Александър Дюма
Кралица Марго (5)

Глава 5
За Лувъра в частност и за добродетелта изобщо

Двамата благородници, осведомени от първия срещнат, тръгнаха по улица Аврон, после по улица Сен-Жермен л’Оксероа и скоро се озоваха пред Лувъра, чиито кули започваха да се сливат с първите нощни сенки.

— Какво ви е? — запита Коконас Ла Мол, който се спря пред стария замък и загледа с дълбока почит подвижните мостове, тесните прозорци и острите кулички, които изведнъж изникнаха пред очите им.

— Право да си кажа, сам не знам — каза Ла Мол. — Сърцето ми бие. Макар че не съм от най-плахите, не знам защо този дворец ми изглежда мрачен и дори бих казал, страшен.

— А пък аз — каза Коконас — не зная какво ми става, но съм особено весел, само че облеклото ми е доста небрежно — продължи той, оглеждайки своя пътнически костюм. — Но няма значение. Така имаме по-войнствен вид. Освен това заповедта ми изрично предписва бързина. Така че ще бъда добре дошъл, защото съвсем точно съм я спазил.

И двамата младежи продължиха пътя си, развълнувани всеки поотделно от чувствата, които бяха изразили гласно.

Лувърът беше добре охраняван. Сякаш стражите бяха удвоени. Нашите двама пътници отначало се смутиха, но Коконас, който беше забелязал, че името на херцог дьо Гиз действа на парижаните едва ли не като талисман, се приближи до един часовой и позовавайки се на това всемогъщо име, запита дали няма да го допуснат в Лувъра.

Това име, изглежда, произведе върху войника обикновения ефект, макар че той запита Коконас за паролата. Коконас беше принуден да признае, че не я знае.

— Тогава назад, уважаеми благороднико — каза войникът.

В този момент един мъж, който разговаряше с дежурния офицер и беше дочул, че Коконас иска позволение да влезе в Лувъра, прекъсна разговора си и се приближи до графа.

— Какво иска фие от негофо сиятелство дьо Гуиз? — запита той.

— Искам да говоря с него — отговори Коконас, усмихвайки се.

— Нефъзможно. Херцогът е при краля.

— И все пак аз имам писмено нареждане да се явя в Париж.

— Ах, фие има айн писмено нареждане?

— Да, аз идвам от много далеч.

— Ах, фие идва от много далеч?

— Идвам от Пиемонт.

— Така, така. Това друго работа. И фие се казфате?

— Граф Анибал дьо Коконас.

— Добро, добро. Дафайте писмото, господин Анибал, дафайте.

„Бога ми, ето един любезен човек! — каза си Ла Мол. — Защо не мога и аз да попадна на такъв, за да ме отведе при наварския крал.“

— Е, хайде, дафайте писмото — продължи немският благородник, протягайки ръка към Коконас, който се колебаеше.

— Дявол да го вземе — каза пиемонтецът, недоверчив по природа като всеки полуиталианец, — не знам дали бива… Нямам честта да ви познавам, господине.

— Аз съм Пем. Аз принадлежа на негофо сиятелство херцог дьо Гуиз.

— Пем ли? — измърмори Коконас. — За пръв път чувам това име.

— Това е господин дьо Бем, уважаеми благороднико — каза часовоят. — Произношението му ви обърка. Дайте писмото на господина. Аз отговарям за това.

— А, господин дьо Бем — възкликна Коконас. — Как да не ви зная… Моля ви се, с най-голямо удоволствие. Ето писмото ми. Простете моето колебание. Но човек трябва да се колебае, ако иска да бъде верен.

— Добро, добро — каза дьо Бем. — Няма нужда от изфинения.

— Бога ми, господине — каза Ла Мол, като се приближи на свой ред. — Като сте толкова услужлив, не бихте ли приели и моето писмо, както приехте писмото на моя другар?

— Как се казфате?

— Граф Льорак дьо Ла Мол.

— Краф Льораг дьо Ла Мол?

— Да.

— Не фи познавам.

— Съвсем естествено е, че нямам честта да ви бъда познат, господине. Аз съм чужденец и също като граф дьо Коконас пристигам тази вечер от много далеч.

— И откъде пристигате фие?

— От Прованс.

— С айн писмо?

— Да, с писмо.

— За негофо сиятелство дьо Гуиз?

— Не, за негово величество наварския крал.

— Аз не слуга на наварския крал, господин — отговори Бем с внезапен хлад, — и не мога да предафам фаше писмо.

И Бем, обръщайки гръб на Ла Мол, влезе в Лувъра, като направи знак на Коконас да го последва. Ла Мол остана сам.

В същия миг пред вратата на Лувъра, успоредна на тази, през която бяха минали Бем и Коконас, излязоха стотина конници.

— Аха — каза часовоят на своя другар, — ето го дьо Муи с неговите хугеноти. Те просто сияят. Кралят сигурно им е обещал да унищожи убиеца на адмирала и тъй като той уби и бащата на дьо Муи, синът ще улучи с един куршум два заека.

— Извинете — намеси се Ла Мол, обръщайки се към войника, — не казахте ли, драги, че този офицер е господин дьо Муи?

— Да, казах, уважаеми благороднико.

— И че тези, които го придружават, били…

— Еретици… точно така казах.

— Благодаря — каза Ла Мол, сякаш без да забележи презрителните думи на часовоя. — Това беше всичко, което исках да зная.

И той се отправи веднага към предводителя на групата.

— Господине — каза той, като го спря, — казаха ми, че вие сте били господин дьо Муи.

— Да, точно така — отговори учтиво офицерът.

— Вашето, име е твърде известно сред привържениците на протестантската църква, затова се осмелявам да се обърна към вас и да ви поискам една услуга.

— Каква, господине? Но най-напред с кого имам честта да говоря?

— С граф Льорак дьо Ла Мол.

Двамата млади мъже се поклониха един на друг.

— Слушам ви, господине — каза дьо Муи.

— Господине, аз идвам от Екс и нося писмо от господин д’Ориак, управител на Прованс. Това писмо е адресирано до наварския крал и съдържа важни и бързи новини… Как мога да го предам и как да вляза в Лувъра?

— Няма нищо по-лесно от това да се влезе в Лувъра, господине — отвърна дьо Муи, — боя се обаче, че наварският крал е много зает в този час и едва ли ще може да ви приеме. Но това няма значение и ако искате да ме последвате, ще ви заведа до неговите покои. Останалото е вече ваша работа.

— Хиляди благодарности.

— Да вървим, господине — каза дьо Муи.

Дьо Муи слезе от коня, хвърли юздите в ръцете на лакея, отправи се към поста, каза на часовоя кой е и въведе Ла Мол в двореца. Там отвори вратата към кралските покои и каза:

— Влезте, господине, и се осведомете за това, което ви интересува.

С тези думи той се поклони на Ла Мол и излезе.

Ла Мол, останал сам, се огледа наоколо си.

Преддверието беше пусто, една от вътрешните врати беше отворена.

Той пристъпи няколко крачки и се озова в някакъв коридор.

Почука и повика, но никой не му отговори. Дълбоко безмълвие цареше в тази част на Лувъра.

„Какви ми ги разправяха — помисли си той, — че имало строг церемониал? Човек може да влиза и да излиза в двореца като на обществен площад.“

И той извика още веднъж, но с не по-голям резултат от първия път.

„Е, хайде напред тогава — помисли си той. — Все трябва да срещна някого тук.“

И Ла Мол тръгна по коридора, който ставаше все по-тъмен и по-тъмен.

Изведнъж срещуположната врата на тази, от която беше влязъл, се отвори и двама пажове се появиха, носещи свещници и осветявайки пътя на висока, стройна жена с величествена осанка и изключителна красота.

Светлината падна върху Ла Мол, който се закова на мястото си.

И жената се спря.

— Какво желаете, господине? — запита тя младия човек с глас, който звънна в ушите му като дивна музика.

— О, ваше сиятелство — каза Ла Мол, навеждайки очи, — моля да ме извините. Току-що се разделих с господин дьо Муи, който има любезността да ме доведе дотук, защото аз търся наварския крал.

— Негово величество не е тук, господине. Мисля, че той е у шурея си. Но в негово отсъствие вие бихте могли може би да се обърнете към кралицата…

— Да, без съмнение, госпожо — съгласи се Ла Мол, — ако някой благоволи да ме заведе при нея.

— Вие сте пред нея, господине.

— Как? — извика Ла Мол.

— Аз съм наварската кралица — каза Маргьорит.

Ла Мол така трепна от удивление и уплаха, че кралицата се усмихна.

— Говорете бързо, господине — каза тя, — защото ме чакат при кралицата-майка.

— О, ваше величество, щом ви чакат и нямате време, позволете ми да се отдалеча, защото би ми било невъзможно да говоря с вас в този миг. Неспособен съм да събера мислите си. Вие ме заслепихте. Не мисля вече, възхищавам се.

Грациозна и красива, Маргьорит се приближи до младия човек, който несъзнателно се бе държал като най-опитен придворен.

— Съвземете се, господине — каза тя. — Аз ще почакам и мен ще ме почакат.

— О, простете ми, ваше величество, че не ви поздравих с всичкото уважение, което имате право да очаквате от един от своите най-смирени служители, но…

— Но — продължи Маргьорит — вие сте ме взели за някоя от моите придворни дами.

— Не, ваше величество, аз ви взех за духа на красивата Диан дьо Поатие. Разправят, че тя се явявала в Лувъра.

— Хайде, хайде, господине — каза Маргьорит. — Аз не се безпокоя за вас. Вие ще направите кариера в двора. Какво казахте? Че имате писмо за краля? Не беше необходимо. Но няма значение. Къде е писмото? Ще му го предам. Само побързайте, моля ви.

За един миг Ла Мол разгърна плаща си и измъкна от гърдите си едно писмо, поставено в копринен плик. Маргьорит го взе и погледна почерка.

— Да не сте господин дьо Ла Мол? — запита тя.

— Да, ваше величество. О, боже, нима имам щастието моето име да бъде познато на ваше величество?

— Чувала съм го от краля, моя мъж, и от брат ми херцог д’Алансон. Знам, че те ви чакат.

И тя пъхна в корсажа си, твърд от диаманти и бродерии, писмото, което бе извадил от дрехата си младият човек и което още пазеше топлината на неговите гърди. Ла Мол жадно следеше с очи всяко движение на Маргьорит.

— А сега, господине — каза тя, — слезте в долната галерия и чакайте там, докато дойде да ви потърси човек от страна на наварския крал или на херцог д’Алансон. Един от моите пажове ще ви придружи.

При тези думи Маргьорит се отдалечи. Ла Мол се притисна до стената. Но коридорът беше толкова тесен, а роклята на наварската кралица толкова широка, че копринената и пола докосна дрехата на младия мъж и силно ухание се разнесе след нея.

Ла Мол потръпна с цялото си тяло и чувствайки, че ще падне, се опря на стената. Маргьорит изчезна като видение.

— Да вървим, господине — каза пажът, натоварен да заведе Ла Мол в долната галерия.

— Да, да — възкликна Ла Мол опиянен, защото пажът му показваше същия път, по който се бе отдалечила Маргьорит, и той се надяваше, че ако побърза, ще я види отново.

И действително, като се изкачи на най-горното стъпало, той я видя на долния етаж. И било случайно, било поради шума от стъпките му, Маргьорит вдигна глава и той можа да я види още веднъж.

— О — каза той, вървейки след пажа, — това не е смъртна, а богиня. И както казва Виргилиус Маро: Et vera incessu patuit dea.

— Какво става? — запита пажът.

— Ето ме, идвам — каза Ла Мол, — идвам.

Вървейки пред Ла Мол, пажът слезе на долния етаж, отвори една врата, после втора и като се спря на прага, каза:

— Ето мястото, където трябва да чакате.

Ла Мол влезе в галерията, вратата се затвори зад него.

Галерията беше пуста, ако не се смята един благородник, който се разхождаше и също сякаш чакаше някого.

Вечерта вече започваше да я изпълва с широките сенки на високите сводове и макар че двамата мъже не бяха на повече от двадесет крачки един от друг, те не можеха да различат лицата си. Ла Мол пристъпи.

— Да ме прости господ! — прошепна той, като се приближи на няколко крачки до втория благородник. — Кого виждам, та това е граф дьо Коконас!

При шума от неговите стъпки пиемонтецът също се беше обърнал и го гледаше изненадан.

— Дявол да го вземе — възкликна той, — виждам граф дьо Ла Мол или мътните да ме отвлекат. Уф, какво правя аз тук? Ругая, след като съм у краля. Впрочем, изглежда, че кралят ругае не по-зле от мен, и то в черквите. Е, няма какво, ето ни в Лувъра.

— Както виждате. Господин дьо Бем ли ви въведе?

— Да, господин дьо Бем е очарователен германец. А вас кой?

— Господин дьо Муи. Аз нали ви казах, че и хугенотите не са зле в двора. Видяхте ли господин дьо Гиз?

— Не, още не. А вие получихте ли аудиенция при наварския крал?

— Не, но скоро ще ме приеме. Доведоха ме тук и ми казаха да чакам.

— Ще видите, че сигурно има тържествена вечеря и нас ще ни поканят един до друг на приема. Каква странна случайност наистина. От два часа съдбата все ни събира: Но какво ви е? Изглеждате угрижен.

— Аз ли? — запита живо Ла Мол, потръпвайки, защото всъщност той все още беше замаян от видението, което му се беше явило. — Нищо подобно, само че това място поражда в ума ми безброй размисли.

— Философски, нали? И с мен е така. Точно когато вие влязохте, тъкмо си припомнях наставленията на моя учител. Господин графе, познавате ли Плутарх?

— И таз добра! — отговори Ла Мол усмихнато. — Той е един от любимите ми автори.

— Е, добре — продължи Коконас сериозно. — Този велик човек, изглежда, не е сгрешил, като е сравнил даровете на природата с блестящи, но ефимерни цветя, а смята добродетелта за целебно растение с вечен парфюм, лекуващо ефикасно всички рани.

— Знаете ли гръцки, господин дьо Коконас? — запита Ла Мол, поглеждайки втренчено своя събеседник.

— Не, но моят учител знаеше и той ме посъветва, когато се озова в двора, да поспоря за добродетелта. „Това — каза ми той — прави добро впечатление.“ И аз, уверявам ви, съм добре подкован по този въпрос. Впрочем вие гладен ли сте?

— Не.

— Струва ми се все пак, че и вие се заглеждахте в печената птица на „А ла Бел-Етоал“. Аз лично умирам от глад.

— Е, добре, господин дьо Коконас, ето ви един чудесен случай да приложите на дело вашите съждения върху добродетелта и да докажете своето възхищение към Плутарх, защото този велик писател някъде беше казал: „Добре е да приучим душата си към скръб и стомаха си към глад. Prepon esti ten men psuchen odune, ton gastera semo askein.“

— Аха, значи, вие знаете гръцки? — провикна се Коконас изненадан.

— Бога ми, да — отговори Ла Мол. — Моят учител ме научи.

— Триста дяволи, графе, в такъв случай вие си осигурявате успех. Ще съчинявате стихове с крал Шарл IX и ще говорите гръцки с кралица Маргьорит.

— Без да смятаме — добави Ла Мол засмяно, — че ще мога да говоря също така на гасконски с наварския крал.

В този миг вратата в края на галерията, която водеше към кралските покои, се отвори. Отекнаха стъпки. В мрака се появи сянка, която се приближи. Тя доби човешки очертания и този човек бе не друг, а господин дьо Бем.

Той изгледа двамата младежи съвсем отблизо, за да познае своя благородник, и направи знак на Коконас да го последва.

Коконас махна с ръка на Ла Мол.

Дьо Бем заведе Коконас до края на галерията, отвори една врата и двамата се озоваха на първото стъпало на една стълба.

Там той се спря и се огледа наоколо си, нагоре и надолу.

— Господин дьо Гогонас — каза той. — Къде жифеете?

— В странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ на улица Арбр-Сек.

— Добро, добро. На две крашки оттук. Приберете се бързо във фашия ходел и таси нощ…

И той отново се огледа наоколо си.

— Е, добре, какво тази нощ? — запита Коконас.

— Таси нощ се фърнете тук с бял кръст на фашето жабо. Тумата за пропуск ще бъде „Гуиз“. Шт! Затфаряйте си устата!

— Но в колко часа трябва да се върна?

— Когато чуете дрефога.

— Какво значи това дрефога! — запита Коконас.

— Да, дрефога, бум, бум.

— А, тревога!

— Именно, точно тофа касах и аз.

— Добре. Разбрано — каза Коконас.

И поздравявайки дьо Бем, той се отдалечи, като се питаше полугласно:

— Дявол да го вземе, какво иска да каже той и за какво ще звънят тревога? Но какво ме интересува? Оставам си на същото мнение. Господин дьо Бем е очарователен Тедеско. Дали да почакам граф дьо Ла Мол? Бога ми, няма смисъл. Той навярно ще вечеря с наварския крал.

И Коконас се отправи към улица Арбр-Сек, където като магнит го привличаше фирмата на „А ла Бел-Етоал“.

В същото време друга една врата на галерията, водеща към покоите на наварския крал, се отвори и един паж се отправи към господин дьо Ла Мол.

— Вие ли сте граф дьо Ла Мол? — запита той.

— Да, аз съм.

— Къде живеете?

— На улица Арбр-Сек в „А ла Бел-Етоал“.

— Добре. Тя е съвсем близо до Лувъра. Слушайте! Негово величество ви съобщава, че не може да ви приеме в този момент. Може би тази нощ ще изпрати да ви потърсят. Във всеки случай, ако до утре сутринта не получите нареждане от него, елате в Лувъра.

— А ако стражата откаже да ме пусне?

— Вярно… Пропускът е „Навара“. Кажете тази дума и всички врати ще се отворят пред вас.

— Благодаря.

— Почакайте, уважаеми благороднико. Имам заповед да ви отведа до пропуска, за да не се загубите из Лувъра.

„Ами Коконас? — запита се Ла Мол, когато се озова вън от двореца. — О, той сигурно е останал да вечеря с херцог дьо Гиз.“

Но щом влезе в странноприемницата на метр Ла Юриер, първото лице, което видя нашият герой, беше лицето на Коконас, настанен пред огромен омлет със сланина.

— Охо — провикна се Коконас и избухна в смях, — струва ми се, че и вие толкова сте вечеряли при наварския крал, колкото аз при херцог дьо Гиз.

— Бога ми, тъй е.

— И поне огладняхте ли?

— Струва ми се, че да.

— Въпреки Плутарх.

— Господин графе — каза, смеейки се, Ла Мол, — Плутарх е казал на друго едно място: „Този, който има нещо, е длъжен да го споделя с онзи, който няма.“ Няма ли вие от любов към Плутарх да разделите омлета си с мене? Докато ядем, ще си поговорим за добродетелта.

— Ах, не — каза Коконас. — Това подхожда за Лувъра, когато се страхуваш, че те подслушват и когато стомахът ти е празен. Сядайте и да си хапнем.

— Виждам, че съдбата решително ни свързва завинаги. Тук ли ще спите?

— Нищо не знам.

— Аз също.

— Във всеки случай аз знам добре къде ще прекарам нощта.

— Къде?

— Където и вие. Това е неизбежно.

И двамата се разсмяха, унищожавайки с охота омлета на метр Ла Юриер.