Александър Дюма
Кралица Марго (58)

Глава 58
Изтезанието

Чак след като заведоха Коконас в новата килия и затвориха вратата зад него, останал сам, без да го поддържа желанието за борба срещу съдиите и гневът срещу Рьоне, той се отдаде на тъжни размишления.

— Струва ми се — каза той, — че работата взема лош обрат и че е време да се върви в параклиса. Ненавиждам смъртните присъди. Най-вече ненавиждам смъртните присъди, произнесени при затворени врата, в крепост, пред такива грозни физиономии, каквито ни обграждаха. Съвсем сериозно искат да ни отрежат главите. Хм, хм… Пак ще повторя, време е да се върви в параклиса.

Тези думи, произнесени полугласно, бяха последвани от мълчание, нарушено от глух, сподавен, зловещ вик, в който нямаше нищо човешко. Този вик сякаш прониза дебелата стена и отекна в железните решетки.

Коконас неволно потръпна. А беше толкова храбър, че смелостта му беше нещо като инстинкта на дивите животни. Той остана неподвижен, заслушан в посоката, откъдето идваше стонът, без да може да повярва, че го издава човешко същество, стори му се по-скоро като виене на вятъра в дърветата, като някой от хилядите нощни гласове, които сякаш слизат и се изкачват между двата непознати свята, между които се върти нашият свят. Внезапно втори стон, по-болезнен, по-дълбок, по-сърцераздирателен, отколкото първият, достигна до Коконас и този път той не само различи в него човешки глас, но му се стори, че позна глава на Ла Мол.

При този глас пиемонтецът забрави, че е затворен зад две врати, три решетки и стена, дебела дванадесет стъпки. Той се хвърли с цялата си тежест срещу стената, сякаш да я събори и да полети на помощ на жертвата, като викаше:

— Кого убиват тук?

Но се блъсна в стената, за която не бе помислил, и се строполи върху една каменна пейка. Това беше всичко.

— О, те го убиха! — прошепна той. — Това е отвратително. Но тук няма с какво да се защищаваш. С нищо, няма оръжие.

И той протегна ръце.

— Ах, ето една желязна халка! — извика Коконас. — Ще я изтръгна и тежко на този, който се приближи до мен!

Той скочи, улови желязната халка и я дръпна така силно още от първия път, че явно беше — с още едно-две усилия щеше да я изтръгне.

Но внезапно вратата се отвори и два факела осветиха килията.

— Елате, господине — каза същият гърлен глас, който вече му бе станал така неприятен и който три етажа по-долу не беше придобил липсващото му очарование. — Елате, господине, съдът ви чака.

— Добре — каза Коконас, като пусна халката. — Трябва да чуя присъдата си, нали?

— Да, господине.

— Слава богу, да вървим! — каза той.

И последва пристава, който вървеше пред него с отмерена стъпка, държейки черната си пръчица.

Въпреки удоволствието, което бе проявил в първия момент, Коконас неспокойно се огледа на всички страни.

— О — прошепна той, — не виждам моя почтен тъмничар. Признавам, че ми липсва.

Влязоха в залата, която току-що бяха напуснали съдиите и където стоеше прав само един човек. Коконас позна в него главния прокурор, който по време на съдебното заседание взе неведнъж думата, и то винаги с неприкрита неприязън.

Действително именно на него Катерина, с писма и устно, бе поверила специално този процес.

Една вдигната завеса разкриваше дъното на тази зала, потънала в мрак, но осветената й част беше толкова зловеща, че Коконас почувствува как краката му се подкосяват, и възкликна:

— О, боже мой!

Не без причина бе надал този ужасен вик. Зрелището наистина беше зловещо. Завесата, скриваща залата по време на разпита, сега беше вдигната и залата приличаше на преддверието на ада.

На преден план се виждаше дървен уред с въжета, макари и други принадлежности за изтезание. Малко по-нататък жарава хвърляше червеникавите си отблясъци по заобикалящите предмети и придаваше още по-мрачен вид на хората, които се намираха пред Коконас. До една от колоните, поддържащи свода, стоеше прав, неподвижен като статуя човек с въже в ръка.

Би могло да се каже, че е изваян от същия камък като колоната, на която се опираше. Между железните халки по стените над каменните пейки висяха вериги и проблясваха остриета.

— О — прошепна Коконас, — залата за изтезания е напълно готова и като че ли чака само жертвата! Какво ли означава това?

— На колене, Марк-Анибал дьо Коконас — произнесе един глас, при който благородникът вдигна глава. — На колене, за да изслушате присъдата.

Срещу подобни покани цялото същество на Коконас инстинктивно въставаше.

Но тъкмо когато се канеше да реагира, двама души натиснаха раменете му така неочаквано и толкова силно, че той падна на колене на каменния под.

Гласът продължи:

— „Присъда, произнесена от съда, заседаващ в кулата Венсен, срещу Марк-Анибал дьо Коконас, обвинен и уличен в престъпление срещу кралска особа, в опит за отравяне, заклинание и магия срещу личността на краля, в заговор срещу сигурността на държавата, както и в това, че е увлякъл с гибелните си съвети един принц с кралска кръв към бунт…“

При всяко от тези обвинения Коконас клатеше глава в такт като непослушните ученици. Съдията продължи:

— „Вследствие на което гореспоменатият Марк-Анибал дьо Коконас се отвежда в затвора на площад Сен-Жан-ан-Грев, за да бъде обезглавен. Имуществата му ще бъдат конфискувани, горите му изсечени на височина шест стъпки, замъците му разрушени и на мястото ще бъде поставен стълб с медна табелка, на която ще бъде означено престъплението и наказанието…“

— Що се отнася до главата ми — каза Коконас, — вярвам, че ще я отрежете, защото е във Франция и си го е заслужила. Но за високостволите ми гори и за замъците, съмнявам се, че всичките триони и всичките кирки на това толкова християнско кралство ще успеят да ги побутнат.

— Тихо — каза съдията и продължи: — „Освен това гореспоменатият Коконас…“

— Как — прекъсна го Коконас, — нима и след обезглавяването има нещо? О, това вече е прекалено!

— Не, господине — отговори съдията, — преди… — И той продължи: — „Освен това гореспоменатият Коконас преди изпълнение на присъдата ще бъде подложен на изтезание с шест клина…“

Коконас скочи и хвърли към съдията искрящ поглед.

— И защо? — извика той, не намирайки други думи освен този наивен въпрос, за да изрази безбройните мисли, изникнали в ума му.

Наистина това изтезание унищожаваше всичките надежди на Коконас: щяха да го отведат в параклиса след изтезанието. А от такова изтезание нерядко се умираше. И умираше по-сигурно по-смелият и по-силният, защото признанието се считаше за подлост. А щом обвиняемият не признаваше, изтезанието продължаваше и не само продължаваше, а ставаше още по-жестоко.

Съдията изобщо не отговори на Коконас, тъй като продължението на присъдата беше достатъчен отговор, и той зачете:

— „…за да го принуди да признае имената на съучастниците си, на заговорниците и на подробностите на заговора.“

— Дявол да го вземе — извика Коконас, — ето какво се казва низост! Ето какво се казва низост и дори по-лошо от низост — подлост.

Свикнал с гнева на жертвите, гняв, който страданието уталожва и превръща в сълзи, невъзмутимият съдия само махна с ръка.

Уловиха Коконас за краката и раменете, събориха го, помъкнаха го, положиха го да легне и го привързаха за дървения уред за изтезания, преди да може дори да види насилниците.

— Мерзавци! — изрева Коконас, разтърсвайки така страшно коня и стойката, че дори мъчителите отстъпиха. — Мерзавци! Изтезавайте ме, счупете ми костите, нарежете ме на парчета, нищо няма да ви кажа, заклевам се! Вие си мислите, че с дървени и железни клинове можете да накарате един благородник като мен да заговори! Хайде, хайде, презирам ви!

— Писарю, пригответе се да записвате — каза съдията.

— Да, пригответе се! — изрева Коконас. — И ако запишеш всичко, което ще ви кажа, подли палачи, ще има доста да поработиш. Пиши, пиши!

— Искате ли да направите признание? — запита съдията със същия безстрастен глас.

— Нито дума. Вървете по дяволите!

— Имате време да размислите, господине, докато приготвят всичко, Хайде, метр, обуйте обувките на господина.

При тези думи човекът, който бе стоял досега прав и неподвижен с въже в ръка, се отдели от колоната и бавно се приближи до Коконас, който се приготви да му се озъби.

Този човек беше метр Кабош, палачът на парижката община.

Болезнено изумление се изписа по лицето на Коконас, който, вместо да вика и да буйства, остана неподвижен, не можейки да откъсне очи от този забравен приятел, който се явяваше в подобен момент.

Кабош, без нито един мускул да трепва по лицето му, без да си дава вид, че е виждал някъде другаде Коконас освен върху дървения кон, пъхна две дъски между краката му, сложи още две от външната страна и ги стегна с въжето, което държеше.

Този уред наричаха „обувки“.

При обикновено изтезание забиваха шест клина между двете средни дъски, които, раздалечавайки се, смазваха мускулите.

При специално изтезание забиваха десет клина и тогава дъските не само смазваха месото, но строшаваха и костите.

След като свърши предварителната подготовка, метр Кабош пъхна един клин между дъските и с чук в ръка, застанал на едно коляно, погледна съдията.

— Ще говорите ли? — запита съдията.

— Не — отговори решително Коконас, макар че пот бе оросила челото му и косата му бе настръхнала.

— В такъв случай — каза съдията — започвайте! Първия клин за обикновено изтезание.

Кабош вдигна тежкия чук и удари страшно клина, който издаде глух звук.

Дървеният кон се разтресе.

Коконас не издаде нито звук при първия клин, от който обикновено закрещяваха и най-упоритите. Нещо повече дори. По лицето му се изписа необяснимо изумление.

Той погледна смаяно Кабош, който, вдигнал ръка, полуизвърнат към съдията, се готвеше да повтори удара.

— С каква цел се бяхте скрили в храсталака? — запита съдията.

— Да си починем на сянка — отговори Коконас.

— Продължавайте! — нареди съдията.

Кабош замахна втори път и ударът отекна като първия.

Но както и при първия удар Коконас дори не мигна, продължавайки да гледа палача със същото изражение. Съдията смръщи вежди.

— Що за корав християнин! — прошепна той. — Забихте ли клина до края, метр?

Кабош се наведе, сякаш за да види по-добре, и в същото време пошепна на Коконас:

— Викайте, нещастнико!

После се изправи и каза на съдията:

— Забил се е до края, господине!

— Втория клин от обикновеното — студено произнесе съдията.

Двете думи на Кабош обясниха всичко на Коконас. Достойният палач връщаше на своя приятел най-голямата услуга, която би могъл да окаже палач на благородник.

Спестяваше му не само страданието но и срама от признанията, забивайки между краката му еластични кожени клинове, на които само горната част беше дървена, вместо да му забие дъбови клинове. Освен това запазваше му силите, за да се качи достойно на ешафода.

— Ах, добри ми Кабош — прошепна Коконас, — бъди спокоен! Дадено, ще викам. И ако не останеш доволен, значи, трудно е да ти се у годи.

През това време Кабош бе пъхнал между дъските друг клин, но много по-голям от първия.

— Удряйте! — каза съдията.

При тези думи Кабош удари така, сякаш щеше да разруши с един-единствен удар кулата на Венсен.

— А, о, у! — извика Коконас с най-различни интонации. — Хиляди гръмотевици, строшихте ми костите, по-полека!

— А — усмихна се съдията, — вторият даде резултат. Иначе бих се учудил.

Коконас въздъхна като ковашки мях.

— Какво правехте в храсталака? — повтори въпроса си съдията.

— Е, дявол да го вземе, нали ви казах, почивах си на хладина!

— Удряйте — каза съдията.

— Признайте — прошепна Кабош на ухото му.

— Какво?

— Каквото искате, само признайте нещо.

И той удари втори път, не по-лошо от първия. Коконас щеше да се задуши от крясъци.

— О — каза той, — какво искате да знаете, господине? По заповед на кого съм бил в гората ли?

— Да, господине.

— Бях там по заповед на херцог д’Алансон.

— Пишете — каза съдията.

— Ако съм извършил престъпление, като съм въвлякъл в клопка наварския крал — продължи Коконас, — бях само оръдие, господине, и се подчинявах на господаря си.

Писарят записа.

— Нали ти ме издаде, бледа мутро! — прошепна изтезаваният. — Почакай, почакай!

И той разказа за посещението на Франсоа при наварския крал, за срещите на дьо Муи и херцог д’Алансон, историята с вишневия плащ, все така виейки, понеже от време на време получаваше удари с чука за опресняване на паметта.

Той даде толкова точни, правдоподобни, неопровержими и страшни доказателства срещу херцог д’Алансон, така ловко се престори, че болката го е накарала да направи тези признания, така естествено се кривеше, виеше, стенеше на най-различни гласове, че накрая самият съдия се уплаши, че е записал такива компрометиращи подробности за един френски принц.

— Това се казва работа — забеляза Кабош, — ето един благородник, на когото не е нужно да повтаряш два пъти въпросите и който накара писарят да се потруди. Исусе Христе, какво ли пък щеше да стане, ако вместо кожени клиновете бяха дървени!

Опростиха на Коконас последния клин от специалното изтезание, но преди това вече му бяха забили девет, съвсем достатъчни, за да превърнат краката му на кайма.

Съдията обясни на Коконас, че са проявили тази снизходителност към него заради признанията и се оттегли. Коконас остана сам с Кабош.

— Е — запита палачът, — как сме, благороднико?

— Ах, приятелю мой, честни мой приятелю, мили мой Кабош! — каза Коконас. — Вярвай ми, ще ти бъда признателен през целия си живот за това, което направи за мен.

— Дявол да го вземе, имате право, господине, защото, ако знаеха какво съм сторил за вас, аз щях да бъда на вашето място върху дървения уред. Но нямаше да ме щадят така, както аз пощадих вас.

— Но как ти хрумна тази гениална идея?

— Как ли — каза Кабош, обвивайки краката на Коконас с кървави парцали, — узнах, че сте задържан, узнах, че ви съдят, че кралица Катерина желае смъртта ви. Сетих се, че ще ви изтезават и взех предварително мерки.

— След като знаеше какво ще ти се случи?

— Господине — каза Кабош, — вие сте единственият благородник, който ми е подавал ръка. Аз имам памет и сърце, макар че съм палач и може би именно защото съм палач. Ще видите утре как безупречно ще свърша работата си.

— Утре ли? — запита Коконас.

— Разбира се, утре.

— Каква работа?

Кабош изгледа Коконас изумено.

— Как каква работа! Забравихте ли присъдата?

— Ах, да, вярно, присъдата — каза Коконас. — Бях я забравил.

Истината е, че Коконас не беше забравил за присъдата, но въобще не мислеше за това.

Той мислеше за параклиса, за ножа, скрит под плащаницата, за Анриет и за кралицата, за вратата на сакристията и за двата коня, чакащи в края на гората. Той мислеше за свободата, за ездата на чист въздух, за безопасността отвъд границите на Франция.

— Сега — каза Кабош — трябва ловко да ви прехвърлим от дървения кон върху носилката. Не забравяйте, че за всички, дори за моите помощници, краката ви са счупени и при всяко движение трябва да викате.

— Ой — извика Коконас още като видя двамата прислужници да се приближават с носилката.

— Хайде, хайде — каза Кабош, — смелост! Щом отсега се развикахте, какво ще стане след малко?

— Драги Кабош — каза Коконас, — не оставяйте, моля ви се, да ме докосват вашите многоуважавани помощници. Може би те нямат тъй лека ръка като вас.

— Поставете носилката до коня — каза метр Кабош.

Двамата прислужници се подчиниха. Метр Кабош взе Коконас на ръце като дете и го постави върху носилката. Но въпреки всички предпазни мерки Коконас надаваше жестоки викове.

Тогава се появи тъмничарят с фенер.

— В параклиса — каза той.

И носачите тръгнаха, а Коконас за втори път стисна ръката на Кабош.

Първото ръкостискане беше излязло много ползотворно за пиемонтеца, за да му се зловиди второто.