Александър Дюма
Кралица Марго (8)

Глава 8
Жертвите

Домът, в който живееше адмиралът, се намираше, както вече казахме, на улица Бетизи. Това беше голяма къща, издигната в дъното на двора, с две крила към улицата. В този двор се влизаше през голяма порта и през две решетести вратички.

Когато нашите трима привърженици на дьо Гиз стигнаха до улица Бетизи, която е продължение на улица Фосе-Сен-Жермен л’Оксероа, те видяха, че домът на адмирала е заобиколен от швейцарци, войници и въоръжени буржоа. Всички държаха в дясната си ръка шпаги, копия или аркебузи, а някои от тях в лявата си ръка — факли. Тяхната злокобна и треперлива светлина ту се разливаше по паважа, ту пълзеше на стените, ту пламтеше над това живо море, сред което искряха оръжия. Около къщата на адмирала и в близките улици Тиршап, Етиен и Бертен-Поаре се извършваше пъкленото дело. Чуваха се протяжни викове. Залпове трещяха и от време на време в гробовен полумрак, населен с демони, притичваше полугол, блед, окървавен, мятащ се като преследван елен някой нещастник.

В този миг Коконас, Морвел и Ла Юриер, разпознати отдалеч по белите кръстове и посрещнати с приветствия, се озоваха в сърцето на задъхана и забързана като хайка тълпа. Без съмнение те не биха могли да минат, но неколцина познаха Морвел и му направиха път. Коконас и Ла Юриер се промъкнаха зад него. Така тримата успяха да влязат в двора.

Посред двора, трите врати на който бяха издънени, един човек, около когото убийците бяха оставили почтително разстояние, стоеше прав, опрян на голата рапира, приковал поглед в един балкон, издигнат горе-долу на петнадесет стъпки от земята пред централния прозорец на дома. Този човек нетърпеливо тъпчеше и от време на време се обръщаше към най-близко стоящите.

— Все още нищо — измърмори той. — Никой… Сигурно са го предупредили и е избягал. Какво мислите вие, Дю Гаст?

— Невъзможно е, господарю!

— Защо не? Не ми ли казахте, че малко преди да дойдем, един човек без шапка, с гола шпага в ръка, тичайки, като че ли го преследват, потропал на вратата й му отворили.

— Да, господарю, но почти веднага пристигна господин дьо Бем. Вратите бяха издънени и къщата заобиколена. Човекът влезе, вярно, но сигурно не е могъл да излезе.

— Ако не се лъжа — каза Коконас на Ла Юриер, — този човек там трябва да е херцог дьо Гиз.

— Да, графе. Да, това е той, великият херцог Анри дьо Гиз, който несъмнено чака адмирала да излезе, за да постъпи с него, както адмиралът постъпи с неговия баща. Всеки, когато му дойде редът, уважаеми благороднико. И слава богу, днес е наш ред.

— Хей, Бем, хей! — извика херцогът с гръмкия си глас. — Какво става, още ли не сте свършили?

И йод острието на неговата шпага, нетърпелива като самия него, от паветата избликваха искри.

В този миг се чуха викове в къщата, после изстрели, силен тропот на крака, звън на оръжия и отново се възцари тишина.

Херцогът понечи да се втурне в къщата.

— Ваша светлост, ваша светлост — извика Дю Гаст, възпирайки го, — вашето достойнство ви заповядва да останете тук и да чакате.

— Имаш право, Дю Гаст, благодаря, ще чакам. Но истината е, че умирам от нетърпение и безпокойство. Ах, само да не ми се изплъзне!

Изведнъж стъпките се приближиха… прозорците на първия етаж се осветиха като от пожар. Прозорецът, към който херцогът толкова пъти бе вдигал очи, се отвори или по-скоро изхвръкна с трясък и един човек с бледо лице и бяла шия, обляна в кръв, се появи на балкона.

— Бем — извика херцогът, — най-сетне! Е, какво?

— Едо, едо — отговори студено германецът, като се наведе и почти веднага се изправи, сякаш за да вдигне някакъв голям товар.

— А другите? — нетърпеливо запита херцогът. — Къде са другите?

— Другите, те дофършфат останалите.

— А ти? Какво направи ти?

— Аз ли? Ще фидите. Отстъпете малко. Херцогът се отдръпна.

В този миг всички различиха предмета, който Бем беше повдигнал с такова голямо усилие. Това беше трупът на един старец.

Той го издигна над балкона, залюля го за миг във въздуха и го хвърли в краката на своя господар.

Глухият шум от падането, струите кръв, които избликнаха от тялото му и нашариха надалеч паветата, ужасиха дори самия херцог. Но това чувство трая твърде кратко и любопитството подтикна всички да минат напред, за да погледнат жертвата, осветена от един треперлив факел.

Тогава различиха бяла брада, достойно за уважение лице и ръце, вцепенени от смъртта.

— Адмиралът! — възкликнаха едновременно двадесетина гласове и веднага едновременно замлъкнаха.

— Да, адмиралът. Наистина е той — каза херцогът, като се приближи до трупа, за да го разгледа с безмълвна радост.

— Адмиралът, адмиралът! — повтаряха полугласно всички свидетели на тази страшна сцена, притискайки се един до друг и приближавайки се плахо до този повален велик старец.

— Ах, ето те най-сетне, Гаспар! — каза победоносно херцог дьо Гиз. — Ти накара да убият баща ми. Аз отмъстих за него.

И той се осмели да стъпи с крак върху гърдите на протестантския герой.

Но изведнъж очите на умиращия се отвориха с голямо усилие, осакатената му окървавена ръка се сгърчи за последен път и адмиралът, без да помръдне, каза на осквернителя с гробовен глас:

— Анри дьо Гиз, един ден и ти ще усетиш върху гърдите си крака на своя убиец. Аз не съм убил баща ти, бъди проклет!

Херцогът, блед и треперещ, почувствува ледена тръпка по цялото си тяло. Той прокара ръка по челото си, сякаш да прогони зловещо видение. После, когато я отпусна, когато се осмели отново да погледне адмирала, очите се бяха затворили, ръката висеше безжизнена и от устата, произнесла страшните думи, сега бликаше черна кръв върху бялата брада.

Херцогът вдигна шпагата с отчаяна решителност.

— Е, добре, фаша сфетлост — запита Бем, — дофолен ли сте?

— Да, приятелю — отговори Анри, — защото ти отмъсти…

— За херцог Франсоа, нали?

— За религията — каза Анри с глух глас. — А сега — обърна се той към швейцарците, войниците и буржоата, които изпълваха двора, — на работа, приятели мои, на работа!

— Хей, добър ден, господин дьо Бем — каза тогава Коконас, приближавайки се със своего рода възхищение към германеца, който, все още на балкона, изтриваше невъзмутимо шпагата си.

— Значи, вие го изпратихте на оня свят? — извика възторжено Ла Юриер. — Как можахте да го направите, достойни благороднико?

— О, много просто. Той чу шума, отфори фратата и аз му мушнах моята рапир в тялото. Но това не е фсичко. Мисля, че и Телини е загазил. Чуфам го, като фика.

В този момент действително се чуха отчаяни викове. Крещеше като че ли жена. Червеникави отблясъци затрептяха в едното крило, където имаше галерия. Двама души бягаха, преследвани от дълга върволица палачи. Аркебузен изстрел повали единия, другият видя на пътя си отворен прозорец и без да се замисля за височината, без да се безпокои за враговете, които го очакваха долу, скочи неустрашимо в двора.

— Убийте го, убийте го! — закрещяха убийците, като видяха, че жертвата ще им се изплъзне.

Човекът се изправи на крака, вдигна шпагата си, която бе изпуснал при падането, и се втурна с наведена глава през тълпата, събори трима-четирима, промуши едного с шпагата си и сред огъня, на револверните изстрели, сред проклятията на разбеснелите войници, които го бяха изпуснали, той премина като светкавица край Коконас, който го чакаше на вратата с кама в ръка.

— Прободен си! — извика пиемонтецът, пронизвайки ръката му с тънкото острие.

— Подлец! — отговори беглецът и удари през лицето своя неприятел с шпагата си, понеже нямаше достатъчно място, за да го промуши.

— О, хиляди дяволи! — извика Коконас. — Та това е граф дьо Ла Мол.

— Той предупреди адмирала! — извикаха няколко войници.

— Смърт, смърт! — зареваха от всички страни. Коконас, Ла Юриер, десетина войници се спуснаха след Ла Мол. Облян в кръв, достигнал до тази степен на възбуда, която удвоява сетните човешки сили, беглецът летеше по улиците, воден само от инстинкта си. Зад него стъпките и виковете на враговете му го пришпорваха и сякаш му даваха крила. Понякога куршум изсвистяваше край ухото му и изведнъж даваше нов тласък на отмалелия му бяг. Не дишане, не дъх излизаше от гърдите му, а глухо хъркане, преминало в ръмжене. Пот и кръв се лееха от косите му и се стичаха смесени по лицето му.

Скоро дрехата му не можеше да побере ударите на сърцето му и той я разкъса. Скоро шпагата стана тежка за ръката му и той я захвърли надалеч. Понякога му се струваше, че стъпките му затихват, че ще се изплъзне от палачите си. Но при техните викове други убийци, които се изпречваха на пътя му, по-близо до него, изоставяха кървавата си работа и се притичваха. Изведнъж той зърна реката, течаща безмълвно от лявата му страна. Стори му се, че ще изпита, като преследван от кучета елен, неизразимо удоволствие да се хвърли в нея. И само върховната сила на разума го възпря. Вдясно се издигаше Лувърът, мрачен, неподвижен, изпълнен с глухи, зловещи шумове. По подвижните мостове сновяха шлемове и брони, които искряха с хладен блясък под лунните лъчи. Ла Мол помисли за наварския крал, както беше помислил за Колини. Те бяха неговите двама единствени покровители. Той събра всичките си сили, погледна небето, произнасяйки тихо обет да се отрече от протестантството, ако се изплъзне от клането. Направи един завой от тридесет стъпки, измамвайки по този начин хайката, която го преследваше, спусна се право към Лувъра, хвърли се към моста, смеси се с войниците, получи още един удар от кама, която се плъзна по ребрата му, и въпреки виковете: „Смърт! Смърт!“, които отекваха край него, въпреки отбранителното държане на часовоите, се спусна като стрела в двора, скочи в преддверието, спусна се по стълбата, изкачи два етажа, позна една врата, облегна се на нея и започна да блъска с крака и ръце.

— Кой е там? — прошепна женски глас.

— О, боже мой, боже мой — едва изрече Ла Мол. — Те идват… Чувам ги… Ето ги… Виждам ги… Аз съм!… Аз!…

— Но кой сте вие? — попита гласът.

Ла Мол си спомни паролата и извика:

— Навара, Навара!

Вратата веднага се отвори. Ла Мол, без да вижда и без да благодари на Жийон, се спусна в някакъв вестибюл, прекоси един коридор, две-три стаи и най-сетне се озова в едно помещение, осветено от окачена на тавана лампа.

Под кадифени завеси, извезани със златни цветя, в дъбов креват с резба една полугола жена се облегна на възглавницата и втренчи в него ужасени очи.

Ла Мол се спусна към нея.

— Госпожо! — извика той. — Убиват, колят моите братя! Искат да ме убият, да ме заколят и мен! Ах, вие сте кралицата!… Спасете ме!

И той се хвърли в краката й, оставяйки широка кървава диря по килима.

Като видя този блед, раздърпан мъж, коленичил пред нея, наварската кралица се изправи ужасена, скри лице в ръцете си и завика за помощ.

— Ваше величество — каза Ла Мол, правейки усилие да се изправи, — в името на небето, не викайте, защото, ако ви чуят, аз съм загубен. Убийци ме преследват. Те се изкачват по стълбата зад мен! Чувам ги. Ето ги! Ето ги!…

— Помощ! — пак извика наварската кралица извън себе си. — Помощ!

— Ах, вие ме убихте — каза отчаяно Ла Мол. — Да умреш от такъв дивен, глас, да умреш от такава красива ръка! О, никога не бих повярвал, че това е възможно!

В същия миг вратата се отвори и в стаята се втурна шайка от залитащи побеснели хора, с лица, изцапани с кръв и барут, с алебарди и шпаги в ръце.

Начело беше Коконас с настръхнали рижи коси, с разширени бледосини очи, с разцепена от сабята на Ла Мол буза, който беше оставил кървавата си диря върху неговата плът. Така, обезобразен, пиемонтецът беше страшен за гледане.

— Дявол да го вземе — извика той. — Ето го, ето го! Този път го държим, най-сетне!

Ла Мол потърси около себе си някакво оръжие, но не намери. Той погледна кралицата — по нейното лице бе изписано дълбоко състрадание. Тогава разбра, че само тя може да го спаси, спусна се към нея и я обгърна с ръце.

Коконас направи три стъпки напред и с върха на дългата си рапира продупчи още веднъж рамото на своя враг. Няколко капки кръв, топла и пурпурна, обагриха като роса белите и уханни чаршафи на Маргьорит.

Маргьорит видя кръвта, Маргьорит почувствува трепета на това тяло, вкопчено в нейното. И отскочи заедно с него между кревата и стената. Тъкмо навреме. Ла Мол, на края на силите, беше неспособен да направи каквото и да било движение нито за да бяга, нито за да се отбранява. Той отпусна смъртнобледото си лице на рамото на младата жена и сгърчените му пръсти се впиха и разкъсаха изящната везана батиста, която обгръщаше като ефирен облак тялото на Маргьорит.

— Ах, ваше величество! — прошепна той със замиращ глас. — Спасете ме!

Това беше всичко, което успя да каже. Очите му, забулени от облак, подобен на мъртвешката нощ, помръкнаха, натежалата му глава клюмна, ръцете му се отпуснаха, краката му се подкосиха и той се плъзна на пода в собствената си кръв, увличайки и кралицата със себе си.

В този миг Коконас, възбуден от виковете, опиянен от мириса на кръв, раздразнен от бясното тичане, протегна ръка към кралското ложе. Още миг и шпагата му щеше да прониже сърцето на Ла Мол, а може би в същото време и сърцето на Маргьорит.

При вида на голата шпага, а може би при вида на това грубо безсрамие, кралската потомка се изправи с целия си ръст и нададе такъв силен вик на ужас, на възмущение и на гняв, че пиемонтецът се вкамени от непознато чувство. Наистина, ако тази сцена беше продължила със същите актьори, това чувство сигурно щеше да се стопи като утринен сняг под априлско слънце.

Но изведнъж от една тайна врата в стената изскочи шестнадесет-седемнадесетгодишен момък, облечен в черно, блед, с разрошени коси.

— Почакай, сестрице, почакай! — извика той. — Ето ме, ето ме!

— Франсоа, Франсоа, помощ! — извика Маргьорит.

— Херцог д’Алансон! — промълви Ла Юриер и свали аркебузата си.

— Боже мой, френски принц! — изръмжа Коконас, отстъпвайки крачка назад.

Херцог д’Алансон се огледа. Тоя видя Маргьорит разрошена, по-красива от когато и да било, притисната до стената, заобиколена от мъже с разярени очи, с потни чела и разпенени уста.

— Негодници! — извика той.

— Спасете ме, братко! — изкрещя Маргьорит примряла. — Те искат да ме убият!

Пламък премина по бледото лице на херцога.

Макар и без оръжие, силен със съзнанието за своя ранг, той пристъпи, стиснал юмруци срещу Коконас и другарите му, а те се отдръпнаха изплашени пред мълниите, които изпускаха очите му.

— Така ли ще убиете един френски принц? Хайде да ви видя!

Докато те продължаваха да отстъпват пред него, той добави:

— Хей, капитане на гвардейците, елате тук и обесете всички тези разбойници!

По-изплашен от вида на този млад човек без оръжие, отколкото от цял отред наемници, Коконас беше вече до вратата. Ла Юриер слизаше по стълбите като елен. Войниците се блъскаха, падаха и ставаха във вестибюла, за да се измъкнат колкото се може по-скоро, и вратата беше много тясна за голямото им желание да се озоват навън.

През това време Маргьорит инстинктивно беше хвърлила върху припадналия човек завивката от дамаска и се беше отдалечила от него.

Когато и последният убиец изчезна, херцог д’Алансон се обърна.

— Скъпа сестро — извика той, виждайки, че Маргьорит е цяла изпръскана с кръв. — Да не би да си ранена?

И той се хвърли към сестра си с такова безпокойство, което би правило чест на неговата братска обич, ако не го обвиняваха, че това чувство е малко по-силно, отколкото подхожда на един брат.

— Не — каза тя. — Мисля, че не съм. Или пък, ако съм ранена, то е съвсем леко.

— Но тази кръв — каза херцогът, като опипа с треперещите си ръце Маргьорит, — откъде идва тя?

— Не знам — отговори младата жена. — Един от тези негодници посегна към мене, може би е бил ранен.

— Да посегне на моята сестра! — извика херцогът. — О, само ако беше ми го показала, ако беше ми казала кой е той, ако знаех къде да го намеря!

— Шт! — прекъсна го Маргьорит.

— Но защо? — запита Франсоа.

— Защото, ако ви видят в този час в моята стая…

— Нима братът не може да посещава сестра си, Маргьорит?

Кралицата спря на херцог д’Алансон такъв проницателен и заплашителен поглед, че младият човек отстъпи.

— Да, да, Маргьорит — каза той, ти имаш право. Да, отивам си. Но ти не можеш да останеш сама в тази страшна нощ. Искаш ли да извикам Жийон?

— Не, не, никого. Върви си, Франсоа. Мини, откъдето дойде.

Младият принц се подчини. Едва беше излязъл и въздишка иззад леглото долетя до нея. Тогава тя се спусна към вратата на тайния проход, затвори я с резе, после изтича до другата врата и също я заключи. Точно в момента, когато група стрелци и войници, преследващи други хугеноти, настанени в Лувъра, минаха като ураган в края на коридора.

След като се огледа внимателно наоколо си, за да се увери, че наистина е сама, Маргьорит отиде зад леглото, повдигна завивката от дамаска, която беше скрила тялото на Ла Мол от погледа на херцог д’Алансон, измъкна с усилие тази безжизнена маса по средата на стаята и като видя, че нещастникът все още диша, седна до него, опря главата му на коленете си и напръска лицето му с вода, за да го свести.

Едва когато водата заличи пласта от прах, барут и кръв, покриващ лицето на ранения, Маргьорит позна хубавия благородник, който, изпълнен с жизненост и надежда, преди три-четири часа само беше дошъл да я моли за ходатайство пред наварския крал и я беше оставил самата нея замечтана, напускайки я замаян от красотата й.

Маргьорит нададе изплашен вик, защото сега чувството, което изпитваше към ранения, беше по-силно от обикновено съжаление. В него се съдържаше любопитство. Всъщност раненият не беше вече за нея обикновен чужденец, а почти познат. Под нейната ръка скоро се появи цялото хубаво лице на Ла Мол, бледо и изтощено от болката. Със смъртен трепет, бледа почти колкото него, тя постави ръката си върху сърцето му. Сърцето му биеше още. Тогава протегна ръка към едно шишенце с благоуханни соли, което се намираше на съседната маса, и го поднесе към ноздрите му.

Ла Мол отвори очи.

— Боже мой — прошепна той, — къде съм?

— Спасен, успокойте се, спасен! — каза Маргьорит.

Ла Мол обърна с мъка поглед към кралицата, погълна я за миг с очи и прошепна:

— О, колко сте красива!

И сякаш заслепен, затвори тутакси отново клепачи с лека въздишка.

Маргьорит извика сподавено. Младият човек беше пребледнял още повече, колкото и невъзможно да изглеждаше това. За миг й се стори, че тази въздишка бе последната.

— Боже мой, боже мой — прошепна тя, — смилете се над него!

В този миг почукаха силно на вратата в коридора. Маргьорит се полуизправи, поддържайки Ла Мол под мишница.

— Кой е там? — запита тя.

— Ваше величество, аз съм, аз — извика женски глас. — Аз, херцогиня дьо Невер.

— Анриет! — възкликна Маргьорит. — О, няма опасност. Тя ми е приятелка, чувате ли, господине?

Ла Мол направи усилие и се опря на коляното си.

— Опитайте се да се задържите тъй, докато аз отворя вратата — каза кралицата.

Ла Мол се облегна с ръка на пода и успя да запази равновесие.

Маргьорит пристъпи към вратата, но се спря изведнъж разтреперана от ужас.

— Ах, ти не си сама! — извика тя, чувайки звън на оръжие.

— Не, придружават ме дванадесет гвардейци, които ми даде херцог дьо Гиз.

— Херцог дьо Гиз? — прошепна Ла Мол. — О, убиец, убиец!

— Тихо — каза Маргьорит, — нито дума!

И тя се огледа наоколо си, за да види къде би могла да скрие ранения.

— Шпага, кама — прошепна Ла Мол.

— За да се защищавате ли? Безполезно! Не чухте ли? Те са дванадесет, а вие сте сам.

— Не за да се защищавам, а за да не попадна жив в ръцете им.

— Не, не — успокои го Маргьорит, — аз ще ви спася. Ето в този будоар, елате, елате!

Ла Мол направи усилие и подкрепен от Маргьорит, се домъкна до будоара. Маргьорит затвори вратата след него и скривайки ключето в кесийката си за пари, му прошепна през тапицираната стена:

— Нито вик, нито стон, нито въздишка, и вие сте спасен!

После, намятайки се с нощна роба, отиде да отвори на приятелката си, която се хвърли в обятията й.

— Ах — извика тя, — нищо не ви се е случило, нали, ваше величество?

— Не, нищо — каза Маргьорит, като се загърна, за да не се виждат кървавите петна, които бяха нашарили пеньоара й.

— Толкова по-добре, но във всеки случай, понеже херцог дьо Гиз ми даде дванадесет гвардейци, за да ме отведат до в къщи, а аз нямам нужда от толкова голяма охрана, ще оставя шестима на ваше величество. Шестима гвардейци на херцог дьо Гиз тази нощ струват много повече, отколкото цял полк от кралската гвардия.

Маргьорит не посмя да откаже. Тя настани шестимата гвардейци в коридора и целуна херцогинята, която с останалите шестима се отправи към двореца на херцог дьо Гиз, където живееше в отсъствие на мъжа си.