Александър Дюма
Кралица Марго (49)

Глава 49
Книгата за ловното изкуство

Тридесет и шест часа бяха изминали от събитията, които току-що разказахме. Едва се разсъмваше, но всичко живо в Лувъра се беше събудило, както ставаше обикновено в дните на лов, когато херцог д’Алансон се отправи към кралицата-майка, понеже тя го бе извикала.

Катерина не беше в спалнята си, но беше заповядала да го поканят да почака.

След няколко минути тя излезе от един таен кабинет, където никой нямаше право да влиза и където тя се оттегляше, за да прави химическите си опити.

От полуотворената врата или от дрехите на кралицата едновременно с нея в стаята нахлу силен мирис на тежък парфюм, а през отвора на вратата д’Алансон видя бял облак гъст дим като че ли от запалено ароматно вещество в лабораторията, която кралицата бе напуснала.

Херцогът не можа да се сдържи и хвърли любопитен поглед.

— Да — каза Катерина Медичи, — изгорих няколко стари пергамента и те миришеха така лошо, че хвърлих хвойна в огъня.

Д’Алансон се поклони.

— Е — каза Катерина, криейки в широките ръкави на пеньоара ръцете си, по които имаше леки жълто-червеникави петна. — Какво ново от вчера?

— Нищо, майко.

— Видяхте ли Анри?

— Да.

— Все така ли отказва да замине?

— Решително.

— Мошеник.

— Какво казвате, ваше величество?

— Казвам, че ще замине.

— Мислите ли?

— Сигурна съм.

— Тогава той ще ни се изплъзне.

— Да — каза Катерина.

— И вие го оставяте да замине?

— Не само че го оставям, но дори ви казвам, че трябва да замине.

— Не ви разбирам, майко.

— Слушайте какво ще ви кажа, Франсоа. Един много опитен лекар, същият, който ми даде книгата за лова, нали ще я отнесете на Анри, ме увери, че наварският крал скоро ще заболее от неизлечима болест, водеща до страшно изтощение, болест, пред която науката е безсилна. Така че, нали разбирате, ако трябва да умре от толкова жестока смърт, по-добре да умре далеч от нас, отколкото пред очите ни в двореца.

— Действително — каза херцогът — това ще ни причини голяма мъка.

— Особено на вашия брат Шарл — каза Катерина. — Докато, ако Анри умре, след като му е изменил, кралят ще погледне на тази смърт като на божие наказание.

— Имате право, майко — каза възхитено Франсоа, — той трябва да замине. Но сигурна ли сте, че ще замине?

— Взела съм всички мерки. Срещата е определена в гората Сен-Жермен. Петдесет хугеноти трябва да го отведат до Фонтенбло, а там ще го чакат още петстотин.

— А сестра ми Марго ще замине ли с него? — запита д’Алансон, поколебавайки се леко, видимо пребледнял.

— Да — отговори Катерина. — Така са решили. Но щом Анри умре, Марго ще се върне вдовица и свободна.

— А Анри ще умре ли, ваше величество, сигурна ли сте?

— Поне така ме увери лекарят, който ми даде въпросната книга.

— И къде е тази книга, ваше величество?

Катерина се отправи бавно към тайнствения кабинет, отвори вратата, влезе вътре и миг след това се появи отново с книга в ръка:

— Ето я — каза тя.

Д’Алансон погледна ужасено книгата, която му подаваше майка му.

— Каква е тази книга, ваше величество? — запита разтреперан херцогът.

— Нали ви казах, синко, един труд върху изкуството да се отглеждат и обучават соколи, соколчета и други ловни птици, написана от един много учен мъж, Кастручо Кастракани, сеньор на Лука.

— И какво трябва да направя с нея?

— Да я занесете на вашия добър приятел Анрио, който ви я поискал, както сам казахте, за да изучи изкуството на лова със соколи. Тъй като днес той ще отиде на лов със соколи с краля, няма да пропусне да прочете няколко страници, за да му докаже, че следва неговите съвети и изучава това изкуство. Главното е да му дадете книгата лично на него.

— Няма да посмея — каза д’Алансон разтреперан.

— Защо? — запита Катерина. — Това е книга като всяка друга, само че е стояла толкова дълго затворена, че страниците са се слепили една с друга. Не се опитвайте да я четете вие, Франсоа, защото никой не може да я чете, без да наплюнчи пръста си, за да обръща страниците, а това е свързано с много време и труд.

— Така че само някой, който има голямо желание да стане истински ловец, би могъл да загуби време и труд над тази книга, нали? — запита д’Алансон.

— Точно така, синко, най-сетне разбрахте.

— О — каза д’Алансон, — ето че Анрио е в двора. Дайте, ваше величество, дайте я. Ще се възползувам от отсъствието му, за да я занеса в стаята му. Като се върне, той ще я намери.

— Бих предпочела да му я дадете лично на него, Франсоа, така ще бъде по-сигурно.

— Казах ви вече, че не смея — отговори херцогът.

— Хайде вървете, но поставете я поне на видно място.

— Отворена ли?… Няма нищо нередно в това да бъде отворена, нали?

— Не.

— Дайте я тогава.

Д’Алансон пое с трепереща ръка книгата, която Катерина му подаде с твърда ръка.

— Вземете, вземете — каза Катерина, — няма никаква опасност, щом аз я пипам. Освен това вие сте с ръкавици.

Но тези предпазни мерки не бяха достатъчни за д’Алансон и той обви книгата в плаща си.

— Побързайте — каза Катерина, — побързайте! Анри може всеки миг да се качи в стаята си.

— Имате право, ваше величество, отивам. И той излезе, залитайки от вълнение.

Ние сме въвеждали неведнъж вече читателя в покоите на наварския крал, карали сме го да присъствува на весели и страшни сцени в зависимост от това дали геният-покровител на бъдещия френски крал се е усмихвал, или е заплашвал.

Но може би никога сред тези стени, опръскани с кръв от убийствата, облени с вино от пиршествата, пропити с парфюми от любовта, никога този кът на Лувъра не бе виждал такова бледо лице като лицето на херцог д’Алансон, който отвори с книга в ръка вратата на спалнята на наварския крал.

Както очакваше херцогът, в тази стая нямаше никого, нито един любопитен и неспокоен поглед, за да проследи това, което той щеше да извърши. Първите утринни зари осветяваха пустия апартамент.

На стената висеше готова шпагата, която господин дьо Муи бе посъветвал Анри да носи този ден. Няколко халкички от ризницата бяха разпръснати по пода. На една маса бяха поставени богато натъпкана кесия и малка кама, а в камината все още прехвърчаха следи от пепел. Всичко това ясно показваше на д’Алансон, че наварският крал е облякъл ризница, поискал е пари от своя ковчежник и е изгорил излагащи го документи.

„Майка ми не се е излъгала — помисли д’Алансон, — мошеникът ми е изменил.“

Несъмнено тази мисъл вдъхна нова сила на младия човек, защото, след като обхвана с поглед всички кътчета на стаята, след като повдигна всички завеси, след като се увери по шума, който се носеше в двора, и по дълбокото безмълвие, което цареше в апартамента, че никой не го следи, той измъкна книгата изпод плаща си, постави я бързо на масата, където беше кесията, опирайки я на един дъбов пюпитър, украсен с резба, после се отдалечи, протегна ръка и с колебание, което издаваше страховете му, отвори с ръката си в ръкавица книгата на една гравюра, изобразяваща лов.

Щом отвори книгата, д’Алансон се отдръпна три крачки назад, измъкна ръкавицата си и я хвърли в още горящата жар, която преди малко бе погълнала документите. Гъвкавата кожа засвистя върху въглените, изви се и се просна като труп на влечуго, а след това от нея останаха само сгърчени черни остатъци.

Д’Алансон остана така, докато пламъкът изцяло погълна ръкавицата, после сгъна плаща, в който бе обвил книгата, метна го на ръката си и се отправи бързо към стаята си. Тъкмо когато влизаше с тръпнещо сърце, дочу стъпки по витата стълба и без да се съмнява, че това може да бъде друг, а не Анри, бързо затвори вратата. После се спусна към прозореца, но от него се виждаше само част от двора на Лувъра. Анри не беше там и това още повече затвърди убеждението му, че именно той се бе прибрал.

Херцогът седна, отвори една книга и се опита да чете. Това беше историята на Франция от Фарамон до Анри II, който няколко дни след възкачването си на престола беше разрешил издаването й.

Но той не можеше да се съсредоточи. Треската на очакването го изгаряше. Кръвта биеше в слепите му очи и отекваше чак в мозъка му. Като в сън, като в транс Франсоа сякаш виждаше през стените. Погледът му проникваше в стаята на Анри въпреки тройната преграда, която го отделяше от него.

За да отстрани ужасното видение, което мислено съзираше, херцогът се опита да се съсредоточи върху друго нещо, а не върху страшната книга на дървения пюпитър, отворена на ловната гравюра. Но напразно вземаше едно подир друго оръжията си, скъпоценностите, напразно сто пъти премина по една и съща ивица на паркета, всяка подробност от тази гравюра, макар че само я бе зърнал бегло, се беше запечатала в съзнанието му. Тя представляваше един благородник на кон, който сам хвърляше примамката, извиквайки сокола, и препускаше в галоп през едно мочурище. Колкото и силна воля да имаше херцогът, споменът тържествуваше над волята му.

Освен това той не виждаше само книгата. Виждаше също така наварския крал как се приближава до тази книга, поглежда гравюрата, опитва се да прелисти страницата и понеже не успява, наплюнчва пръста си и отделя страниците една от друга.

И при тази гледка, макар напълно нереална и въображаема, д’Алансон залитна и се облегна с ръка на един стол, за да не падне, а с другата закри очи, като че ли със затворени очи не виждаше по-ясно видението, от което искаше да избяга.

Защото това видение беше неговата собствена съвест.

Но внезапно той видя как Анри прекосява двора, спира се за миг при хората, които товареха две мулета с провизии за лова, а всъщност с пари и неща за път, дава заповеди, пресича диагонално двора и явно се отправя към главния вход.

Д’Алансон остана като закован на мястото си. Значи, по тайната стълба не се бе изкачил Анри. Напразно бе изживял всичките ужаси, които изпитваше от четвърт час. Това, което се надяваше, че е свършило или ще свърши в най-скоро време, всъщност едва сега започваше.

Д’Алансон отвори вратата на стаята си, после я притвори и отиде да подслушва при другата врата, която водеше към коридора. Този път не се беше излъгал. Наистина идваше Анри. Д’Алансон позна стъпките му и дори особения звън на шпорите му. Вратата към апартамента на Анри се отвори и се затвори.

Д’Алансон се върна в стаята си и се строполи в едно кресло.

„Добре — каза си той, — ето какво става в този час: той прекосява преддверието, после първата стая, стига до спалнята. Там потърсва с очи шпагата, кесията, камата и изведнъж вижда книгата, отворена върху пюпитъра.

«Каква е тая книга — ще се запита той, — кой ми я е донесъл?»

После ще се приближи, ще види гравюрата, изобразяваща конник, който вика своя сокол, след това ще пожелае да чете, ще се опита да прелисти страниците.“

Студена пот изби по челото на Франсоа.

„Дали ще вика — помисли той, — дали това е отрова с бързо и внезапно действие? Не, не, сигурно не е. Защото майка ми каза, че той трябва да умре бавно от линеене.“

Тази мисъл малко го успокои.

Така изминаха десет минути — цял век на агония, изстрадана секунда по секунда, и всяка от тези секунди донасяше нечувани ужаси, цял свят от видения, всичко, което може да измисли въображението.

Д’Алансон не можа да издържи повече, той стана и прекоси преддверието, което почваше да се изпълва с придворни.

— Здравейте, господа — каза той, — слизам при краля.

И за да залъже разяждащото го безпокойство, а може би и за да си създаде алиби, д’Алансон наистина слезе при своя брат. Защо слизаше? Той сам не знаеше… Какво щеше да му каже?… Нищо. Той не търсеше Шарл, той бягаше от Анри.

Д’Алансон слезе по малката вита стълба и се озова пред полуотворената врата на краля.

Стражите не възпряха херцога — в дни на лов не се спазваха предписанията на етикета.

Франсоа прекоси едно след друго преддверието, салона, спалнята, без да срещне никого. Накрая си помисли, че Шарл сигурно е в оръжейната, затова бутна вратата, която я свързваше със спалнята.

Шарл седеше пред една маса във високо кресло с изработено в резба облегало, гърбом към вратата, през която бе влязъл Франсоа.

Изглеждаше потънал в някакво важно занимание.

Херцогът се приближи на пръсти. Шарл четеше.

— Бога ми! — възкликна той изведнъж. — Забележителна книга. Много бях чувал да се говори за нея, но не знаех, че я има във Франция.

Д’Алансон наостри уши и пристъпи още една крачка.

— Проклети листове — каза кралят, наплюнчвайки пръста си и пъхвайки го между двете страници, за да може да ги прелисти. — Да си помисли човек, че са залепили листовете, за да скрият от хорските погледи чудесата, които са в тях.

Д’Алансон скочи напред.

Книгата, над която се беше навел Шарл, бе същата, която той бе занесъл у Анри.

Глух вик се изтръгна от гърдите на херцога.

— Ах, вие ли сте, д’Алансон, заповядайте. Елате да видите най-хубавата книга върху ловното изкуство, която някога е излизала изпод перото на някой човек.

Първият порив на д’Алансон беше да изтръгне книгата от ръцете на брат си, но една пъклена мисъл го закова на мястото му. Страшна усмивка премина по бледите му устни и той закри с ръка очите си като заслепен.

После, идвайки малко по малко на себе си, но без да помръдне от мястото си, той запита:

— Ваше величество, как е попаднала тази книга в ръцете ви?

— Много просто. Сутринта се качих у Анрио да видя дали е готов. Той не беше в стаята си. Сигурно е отишъл в кучкарниците и в конюшните. Но вместо него намерих това съкровище, което донесох тук, за да го прегледам на спокойствие.

И кралят пак наплюнчи пръста си и пак прелисти още една непокорна страница.

— Ваше величество — измърмори д’Алансон с настръхнали коси, обзет от ужасна тревога, — ваше величество, дойдох да ви кажа…

— Оставете ме да свърша тази глава, Франсоа — каза Шарл, — и после ще ми кажете всичко, което желаете. Прочетох вече или по-скоро погълнах петдесет страници.

„Двадесет и пет пъти той е вкусил отровата! — помисли Франсоа. — Брат ми е мъртъв.“

Тогава си каза, че на небето има бог, който може би няма нищо общо със случайността.

Франсоа изтри с треперещата си ръка ледената пот, която оросяваше челото му, и зачака безмълвен да бъде дочетена главата, както бе му заповядал брат му.