеше в ръка парче мрамор и се готвеше да го хвърли. Накрая Коконас, възбуден до последна степен, от една страна, от заплахите и, от друга, от насърченията, горд със своята двойна победа, опиянен от барут и кръв, осветен от отблясъците на къщата в пламъци, екзалтиран от мисълта, че се бие пред очите на една жена, чиято красота му се бе сторила така дивна, както рангът й изглеждаше безспорен, Коконас като последния Хораций почувствува как силите му се удвояват и като видя, че момчето се колебае, той се спусна към него и кръстоса с късата му шпага своята страшна окървавена рапира. Два удара бяха достатъчни, за да я избие от ръцете му. Тогава Меркандон се опита да отблъсне Коконас, така че камъните от прозореца да го улучат, но Коконас, за да парализира двойната атака на стария Меркандон, който се опитваше да го прониже с камата си, и на майката на момчето, която се опитваше да разбие главата му с камък, улови внезапно своя враг през кръста, държейки го пред себе си срещу всички удари като щит и задушавайки го в своите херкулесовски обятия.

— Помощ, помощ! — викаше момчето. — Смачка ми гръдния кош! Помощ, помощ!

И гласът му започна да се губи в глухо, задъхано хриптене.

Тогава Меркандон престана да заплашва, а започна да умолява.

— Милост, милост, господин дьо Коконас, милост! Той е единственото ни дете!

— Моят син, моят син — извика майката, — надеждата на нашата старост! Не го убивайте, господине, не го убивайте!

— Ах, така ли? — избухна в смях Коконас. — Да не го убивам? А какво искаше той да ми направи с шпагата и револвера си?

— Господине — продължи Меркандон, като кършеше ръце, — у мен е полицата, подписана от баща ви, ще ви я върна. Имам десет хиляди златни екю, ще ви ги дам. Семейните скъпоценности, и те са ваши. Само не го убивайте, не го убивайте!

— Аз пък имам моята любов — каза полугласно жената от двореца дьо Гиз — и ви я обещавам.

Коконас размисли за секунда и внезапно запита момчето:

— Хугенот ли сте?

— Да — прошепна юношата.

— В такъв случай той трябва да умре — каза Коконас, като смръщи вежди и доближи до гърдите на своя враг острата стоманена рапира.

— Да умре? — извика старецът. — Горкото ми дете, да умре!

И един толкова болезнен и пронизителен майчин вик се разнесе, че разколеба за миг свирепата решителност на пиемонтеца.

— О, херцогиньо — извика бащата, обръщайки се към жената от двореца дьо Гиз. — Застъпете се за нас и всяка сутрин и всяка вечер ще споменавам името ви в молитвите си!

— Тогава нека се покръсти — каза дамата от двореца дьо Гиз.

— Аз съм протестантин — каза момчето.

— Умри тогава — каза Коконас, вдигайки рапирата си, — умри, щом не искаш живота, който ти предлага тази красива уста!

Меркандон и жена му видяха как страшното острие проблесна като мълния над главата на техния син.

— Сине мой, Оливие! — изпищя майката. — Отречи се, отречи се!

— Отречи се, скъпо дете! — извика и Меркандон и се хвърли в краката на Коконас. — Не ни оставяй самотни на земята!

— Отречете се тогава всички заедно! — извика Коконас. — За едно „Credo“ три души и един живот!

— Съгласен съм — каза младежът.

— И ние сме съгласни — извикаха Меркандон и жена му.

— На колене! — заповяда Коконас. — И нека синът ти повтаря дума по дума молитвата след мен.

Бащата пръв се подчини.

— Готов съм — каза младежът и на свой ред коленичи.

Коконас започна тогава да изговаря на латински думите на молитвата. Но дали случайно, или преднамерено, младият Оливие беше коленичил близо до мястото, където бе изпуснал шпагата си. Като видя оръжието така близо до ръката си, той, без да спре да повтаря думите след Коконас, протегна ръка да го вземе. Коконас забеляза това движение, макар и да се преструваше, че не вижда нищо. Но точно когато юношата докосваше с върха на сгърчените си пръсти дръжката на оръжието, той се хвърли върху него, събори го, изрева:

— Ах, предател! — И заби рапирата си в гърдите му.

Младежът нададе вик, надигна се конвулсивно и падна, мъртъв…

— О, палач! — изрева Меркандон. — Ти ни избиваш, за да откраднеш стоте златни нобли, които ни дължиш.

— Бога ми, нищо подобно! — каза Коконас. — И ето ти доказателството.

Изричайки тези думи, той хвърли в краката на стареца кесията, която баща му беше дал, преди да замине, за да плати дълга му на неговия кредитор.

— Ето ти доказателството — продължи той, — ето ви парите.

— А на теб, ето ти смъртта! — извика майката от прозореца.

— Пазете се, господин дьо Коконас, пазете се! — предупреди го дамата от двореца дьо Гиз.

Но преди Коконас да успее да обърне глава, за да се отзове на това предупреждение или да се предпази от заплахата, тежък предмет разцепи въздуха със свистене и се стовари върху шапката на пиемонтеца, счупи рапирата в ръката му и го повали изненадан, замаян, пребит на паважа, без да чуе двата вика на радост и отчаяние, които се разнесоха отдясно и отляво.

Меркандон се спусна веднага с кама в ръка над падналия в безсъзнание Коконас, но точно в този миг вратата на двореца дьо Гиз се отвори и старецът, като видя блесналите копия и шпаги, избяга. Докато жената, която той бе нарекъл херцогиня, злокобно красива под отблясъците на пожара, искряща от скъпоценности и диаманти, се наведе от прозореца и извика, като сочеше Коконас:

— Там, там, точно срещу мен, един благородник с червен плащ. Този, да, да, този!…