Александър Дюма
Кралица Марго (63)

Глава 63
Терасата на кулата Венсен

Анри дьо Навар се разхождаше сам, замислен по терасата на кулата. Той знаеше, че целият двор е в замъка, на сто крачки от него, и проницателният му поглед проникваше през стените до умиращия Шарл.

Времето беше лазур и злато. Широк слънчев лъч блестеше в далечните равнини и къпеше като течно злато върховете на дърветата в гората, горди с богатството на първите си листа. Дори сивите камъни на кулата сякаш пиеха сладката топлина на небето и стръкчетата дива ряпа, посети от източния вятър в процепите на стената, разтваряха червените си и жълти чашки за целувките на прохладния зефир.

Но Анри не спираше поглед нито на раззеленелите поля, нито на златистите, заснежени върхове, погледът му минаваше отвъд и се спираше, пламнал от амбиция, на столицата на Франция, на която бе присъдено да стане един ден столица на света.

— Париж — шепнеше наварският крал, — ето Париж! Радостта, триумфът, славата, щастието! Париж с Лувъра и Лувърът с престола. И като си помисля, че само едно нещо ме отделя от толкова желания Париж, тези камъни долу в краката ми, които затварят заедно с мен моята неприятелка.

И обръщайки поглед от Париж към Венсен, той съзря вляво в една долинка, обградена от разцъфнали бадеми, един мъж в броня, която упорито отразяваше слънчев лъч при всяко движение на мъжа.

Той беше яхнал буен кон и държеше още един кон, не по-малко нетърпелив от неговия.

Наварският крал спря поглед върху него. Конникът измъкна шпагата от ножницата, набоде кърпичка на върха й и я размаха, за да даде сигнал.

В същия миг на отсрещния хълм отговориха със същия сигнал, а после около замъка се образува цял пояс от развени кърпички.

Това бяха дьо Муи и неговите хугеноти, които, узнавайки, че кралят умира и страхувайки се от покушение срещу Анри, се бяха събрали и чакаха, готови за отбрана или атака.

Анри отново спря поглед на първия конник, наведе се над перилото, заслони очите си с ръка от слънчевите лъчи, които го заслепяваха, и позна младия хугенот.

— Дьо Муи! — извика той, сякаш хугенотът можеше да го чуе.

И радостен, че е заобиколен от приятели, той самият вдигна шапка и развя ешарпа си.

Всичките бели кърпички също се раздвижиха още по-живо, сякаш за да покажат радостта си.

— Уви, те ме чакат — каза Анри, — а аз не мога да се присъединя към тях. Защо не го направих, когато може би беше възможно. Сега е твърде късно.

И той направи отчаян знак, на който дьо Муи отговори с друг знак: „Ще почакам.“

В същия миг по каменната стълба отекнаха стъпки. Анри бързо се отдръпна. Хугенотите отгатнаха причината. Шпагите се прибраха в ножниците, кърпите изчезнаха.

Анри видя по стълбата жена, чието задъхано дишане издаваше бърз ход, и позна не без таен ужас, който изпитваше винаги в нейно присъствие, Катерина Медичи.

Зад нея идваха двама гвардейци. Те се спряха горе на стълбата.

— О — прошепна Анри, — сигурно се е случило нещо ново и важно, та кралицата-майка идва да ме търси чак на терасата в кулата Венсен.

Катерина седна на една каменна пейка, облегната на бойниците, за да си поеме дъх.

Анри се приближи до нея и с най-любезна усмивка запита:

— Да не би да търсите мен, скъпа майко?

— Да, господине — отговори Катерина. — Исках да ви дам едно последно доказателство за моята привързаност към вас. Наближава върховна минута — кралят умира и иска да ви говори.

— На мен? — потрепери от радост Анри.

— Да, на вас. Казали са му, сигурна съм в това, че вие не само съжалявате за наварския престол, но се и домогвате до френския престол.

— О! — възкликна Анри.

— Това не е така, аз зная, но той вярва в това и няма никакво съмнение, че разговорът, който иска да води с вас, е само клопка.

— За мен ли?

— Да. Шарл, преди да умре, иска да узнае доколко може да се страхува или да разчита на вас и от вашия отговор на неговите предложения, не забравяйте това, ще зависят последните заповеди, които той ще даде, тоест вашата смърт или вашият живот.

— Но какво ще ми предложи той?

— Отде да зная? Вероятно невъзможни неща.

— Все пак не се ли сещате, майко?

— Не, но предполагам например…

Катерина се спря.

— Какво?

— Предполагам, че уверен във вашите честолюбиви планове, за които са му говорили, той ще пожелае да чуе от вашата уста потвърждението им. Предположете, че ви изкушава, както някога изкушаваха престъпниците, за да предизвика признание без изтезание. Предположете — продължи Катерина, — че ви предложи управлението и дори регентството.

Неизразима радост обзе тревожното сърце на Анри. Но той отгатна удара и неговата силна и гъвкава душа отскочи под атаката.

— На мен? — каза той. — Такава клопка би била твърде явна. На мен регентството, когато вие сте тук? Когато брат ми д’Алансон е тук?

Катерина сви устни, за да скрие задоволството си.

— Значи — каза тя бързо, — вие се отказвате от регентството?

„Кралят е умрял — помисли Анри — и тя ми поставя клопка.“

После каза високо:

— Аз съм длъжен първо да чуя френския крал, защото ще се съгласите, ваше величество, че всичко, което говорим тук, е само предположение.

— Разбира се — каза Катерина, — но вие винаги можете да кажете какви са намеренията ви.

— Боже мой — каза простодушно Анри, — понеже нямам претенции, аз нямам и намерения.

— Това не е отговор — каза Катерина, чувствайки, че времето лети и поддавайки се на гнева. — Тъй или иначе, отговорете нещо определено.

— Не мога да отговарям определено на предположения, ваше величество. Да вземеш окончателно решение, е мъчно и сериозно нещо и затова е необходимо да изчакаш действителността.

— Слушайте, господине — каза Катерина, — няма време за губене, а ние го губим в празни спорове и взаимни хитрувания. Да играем нашата игра като крал и кралица. Ако приемете регентството, вие сте мъртъв.

„Кралят е жив“ — помисли Анри и отговори високо и твърдо:

— Ваше величество, животът на хората и на кралете е в ръцете на господа, той ще ме вдъхнови. Да кажат на негово величество, че съм готов да се явя пред него.

— Размислете, господине.

— От две години, откакто съм изгнаник, от един месец, откакто съм затворник — отговори Анри сериозно, — имах време да размишлявам и размислих. Имайте добрината да слезете първа при краля и да му кажете, че идвам след вас. Тези двама гвардейци — добави той, сочейки двамата войници — ще ме пазят, за да не избягам. Впрочем аз и не мисля да бягам.

В думите на Анри прозвуча такава твърдост, че Катерина разбра — под каквато и форма да прикрие опитите си, те нямаше да успеят. Затова слезе припряно.

Щом изчезна от погледа му, Анри изтича до парапета и направи знак на дьо Муи, означаващ: „Приближете се и бъдете готови на всичко.“

Дьо Муи, който беше слязъл от коня, се метна на седлото, улавяйки втория кон, и се приближи до кулата на разстояние два пушечни изстрела.

Анри му махна за благодарност и слезе.

На първата площадка го чакаха двамата войници.

Двойна стража швейцарци и войници от леката кавалерия пазеха входовете. Той трябваше да премине през двоен плет от копия, за да влезе в замъка и за да излезе оттам.

Катерина се беше спряла и го чакаше.

Тя направи знак на двамата войници, следващи Анри, да се отдалечат и докосвайки с ръка лакътя му, каза:

— Този двор има две врати. При тази, която е зад покоите на краля, ако се откажете от регентството, ви чака бърз кон и свобода. При тази, през която току-що минахте, ако се вслушате в гласа на амбицията… какво ще кажете?

— Ще кажа, че ако кралят ме направи регент, ваше величество, аз ще давам заповеди на войниците, а не вие. Ще кажа, че ако изляза от замъка през нощта, всичките тези копия, алебарди и мускетони ще се преклонят пред мене.

— Безумец! — прошепна Катерина разярена. — По слушай ме, престани да играеш с Катерина тази страшна игра на живот и на смърт.

— Защо не? — каза Анри, гледайки я втренчено. — Защо да не играя и с вас, както с всеки друг? Щом досега съм печелил?

— Идете тогава при краля, господине, понеже нищо не желаете да вярвате и да слушате.

И Катерина му показа стълбата, като си играеше с двата отровни ножа, които носеше в черната шагренова ножница, станала историческа.

— Минете вие първа, ваше величество, понеже още не съм регент, честта да вървите преди мен ви принадлежи.

Катерина, на която всички намерения биваха отгатвани, не се опита повече да се бори и мина първа.