Александър Дюма
Кралица Марго (31)

Глава 31
Лов с хрътки

Кучкарят, който бе подгонил глигана и бе уверил краля, че животното не е напуснало обграденото място, не се бе излъгал. Щом пуснаха копоя по следата, той се вмъкна в едно сечище с гъсти трънаци и принуди глигана да излезе. Както кучкарят беше познал по следите му, той беше единак, следователно много едър.

Животното се спусна напред и прекоси пътя на петдесет крачки от краля, следвано само от хрътката, която го бе подгонила. Пуснаха първата хайка и двадесетина кучета се хвърлиха след него.

Ловът беше най-голямата страст на Шарл. Щом животното прекоси пътя, той се спусна след него, тръбейки с рога, последван от херцог д’Алансон и от Анри, на когото Маргьорит бе направила знак да не се отделя от Шарл. Всички други ловци препуснаха след краля.

Кралските гори по време, на нашето повествование не бяха това, което са днес — големи паркове, прорязани от проходими алеи. Тогава експлоатацията на горите беше съвършено малка. Кралете още не бяха измислили да търгуват и да разделят горите си на сечища, малки гори и бранища. Дърветата, засадени не от вещи лесничеи, а от божията ръка, която хвърля семената по прищявката на вятъра, не бяха подредени в шахматен ред, но растяха на воля, както растат и днес дърветата в девствените гори на Америка. Накратко, гората през тази епоха беше свърталище на безброй глигани, елени, вълци и крадци. И само десетина пътеки, започващи от една точка, прорязваха гората на Бонди и един-единствен път я заобикаляше, както дъгата на колелото обгражда спиците.

Ако продължим това сравнение, главината би представлявала единственият кръстопът в центъра на гората, където се събираха заблудените ловци, за да се ориентират за посоката на лова.

След четвърт час се случи това, което ставаше обикновено: по пътя си ловците срещнаха почти непреодолими препятствия, лаят на кучетата се изгуби в далечината, а самият крал се върна на кръстовището, ругаейки и проклинайки по стар навик.

— Е, д’Алансон, е, Анрио, какво седите спокойни и невъзмутими като монахини след игуменка? Да ви кажа ли? Това не е лов. Вие, д’Алансон, сякаш сте излезли от кутийка. И толкова сте се напарфюмирали, че ако минете между глигана и кучетата, те сигурно ще изгубят следата. Ами вие, Анри, къде ви е копието, къде ви е аркебузата?

— Ваше величество — каза Анри, — защо ми е аркебуза? Аз зная, че вие обичате да стреляте по животното, когато то се сборичка с кучетата. Колкото до копието, служа си много несръчно с това оръжие, което не се използува в нашите планини, където ходим на лов за мечки с обикновена кама.

— Дявол да го вземе, Анри, когато се върнете във вашите Пиринеи, ще трябва да ми изпратите цял куп мечки. Славен лов трябва да е този, при който човек се счепква с животното, което може да го надвие. Слушайте, струва ми се, че чувам кучетата. Не, излъгах се.

Кралят наду рога. Няколко рога му отговориха. Изведнъж един кучкар засвири друг сигнал.

— Сигнала, сигнала! — извика кралят.

И той се хвърли в галоп, последван от всички ловци, които се бяха присъединили към него.

Кучкарят не се бе излъгал. Колкото повече се приближаваше кралят, толкова по-ясно се чуваше лаят на хайката, съставена вече от повече от шейсет кучета, защото последователно бяха пуснали всичките кучета по местата, откъдето беше минал глиганът. Глиганът префуча за втори път пред краля и възползвайки се от едно високо бранище, той се спусна в гората след него, като наду рога с всички сили.

Принцовете го следваха известно време, но кралят имаше толкова силен кон и минаваше през такива стръмни пътеки и гъсти дървета, че първо дамите, после Анри и д’Алансон и накрая херцог дьо Гиз и неговите придворни бяха принудени да го изоставят. Таван издържа още малко, но накрая и той се отказа.

Всички, с изключение на Шарл и неколцина кучкари, които, оживени от обещаната награда, не искаха да се отделят от краля, се озоваха близо до кръстопътя.

Анри и херцог д’Алансон яздеха един до друг по дълга пътека. На сто крачки от тях си почиваха херцог дьо Гиз и придворните му. Дамите бяха вече на кръстопътя.

— Не ви ли се струва — каза херцог д’Алансон на Анри, показвайки му с очи дьо Гиз, — че този човек с неговата бронирана свита прилича на истински крал. А нас, горките принцове, той не ни удостоява дори с поглед!

— Защо да се отнася с нас по-добре, отколкото собствените ни роднини? — отговори Анри. — Е, братко, не сме ли ние, вие и аз, пленници на френския двор, заложници на нашата партия?

При тези думи херцог Франсоа потрепера и погледна Анри, сякаш за да предизвика по-обстойно обяснение. Но Анри беше казал повече, отколкото имаше навик, и сега замълча.

— Какво искате да кажете, Анри? — запита херцог Франсоа, видимо раздразнен, че зет му, не довършвайки мисълта си, го принуди сам да поиска обяснение.

— Казвам, братко — поде Анри, — че тези така добре въоръжени хора, сякаш натоварени със задачата да не ни изпускат от поглед, имат вид на пазачи, които да попречат на двама души да избягат.

— Да избягат ли? Защо? Как? — запита д’Алансон, като се преструваше прекрасно на изненадан и наивен.

— Вие имате чудесно конче, Франсоа — каза Анри, продължавайки мисълта си, макар привидно да промени разговора. — Сигурен съм, че може да измине седем левги на час. И двадесет левги отсега до обед. Времето е хубаво, сякаш те подканва да отпуснеш юздата. Вижте този хубав напречен път. Не ви ли изкушава, Франсоа? Аз просто горя от нетърпение да пришпоря.

Франсоа не отговори. Той се изчерви, пребледня, после се заслуша като че ли в лова.

„Известието за Полша произвежда въздействието си — каза си Анри — и моят скъп шурей си има план. На него му се иска да избягам, но аз няма да избягам сам.“

Едва бе довършил тази мисъл, когато, яздейки в галоп, отново се появиха няколко приели католицизма протестанти, пристигнали в двора преди два или три месеца; те поздравиха двамата принцове с най-приветливи усмивки.

Херцог д’Алансон, предизвикан от откровеността на Анри, трябваше само да каже една дума, да направи един жест и явно, тридесетте или четиридесетте конници, събрани в този момент около тях, сякаш за да се противопоставят на групата на херцог дьо Гиз, щяха да улеснят бягството им. Но той извърна глава, поднесе рога до устата си и засвири сбор.

Междувременно новодошлите, сякаш предполагайки, че колебанието на херцог д’Алансон се дължи на съседството или присъствието на хората на херцог дьо Гиз, се вмъкнаха постепенно между тях и двамата принцове и се подредиха с гъвкава стратегична ловкост, която издаваше, че са свикнали с военни маневри. Действително, за да стигнат до херцог д’Алансон и до наварския крал, хората на дьо Гиз трябваше да преминат през телата им, докато пред двамата принцове пътят беше съвсем свободен.

Изведнъж между дърветата, на десет крачки от наварския крал, се появи друг благородник, когото двамата принцове още не бяха видели. Анри се мъчеше да отгатне кой е, когато благородникът повдигна шапка и Анри позна виконт дьо Тюрен, един от предводителите на протестантската партия, за когото се мислеше, че е в Поату.

Виконтът се осмели дори да направи знак, който означаваше ясно: „Идвате ли?“

Но Анри, след като погледна безстрастното лице и безизразния поглед на херцог д’Алансон, завъртя два-три пъти глава, сякаш яката на плаща го стяга.

Това беше отрицателен отговор. Виконтът разбра, пришпори коня си и изчезна в гъсталака.

В същия миг чуха, че хайката се приближава, после в дъното на алеята, където се намираха, премина глиганът, последван почти веднага от кучетата, а след тях подобен на демоничен ловец Шарл IX без шапка, надул рога, тръбейки до пръсване на дробовете. Трима-четирима кучкари го следваха. Таван беше изчезнал.

— Кралят! — извика херцог д’Алансон и се спусна подир него.

Анри, успокоен от близостта на своите добри приятели, им даде знак да не се отдалечават и се присъедини към дамите.

— Е, какво? — запита Маргьорит, като се приближи до него.

— Нищо, кралице — каза Анри, — гоним глигана.

— Това ли е всичко?

— Да. Вятърът се обърна от вчера сутринта, но мисля, че го предсказах.

— Тези промени на вятъра са лоши за лова, нали, господарю? — запита Маргьорит.

— Да — каза Анри. — Това разбърква понякога всички предварителни разпореждания и трябва да се прави нов план.

В този момент отново се чу лаят на хайката, приближаваща се бързо, и някакъв неясен шум предупреди ловците да внимават. Всеки вдигна глава и наостри ухо.

Почти в същия миг глиганът се показа и вместо да се хвърли в гората, продължи да тича право към кръстопътя, където се намираха дамите и благородниците, които ги ухажваха, както и ловците, изостанали от лова.

Зад него, дъхайки в четината му, тичаха най-силните тридесет-четиридесет кучета, а зад тях, едва на двадесет крачки, крал Шарл без шапка, без плащ, с разкъсани от тръните дрехи и ръце и лице, облени в кръв.

Само един-двама кучкари бяха останали с него.

Кралят отпускаше рога само за да насъсква кучетата и преставаше да насъсква кучетата само за да надува рога. Целият свят бе изчезнал за него. Ако конят му паднеше, той щеше да извика като Ричард III: „Давам короната си за един кон.“

Но конят изглеждаше също тъй разпален като господаря си. Краката му едва докосваха земята. Ноздрите му бълваха огън.

Глиганът, кучетата и кралят преминаха като видения.

— Уху-у-у! — извика кралят и отново доближи рога до окървавените си устни.

На няколко крачки зад него се появиха херцог д’Алансон и двама кучкари. Конете на другите се бяха отказали или те се бяха загубили.

Всички се спуснаха по следата на глигана, който очевидно нямаше да издържи дълго.

Всъщност едва бяха минали десет минути, глиганът изостави пътеката, по която тичаше, и се хвърли в гората, но стигнал до една полянка, той се опря на една скала и се обърна предизвикателно към кучетата.

При виковете на последвалия го Шарл всички притичаха.

Настъпил бе най-интересният момент на лова. Животното, изглежда, бе се решило на отчаяна съпротива. Кучетата, възбудени от тричасов бяг, се хвърлиха върху него с ярост, удвоена от виковете и проклятията на краля.

Всички ловци се наредиха в кръг. Кралят малко напред, а зад него херцог д’Алансон, въоръжен с аркебуза, и Анри — само с ловджийския си нож.

Херцог д’Алансон свали аркебузата и запали фитила. Анри провери лесно ли се измъква ножът от ножницата.

Само херцог дьо Гиз, който се отнасяше презрително към всичките тези ловни подвизи, стоеше малко настрана със свитата си.

Дамите бяха застанали срещу групата на херцог дьо Гиз.

Всички ловци бяха вперили очи в животното с тревожно очакване.

Встрани стоеше един кучкар, който едва удържаше двете големи кучета на краля, а те, покрити с ризниците си, чакаха, ръмжейки и дърпайки се така, сякаш всеки момент можеха да скъсат синджирите и да се хвърлят върху глигана.

Животното представляваше дивна гледка. Нападнато едновременно от четиридесет кучета, които го ограждаха от всички страни като ревящ прилив и го покриваха като пъстър губер, мъчейки се да докопат твърдата му кожа с настръхнала четина, при всеки удар със зурлата си то отмяташе на десет крачки височина някое куче, което падаше изкормено и влачейки червата си, се хвърляше отново в общата борба, докато Шарл, с разбъркани коси, пламнали очи, разтворени ноздри, залегнал над разпенения си кон, тръбеше яростно.

Само за десет минути двадесет кучета бяха извадени от строя.

— Булдозите! — извика Шарл. — Булдозите!…

При този вик кучкарят откопча нашийниците на двете огромни кучета и те се хвърлиха в кървавата схватка, като разблъскваха, разбутваха, проправяха си път чак до животното, и всяко едно от тях впи зъби в ушите му.

Глиганът, чувствувайки се заклещен, затрака със зъби от ярост и болка.

— Браво, Дюрдан! Браво, Рискту! — извика Шарл. — Смелост, кучета! Копие! Копие!

— Не искате ли моята аркебуза? — запита херцог д’Алансон.

— Не — извика кралят. — Не! Не чувствуваш как влиза куршумът. Що за удоволствие е това? Докато усещаш как влиза копието. Копие, копие!

Дадоха на краля ловно копие, закалено на огън, с остър железен връх.

— Братко, пазете се! — извика Маргьорит.

— Напред, напред! — извика херцогиня дьо Невер. — Не го изпускайте, ваше величество! Ударете хубаво този еретик!

— Бъдете спокойна, херцогиньо! — каза Шарл.

И насочвайки копието си, той се спусна върху глигана, който, задържан от двете кучета, не можа да избегне удара. При вида на блестящото копие обаче животното се дръпна встрани и вместо да се забие в гърдите му, оръжието се плъзна по рамото му и се притъпи в скалата, до която се беше облегнало.

— Хиляди дяволи! — извика кралят. — Не го улучих! Копие, копие!

И отдръпвайки се като рицарите в турнирите, той хвърли на десет крачки от себе си негодното копие.

Един кучкар се приближи и му подаде друго.

Но в същия миг, сякаш усетил съдбата, която го очакваше и която искаше да избегне, глиганът с голямо усилие изтръгна от зъбите на кучетата разкъсаните си уши и с кръвясали очи, настръхнал, страшен, лъхтейки тежко като железарски мях и тракайки със зъби, се хвърли, навел глава, към коня на краля.

Шарл беше изключително добър ловец и естествено предвиди това нападение. Той дръпна коня си, който се вдигна на задните си крака, но понеже кралят зле премери движението си, конят, дръпнат от юздата или може би уплашен, се строполи.

Всички нададоха ужасен вик, конят бе паднал и беше притиснал крака на краля.

— Юздата, ваше величество, пуснете юздата! — извика Анри.

Кралят пусна юздата, сграбчи седлото с лявата си ръка, като се опита с дясната да измъкне ловджийския си нож, но ножът, притиснат от тежестта на тялото, се заклещи в ножницата.

— Глиганът, глиганът! — извика Шарл. — Помощ, д’Алансон, помощ!

Междувременно конят, пуснат на свобода, сякаш разбрал опасността, която застрашаваше господаря му, напрегна мускули и се вдигна на три крака, когато Анри видя как херцог Франсоа страшно пребледня при вика на брат си и доближи аркебузата до рамото си. Но куршумът, вместо да удари глигана, който беше само на две крачки от краля, улучи коляното на коня и той падна, забивайки муцуна в земята. В същия миг глиганът разкъса ботуша на Шарл.

— О — прошепна д’Алансон с бледите си устни, — струва ми се, че херцог д’Анжу става крал на Франция, а пък аз крал на Полша!

Глиганът вече протегна зурла към бедрото на Шарл, когато той почувствува как някой го повдигна под мишница. После блесна остра кама и се заби до дръжката в гърдите на животното, а една ръка в желязна ръкавица отстрани от него зурлата на животното, от която бликаше вече кръв.

Шарл, който беше успял да освободи крака си при ставането на коня, се изправи тежко и виждайки се цял в кръв, пребледня като мъртвец.

— Господарю — каза Анри, все още коленичил, като придържаше пронизания в сърцето глиган, — господарю, няма нищо, аз го отстраних навреме и ваше величество не е ранен.

После той се изправи, остави ножа си, а глиганът падна — от зурлата му бликаше повече кръв, отколкото от самата рана.

Шарл, заобиколен от задъханите зрители, оглушен от ужасените викове, които биха стреснали и най-хладнокръвния, едва не падна до агонизиращото животно, но той се съвзе и обръщайки се към наварския крал, стисна ръката му и го погледна с очи, в които блестеше първото истинско чувство, развълнувало сърцето му от двадесет и четири години.

— Благодаря, Анрио — каза той.

— Бедни братко — възкликна д’Алансон, като се приближи до Шарл.

— Ах, ето те и тебе, д’Алансон! — каза кралят. — Я ми кажи, славни стрелецо, какво стана с куршума ти?

— Трябва да се е забил в глигана — каза херцогът.

— Боже мой — извика Анри, преструвайки се на изненадан, — вижте, Франсоа, вашият куршум счупи крака на коня на негово величество. Странно!

— Ах — каза кралят, — вярно ли?

— Възможно е — каза херцогът смутен, — ръката ми толкова силно трепереше.

— Истината е, че за изкусен стрелец като вас подобна грешка е странна, Франсоа — каза Шарл, смръщил вежди. — Още веднъж благодаря, Анрио. Господа — продължи кралят, — да се връщаме в Париж. Стига ми толкова.

Маргьорит се приближи, за да поздрави Анри.

— Да, Марго — каза Шарл, — поздрави го, и то искрено. Защото без него френският крал щеше да се нарича Анри III.

— Уви, ваше величество — каза беарнецът, — херцог д’Анжу и без това е мой неприятел, а сега ще ме намрази още повече. Но какво да се прави, човек прави каквото може. Питайте херцог д’Алансон.

Той се наведе, измъкна от тялото на глигана ловджийския си нож и го заби два-три пъти в пръстта, за да изтрие кръвта.