Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La reine Margot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 94 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Александър Дюма. Кралица Марго

Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1980

 

Редактор Красимира Тодорова

Художник Иван Кьосев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори Галина Кирова, Наталия Кацарова

Литературна група — художествена

Код 04 9536621612/5557-42-80

Дадена за набор юли 1980 г. Подписана за печат ноември 1980 г. Излязла от печат декември 1980 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 37,5. Изд. коли 31,50. УИК 35,25 Цена 4,10 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Editions Gallimard et Librairie Generale Francaise, Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралица Марго от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралица Марго
La Reine Margot
Кралица Марго (1572)
Кралица Марго (1572)
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване1845 г.
Франция
Първо издание1845 г.
Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторически роман
Видроман
СледващаГрафиня дьо Монсоро
Кралица Марго в Общомедия

Кралица Марго“ (на френски: La Reine Margot) е исторически роман, написан от Александър Дюма - баща през 1845 година. Той е първа част на триологията „Ренесанс“. Поредицата продължава с „Графиня дьо Монсоро“

Действието на романа се развива по време на сватбата на Маргарита Валоа (дъщеря на Катерина де Медичи) и Анри Наварски, бъдещият Анри IV през 1572 и смъртта на Шарл IX през 1574. Дюма описва интригите в двореца, Вартоломеевата нощ и идеите на Ренесанса. Кралицата е влюбена в Ла Мол, а нейната приятелка – херцогиня дьо Невер, в най-добрия приятел на Ла Мол – Анибал дьо Коконас. След сложни преплетни и интриги историята завършва с измъчването и убийството на двамата приятели, по нареждане на Катерина (която малко по-късно убива сина си, крал Шарл IX, като го отравя с арсеник). В историята са замесени и Херцозите Д’Алансон и Д’Анжу, както и други интересни и известни хора от времето.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

Външни препратки

Глава 56
Невидимите щитове

На другия ден, след като Катерина изпрати писмото, което току-що прочетохме, управителят влезе при Коконас, придружен от внушителна свита. Тя се състоеше от двама войници с алебарди и четири черни роби.

Поканиха Коконас да влезе в една зала, където прокурорът Лагел и двама съдии го чакаха за разпит по заповед на Катерина.

През осемте дни в затвора Коконас много бе размислял, освен това Ла Мол и той всеки ден се виждаха за малко благодарение на услужливия тъмничар, който, без нищо да им каже, им поднасяше тази изненада, дължаща се не само на неговата филантропия. Ла Мол и Коконас се бяха уговорили да отричат всичко. И Коконас беше убеден, че с малко повече ловкост делото ще вземе добър обрат, тъй като обвиненията срещу тях не бяха по-големи, отколкото срещу другите. Анри и Маргьорит не бяха направили опит за бягство, така че двамата приятели не можеха да бъдат преследвани, след като главните виновници бяха на свобода. Коконас не знаеше, че Анри живее в същия замък, а любезността на тъмничаря го навеждаше на мисълта, че над главата му витае покровителство което той наричаше „невидимите щитове“.

До този момент разпитите се ограничаваха до намеренията на наварския крал, проектите за бягство и участието, което е трябвало да вземат в него двамата приятели. На всички тези въпроси Коконас непрестанно бе отговарял неясно и ловко. Той и сега се готвеше да отговаря по същия начин и предварително си беше приготвил хитри отговори, когато изведнъж забеляза, че предметът на разпита бе изменен.

Разпитваха го за едно или повече посещения у Рьоне, за една или повече восъчни статуетки, направени по искане на Ла Мол. Коконас помисли, че обвинението взема по-лек обрат. Понеже вече ставаше дума не за измяна на крал, а за статуетка на кралица, при това висока най-много осем десет пръста.

Коконас отговори много весело, че отдавна нито той, нито неговият приятел играят на кукли и с удоволствие забеляза, че няколко пъти отговорите му бяха удостоени с усмивки от съдиите.

Още не бяха написали в стихове: „Смея се, значи, съм обезоръжен“, но това много пъти бе повтаряно в проза. И Коконас помисли, че наполовина е обезоръжил съдиите си, защото те се бяха усмихнали.

След разпита той се качи в стаята си, пеейки така шумно, че Ла Мол, за когото всъщност вдигаше цялата тази врява, си извади най-благоприятни заключения.

Извикан бе на свой ред и той. Ла Мол, както и Коконас, се учуди, че обвинението взема друга насока. Разпитаха го за посещенията му у Рьоне. Той отговори, че е ходил у флорентинеца един-единствен път. Попитаха го поръчал ли е на Рьоне восъчна статуетка. Ла Мол отговори, че Рьоне му показал една съвсем готова фигурка. Запитаха го статуетката мъж ли изобразява. Той отговори, че изобразява жена. Запитаха го дали статуетката е имала за цел смъртта на мъж. Той отговори, че целта на магията е била, да предизвика любов в сърцето на жена.

Тези въпроси бяха задавани по най-различни начини, но под каквато и форма да го питаха, Ла Мол винаги даваше същите отговори. Съдиите се спогледаха с известно недоумение, не знаейки какво да кажат и да направят пред подобно чистосърдечие, когато една бележка, изпратена до главния прокурор, разреши затруднението. Ето съдържанието й:

Ако обвиняемият отрича, подложете го на изтезания.

Прокурорът пъхна бележката в джоба си, усмихна се на Ла Мол и учтиво го освободи. Ла Мол се върна в стаята си почти така спокоен, колкото весел се върна Коконас.

„Струва ми се, че всичко е наред“ — каза си той.

Един час по-късно чу стъпки й под вратата му някой пъхна писмо. Той го взе, мислейки, че го е донесъл тъмничарят.

При вида на това листче в сърцето му трепна надежда, почти така мъчителна като разочарование. Той се надяваше, че е от Маргьорит, от която не бе получавал нищо, откакто бе в затвора. Взе листчето с трепереща ръка и едва не умря от радост, като видя почерка.

„Смелост — пищеше в бележката, — аз бдя.“

— О, щом тя бди — възкликна Ла Мол, като покри с целувки листа, докосван от скъпата ръка, — щом тя бди, аз съм спасен.

За да разбере Ла Мол смисъла на писмото и за да повярва ведно с Коконас в това, което пиемонтецът наричаше „невидимите щитове“, нека отведем читателя в онази малка къща, в онази стая, в която бяха ставали толкова сцени на опияняващо щастие, където толкова парфюми бяха разнасяли благоухания и толкова сладки спомени, превърнали се в страхове, измъчваха сърцето на една жена, полулегнала върху кадифени възглавници.

— Да бъдеш кралица, силна, млада, богата и да страдаш така, както страдам аз! — стенеше тази жена. — О, това е невъзможно!

И в своето вълнение тя ставаше, ходеше из стаята, спираше се рязко облягаше пламналото си чело до студения мрамор, пак се изправяше бледа, с лице, обляно в сълзи, кършеше ръце, стенеше и падаше смазана в някое кресло.

Изведнъж завесата, която разделяше апартамента на улица Клош-Персе от апартамента на улица Тизон, се вдигна. Чу се шумолене на коприна и херцогиня дьо Невер влезе.

— О — извика Маргьорит, — ти ли си? С какво нетърпение те чаках! Какви са новините?

— Лоши, лоши, клета приятелко! Катерина сама води следствието и в този момент е във Венсен.

— А Рьоне?

— Той е задържан.

— Преди да говориш с него ли?

— Да.

— А нашите затворници?

— Имам новини.

— От тъмничаря?

— Както обикновено.

— Е?

— Те се виждат всеки ден. Завчера са ги претърсили. Ла Мол счупил твоя портрет-миниатюра, за да не го даде.

— Скъпият Ла Мол!

— Анибал се изсмял в лицето на инквизиторите.

— Прекрасният Анибал! И после?

— Днес сутринта ги разпитали за бягството на краля, за проектите за бунт в Навара и те нищо не са казали.

— О, аз си знаех, че ще мълчат. Но това мълчание ще ги убие не по-малко сигурно от признанието им.

— Да, но ние ще ги спасим.

— Значи, си мислила по този въпрос?

— От вчера само за това мисля.

— И?

— Разбрах се с Болийо. Ах, скъпа кралице, какъв мъчен и алчен човек! Това ще струва един човешки живот и триста хиляди екю.

— Казваш, че е мъчен и алчен… а той иска само един човешки живот и триста хиляди екю… Това не е нищо.

— Нищо… триста хиляди екю! И твоите, и моите скъпоценности няма да ни стигнат.

— О, само това да е! Наварският крал ще плати, херцог д’Алансон ще плати, брат ми Шарл ще плати или…

— Стига, стига, говориш като безумна. Аз набавих триста хиляди екю.

— Ти?

— Да, аз.

— Как успя?

— А, много искаш!

— Тайна ли е?

— За всички с изключение на теб.

— О, боже — засмя се през сълзи Маргьорит, — да не си ги откраднала?

— Сама прецени.

— Слушам те.

— Сещаш ли се за онзи отвратителен Нантуйе?

— Богаташа, лихваря?

— Да, наречи го така.

— Е?

— Е, един ден край него минала руса жена със зелени очи, с три рубина: единият на челото, а другите два на слепите очи, с прическа, която й стояла чудесно, и не знаейки, че тази жена е херцогиня, богаташът, лихварят възкликнал: „За три целувки на мястото на тези три рубина ще сложа три диаманта, по сто хиляди екю единият.“

— Е, Анриет?

— Е, скъпа приятелко, диамантите бяха сложени и продадени.

— О, Анриет, Анриет!

— Стига! — каза херцогинята с едновременно наивно и възвишено безсрамие, характерно за нея и за нейния век. — Аз обичам Анибал, какво толкова!

— Това е вярно — усмихна се Маргьорит поруменяла. — Ти го обичаш много, дори прекалено много. — И тя и стисна ръка.

— И тъй — продължи Анриет, — благодарение на нашите три диаманта ние имаме триста хиляди екю и човека.

— Човека! Кой човек?

— Когото трябва да убият. Забрави ли, че трябва да убият един човек?

— И ти намери ли такъв човек?

— Намерих.

— На същата цена? — засмя се Маргьорит.

— На същата цена! За тази цена щях да намеря хиляда. Не, не, само за петстотин екю.

— За петстотин екю ти си намерила човек, който е съгласен да го убият?

— Какво искаш, все някак трябва да се преживява.

— Скъпа приятелко, нищо не разбирам. Говори по-ясно. В нашето положение нямаме време за гатанки.

— Добре, слушай! Тъмничарят, на когото са поверени Ла Мол и Коконас, е стар войник, който знае какво е рана. Той иска да ни помогне да спасим приятелите си, но не иска да загуби мястото си. Един умело нанесен удар с кама ще свърши работата. Ние ще му дадем награда, а държавата — обезщетение. По този начин достойният човек ще бъде облагодетелстван от две страни като в баснята за пеликана.

— Но — каза Маргьорит, — удар с кама…

— Бъди спокойна, Анибал ще го удари.

— Вярно — засмя се Маргьорит, — той е ранявал три пъти с шпага и с нож Ла Мол, а Ла Мол все още е жив. Значи, можем да се надяваме.

— Ей, че си лоша! Не заслужаваш да ти разказвам по-нататък.

— О, не, разкажи ми и останалото, моля ти се. Как ще ги спасим?

— Е, добре, слушай какъв е планът: църквата е единственото място в замъка, където могат да влязат жени, които не са затворнички. Скриват ни зад олтара, под покривката на олтара има две ками. Вратата на сакристията е предварително отворена, Коконас удря тъмничаря, който пада и се преструва на умрял. Ние излизаме, мятаме по един плащ върху раменете на нашите приятели и побягваме с тях през вратичката на сакристията. Понеже знаем паролата, ще излезем безпрепятствено.

— А като излезем?

— Два коня чакат на вратата. Те ги яхват, напускат Ил-дьо-Франс и отиват в Лотарингия, откъдето понякога ще се връщат инкогнито.

— О, ти ми възвръщаш живота! Значи, ще ги спасим!

— Почти отговарям за това.

— Скоро ли?

— След три-четири дни. Болийо ще ни предупреди.

— Ами ако някой те познае около Венсен, нали това може да навреди на нашия план?

— Как ще ме познае? Аз се обличам като монахиня и под касинката едва се вижда върхът на носа ми.

— Може би трябва да вземем повече предпазни мерки.

— Зная отлично това, дявол да го вземе, както би казал горкият Анибал.

— А за наварския крал осведоми ли се?

— Разбира се.

— Е, и?

— Както изглежда, никога не е бил така весел. Той се смее, пее, живее си волно и има само едно желание — да го пазят добре.

— Има право. А майка ми?

— Казах ти вече, тя ускорява процеса.

— Нали не се съмнява нещо в нас?

— Как искаш да се съмнява? Всички, които знаят тайната, имат интерес да я запазят. А, сетих се. Тя е наредила парижките съдии да са готови.

— Да побързаме, Анриет. Ако изпратят клетите пленници в друг затвор, всичко трябва да започне отново.

— Бъди спокойна. Аз не по-малко от теб желая да ги видя навън.

— О, да, зная и благодаря, стократно ти благодаря за всичко, което правиш.

— Сбогом, Маргьорит, сбогом. Пак отивам на бойното поле.

— Сигурна ли си в Болийо?

— Струва ми се.

— А тъмничарят?

— Той обеща.

— Конете?

— Най-хубавите от конюшнята на херцог дьо Невер.

— Обожавам те, Анриет.

И Маргьорит се хвърли на врата на приятелката си и двете жени се разделиха, обещавайки си да се срещат всеки ден на същото място в същия час. Точно тези две пленителни и предани създания Коконас наричаше така основателно „невидимите щитове“.