Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La reine Margot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 94 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Александър Дюма. Кралица Марго

Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1980

 

Редактор Красимира Тодорова

Художник Иван Кьосев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори Галина Кирова, Наталия Кацарова

Литературна група — художествена

Код 04 9536621612/5557-42-80

Дадена за набор юли 1980 г. Подписана за печат ноември 1980 г. Излязла от печат декември 1980 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 37,5. Изд. коли 31,50. УИК 35,25 Цена 4,10 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Editions Gallimard et Librairie Generale Francaise, Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралица Марго от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралица Марго
La Reine Margot
Кралица Марго (1572)
Кралица Марго (1572)
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване1845 г.
Франция
Първо издание1845 г.
Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторически роман
Видроман
СледващаГрафиня дьо Монсоро
Кралица Марго в Общомедия

Кралица Марго“ (на френски: La Reine Margot) е исторически роман, написан от Александър Дюма - баща през 1845 година. Той е първа част на триологията „Ренесанс“. Поредицата продължава с „Графиня дьо Монсоро“

Действието на романа се развива по време на сватбата на Маргарита Валоа (дъщеря на Катерина де Медичи) и Анри Наварски, бъдещият Анри IV през 1572 и смъртта на Шарл IX през 1574. Дюма описва интригите в двореца, Вартоломеевата нощ и идеите на Ренесанса. Кралицата е влюбена в Ла Мол, а нейната приятелка – херцогиня дьо Невер, в най-добрия приятел на Ла Мол – Анибал дьо Коконас. След сложни преплетни и интриги историята завършва с измъчването и убийството на двамата приятели, по нареждане на Катерина (която малко по-късно убива сина си, крал Шарл IX, като го отравя с арсеник). В историята са замесени и Херцозите Д’Алансон и Д’Анжу, както и други интересни и известни хора от времето.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

Външни препратки

Глава 37
Връщането в Лувъра

Когато Катерина сметна, че стаята на наварския крал е вече подредена, след като убитите са вдигнати, Морвел — отнесен в дома му, килимите — изчистени, тя освободи придворните си дами, защото вече беше почти полунощ, и се опита да заспи. Но сътресението беше твърде силно и разочарованието твърде голямо. Този омразен Анри, вечно изплъзващ се от нейните клопки, обикновено смъртоносни, сякаш беше покровителстван от непобедима сила, която Катерина упорито наричаше случайност, макар че дълбоко в душата й един глас й нашепваше, че истинското име на тази сила е съдба. Мисълта, че мълвата за това ново покушение, разпространена в Лувъра и вън от него, ще засили у Анри и у хугенотите вярата им в бъдещето, я довеждаше до отчаяние. И ако в този миг случайността, с която се бореше така безуспешно, би й довела врага, тя сама би осуетила благоприятната орис за наварския крал с малката флорентинска кама, която носеше в колана си.

Нощните часове, така бавни за онзи, който чака и бди, прозвъняваха един след друг, без Катерина да може да затвори очи. Цял свят от нови замисли се разгръщаше през тези нощни часове в развихреното й въображение. Най-сетне призори тя стана, облече се сама и се запъти към покоите на Шарл IX. Войниците, които бяха свикнали да я виждат при краля по всяко време на денонощието, я пуснаха да мине. Така че тя прекоси преддверието и се озова в оръжейната. Но там завари дойката на Шарл, която бдеше.

— Какво става със сина ми? — запита кралицата.

— Ваше величество, той забрани да се влиза в стаята му преди осем часа.

— Тази забрана не се отнася до мен, дойке.

— Тя се отнася до всички, ваше величество.

Катерина се усмихна.

— Да, зная — поде дойката, — че никой тук няма право да противоречи на ваше величество. Затова ще ви помоля да послушате молбата на една клета жена и да не влизате.

— Дойке, аз трябва да говоря със сина си.

— Ваше величество, ще отворя вратата само при ваша изрична заповед.

— Отворете, дойке — каза Катерина, — аз заповядвам!

Като чу този глас, по-тачен и нещо повече — по-страшен в Лувъра от гласа на самия Шарл, дойката подаде ключа на Катерина, но тя нямаше нужда от него. Кралицата-майка извади от джоба си друг ключ, който отваряше вратата на сина й, и бързо го пъхна в ключалката.

Стаята беше празна. Леглото на Шарл непокътнато, а неговата хрътка Актеон, излегната върху мечата кожа пред леглото, стана, приближи се и близна бледите ръце на Катерина.

— Аха — смръщи вежди кралицата, — излязъл е. Ще почакам.

И тя седна замислена, мрачна и съсредоточена до прозореца, който гледаше към двора на Лувъра и към главния вход.

Тя седеше вече два часа там неподвижна и бледа като мраморна статуя, когато изведнъж видя в двора на Лувъра отред конници, начело на който разпозна Шарл и Анри дьо Навар.

Тогава разбра всичко. Шарл, вместо да спори с нея за задържането на зет си, го беше отвел и така то беше спасил.

— Слепец, слепец, слепец! — прошепна тя. И зачака.

Миг след това отекнаха стъпки в съседната стая, оръжейната.

— Ваше величество — казваше Анри, — сега, след като се върнахме вече в Лувъра, кажете ми, защо ме накарахте да изляза и каква услуга ми направихте?

— Не, не, Анрио — отговори Шарл смеешком, — може би един ден ще узнаеш, но засега е тайна. Знай само че по всяка вероятност заради теб ще изкарам една сериозна кавга с майка си.

След тези думи Шарл повдигна завесата и се озова лице с лице с Катерина.

Зад него над рамото му се виждаше бледото, неспокойно лице на беарнеца.

— А, вие сте тук, ваше величество? — каза Шарл IX и смръщи вежди.

— Да, синко — отговори Катерина. — Имам да ви говоря.

— На мен?

— На вас, и то насаме.

— Какво да се прави — каза Шарл, като се обърна към зет си, понеже нямаше начин да се измъкне, — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Оставям ви, ваше величество — каза Анри.

— Да, да, остави ни — отговори Шарл. — Ти си католик, Анрио, иди да чуеш литургията вместо мен, а аз тук ще изслушам протестантската проповед.

Анри се поклони и излезе.

Шарл IX изпревари въпросите, които се канеше да му зададе майка му.

— И така, ваше величество — каза той, опитвайки се да обърне работата на смях. — Вие ме чакате, за да ми се карате, нали? Аз провалих неблагочестиво вашия малък план. Но, дявол да го вземе, не можех все пак да задържа и да изпратя в Бастилията човек, който ми спаси живота. От друга страна, не ми се щеше да се карам с вас. Аз съм добър син. И освен това — добави той тихо — дядо господ наказва децата, които се карат с майките си. Пример — брат ми Франсоа II. Простете ми искрено и признайте, че беше хубава шега.

— Ваше величество се лъже — каза Катерина. — Не става дума за шега.

— Така е, така е, и вие ще трябва да приемете това или дяволите ще ме вземат!

— Ваше величество, с тази грешка вие провалихте целия план, който щеше да ни доведе до важно откритие.

— Ами! План… Нима се тревожите заради един пропаднал план. Вие, майко, вие ще измислите още двадесет и обещавам ви, че и аз ще ви съдействам за изпълнението им.

— Сега и да ми съдействате, е твърде късно, защото той е предупреден и ще бъде нащрек.

— Вижте какво — каза кралят, — да минем направо към целта. Какво имате против Анрио?

— Против него съм, защото той заговорничи.

— Да, разбирам. Вашето вечно обвинение. Но нима всички не заговорничат малко или повече в това очарователно кралско жилище, наречено Лувър?

— Той обаче заговорничи повече от всички други. И е по-опасен от всички, защото никой не го подозира.

— Виж ти, истински Лоренцино.

— Слушайте — намръщи се Катерина при споменаването на това име, напомнящо й една от най-кървавите катастрофи във флорентинската история. — Слушайте, има само едно средство да ми докажете, че греша.

— Какво е то, майко?

— Запитайте Анри кой е бил тази нощ в стаята му.

— В неговата стая… тази нощ?

— Да и ако той ви каже…

— Е?…

— Готова съм да призная, че съм се лъгала.

— Но ако е било жена, не можем да изискваме да…

— Жена ли?

— Да.

— Жена, която уби двама от вашите гвардейци и нарани може би смъртоносно господин дьо Морвел.

— О — каза кралят, — работата става сериозна. Значи, има пролята кръв?

— Трима души паднаха убити там.

— А този, който ги е подредил така?

— Той се измъкнал здрав и читав.

— Кълна се в лукавия — каза Шарл, — храбър човек е бил и вие имате право, майко, искам да узная кой е.

— Е, добре, казах ви, че вие няма да узнаете или поне няма да го узнаете от Анри.

— А от вас, майко? Този човек не може да е излязъл, без да остави някаква следа, без да са забелязали някаква особеност в облеклото му.

— Забелязали са само елегантния му вишнев плащ, с който е бил загърнат.

— А, вишнев плащ — каза Шарл. — Знам само един в двора, толкова ярък, че да се хвърли в очи.

— Точно така — каза Катерина.

— И после? — запита Шарл.

— После, чакайте ме тук, синко, а аз ще отида да видя дали са изпълнили заповедите ми.

Катерина излезе, а Шарл остана сам, разхождайки се разсеяно, като подсвиркваше ловна мелодия, пъхнал едната ръка в дрехата си и отпуснал другата, която неговата хрътка близваше всеки път, когато той се спреше.

Колкото до Анри, той бе излязъл от шурея си много неспокоен. И вместо да тръгне по обикновения коридор, се отправи към малката тайна стълба, за която много пъти вече стана дума и която водеше на втория етаж. Но едва изкачил четири стъпала, на първата извивка видя една сянка. Той се спря и посегна към камата. В същия миг разбра, че това е жена и един очарователен глас, чийто тембър му беше близък, каза тихо, стискайки ръката му:

— Слава богу, ваше величество, ето ви здрав и читав! Толкова ме беше страх за вас. Но без съмнение бог е чул молитвата ми.

— Какво се е случило? — запита Анри.

— Ще го узнаете, като влезете у вас. Не се безпокойте за Ортон. Той е при мен.

И младата жена се спусна бързо по стълбата, разминавайки се с Анри, сякаш го бе срещнала случайно.

— Странно — промърмори Анри. — Какво се е случило? Какво е станало с Ортон?

За съжаление баронеса дьо Сов не чу въпроса му, защото беше вече далеч. Горе на стълбата Анри видя нова сянка, този път на мъж.

— Шт — каза този човек.

— А, вие ли сте, Франсоа?

— Не ме наричайте по име.

— Но какво се е случило?

— Приберете се у вас и ще узнаете. После излезте в коридора, огледайте се на всички страни дали някой не ви шпионира и елате при мен, аз само ще притворя вратата.

И той на свой ред изчезна по стълбата като призраците, които потъват в театъра в някоя дупка.

— Триста дяволи! — измърмори беарнецът. — Загадката продължава. Но щом отговорът е в стаята ми, да идем там, пък ще видим.

Все пак Анри продължи не съвсем спокойно. Той беше чувствителен и суеверен като всеки млад човек. Всичко се отразяваше ясно върху гладката като огледало повърхност на тази душа, а това, което беше чул, му предсказваше някакво нещастие.

Той се спря до вратата на апартамента си и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. Впрочем, понеже Шарлот му бе казала да се прибере, очевидно нямаше от какво да се страхува. Той хвърли бърз поглед в преддверието, то беше пусто, но нищо не подсказваше какво бе станало.

— Наистина — каза той, — Ортон го няма.

И Анри мина във втората стая.

Там си обясни всичко.

Въпреки изобилната вода широки червеникави петна пъстрееха по пода. Една маса беше счупена, завесите на леглото разкъсани с шпага, едно венецианско огледало беше строшено от куршум, а окървавена ръка, облегната на стената, беше оставила страшен отпечатък; всичко говореше, че тази стая, сега безмълвна, е била свидетел на борба на живот и смърт.

Анри огледа с блуждаещ поглед всички тези подробности, прокара ръка по влажното си от пот чело и измърмори:

— Ах, разбирам каква услуга ми е направил кралят! Дошли са да ме убият… И… Ах, дьо Муи? Какво ли са направили с дьо Муи? Мизерници, те са го убили!

И също така нетърпелив да узнае какво е станало, както херцог д’Алансон да му го каже, Анри огледа още веднъж мрачно заобикалящите го предмети, изскочи от стаята, тръгна по коридора, увери се, че там няма никой и бутвайки полуотворената врата, която затвори грижливо след себе си, се втурна при херцог д’Алансон.

Херцогът го чакаше в първата стая. Той улови живо ръката на Анри, помъкна го, като постави пръст на устните си, и го отведе в една напълно изолирана куличка, място, където никой не би могъл да ги подслушва.

— Ах, братко — каза той, — каква страшна нощ!

— Но какво се е случило? — запита Анри.

— Искаха да ви арестуват.

— Мен?

— Да, вас.

— По какъв повод?

— Нямам представа. Къде бяхте вие?

— Кралят ме изведе снощи из града.

— Значи, той е знаел. Но след като вие не сте били в стаята си, кой е бил там?

— Нима е имало някой в стаята ми? — запита Анри, сякаш не знаеше.

— Да, един мъж. Като чух шума, спуснах се да ви помогна, но беше вече късно.

— Нима бяха заловили човека? — запита уплашено Анри.

— Не. Той избяга, след като рани смъртоносно Морвел и уби двама гвардейци.

— Ах, храбър дьо Муи! — възкликна Анри.

— Значи, е бил дьо Муи? — запита бързо д’Алансон.

Анри разбра, че е направил грешка.

— Така поне предполагам. Защото му бях дал среща, за да се разбера с него за вашето бягство и да му кажа, че съм ви отстъпил всичките си права върху наварския престол.

— Ако това се узнае — каза д’Алансон пребледнял, — ние сме загубени.

— Да, защото Морвел ще заговори.

— Морвел е получил удар с шпага в гърлото. Осведомих се от хирурга, който го превърза, че преди осем дни той няма да може да каже нито дума.

— Осем дни? Това е предостатъчно за дьо Муи, за да бъде в безопасност.

— Всъщност — каза д’Алансон — може би е бил някой друг, а не дьо Муи.

— Мислите ли? — запита Анри.

— Да, този човек изчезна много бързо, така че се мярна само вишневият му плащ.

— Действително — каза Анри — вишнев плащ подхожда на конете, а не на войник. Никога не биха заподозрели дьо Муи под вишнев плащ.

— Не. Ако някой бъде заподозрян — каза д’Алансон, — ще бъде по-скоро…

Той спря.

— Ще бъде по-скоро господин дьо Ла Мол — довърши Анри.

— Точно така, защото самият аз, като видях този човек да бяга, се усъмних за миг.

— Вие сте се усъмнили? А може би всъщност е бил граф дьо Ла Мол?

— Той нищо ли не знае? — запита д’Алансон.

— Абсолютно нищо или поне нищо важно.

— Братко — каза херцогът, — сега наистина се убедих, че е бил той.

— Дявол да го вземе! — каза Анри. — Ако е той, това ще огорчи кралицата, която много се интересува от него.

— Интересува ли се, казвате? — запита д’Алансон смутен.

— Разбира се. Не си ли спомняте, Франсоа, че сестра ви ви го препоръча?

— Вярно — каза херцогът с глух глас. — И за да й услужа, от страх, че вишневият плащ може да го изложи, аз се качих в стаята му и го прибрах.

— О, това е вече двойна предпазливост — каза Анри. — А сега не само бих се обзаложил, но бих се заклел, че е бил той.

— Дори и пред съда ли? — запита Франсоа.

— Бога ми, да — отговори Анри. — Дошъл е да ми предаде нещо от страна на Маргьорит.

— Ако съм сигурен, че ще ме подкрепите с показанието си, бих го почти обвинил.

— Ако вие го обвините — отговори Анри, — нали разбирате, братко, няма да ви опровергая.

— А кралицата? — запита д’Алансон.

— Ах, да, кралицата.

— Трябва да разберем какво ще направи тя.

— Аз се заемам с това.

— Дявол да го вземе, братко, тя ще сгреши, ако ни изобличи, защото ние ще създадем блестяща репутация на храбрец за този млад човек, и то не на много голяма цена, защото ще я купи на кредит. Вярно, че може да се наложи да плати едновременно и лихвата, и капитала.

— Боже мой, какво искате? — каза Анри. — В този жалък свят никой не получава нещо за нищо.

И поздравявайки д’Алансон с ръка и с усмивка, той подаде предпазливо глава в коридора и като се увери, че никой не ги е подслушвал, бързо се измъкна и изчезна по тайната стълба, която водеше към покоите на Маргьорит.

От своя страна наварската кралица се тревожеше като мъжа си. Нощното нападение срещу нея и херцогиня дьо Невер, проведено от краля, херцог д’Анжу, херцог дьо Гиз и Анри, когото тя бе познала, силно я безпокоеше. Несъмнено нямаше доказателство, което да я изложи. Ла Мол и Коконас бяха развързали портиера от вратата и той бе потвърдил, че не е казал нито дума. Но четиримата толкова високопоставени господари, с които двама обикновени благородници като Ла Мол и Коконас се бяха били, сигурно не случайно се бяха отклонили от пътя си и сигурно не без да знаят за кого. Така че Маргьорит се върна едва призори, след като прекара останалата част от нощта при херцогиня дьо Невер. Тя си легна веднага, но не можа да заспи и се стряскаше при най-малкия шум.

Сред тия тревоги някой почука на тайната врата и след като Жийон й каза кой е посетителят, Маргьорит й заповяда да го покани.

Анри се спря на вратата. Нищо в него не издаваше наранения съпруг. Обичайната му усмивка блуждаеше по тънките му устни и нито един мускул на лицето му не трепваше след страшните вълнения, които бе изживял.

Той сякаш запита Маргьорит с поглед дали може да остане насаме с нея. Маргьорит го разбра и направи знак на Жийон да излезе.

— Кралице — каза тогава Анри, — знам колко сте привързана към вашите приятели, затова много се страхувам, че ще ви кажа нещо неприятно.

— Какво, ваше величество? — запита Маргьорит.

— Един от вашите най-скъпи служители е много компрометиран.

— Кой?

— Чудесният граф дьо Ла Мол.

— Граф дьо Ла Мол компрометиран? Поради какво?

— Поради авантюрата от тази нощ.

Въпреки самообладанието си Маргьорит се изчерви. След това се овладя и запита:

— Каква авантюра?

— Как — каза Анри, — нима не сте чули шума тази нощ в Лувъра?

— Не, ваше величество.

— О, поздравявам ви, кралице — каза Анри с очарователна наивност, — това показва, че вие действително имате чудесен сън.

— Но какво се е случило?

— Случило се е, че нашата добра майка дала заповед на господин дьо Морвел и на шестима от неговите гвардейци да ме задържат.

— Вас, господарю, вас?

— Да, мен.

— И защо?

— Кой може да каже какви причини вълнуват дълбокия ум на нашата майка? Аз уважавам тези причини, но не ги зная.

— И вие не бяхте в стаята си?

— Не, по една случайност. Снощи кралят ме покани да го придружа. Но ако ме е нямало мен, имало е друг.

— И кой е бил този друг?

— Изглежда, граф дьо Ла Мол.

— Граф дьо Ла Мол ли? — изненада се Маргьорит.

— Боже мили, кой да му се надява на този млад провансалец! Какъв храбрец! — продължи Анри. — Представяте ли си, той е ранил Морвел и е убил двама гвардейци.

— Ранил господин дьо Морвел и убил двама гвардейци? Невъзможно.

— Как, вие се съмнявате в неговата смелост, кралице?

— Не, но, казвам ви, граф дьо Ла Мол не може да е бил у вас.

— Как не може да е бил у мен?

— Не е бил, защото… защото… — каза Маргьорит смутено — защото е бил другаде.

— Ах, ако можеше да докаже своето алиби — възкликна Анри, — това е друго. Ще каже къде е бил и всичко е наред.

— Къде е бил ли? — бързо повтори Маргьорит.

— Разбира се… Още преди да се стъмни, ще бъде задържан и разпитан. Но за нещастие има доказателства.

— Доказателства… Какви са те?…

— Човекът, който се е защищавал така отчаяно, е бил с вишнев плащ.

— Да не би само господин дьо Ла Мол да има вишнев плащ?… Аз зная още един човек.

— Така е. Аз също зная. Но ето какво ще се случи: ако господин дьо Ла Мол не е бил у мен, значи, е бил другият човек с вишневия плащ. А вие знаете кой е този човек, нали?

— Боже!

— Ето къде е бедата. И вие сте го видели като мен, госпожо, и вашето вълнение ми го доказва. Да поговорим сега като хора, които разсъждават за най-желаното нещо на света — един престол, за най-скъпото благо — живота. Ако уловят дьо Муи, той ще ни погуби.

— Да, разбирам.

— Докато граф дьо Ла Мол няма да компрометира никого, освен ако го смятате способен да измисли някаква история, да каже например, че се е веселил с дами… или нещо подобно, знам ли и аз какво?

— Господарю — каза Маргьорит, — ако се страхувате само от това, бъдете спокоен… Той нищо няма да каже.

— Как! — възкликна Анри. — Нима ще мълчи? Дори ако трябва да заплати това мълчание с живота си?

— Той ще мълчи, ваше величество.

— Сигурна ли сте?

— Аз отговарям.

— Тогава всичко е наред — каза Анри и стана.

— Отивате ли си, господарю? — живо запита Маргьорит.

— Боже мой, да. Това е всичко, което исках да ви кажа.

— И вие отивате?…

— Ще се опитам да измъкна всички ни от тази неприятна история, в която ни забърка човекът с вишневия плащ.

— Боже мой, боже мой, горкият младеж! — извика скръбно Маргьорит, кършейки ръце.

— Наистина — каза Анри и си тръгна, — граф дьо Ла Мол е много мил служител.