Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La reine Margot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 94 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Александър Дюма. Кралица Марго

Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1980

 

Редактор Красимира Тодорова

Художник Иван Кьосев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори Галина Кирова, Наталия Кацарова

Литературна група — художествена

Код 04 9536621612/5557-42-80

Дадена за набор юли 1980 г. Подписана за печат ноември 1980 г. Излязла от печат декември 1980 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 37,5. Изд. коли 31,50. УИК 35,25 Цена 4,10 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Editions Gallimard et Librairie Generale Francaise, Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралица Марго от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралица Марго
La Reine Margot
Кралица Марго (1572)
Кралица Марго (1572)
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване1845 г.
Франция
Първо издание1845 г.
Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторически роман
Видроман
СледващаГрафиня дьо Монсоро
Кралица Марго в Общомедия

Кралица Марго“ (на френски: La Reine Margot) е исторически роман, написан от Александър Дюма - баща през 1845 година. Той е първа част на триологията „Ренесанс“. Поредицата продължава с „Графиня дьо Монсоро“

Действието на романа се развива по време на сватбата на Маргарита Валоа (дъщеря на Катерина де Медичи) и Анри Наварски, бъдещият Анри IV през 1572 и смъртта на Шарл IX през 1574. Дюма описва интригите в двореца, Вартоломеевата нощ и идеите на Ренесанса. Кралицата е влюбена в Ла Мол, а нейната приятелка – херцогиня дьо Невер, в най-добрия приятел на Ла Мол – Анибал дьо Коконас. След сложни преплетни и интриги историята завършва с измъчването и убийството на двамата приятели, по нареждане на Катерина (която малко по-късно убива сина си, крал Шарл IX, като го отравя с арсеник). В историята са замесени и Херцозите Д’Алансон и Д’Анжу, както и други интересни и известни хора от времето.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

Външни препратки

Глава 46
Странноприемница „А ла Бел-Етоал“

Два часа след събитието, за което ви разказахме и от което не бе останала и следа по лицето на Катерина, баронеса дьо Сов свърши работата си при кралицата и се прибра в апартамента си. Веднага след нея влезе Анри и узнавайки от Дариол, че Ортон е идвал, отиде право при огледалото и взе бележката.

Тя, както вече казахме, съдържаше следните думи:

Тази вечер в десет часа улица Арбр-Сец, странноприемницата „Ала Бел-Етоал“. Ако дойдете, не отговаряйте. Ако не дойдете, кажете „не“ на приносителя.

Бележката не беше подписана.

„Анри непременно ще отиде на срещата — каза си Катерина, — защото, дори да не иска да отиде, приносителя го няма, за да му каже «не»“.

Тя не се излъга в предположението си. Анри попита за Ортон. Дариол му каза, че е излязъл с кралицата-майка. Понеже намери бележката на мястото й и убеден, че клетото момче не е способно на измяна, Анри не се усъмни в нищо.

Той обядва както обикновено с краля, който му се скара, че е проявил такава несръчност сутринта по време на лова със соколи.

Анри се извини, че е планинец, а не човек от равнината, но обеща на Шарл да изучи този вид лов.

Катерина беше очарователна и ставайки от масата, помоли Маргьорит да й прави компания цялата вечер.

В осем часа Анри взе със себе си двама благородници, излезе с тях през Порт Сент-Оноре, направи голяма обиколка, влезе през Тур дьо Боа, премина Сена по Нелекия сал, изкачи се по улица Сен-Жак и там освободи придружаващите го, давайки си вид, че отива на любовна среща. На ъгъла на улица Матюрен го чакаше загърнат в плащ конник. Той се приближи до Анри.

— Мант — каза непознатият.

— По — отговори кралят.

Човекът веднага слезе от коня. Анри се загърна в неговия окалян плащ, яхна разпенения му кон, върна се по улица Ла Арп, премина по Пон Сен-Мишел, тръгна по улица Бартелми, прекоси отново реката на Понт-о-Мьоние, слезе по кейовете, след това сви по улица Арбр-Сек и похлопа на вратата на метр Ла Юриер.

Ла Мол седеше в познатата ни зала и пишеше дълго любовно писмо — знаете на кого.

Коконас беше в кухнята с Ла Юриер. Той наблюдаваше печенето на шест млади яребици и обсъждаше със своя приятел съдържателя кога трябва да ги свали от шиша.

Точно в този момент Анри почука на вратата. Грегоар отиде да отвори и отведе коня в конюшнята, а в това време пътникът влезе, тропайки с ботушите си по пода, сякаш за да стопли вкочанените си крака.

— Хей, метр Ла Юриер — извика Ла Мол, като продължаваше да пише, — някакъв благородник ви търси!

Ла Юриер излезе от кухнята, измери Анри от главата до петите и тъй като плащът от груб плат не му вдъхна особено уважение, запита краля:

— Кой сте вие?

— Кълна се в кръвта господня — каза Анри, сочейки Ла Мол, — господинът ще ви каже, че съм гасконски благородник и идвам в Париж, за да се представя в двора.

— Какво искате?

— Стая и вечеря.

— Хм. А имате ли лакей?

Както е известно, това беше неговият обичаен въпрос.

— Не — отговори Анри, — но се надявам да се сдобия, щом забогатея.

— Не давам под наем господарска стая без лакейска — каза Ла Юриер.

— Дори ако ви заплатя една нобла за вечерята, а утре си уреждаме сметките?

— О, много сте щедър, благороднико! — каза Ла Юриер, гледайки Анри недоверчиво.

— Не, но понеже се надявах да прекарам нощта във вашата странноприемница, която ми препоръча един благородник от моя край, който живее тук, поканих един приятел на вечеря. Имате ли хубаво арбоазко вино?

— Толкова хубаво, че и беарнецът дори не пие такова!

— Добре. Ще ви го заплатя отделно. Ето че и моят гост идва.

Действително вратата току-що се бе отворила и в залата бе влязъл друг благородник, няколко години по-възрастен от първия, въоръжен с огромна рапира.

— А — каза той, — вие сте точен, млади приятелю. За човек, който е изминал двеста левги, е похвално да дойде на минутата.

— Това ли е вашият гост? — запита Ла Юриер.

— Да — отговори първият благородник, като се приближи до човека с рапирата и му стисна ръка. — Поднесете ни вечерята.

— Тук или в стаята?

— Където искате.

— Ла Юриер — извика го Ла Мол, — моля ви, избавете ни от тези хугенотски физиономии; пред тях Коконас и аз няма да можем да си кажем нито дума.

— Занесете вечеря в стая номер две на третия — нареди Ла Юриер. — Заповядайте, господа, заповядайте!

Двамата пътници последваха Грегоар, който им осветяваше пътя.

Ла Мол ги проследи с очи, докато изчезнаха. Като се обърна, видя Коконас, подал глава от кухнята. Ококорените му очи и отворената уста придаваха наистина странно изражение на лицето му.

Ла Мол се приближи до него.

— Дявол да го вземе — каза Коконас, — видя ли?

— Какво?

— Тези двама благородници.

— Какво да им гледам?

— Бих се заклел, че това е… че това е…

— Кой?

— Ами… наварският крал и човекът е вишневия плащ.

— Кълни се, ако искаш, само че не така високо.

— Значи, и ти си ги познал.

— Разбира се.

— За какво мислиш, че са дошли тук?

— Любовни похождения вероятно.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Ла Мол, предпочитам бой с шпаги, отколкото подобни любовни истории. Преди малко исках да се закълна, а сега съм готов да се обзаложа.

— За какво?

— Че става дума за заговор.

— Ти си луд.

— Аз ти казвам…

— А пък аз ти казвам, че ако те правят заговори, то си е тяхна работа.

— Вярно — каза Коконас. — Пък и аз вече не съм на служба при херцог д’Алансон. Да си оправят работите, както им е угодно.

И тъй като яребиците, изглежда, бяха стигнали до тази степен на препичане, както ги обичаше Коконас, пиемонтецът, който смяташе да си хапне добре, извика метр Ла Юриер, за да ги свали от шиша.

През това време Анри и дьо Муи се настаниха в стаята.

— Ваше величество — запита дьо Муи, когато Грегоар нареди масата, — видяхте ли Ортон?

— Не, но намерих бележката ви зад огледалото. Момчето сигурно се е уплашило, защото кралица Катерина влязла, докато то е било там, и си е отишло, без да ме дочака. Разтревожих се малко, защото Дариол ми каза, че кралицата-майка дълго разговаряла с него.

— О, няма никаква опасност. Хлапакът е ловък. И макар че кралицата-майка си разбира от занаята, той ще я сложи в джоба си, сигурен съм.

— А вие, дьо Муи, видяхте ли го след това? — запита Анри.

— Не, но ще го видя тази вечер. В полунощ трябва да дойде да ме вземе оттук, въоръжен с хубав педринал. По пътя ще ми разкаже всичко.

— А човекът, който ме чакаше на ъгъла на улица Матюрен?

— Какъв човек?

— Човекът, който ми даде коня и плаща си, сигурен ли сте в него?

— Той е един от най-преданите. Впрочем той не познава ваше величество и не му е известно с кого се е срещнал.

— Тогава можем да говорим спокойно по нашите работи.

— Без съмнение. Впрочем Ла Мол пази.

— Чудесно.

— Е, добре, ваше величество, какво казва херцог д’Алансон?

— Херцог д’Алансон не иска да замине, дьо Муи. Той се изказа съвсем прямо по този въпрос. Изборът на херцог д’Анжу за полски крал и неразположението ла краля промениха намеренията му.

— Значи, той провали нашия план.

— Да.

— Следователно той ни изменя, така ли?

— Не още, но ще ни измени при първия възможен случай.

— Малодушно сърце, вероломна душа! Защо не отговори на писмата, които му писах?

— За да има доказателствата да не ви дава такива. Междувременно всичко пропадна, нали, дьо Муи?

— Напротив, ваше величество, всичко е наред. Вие знаете добре, че цялата партия с изключение групата на принц дьо Конде беше за вас и използуваше херцога, с когото привидно беше във връзка, само като параван. Е, добре, след посрещането на полските пратеници аз обединих всички и ги спечелих за вас. За бягството ви с херцог д’Алансон бяха достатъчни сто души. Вдигнах на крак хиляда и петстотин. След една седмица те ще бъдат готови и ще чакат на пътя за По. Това ще бъде вече не бягство, а отстъпление. Хиляда и петстотин души ще ви стигнат ли, ваше величество, и ще бъдете ли в безопасност сред армията?

Анри се усмихна и го потупа по рамото.

— Ти знаеш, дьо Муи, единствен ти знаеш, че наварският крал по природа не е такъв страхливец, за какъвто го мислят.

— Боже мой, зная го, ваше величество. И надявам се, че много скоро цяла Франция ще го узнае не по-зле от мене.

— Но когато човек прави заговори, те трябва да успеят. Първото условие за успеха е решителността. А за да бъде решителността пълна, непоколебима, несъмнена, човек трябва да бъде сигурен в успеха.

— Така. Кажете, ваше величество, в кои дни ходите на лов?

— Всеки осем или десет дни било с кучета, било със соколи.

— Кога ходихте на лов за последен път?

— Днес.

— Значи, след осем или десет дни пак ще има лов.

— Несъмнено, а може би и по-рано.

— Слушайте. Струва ми се, че всичко е съвършено спокойно в момента. Херцог д’Анжу замина. За него вече никой не мисли. Кралят се възстановява с всеки изминал ден. Преследванията срещу нас, кажи речи, са преустановени. Правете мили очи на кралицата-майка и на херцог д’Алансон, повтаряйте му, че не можете да заминете без него, опитайте се той да ви повярва, макар че това е най-трудното.

— Бъди спокоен, той ще повярва.

— Мислите ли, че е имал толкова голямо доверие във вас?

— Не, опазил ме бог. Но той вярва всичко, което му казва кралицата.

— А кралицата честно ли ни служи?

— О, имам доказателства за това. Впрочем тя е честолюбива и мисълта за далечната наварска корона разпалва главата й.

— Добре тогава. Моля да ми съобщите три дни преди лова къде ще бъде той: в Бонди, в Сен-Жермен или в Рамбуйе. Прибавете, че сте готов и когато Ла Мол препусне пред вас, последвайте го и пришпорете и вие. Когато излезете от гората, ако кралицата-майка иска да ви настигне, нека тича след вас. Нейните нормандски коне, надявам се, няма да видят дори подковите на нашите арабски коне и испански жребци.

— Добре, дьо Муи.

— Имате ли пари, ваше величество?

Анри направи гримаса, която цял живот правеше при този въпрос.

— Не особено много — каза той, — но струва ми се, че Марго има.

— Все едно ваши или нейни, донесете колкото можете повече пари.

— А ти междувременно какво ще правиш?

— След като се занимах с работите на ваше величество, и то твърде активно както виждате, ще ми позволите ли да се заема малко с моите работи?

— Заеми се, дьо Муи, заеми се, но за какво става дума?

— Слушайте, ваше величество. Ортон ми каза (впрочем Ортон е много умен младеж и аз ви го препоръчвам), Ортон ми каза вчера, че видял при Арсенала онзи разбойник Морвел, който се е възстановил благодарение на грижите на Рьоне и се греел на слънце като змия.

— А, да, разбирам — каза Анри.

— Разбирате, тогава прекрасно. Вие, ваше величество, един ден ще станете крал и ако трябва да отмъстите на някого, ще му отмъстите по кралски. Аз съм войник и съм длъжен да отмъстя по войнишки. Така че, докато нашите работи се уредят, този разбойник ще има още пет-шест дни, за да се възстанови напълно, тогава аз пак ще отида да се поразходя край Арсенала и ще го прикова към моравата с четири чудесни удара на рапирата си, след което ще се разделя с Париж с по-леко сърце.

— Отмъсти си, приятелю, отмъсти си — каза беарнецът. — Да не забравя да те питам. Ти си доволен от Ла Мол, нали?

— Да, прекрасен млад човек, който ви е предан тялом и духом, ваше величество, и на когото можете да разчитате както на мен… Смелчага…

— И главно дискретен. Затова ще дойде с нас в Навара, дьо Муи, а там ще помислим как да му се отблагодарим.

Тъкмо Анри довършваше тези думи с подигравателна усмивка, вратата се отвори или по-скоро отхвръкна и този, когото хвалеха, се появи пребледнял и разтревожен на прага.

— Тревога, ваше величество — извика той, — тревога, къщата е обкръжена!

— Обкръжена! — извика Анри и стана. — От кого?

— От кралските гвардейци.

— Охо — каза дьо Муи, като измъкна пистолетите от кобурите, — ще пада бой, както изглежда.

— Да — каза Ла Мол, — много ще ви помогнат пистолетите и боят! Какво ще направите срещу петдесет човека?

— Той има право — каза кралят. — И ако имаше начин да се измъкнем…

— Има начин, аз съм се възползувал вече веднъж и ако ваше величество иска да ме последва…

— А дьо Муи?

— Той също може да дойде с нас, но и двамата трябва да побързате.

По стълбата вече се чуваха стъпки.

— Много късно — каза Анри.

— Ах, ако някой можеше да ги задържи само за пет минути, аз бих отговарял за краля.

— Тогава действайте, господине, аз се наемам да ги задържа. Хайде, ваше величество, бързо!

— А ти?

— Не се безпокойте за мен, ваше величество, бягайте!

И дьо Муи бързо прибра чинията, салфетката и чашата на краля, за да помислят, че е бил сам на масата.

— Елате, ваше величество, елате! — извика Ла Мол, като улови краля за ръка и го повлече към стълбата.

— Дьо Муи! Храбри мой дьо Муи — каза Анри, протягайки ръка на младия човек.

Дьо Муи целуна ръката му, избута Анри вън от стаята, затвори вратата и дръпна резето.

— Да, да, разбирам — каза Анри, — той ще се остави да го заловят, а ние ще се спасим с бягство. Но кой дявол може да ни е издал?

— Елате ваше величество, бързо! Те се качват, качват се!

И действително светлината на факлите започваше да пълзи по тясната стълба, а долу се чуваше звън на шпаги.

— По-скоро, ваше величество, по-скоро! — подкани го Ла Мол.

И водейки краля в тъмнината, той го накара да се изкачи два етажа, бутна вратата на една стая, влязоха в нея, после залости вратата с резе и отвори един прозорец.

— Ваше величество — запита той, — страхувате ли се от разходки по покрив?

— Аз ли — каза Анри. — Хайде де! Нали съм ловец на диви кози?

— Добре тогава, нека ваше величество ме следва. Аз зная пътя и ще ви служа за водач.

— Вървете, вървете — каза Анри, — следвам ви.

Ла Мол прекрачи пръв и тръгна по широк перваз, завършващ с капчук, в края на който се образуваше падина от два покрива. Там имаше мансарда без прозорец в съседство с необитаем таван.

— Ваше величество — каза Ла Мол, — ето че стигнахме пристанището.

— Толкова по-добре — отговори Анри и изтри бледото си чело, оросено с капки пот.

— А сега — каза Ла Мол — нещата следват от само себе си. Таванът води към стълбата, стълбата към коридор, а коридорът към улица. Вече съм изминавал този път, ваше величество, през друга една нощ, страшна като тази.

— Добре, добре — каза Анри. — Напред!

Ла Мол се мушна пръв през отворения прозорец, стигна до зле затворена врата, отвори я, озова се в горния край на вита стълба и подавайки на краля въжето, което служеше за перило, каза:

— Елате, ваше величество!

Посред стълбата Анри се спря. Бяха стигнали до един прозорец, който гледаше в двора на странноприемница „А ла Бел-Етоал“. Оттук се виждаше как на отсрещната стълба тичат войници с шпаги и факли в ръце.

Изведнъж сред една група наварският крал забеляза дьо Муи. Той беше предал шпагата си и слизаше спокойно.

— Горкият! — каза Анри. — Храбро, предано сърце!

— Погледнете, ваше величество — каза Ла Мол, — той е съвсем спокоен. И дори се смее. Сигурно е намислил как да се измъкне, защото, както знаете, той рядко се смее.

— А младият човек, който беше с вас, къде е?

— Коконас ли? — запита Ла Мол.

— Да, граф дьо Коконас. Какво стана с него?

— О, ваше величество, не се безпокоя за него. Като видяхме войниците, той само ме запита: „Рискуваме ли нещо?“ — „Главите си“ — казах аз. „А ти ще се спасиш, ли?“ — „Надявам се.“ — „Добре тогава, аз също ще се спася“ — отговори той. И кълна ви се, ваше величество, той ще се спаси. Ако уловят Коконас, то ще означава, че на него му е било удобно да се предаде сам.

— Тогава — каза Анри — всичко е наред. Да се опитаме да се доберем до Лувъра.

— Боже мой — отговори Ла Мол, — нищо по-лесно. Да се загърнем в плащовете и да вървим. Улицата е пълна с хора, дотичали при шума. Ще ни вземат за любопитни.

Действително Анри и Ла Мол намериха вратата отворена и единственото препятствие да излязат беше задръстената от народ улица.

Все пак двамата успяха да се измъкнат по улица Аврон. Но като стигнаха до улица Пули, видяха дьо Муи и обкръжаващите го войници, предвождани от капитан дьо Нансе, да прекосяват площад Сен-Жермен-л’Оксероа.

— Аха — каза Анри, — както изглежда, водят го в Лувъра. Дявол да го вземе, входовете ще бъдат завардени. Ще вземат имената на всички, които влизат, и ако ме видят да се връщам след него, биха могли да заключат, че сме били заедно.

— Е, добре, ваше величество — каза Ла Мол, — защо да не влезете в Лувъра по друг начин, не през входа.

— Откъде, дявол да го вземе, искате да вляза?

— Ваше величество би могъл да влезе през прозореца на наварската кралица.

— Триста дяволи! — извика Анри. — Господин дьо Ла Мол, вие имате право. Изобщо не се сетих за това. Но как да предупредим кралицата?

— О — каза Ла Мол, покланяйки се с почтителна признателност, — ваше величество умее така добре да хвърля камъни!