Александър Дюма
Кралица Марго (2)

Глава 2
Стаята на наварската кралица

Херцог дьо Гиз изпрати снаха си, херцогиня дьо Невер, до дома й на улица Шом, срещу улица Брак, и след като я остави сред компаньонките й, отиде в стаята си, за да се преоблече. Той взе нощния си плащ и се въоръжи с една от тези къси и остри ками, които се наричат „благородническа чест“ и се носят вместо шпага. Но точно когато посягаше към камата на масата, забеляза малка записка, притисната между острието и ножницата.

Дьо Гиз я отвори и прочете следното:

„Надявам се, че херцог дьо Гиз няма да се върне тази нощ в Лувъра или ако се върне, нека поне прояви предпазливост и се въоръжи със солидна ризница и здрава шпага.“

— Аха! — възкликна херцогът, обръщайки се към своя камериер. — Ето едно странно предупреждение, драги Робен. А сега доставете ми удоволствието да ми кажете кой е влизал тук в мое отсъствие?

— Само един, господарю.

— Кой?

— Господин дю Гаст.

— Аха! Вярно, струва ми се, че разпознавам почерка му. Сигурен ли си, че е идвал дю Гаст? Ти видя ли го?

— Нещо повече, господарю, дори говорих с него.

— Добре. Ще се вслушам в съвета му. Ризница и шпага.

Камериерът, свикнал с тези преобличания, донесе и двете. Тогава херцогът надяна ризницата, чиито брънки бяха толкова тънки, че стоманената тъкан не беше по-дебела от кадифе; над камизола обу бухнали панталони и сложи къса връхна дреха, сребристосива — неговия предпочитан цвят; обу високи ботуши, които стигаха до бедрата му, и си сложи черна кадифена шапка без перо и скъпоценни камъни; загърна се в тъмен плащ, затъкна на колана си кама и подавайки шпагата си на пажа, единствения човек, който щеше да го придружава, той се запъти към Лувъра.

Беше на прага на двореца, когато от кулата на Сен-Жермен-Л’Оксероа прозвъни един часа.

Колкото и напреднала да беше нощта, колкото и несигурни да бяха улиците в тази епоха, нищо не се случи по пътя на жадния за приключения херцог. И той стигна здрав и читав пред огромния силует на старинния Лувър; светлините му бяха угаснали една след друга и той се издигаше в този час, внушаващ страх сред мълчанието и мрака.

Пред кралския замък се простираше дълбок ров, към който гледаха прозорците на повечето членове от кралското семейство, живеещи в двореца. Апартаментът на Маргьорит беше на първия етаж.

Но този първи етаж, който би бил достъпен, ако не беше ровът, се издигаше благодарение на това укрепление на тридесет фута от земята, така че до него не можеха да се доберат нито любовници, нито крадци. Това обаче не попречи на херцог дьо Гиз да се спусне решително в рова.

В същия миг на партера се чу шум от отварящ се прозорец. Прозорецът беше с решетка, но една ръка се показа, повдигна една от пречките, предварително откъртена, и спусна през този отвор копринено въже с клуп накрая.

— Вие ли сте, Жийон? — запита тихо херцогът.

— Да, ваша светлост — отговори, още по-тихо женски глас.

— А Маргьорит?

— Тя ви чака.

— Добре.

При тези думи херцогът даде знак на своя паж. Той разгърна плаща си и разви малка въжена стълба. Херцогът закачи единия край на стълбата за висящия клуп. Жийон издърпа стълбата към себе си и я закрепи здраво. И херцогът, след като закачи шпагата на колана си, започна да се катери и стигна благополучно. Зад него пречката на решетката отново дойде на мястото си, прозорецът се затвори, а пажът, след като се увери, че господарят му влезе безпрепятствено в Лувъра, до чиито прозорци той го беше придружавал двадесет пъти по същия начин, се зави с плаща си и легна да спи върху тревата на рова, в сянката на стената.

Беше тъмна нощ и от време на време едри, топли капки падаха от наситените със сяра и електричество облаци.

Херцог дьо Гиз последва своята водачка — тя беше не коя да е, а дъщерята на Жак дьо Матиньон, маршала на Франция, лична довереница на Маргьорит, която нямаше никакви тайни от нея. Разправяха дори, че в числото на тайните, съхранявани от нейната неподкупна вярност, имало толкова страшни, че именно те я принуждавали да пази и другите.

Никаква светлина, нито в стаите на партера, нито в коридорите; от време на време само бледа светкавица осветяваше мрачните покои със синкав блясък, който изчезваше начаса.

Херцогът все така вървеше след своята водачка, която го държеше за ръка. Накрая стигнаха до вита стълба в самата стена, която водеше през тайна невидима врата към преддверието на покоите на Маргьорит.

Преддверието, както и другите стаи в долния етаж тънеха в дълбок мрак.

Когато стигнаха там, Жийон се спря.

— Донесохте ли това, което желае кралицата? — запита тихо тя.

— Да — отговори херцог дьо Гиз, — но ще го дам само лично на нейно величество.

— Елате тогава и не губете нито миг — разнесе се в мрака един глас, който накара херцога да потръпне, защото той позна гласа на Маргьорит.

В същото време една виолетова кадифена завеса, украсена със златни лилии, се вдигна и херцогът различи в мрака самата кралица, която, загубила търпение, бе дошла да го пресрещне.

— Тук съм, ваше величество — каза херцогът и премина бързо под завесата, която падна зад него.

Тогава на свой ред Маргьорит дьо Валоа поведе херцога през покоите си, които впрочем той добре познаваше, докато Жийон, останала на вратата, успокои с един жест своята царствена господарка.

Отгатнала сякаш ревнивите безпокойства на херцога, Маргьорит го заведе до спалнята си; там тя се спря.

— Е, какво, доволен ли сте, ваше сиятелство? — запита тя.

— Доволен ли, ваше величество? И от какво, моля ви се?

— От доказателството, което ви давам — отговори Маргьорит с леко раздразнение в гласа, — че принадлежа на човек, който вечерта на своето бракосъчетание и дори през сватбената си нощ толкова малко държи на мене, че даже не е дошъл да ми благодари за честта, която му направих не като го избрах, а като го приех за съпруг.

— О, ваше величество — каза тъжно херцогът, — успокойте се, той ще дойде, особено ако вие пожелаете.

— Вие ли ми казвате това, Анри — възкликна Маргьорит, — вие, който единствен между всички знаете, че това съвсем не е така! Ако имах желанието, в което ме обвинявате, щях ли да ви помоля да дойдете в Лувъра?

— Вие ме помолихте да дойда в Лувъра, Маргьорит, защото искате да заличите всякаква следа от нашето минало и защото това минало живее не само в сърцето ми, но и в сребърното ковчеже, което ви нося.

— Анри, искате ли да ви кажа нещо — запита Маргьорит, гледайки втренчено херцога. — Вие ми приличате повече на ученик, отколкото на принц. Аз да се отрека от любовта си към вас! Аз да искам да залича пламъка, който може би ще угасне, но чийто отблясък никога няма да помръкне! Защото любовта на личности с моя ранг озарява, а често и изгаря тяхното съвремие. Не, не, херцоже мой! Вие можете да запазите писмата на вашата Маргьорит и ковчежето, което тя ви даде. От съдържанието на това ковчеже тя ви иска само едно писмо, и то защото то е толкова опасно за вас, колкото и за нея.

— Всичко е ваше — каза херцогът, — избирайте и унищожете това, което искате.

Маргьорит бързо разрови отвореното ковчеже и с трепереща ръка пое едно след друго дузината писма, задоволявайки се да погледне само обръщенията, сякаш те бяха достатъчни да й припомнят съдържанието. Но когато взе и последното, тя изгледа херцога пребледняла.

— Господине — каза тя, — писмото, което търся, не е тук. Да не би случайно да сте го загубили? Надявам се, че не сте го…

— Кое писмо търсите, ваше величество?

— Писмото, в което ви моля да се ожените веднага.

— За да оправдаете измяната си ли?

Маргьорит сви рамене.

— Не, а за да ви спася живота. Писмото, в което ви предупреждавах, че кралят, узнал за нашата любов и за усилията ми да разваля вашия бъдещ съюз с португалската престолонаследница, беше извикал незаконния си брат херцог д’Ангулем и бе казал, посочвайки му две шпаги: „Или с тази шпага ти ще убиеш Анри дьо Гиз тази вечер, или аз ще те убия утре с другата.“ Това писмо къде е?

— Ето го — каза херцог дьо Гиз, измъквайки го изпод ризницата си.

Маргьорит почти го изтръгна от ръцете му, разгъна го жадно, за да се увери, че е същото, възкликна радостно и го доближи до свещта. Пламъкът веднага обхвана листа и само след миг го превърна в пепел. Маргьорит, сякаш страхувайки се, че някой би могъл да потърси неблагоразумното предупреждение дори в пепелта, я стъпка с крак.

Херцогът следеше с очи през всичкото време трескавите движения на своята любима.

— Е, Маргьорит — запита той, когато тя свърши, — доволна ли сте сега?

— Да, защото сега, след като вече сте оженен за принцеса де Порсиан, брат ми ще ми прости любовта ми към вас. Но той никога не би ми простил, че съм ви разкрила подобна тайна, която аз в своята слабост към вас нямах сили да скрия.

— Това е вярно — каза херцог дьо Гиз, — защото по това време вие все още ме обичахте.

— Аз ви обичам и сега, Анри, обичам ви повече от когато и да било.

— Вие?…

— Да, аз, защото никога до днес не ми е бил тъй необходим искрен и предан приятел. Аз съм кралица без престол, съпруга без мъж.

Младият херцог тъжно поклати глава.

— Но аз ви го казвам, Анри, и ви повтарям, че мъжът ми не само не ме обича, но дори ме ненавижда, презира ме. Впрочем, струва ми се, че вашето присъствие в стаята, където би трябвало да бъде той, достатъчно доказва ненавистта и презрението му.

— Още не е късно, ваше величество. На наварския крал му е необходимо време, за да освободи свитата си. Той още не е дошъл, но скоро ще дойде.

— А аз ви казвам — извика Маргьорит, — казвам ви, че той няма да дойде!

— Ваше величество — извика Жийон, отваряйки вратата и повдигайки завесата, — ваше величество, наварският крал излиза от покоите си!

— Ах, знаех си аз, че той ще дойде! — възкликна херцог дьо Гиз.

— Анри — каза Маргьорит отсечено, стискайки ръката на херцога. — Анри, сега ще видите дали съм жена, която държи на думата си, и може ли човек да разчита на това, което съм обещала веднъж. Анри, влезте в будоара ми!

— Ваше величество, пуснете ме да си отида, докато е още време, защото, не забравяйте, че при първия му любовен жест, аз ще изляза от будоара и горко му тогава!

— Вие сте луд! Влезте, влезте, казвам ви, аз отговарям за всичко.

И тя тласна херцога в будоара.

Беше крайно време. Вратата едва се затвори зад херцога, когато наварският крал, придружен от двама пажове, носещи два свещника с осем восъчни свещи, застана усмихнат на прага на стаята.

Маргьорит прикри вълнението си, като се поклони дълбоко.

— Не сте ли си легнали още, кралице? — запита беарнецът с весело, простодушно изражение на лицето. — Да не би случайно да сте ме чакали?

— Не, ваше величество — отговори Маргьорит, — защото вие още вчера ми казахте, че добре съзнавате, че нашата женитба е само политически съюз и няма да ме принуждавате за друго.

— Отлично. Но това съвсем не пречи да си поговорим малко, нали? Жийон, затворете вратата и ни оставете.

Маргьорит стана от стола и протегна ръка, сякаш да задържи пажовете.

— Необходимо ли е да извикам придворните ви дами? — запита кралят. — Ще го сторя, ако желаете, макар че, признавам, предпочитам да ви кажа насаме това, което имам да ви казвам.

И наварският крал се отправи към будоара.

— Не! — извика Маргьорит, хвърляйки се стремително пред него. — Не! Безполезно е и аз съм готова да ви слушам.

Беарнецът вече знаеше това, което искаше да узнае. Той хвърли бърз, проницателен поглед към будоара, сякаш искаше въпреки завесата, закриваща входа, да проникне във всяко негово кътче. После, обръщайки поглед към своята пребледняла от страх красива съпруга, каза със съвършено спокоен глас:

— В такъв случай, да поговорим малко.

— Както е угодно на ваше величество — отговори младата жена и се отпусна отмаляла на канапето, което и посочи мъжът й.

Беарнецът седна до нея.

— Ваше величество — каза той, — каквото и да приказват някои хора, аз мисля, че нашият брак е много сполучлив. Аз съм действително ваш и вие сте моя.

— Но… — прошепна изплашена Маргьорит.

— Следователно — продължи наварският крал, сякаш без да забелязва уплахата й — ние трябва и двамата да действаме като добри съюзници, понеже днес пред бога се заклехме в съюз. Не сте ли и вие на това мнение?

— Без съмнение, ваше величество.

— Аз зная, кралице, колко голяма е вашата прозорливост, зная с колко опасни пропасти е осеяна дворцовата почва. Ето, аз съм млад и макар че никога никому не съм направил зло, имам вече многобройни врагове. Към кой лагер, ваше величество, трябва да причисля тази, която носи моето име и която ми се закле във вярна обич пред божия олтар?

— О, ваше величество, нима можете да помислите…

— Аз нищо не мисля, кралице. Аз се надявам и искам да се уверя, че моята надежда е основателна. Няма съмнение, че нашият брак е или само една привидност или обикновена клопка.

Маргьорит потрепера; тази мисъл може би се бе прокраднала и в нейния ум.

— Кое от двете? — продължи Анри дьо Навар. — Кралят ме мрази, херцог д’Анжу ме мрази, херцог д’Алансон ме мрази, Катерина Медичи мразеше прекалено много майка ми, за да не мрази и мен.

— О, ваше величество, какво говорите?

— Истината, кралице — поде кралят, — и бих желал, за да не смятат, че не зная кой уби дьо Муи и кой отрови майка ми, някой да чуе думите ми.

— О, ваше величество — възкликна живо Маргьорит с най-невъзмутимо и усмихнато изражение, — вие чудесно знаете, че тук сме само вие и аз.

— Именно затова съм така откровен, именно затова се осмелявам да ви кажа, че не могат да ме заблудят любезностите нито на френската, нито на лотарингската корона.

— Ваше величество! Ваше величество! — възкликна Маргьорит.

— Какво има, моя мила? — усмихна се на свой ред Анри.

— Ваше величество, подобни разговори са много опасни.

— Но не и когато хората са насаме. Та исках да ви кажа…

Маргьорит явно седеше като на тръни; тя би желала да спре всяка дума на устните на беарнеца. Но Анри продължи с привидно простодушие:

— Казвам ви, че съм застрашен от всички страни: застрашава ме кралят, застрашава ме херцог д’Алансон, застрашава ме херцог д’Анжу, застрашава ме кралицата-майка, застрашава ме херцог дьо Гиз, херцог дьо Майен, кардинал дьо Лорен, с една дума, застрашава ме всичко живо. Вие знаете, човек чувства това инстинктивно. Е добре, срещу тези заплахи, които няма да закъснеят да се превърнат в нападения, аз мога да се защищавам само с ваша помощ. Защото вас обичат всички, които ме мразят.

— Мен ли? — запита Маргьорит.

— Да, вас — повтори Анри дьо Навар съвсем чистосърдечно. — Да, вас ви обича крал Шарл; вас ви обича — и той наблегна на тези думи — херцог д’Алансон. Обича ви кралица Катерина и най-сетне обича ви херцог дьо Гиз.

— Ваше величество… — прошепна Маргьорит.

— Е добре! Какво чудно има, че всички ви обичат? Хората, които току-що споменах, са ваши братя или роднини. Да обичаш роднините или братята си — означава да живееш по закон божи.

— В края на краищата — запита Маргьорит притеснена — какво искате да кажете, ваше величество?

— Искам да каже точно това, което ви казах, че ако вие станете, не казвам моя приятелка, а моя съюзница, аз мога смело да посрещна всичко. Но ако, напротив, вие станете моя неприятелка, аз съм загубен.

— О, ваша неприятелка! Никога, ваше величество! — възкликна Маргьорит.

— Искате да кажете, никога вече?…

— Може би.

— А моя съюзница?

— Сигурно.

И Маргьорит се обърна към него и му протегна ръка.

Анри я пое, целуна я галантно и я задържа малко, по-скоро за да изпита жена си, отколкото от нежно чувство.

— Така да бъде, аз ви вярвам, ваше величество, и ви приемам за съюзница. Нас ни ожениха, без да се познаваме и без да се обичаме, ожениха ни, без да ни поискат съгласието. Следователно като мъж и жена ние не сме обвързани с нищо един към друг. Виждате, ваше Величество, аз предугаждам желанията ви и ви потвърждавам тази вечер това, което ви казах вчера. Но ние ставаме съюзници по наша воля, без никой да ни принуждава, ние се съюзяваме като две честни сърца, които си дължат взаимно покровителство и затова се свързват. Така ли го разбирате и вие?

— Да, ваше величество — потвърди Маргьорит, опитвайки се да освободи ръката си.

— Е добре — продължи беарнецът все така, без да откъсва очи от вратата на будоара, — понеже първото доказателство за искрен съюз е пълното доверие, аз ще ви разкажа, ваше величество, най-тайните подробности на плана, който съм замислил, за да се справя победоносно с всички тези врагове.

— Ваше величество… — прошепна Маргьорит, като извърна на свой ред неволно очи към будоара, докато беарнецът, виждайки, че хитростта му е успяла, се усмихна недоловимо.

— Ето какво смятам да направя — продължи той, без да показва, че е забелязал вълнението на младата жена, — аз ще…

— Ваше величество — извика Маргьорит, като стана бързо и улови краля за ръка, — позволете да си поема дъх. Вълнението… горещината… просто се задушавам…

И действително Маргьорит беше пребледняла и трепереше тъй, сякаш всеки миг ще се строполи на килима.

Анри се отправи към един отдалечен прозорец и го отвори. Прозорецът гледаше към реката.

Маргьорит го последва:

— Мълчете! Мълчете! Ваше величество, ако животът ви е мил… — прошепна тя.

— Хубава работа, кралице — каза беарнецът с особената си усмивка, — нали ми казахте, че сме сами?

— Да, ваше величество, но не сте ли чували, че с помощта на слухови тръби, вградени в тавана или в стената, човек може всичко да подслуша.

— Добре, ваше величество, добре — каза бързо и съвсем тихо беарнецът. — Вие не ме обичате, по това няма две мнения, но вие сте честна жена.

— Какво искате да кажете, ваше величество?

— Искам да кажа, че ако бяхте способна да ме предадете, вие щяхте да ме оставите да продължа, защото още малко и сам щях да се издам. Вие ме спряхте. Сега зная, че някой се е скрил тук, че вие сте невярна съпруга, но вярна съюзница. А в настоящия момент — допълни усмихнат беарнецът, — признавам, по-необходима ми е вярност в политиката, отколкото в любовта.

— Ваше величество… — прошепна смутено Маргьорит.

— Добре, добре, ще поговорим по всички тези въпроси по-късно, когато се опознаем по-добре — каза Анри.

После, повишавайки глас, добави:

— Е, какво? По-леко ли дишате сега, кралице?

— Да, ваше величество, да — прошепна Маргьорит.

— В такъв, случай — поде беарнецът — не искам повече да ви досаждам. Длъжен бях да ви засвидетелствам моите уважения и да ви поднеса приятелските си чувства. Благоволете да ги приемете така, както аз ви ги предлагам, от цялото си сърце. Приятна почивка! Лека нощ.

Маргьорит погледна мъжа си с блестящи от признателност очи и на свой ред му протегна ръка.

— Уговорено — каза тя.

— Съюз политически, искрен и честен, нали? — запита Анри.

— Искрен и честен — отговори кралицата.

Тогава беарнецът се отправи към вратата, държейки с погледа си Маргьорит като омагьосана. После, когато завесата се спусна между тях и спалнята, Анри каза бързо, понижавайки глас:

— Благодаря, Маргьорит, благодаря! Вие сте истинска френска принцеса. Отивам си спокоен. Дори да ми липсва вашата любов, няма да ми липсва вашето приятелство. Разчитам на вас, както и вие можете да разчитате на мене. Лека нощ, кралице.

И Анри целуна ръка на жена си, притискайки я нежно; после с пъргава крачка се отправи към покоите си, говорейки си полугласно в коридора:

— Кой, дявол да го вземе, е при нея? Кралят, херцог д’Анжу, херцог д’Алансон, херцог дьо Гиз? Брат или любовник? Или и едното, и другото? Право да си кажа, почти ме е яд, че определих в този час среща на баронесата. Но думата си е дума, а и Дариол ме чака… няма как. Страхувам се, че тя не спечели, като минах през спалнята на жена ми, преди да отида при нея, защото, триста дяволи, тази Марго, както я нарича моят шурей, Шарл IX, е наистина пленително създание…

И Анри дьо Навар тръгна с малко колеблива крачка по стълбата, която водеше към апартамента на баронеса дьо Сов.

Маргьорит го проследи с поглед, докато се скри, и едва тогава се прибра в стаята си. Завари херцога на прага на будоара и при вида му изпита едва ли не угризение.

Херцогът от своя страна беше сериозен и смръщените му вежди издаваха горчиви мисли.

— Маргьорит днес е неутрална — каза той, — след седмица Маргьорит ще бъде враждебна.

— А, вие сте слушали?

— А какво можех да сторя в този будоар.

— И вие смятате, че аз съм се държала не така, както трябва да се държи наварската кралица?

— Не, но вие се държахте не така, както би трябвало да се държи любимата на херцог дьо Гиз.

— Ваша светлост — каза кралицата, — аз мога да не обичам мъжа си, но никой няма право да изисква от мен да го предам. Кажете честно, вие бихте ли издали тайните на принцеса де Порсиан, вашата жена.

— Хайде, хайде, ваше величество — каза херцогът, поклащайки глава, — всичко е наред. Виждам, че вие не ме обичате вече, както в дните, когато ми разказвахте какво крои кралят срещу мен и моите привърженици.

— Кралят беше силният, а вие слабите. Сега Анри е слабият, а вие сте силните. Както виждате, аз играя все една и съща роля.

— Само преминавате от един лагер в друг.

— Това е мое право, господине, и с него аз спасих живота ви.

— Добре, ваше величество. И тъй като влюбените, когато се разделят, си връщат всичко, което са си дали, и аз на свой ред при случай ще ви спася живота и тогава ще бъдем квит.

При тези думи херцогът се поклони и излезе. Но Маргьорит не направи ни най-малко движение да го задържи. В преддверието той намери Жийон, която го придружи до прозореца на партера, а в рова — своя паж, с когото се върна в двореца си.

В това време Маргьорит замислено застана до прозореца си.

— Каква сватбена нощ! — прошепна тя. — Съпругът ми си отива, любимият ме изоставя.

В този миг от другата страна на рова, идващ от Ла Тур до Боа на път към Мулен дьо ла Моне, се зададе с ръка на кръста ученик, който пееше:

Защо, когато искам с плам

да те погаля, да ти дам

целувка нежна, о любима,

към мен си строга ти безспир,

като че съм сред манастир,

където монахини има?

 

Нима за никого в света

не пазиш устните, гръдта

и цялата си прелест млада?

Плутон ли ще целуваш ти —

когато той те приюти

отвъд, във бездните на ада?

 

У теб смъртта ще заличи

усмивка, гръд, уста, очи

и аз, като почина, няма

със сенките да споделя,

че моя обич си била,

преди да идем в ада двама.

 

Не чакай, мила, този край —

целувка сладка ти ми дай,

за да не чезна в изнемога,

защото в сетния си ден

ще се разкайваш, че към мен

била си все безкрайно строга.

Маргьорит се заслуша в песента с тъжна усмивка. После, когато гласът на ученика заглъхна в далечината, затвори прозореца и повика Жийон да я приготви за лягане.