Александър Дюма
Кралица Марго (15)

Глава 15
Което жената желае, и бог го желае

Маргьорит не се беше излъгала. Гневът, натрупан дълбоко в сърцето на Катерина от тази комедия, чиято завръзка тя беше видяла, без да промени нещо в развръзката, трябваше да се излее върху някого. Вместо да се върне в покоите си, кралицата-майка се изкачи право при своята придворна дама.

Баронеса дьо Сов очакваше две посещения: надяваше се Анри да дойде и се страхуваше от посещението на кралицата-майка. В леглото, полуоблечена, докато Дариол пазеше в преддверието, тя чу да се завърта ключа в ключалката, после бавни стъпки, които биха й се сторили тежки, ако не бяха заглушени от дебелия килим. Това не бяха леките забързани стъпки на Анри. Тя се усъмни, че са попречили на Дариол да я предизвести и облегната на ръката си, цяла слух и зрение, чакаше.

Завесата се вдигна и младата жена, тръпнеща, видя пред себе си Катерина Медичи.

Катерина изглеждаше спокойна, но баронеса дьо Сов, свикнала да я изучава от две години, долови мрачните мисли и може би жестоките планове за отмъщение, които криеше това привидно спокойствие.

Забелязвайки я, тя понечи да скочи от леглото си, но Катерина й направи знак да не става и бедната Шарлот остана прикована на мястото си, като събра всичките си душевни сили, за да пресрещне надвисналата в тишината буря.

— Предадохте ли ключа на наварския крал? — запита Катерина, без гласът й да изглежда променен.

Само устните й, докато произнасяше тези думи, ставаха все по-бледи.

— Да, ваше величество — отговори Шарлот, мъчейки се напразно да придаде на гласа си същата увереност.

— А видяхте ли го?

— Кого?

— Наварския крал.

— Не, ваше величество, но го чакам. И дори си помислих, като чух ключа в ключалката, че е той.

При този отговор, с който баронеса дьо Сов проявяваше или съвършена доверчивост, или крайно притворство, Катерина неволно потръпна леко. Тя сви конвулсивно пълните си къси пръсти.

— Но ти знаеше много добре — каза тя със своята злобна усмивка, — знаеше много добре, Карлота, че наварският крал няма да дойде тази нощ.

— Аз ли, ваше величество, съм знаела това? — с напълно сполучливо престорена изненада възкликна тя.

— Да, ти си знаела.

— Ако той не дойде — каза младата жена, трепереща само при тази мисъл, — значи, е мъртъв!

Шарлот имаше смелост да лъже така, защото беше сигурна, че я чака страшно отмъщение, ако нейната малка измяна бъде открита.

— А ти не писа ли на наварския крал, Carlotta mia? — запита Катерина все със същата безмълвна и жестока усмивка.

— Не, ваше величество — отговори Шарлот възхитително наивно, — струва ми се, че ваше величество не ми поръча това.

Кратко мълчание, в което Катерина изгледа баронеса дьо Сов, както змията гледа птичка, която иска да омагьоса.

— Ти се мислиш за хубава? — запита най-сетне Катерина. — Мислиш се за ловка, нали?

— Не, ваше величество — отговори Шарлот. — Зная само, че вие винаги сте били към мен страшно снизходителна, когато е ставало дума за моята хубост и ловкост.

— Е, добре — каза Катерина възбудено, — ти си се лъгала, ако си вярвала това, и аз съм те лъгала, ако съм ти го казвала. Ти си глупачка и грозница в сравнение с моята дъщеря Марго.

— О, ваше величество, това е така — каза Шарлот — и аз няма да се опитам да го отричам, особено пред вас.

— Затова — продължи Катерина — наварският крал предпочита моята дъщеря много повече, а струва ми се, че ти не искаше това, нито пък така се бяхме условили.

— Уви, ваше величество — избухна този път в ридания Шарлот, без да има нужда да се насилва особено, — ако е така, аз съм много нещастна.

— Така е — каза Катерина, забивайки като двоен кинжал двойния лъч на очите си в сърцето на баронеса дьо Сов.

— Но защо мислите така? — запита Шарлот.

— Слез долу при наварската кралица, pazza^[1], и там ще завариш своя любовник.

— О! — възкликна баронеса дьо Сов.

Катерина сви рамене.

— Да не би случайно да ревнуваш? — запита кралицата-майка.

— Аз ли? — възкликна баронеса дьо Сов, събирайки всичката си сила, готова да я напусне.

— Да, ти. Любопитна бих била да видя как ревнува една французойка.

— Но — каза баронеса дьо Сов — как ваше величество иска да ревнувам освен от честолюбие. Аз не обичам наварския крал, а само услужвам на ваше величество.

Катерина я изгледа за миг със замислени очи.

— Това, което ми казваш, може и да е вярно в края на краищата — измърмори тя.

— Ваше величество чете в моето сърце.

— И това сърце съвсем предано ли ми е?

— Заповядайте, ваше величество, и сама ще се уверите.

— Е, добре. Понеже си готова да се пожертвуваш за мен, Карлота, аз искам ти да продължаваш да бъдеш влюбена в наварския крал и главно ревнива, ревнива като италианка.

— Но, ваше величество — запита Шарлот, — как точно ревнуват италианките?

— Аз ще те науча — каза Катерина.

И след като поклати два-три пъти глава, тя излезе безшумно и бавно, както беше дошла.

Шарлот, разтревожена от прозорливия поглед на тези очи, разширени като очите на котка или пантера, но въпреки това дълбоки, я остави да си отиде, без да каже нито дума, сдържайки дъха си, и задиша свободно едва когато вратата се затвори зад господарката й и Дариол дойде да й каже, че страшното видение действително е изчезнало.

— Дариол — каза тя, — сложи едно кресло до леглото ми и прекарай нощта в него. Моля те, защото не смея да остана сама.

Дариол изпълни заповедта, но въпреки присъствието на камериерката си, която остана до нея, въпреки светлината на лампата, която й заповяда да остави запалена за по-голяма сигурност, баронеса дьо Сов заспа чак сутринта, защото в ушите й още звучеше металическият глас на Катерина.

Макар че заспа чак в зори, Маргьорит се събуди при първите звуци на тръбите, при първия лай на кучетата. Тя стана веднага и се облече толкова небрежно, че едва ли не изглеждаше претенциозно. Тогава извика придворните, пусна в преддверието благородниците на служба при наварския крал, после отвори вратата, зад която криеше Анри и Ла Мол, каза с поглед нежно добро утро на младежа и извика мъжа си.

— Хайде, ваше величество, не е достатъчно, че накарахме нейно величество майка ми да повярва в това, което не е, необходимо е също така да убедите целия ваш антураж за пълното разбирателство, което цари между нас. Но успокойте се — прибави тя усмихнато — и запомнете добре думите ми, които обстоятелствата правят почти тържествени. Днес за последен път подлагам ваше величество на това жестоко изпитание.

Наварският крал се усмихна и заповяда да въведат придворните. Точно когато го поздравяваха, той се престори, че изведнъж забелязва плаща си върху леглото на кралицата. Извини им се, че ги посреща така, взе плаща от ръцете на поруменялата Маргьорит и го закопча на рамото си. После, обръщайки се към тях, ги попита за новини от града и от двора.

Маргьорит наблюдаваше с крайчеца на окото лекото учудване, което се изписа по лицата на придворните от близостта между наварските владетели, когато един прислужник влезе, последван от трима-четирима благородници и съобщи за херцог д’Алансон.

За да го накара да дойде, Жийон му каза само, че кралят е прекарал нощта при жена си.

Франсоа влезе така бързо, че едва не събори тези, които го предшестваха. Първият поглед бе за Анри. Маргьорит бе удостоена едва с втория.

Анри му заговори с церемониален поклон. Маргьорит придаде на лицето си израз на най-съвършено душевно спокойствие.

С още един невъзмутим изпитателен поглед херцогът обхвана цялата стая, видя разхвърляното легло, двойната възглавница и шапката на краля, оставена на един стол. Той пребледня, но веднага се овладя и каза:

— Братко Анри, ще дойдете ли да играете тази сутрин с краля?

— Кралят ли ми прави тази чест — запита Анри, — или това е само внимание от ваша страна?

— Не, кралят не е казвал нищо — отвърна херцогът, малко смутен. — Но нали обикновено играете с него?

Анри се усмихна, защото от последната игра с краля бяха станали толкова сериозни събития, че нямаше да е чудно, ако Шарл IX е сменил своите партньори.

— Ще отида, братко — каза Анри усмихнато.

— Идете — каза херцогът.

— И вие ли си отивате? — запита Маргьорит.

— Да, сестро.

— Много ли бързате?

— Много.

— А ако ви помоля да ми отделите няколко минути?

Подобна молба, изречена от Маргьорит, беше толкова рядко явление, че херцогът я изгледа, почервенявайки и побледнявайки едно след друго.

„Какво ли ще му каже?“ — помисли Анри, не по-малко изненадан от херцог д’Алансон.

Маргьорит, сякаш отгатнала мислите на своя съпруг, се обърна към него:

— Ваше величество — каза тя с очарователна усмивка, — можете да отидете при краля, ако ви е приятно, защото тайната, която искам да разкрия на моя брат, вече ви е известна. Понеже вие почти ми отказахте, не бих желала да уморявам ваше величество още веднъж, повтаряйки пред него молбата, която като че ли не му беше приятна.

— За какво става дума? — запита Франсоа, гледайки учудено и двамата.

— Аха — каза Анри, почервенял от яд, — сетих се какво искате да кажете, кралице. Всъщност съжалявам, че нямам повече свобода. Но ако не можах да предложа на господин дьо Ла Мол гостоприемство, което да го осигури, то мога да препоръчам след вас на моя брат херцог д’Алансон лицето, за което вие се интересувате. Може би дори — прибави той, за да придаде по-голяма тежест на думите си, които сме подчертали, — може би дори брат ми ще измисли нещо, което ще ви позволи да запазите господин дьо Ла Мол… тук… близо до себе си… което ще бъде най-хубавото разрешение, нали, кралице?

„Чудесно, чудесно — помисли си Маргьорит, — те двамата заедно ще направят това, което нито единият, нито другият би направил сам.“

И тя отвори вратата на будоара и покани ранения да излезе, като подхвърли на Анри:

— Вие, ваше величество, ще обясните на брат ми защо толкова се интересуваме от господин дьо Ла Мол.

Анри, хванат натясно, разказа с две думи на херцог д’Алансон, наполовина протестантин от дух на противоречие, подобно на Анри, наполовина католик от благоразумие, как дьо Ла Мол пристигнал в Париж и как бил ранен, когато идвал да му донесе едно писмо от господин д’Ориак.

Когато херцогът се обърна, Ла Мол, излязъл от будоара, стоеше прав пред него.

Франсоа, като го видя така красив и така блед, следователно двойно по-привлекателен, почувствува дълбоко в душата си нов страх. И с ревността, и с честолюбието си той бе в плен на Маргьорит.

— Братко — каза тя, — този млад благородник, аз отговарям за него, ще бъде полезен на човека, който съумее да го използува. Ако вие го приемете при себе си, той ще намери във вас могъщ господар, а вие в негово лице предан служител. В тези времена трябва да си заобиколен с верни хора, братко, особено — добави тя, като сниши глас, така че само херцог д’Алансон да я чуе — когато си амбициозен и имаш нещастието да бъдеш само трети френски принц.

Тя постави пръст на устните си, за да покаже на Франсоа, че с тези няколко откровени думи не му бе разкрила цялата си мисъл.

— Освен това — добави тя — вие може би ще сметнете, противно на Анри, че съвсем не е прилично този млад човек да живее близо до моите покои.

— Сестро — каза живо Франсоа, — господин дьо Ла Мол, ако му е удобно, може да бъде настанен само след половин час в апартамента ми, където, мисля, няма да има от какво да се страхува. Ако той ме обича и аз ще го обичам.

Франсоа лъжеше, защото дълбоко в сърцето си той вече ненавиждаше Ла Мол.

„Добре, добре… значи, не съм се излъгала — прошепна на себе си Маргьорит, която видя как наварският крал смръщи вежди. — Ах, за да ви водя единия и другия, трябва да ви водя единия чрез другия. — После, допълвайки мисълта си, каза: — Хайде, хайде, Маргьорит, много добре, би казала Анриет.“

Действително след половин час Ла Мол, сериозно поучен от Маргьорит, целуна крайчеца на роклята й и се изкачи доста пъргаво за ранен по стълбата, водеща към апартамента на херцог д’Алансон.

Два-три дни изтекоха, през които доброто разбирателство между Анри и жена му като че ли все повече укрепна. Анри не бе приел публично католицизма, но се беше отказал от протестантството пред кралския духовник и присъстваше на всички утринни богослужения в Лувъра. Вечер той се запътваше демонстративно към покоите на жена си, влизаше през главния вход, разменяше няколко думи с нея, излизаше през малката тайна вратичка и се изкачваше при баронеса дьо Сов, която не бе пропуснала да го уведоми за посещението на Катерина и за безспорната опасност, която го заплашваше. Анри, осведомяван от две страни, удвояваше недоверието си към кралицата-майка, още повече, че лицето на Катерина неусетно започваше да се разведрява. Анри долови дори една сутрин по бледите й устни благосклонна усмивка. Този ден след много душевни терзания той едва се реши да хапне няколко яйца, които си свари сам. И пи само вода, след като я наляха от Сена пред него.

Убийствата продължаваха, обаче започваха да стихват вече. Бяха избили толкова хугеноти, че числото им съвсем намаля. По-голямата част бяха мъртви, мнозина бяха избягали, а някои още се криеха.

От време на време силна врява се надигаше в различни части на града. Това ставаше, когато намираха някой хугенот. Екзекуцията се извършваше повече или по-малко публично в зависимост от това дали нещастникът беше притиснат на някое място без изход, или можеше да избяга. Във втория случай радост заливаше квартала, където ставаше произшествието. Защото, вместо да се успокоят след изтребването на техните неприятели, католиците ставаха все по-жестоки и по-жестоки. И колкото по-малко жертви оставаха, толкова по-голямо настървение проявяваха те към тези нещастници.

Шарл IX много се беше пристрастил към лова на хугеноти. Когато не можеше да продължи самият той, наслаждаваше се от лова на другите. Един ден, връщайки се от игра на топка, която заедно с лова беше любимото му удоволствие, той влезе при майка си с радостно лице, последван от придворните си.

— Майко — каза той и целуна флорентинката, която, като забеляза доброто му настроение, се опита да отгатне причината. — Майко, нося ви добра новина. Смърт на всички дяволи, сега ще ви кажа нещо. Знаете ли, че знаменитият труп на негово сиятелство адмирала, който смятахме за загубен, се намери?

— Така ли? — възкликна Катерина.

— Боже мой, да! И вие като мен си бяхте помислили, че кучетата са се угощавали с него, нали, майко? Нищо подобно, моят народ, моят скъп народ, моят славен народ, е измислил нещо много по-умно: обесил е адмирала на кука в Монфокон.

Отгоре надолу Гаспар повалиха, отдолу нагоре след туй го качиха.

— Е, и? — каза Катерина.

— И, скъпа майко — продължи Шарл IX, — много ми се иска да го видя, след като узнах, че е мъртъв, милият човек. Времето е хубаво, всичко ми се струва, че цъфти днес, въздухът е пълен с живот и ухания. Аз се чувствувам по-добре от когато и да било. Ако искате, майко, да отидем на коне до Монфокон.

— Бих, отишла с удоволствие, синко — каза Катерина, — ако не бях си уредила среща, която не искам да пропусна. Освен това на посещение на такъв забележителен човек като негово сиятелство адмирала трябва да поканим целия двор. Това ще бъде случай за тези, които умеят да наблюдават, да направят интересни наблюдения. Ще видим кой ще дойде и кой ще остане.

— Бога ми, имате право, майко, по-добре да отложим за утре. И така, пратете вие вашите покани и аз моите или по-добре да не каним никого. Ще съобщим само, че отиваме там. Така всеки ще бъде свободен да дойде или да не дойде. Сбогом, майко, ще отида да посвиря с ловджийския си рог.

— Вие се изтощавате, Шарл. Амброаз Паре ви го казва непрекъснато и има право. Това занятие е твърде тежко за вас.

— Ами, ами — каза Шарл. — Защо не можех да съм сигурен, че ще умра от това. Бих заровил всичко живо тук, дори Анрио, който един ден трябва да ни наследи всички, както ни уверява Нострадамус.

Катерина смръщи вежди.

— Синко, пазете се главно от неща, които изглеждат невъзможни. А междувременно грижете се за здравето си.

— Ще изсвиря само две-три мелодии, за да развеселя кучетата си, които се отегчават до смърт, горките животинки. Трябваше да ги насъскам на хугенотско месо. Това би ги забавлявало.

И Шарл IX излезе от покоите на майка си, влезе в оръжейната, откачи от стената един рог и засвири толкова силно, че би направил чест дори на самия Ролан. Необяснимо беше как от това слабо и болнаво тяло и от тези бледи устни излиза такъв мощен дъх.

Катерина действително чакаше някого, както бе казала на своя син.

Само миг след като той излезе, една от придворните й пошушна нещо. Кралицата се усмихна, стана, поздрави всички, които бяха около нея, и последва придворната дама.

Флорентинецът Рьоне, с когото наварският крал същата вечер преди Вартоломеевата нощ бе разговарял така дипломатично, току-що бе влязъл в молитвената й.

— Ах, вие ли сте, Рьоне? — каза Катерина. — Очаквах ви с нетърпение.

Рьоне се поклони.

— Получихте ли вчера бележката, която ви изпратих?

— Имах тази чест.

— Направихте ли отново, както ви бях поръчала, този хороскоп, съставен от Роджиери, който така хубаво съвпада с предсказанията на Нострадамус, уверяващ, че и тримата ми синове ще бъдат крале? От няколко дни нещата се измениха, Рьоне, и аз си помислих, че може би съдбата е станала по-благосклонна.

— Ваше величество — отговори Рьоне, поклащайки глава, — вие знаете, че събитията не могат да изменят съдбата. Напротив, съдбата ръководи събитията.

— Но вие все пак повторихте жертвоприношението, нали?

— Да, ваше величество — отговори Рьоне, — защото мой пръв дълг е да ви се подчинявам.

— Е, добре, какъв е резултатът?

— Все същият, ваше величество.

— Какво? Значи, черното агне пак изблея три пъти?

— Да, ваше величество.

— Знак, че ще има три жестоки смъртни случая в моето семейство — прошепна Катерина.

— Уви.

— А после?

— После, ваше величество, във вътрешностите му, както и в предишните два случая пак имаше това странно разместване на черния дроб, което бяхме вече забелязали — черният дроб беше обърнат наопаки.

— Промяна на династията! Вечно, вечно, вечно! — простена Катерина. — Трябва да се борим, Рьоне.

Рьоне поклати глава:

— Аз вече обясних на ваше величество, че съдбата ръководи.

— Така ли мислиш? — запита Катерина.

— Да, ваше величество.

— А спомняш ли си хороскопа на Жан д’Албре?

— Да, ваше величество.

— Повтори ми го накратко, защото съм го забравила.

— Vives honorata, morieris reformidata regina amplificabere — каза Рьоне.

— Което, струва ми се, ще рече: „Ще живееш тачена“, а на нея й липсваше и най-необходимото дори, горката жена! „Ще умреш всяваща страх“, а ние се подигравахме с нея. „Ще бъдеш по-велика, отколкото си била като кралица“, а ето че тя умря и величието й почива в гроб, над който ние забравихме да сложим дори името й.

— Ваше величество тълкува лошо думите: vives honorata. Наварската кралица живя действително тачена, защото се радваше, докато живя, на обичта на децата си и на уважението на привържениците си. Обич и уважение, толкова по-чистосърдечни, защото беше бедна.

— Да — каза Катерина, — приемам това възражение, за „ти ще живееш тачена“. Но „morieris reformidata“, как ще го обясните?

— Как ще го обясня ли? Нищо по-лесно от това: „Ще умреш, всяваща страх“.

— Е, добре, нима умря всяваща страх?

— Разбира се, ваше величество, тя нямаше да умре, ако не всяваше страх у ваше величество. След това, „като кралица ще израснеш“ или „ще бъдеш по-велика, отколкото си била като кралица“ е също вярно, ваше величество, защото в замяна на тленната корона, тя може би сега като кралица и мъченица е получила небесна корона и освен това кой знае още какво бъдеще очаква нейните потомци на земята.

Катерина беше необикновено суеверна. Тя се изплаши може би повече от хладнокръвието на Рьоне, отколкото от вечно повтарящите се предсказания. И тъй като за нея едно затруднение винаги беше причина да премине смело към действие, тя без всякакъв друг преход освен негласната работа на мисълта си каза рязко на Рьоне:

— Пристигнаха ли парфюмите от Италия?

— Да, ваше величество.

— Изпратете ми едно ковчеже от всички видове.

— От кои?

— От последните, тези…

Катерина не довърши.

— От тези, които особено много обичаше наварската кралица? — допълни Рьоне.

— Точно така.

— Не е необходимо да ги приготвям, нали, господарке? Защото ваше величество понастоящем е така веща, както и аз.

— Мислиш ли? — запита Катерина. — Вярно, че те действуват.

— Ваше величество има ли още нещо да ми заповяда? — запита парфюмеристът.

— Не — замислено отговори Катерина. — Струва ми се, не. Ако има нещо ново в жертвоприношенията, съобщете ми. Впрочем да оставим агнетата и да опитаме с кокошки.

— Уви, господарке, страхувам се, че дори и да изменим жертвените животни, едва ли ще изменим предсказанията.

— Направи това, което ти поръчах.

Рьоне се поклони и излезе.

Катерина остана за миг замислена, после стана и влезе в спалнята си, където я чакаха придворните дами; тя им съобщи, че на другия ден ще отидат в Монфокон.

Вестта за тази разходка беше през цялата вечер предмет на разговори в двореца и на слухове в града. Дамите приготвиха най-елегантните си тоалети, благородниците парадните си оръжия и коне. Търговците затвориха магазинчетата и ателиетата си, а безделниците убиха тук-таме още някои хугеноти, оцелели като че ли специално за този случай, за да правят компания на трупа на адмирала.

През цялата вечер до късно през нощта се вдигаше страшна врява.

Ла Мол бе прекарал най-тъжния ден на света след три-четири също тъй тъжни дни.

Херцог д’Алансон, за да изпълни желанието на Маргьорит, го бе настанил при себе си, но оттогава той не бе я виждал и се чувствуваше като бедно изоставено дете, лишено от нежните, сърдечни и очарователни грижи на двете жени, споменът за едната от които непрекъснато го измъчваше. Беше получил новини за нея от хирурга Амброаз Паре, когото тя му бе изпратила. Но тези новини, донесени от петдесетгодишен мъж, който не знаеше или се преструваше, че не знае какъв интерес представляват за Ла Мол и най-малките подробности, отнасящи се до Маргьорит, бяха доста непълни и съвсем недостатъчни. Вярно, че Жийон бе дошла един път по свой почин, разбира се, да научи как е раненият. Това посещение му бе подействало като слънчев лъч в тъмница и Ла Мол бе останал заслепен, очаквайки непрекъснато още едно видение, което, макар че бяха изминали два дни след първото, все не идваше.

Затова, когато му донесоха новината за блестящата разходка на целия двор за следващия ден, той помоли херцог д’Алансон да му окаже честта да го придружи.

Херцогът дори не се запита дали Ла Мол е в състояние да понесе тази умора и само отговори:

— Чудесно! Дайте му един от моите коне!

Ла Мол и не искаше друго. Метр Амброаз Паре дойде както обикновено да го превърже. Ла Мол му обясни, че му е необходимо да язди и го помоли да го превърже двойно по-грижливо. Двете рани на гърдите и на рамото вече се бяха затворили и само раната в рамото още го болеше. И двете бяха тъмнорозови, както става при заздравяващи тъкани. Метр Амброаз Паре ги покри с гумирана тафта, която беше на мода по онова време за подобни случаи, и увери Ла Мол, че ако не прави много движения по време на излета, всичко ще мине благополучно.

Ла Мол беше във възторг. Въпреки известна слабост, причинена от загубата на кръв и леко виене на свят, дължащо се на същата причина, той се чувствуваше чудесно. Освен това Маргьорит сигурно щеше да участвува в тази разходка. Той отново щеше да я види и като си припомняше колко добре му бе подействала Жийон, не се съмняваше, че неговата повелителка ще му подейства още по-добре.

И така, Ла Мол употреби една част от парите, които бе получил, напускайки семейството си, за да си купи най-хубавата риза от бял сатен и най-богато извезания плащ, който можа да му предложи модният шивач. Той му набави също ботуши от благоуханна кожа, каквито се носеха по това време. Донесоха му всичко сутринта, само половин час преди определеното време, така че нямаше време за забележки. Той се облече бързо, погледна се в огледалото, одобри се, среса се, напарфюмира се и остана доволен от себе си. След това се раздвижи из стаята бързо, за да се увери, че ако не се смятат силните бодежи тук-таме, душевното щастие ще притъпи телесните страдания.

Вишневият плащ, измислен от него и ушит малко по-дълъг, отколкото се носеха в момента, му седеше много добре.

Докато тази сцена ставаше в Лувъра, друга подобна можеше да се наблюдава в двореца дьо Гиз. Едър благородник с рижи коси разглеждаше пред огледало червеникавия белег, който пресичаше грозно лицето му. Той решеше и парфюмираше мустаците си, като през всичкото време мажеше тоя злополучен белег, който напук на всичките козметични средства, използувани по това време, все се явяваше въпреки тройния пласт белило и червило. Изведнъж му хрумна щастлива идея. Палещото августовско слънце обливаше с лъчите си двора. Той слезе долу с шапка в ръка, затвори очи, вдигна лице към слънцето и поседя така десетина минути, излагайки се нарочно на огнените потоци, които струяха от небето.

След десет минути, благодарение на силното слънце, лицето на благородника стана толкова яркочервено, че сега пък белегът не беше в съответствие с останалото и изглеждаше жълт. Независимо от това нашият благородник остана много доволен от тази дъга и подсили цвета й с пласт червило. След това облече великолепна дреха, която един шивач му бе донесъл, преди изобщо да е поискал.

Така нагласен, напомаден, въоръжен от главата до петите, той слезе още веднъж в двора и погали големия черен кон, който не би имал равен на себе си по хубост без белега, който бе получил подобно на своя господар през последните граждански смутове от сабята на един наемник.

Впрочем, възхитен от своя кон, както и от самия себе си, този благородник, когото нашите читатели несъмнено са познали лесно, се метна на седлото четвърт час преди другите и огласи двора на двореца дьо Гиз с цвиленето на жребеца и със собствените си ругатни, произнесени с най-различен тон, докато го обуздаваше. След миг конят, напълно укротен, гъвкав и послушен, призна законното право на своя ездач. Но тази победа не бе удържана безшумно. И може би на това именно разчиташе нашият благородник, защото шумът привлече на прозореца една дама, която смелият конеукротител поздрави с дълбок поклон, а тя в отговор му се усмихна много любезно.

Пет минути по-късно херцогиня дьо Невер извика своя домоуправител.

— Господине, — запита тя, — поднесоха ли подходяща закуска на господин граф Анибал дьо Коконас?

— Да, ваша светлост — отговори домоуправителят, — тази сутрин той яде с по-голям апетит, отколкото обикновено.

— Чудесно, господине — каза херцогинята. После се обърна към своя пръв придворен.

— Господин д’Аргюзон — каза тя, — да вървим в Лувъра и, моля ви, наглеждайте граф дьо Коконас, защото той е ранен и е слаб. За нищо на света не бих желала да му се случи нещо. Това ще предизвика подигравките на хугенотите, които го мразят заради подвизите му през славната Вартоломеева нощ.

И яхвайки на свой ред коня си, херцогиня дьо Невер се отправи сияеща към Лувъра, където беше общата среща.

Беше два часът следобед, когато върволица конници, искрящи от злато, скъпоценности и великолепни дрехи, се появи по улица Сен-Дьони, излизайки иззад ъгъла на гробището Сент-Иносан, и се спусна под слънчевите лъчи между двата реда мрачни къщи като огромно влечуго с гъвкави пръстени.