Александър Дюма
Кралица Марго (61)

Глава 61
Кулата на позорния стълб

Нощта се спусна над града, все още тръпнеща от това смъртно наказание, чиито подробности се разнасяха от уста на уста, помрачавайки във всяка къща веселия час на семейната вечеря.

Обратно на града, който беше безмълвен и мрачен, Лувърът беше шумен, весел и осветен. В двореца имаше голямо празненство, празненство по заповед на Шарл, празненство, което той бе насрочил за вечерта в същия ден, когато за сутринта бе насрочена екзекуцията.

Наварската кралица бе получила предната вечер заповед да присъствува и надявайки се, че Ла Мол и Коконас ще бъдат спасени през нощта, убедена, че са взети всички мерки за тяхното бягство, тя бе отговорила на брат си, че ще изпълни желанието му.

Но загубила всяка надежда след сцената в параклиса и след като беше присъствала на екзекуцията в последен изблик на жалост към тази любов, най-голямата и най-дълбоката, която бе изпитвала в живота си, тя си бе дала дума, че нито молбите, нито заплахите ще я накарат да присъствува на веселото празненство в Лувъра в същия ден, когато бе видяла зловещото празненство на площад Сен-Жан-ан-Грев.

Крал Шарл IX бе дал в този ден ново доказателство за силна воля, каквато никой не би могъл да прояви до такава степен: на легло от две седмици, слаб като смъртник, блед като труп, той стана в пет часа и облече най-хубавите си дрехи. Вярно, че по време на тоалета на три пъти загуби съзнание.

Към осем часа се осведоми какво е станало със сестра му и запита дали някой я е видял и знае ли какво прави тя. Никой не можа да му отговори, защото наварската кралица се бе прибрала към единадесет часа в покоите си, затваряйки вратата си абсолютно за всички.

Но за Шарл не съществуваха затворени врати. Облегнат на ръката на господин дьо Нансе, той се отправи към покоите на наварската кралица и влезе без предупреждение през вратата към тайния коридор.

Макар че очакваше тъжна гледка и предварително се бе подготвил вътрешно, скръбта, която видя, надмина очакванията му.

Маргьорит, полумъртва, легнала в един шезлонг, заровила глава във възглавницата, не плачеше, не се молеше, но откакто се бе върнала хъркаше като агонизираща.

В другия ъгъл на стаята Анриет дьо Невер, тази дръзка жена, лежеше без свяст, просната на килима. Когато се върнаха от площад Грев, и на нея, както на Маргьорит, силите й бяха изневерили и горката Жийон тичаше ту при едната, ту при другата и не смееше да им отправи нито една утешителна дума.

В кризите след големи катастрофи човек скъпернически пази скръбта си като съкровище и се отнася враждебно към всеки, който се опитва да го отвлече макар и малко.

Шарл IX отводи вратата, остави Нансе в коридора и влезе блед и треперещ.

Нито една от двете жени не го забеляза. Само Жийон, която в този момент седеше на колене край Анриет и се мъчеше да я свести, погледна изплашено краля.

Кралят махна с ръка, тя стана, поклони се и излезе.

Тогава Шарл отиде при Маргьорит, погледна я за миг безмълвно и после й каза с нотки в гласа, за които никой не би го сметнал способен:

— Марго, сестро!

Младата жена потрепери и се привдигна.

— Ваше величество — каза тя.

— Хайде, сестро, смелост!

Маргьорит вдигна очи към небето.

— Да — каза Шарл, — зная. Но изслушай ме.

Наварската кралица кимна, че го слуша.

— Ти ми обеща да дойдеш на бала — каза Шарл.

— Аз? — извика Маргьорит.

— Да. И след като обеща, всички те чакат. Ако не дойдеш, ще се учудят.

— Извинете, братко — каза Маргьорит, — но сам виждате колко съм зле.

— Направете усилие.

Маргьорит сякаш се опита да призове смелостта си, но после изведнъж се отпусна на възглавницата и каза:

— Не, не, няма да дойда!

Шарл улови ръката й, седна до нея и каза:

— Ти загуби един приятел. Зная, Марго, но погледни ме, не загубих ли аз всичките си приятели и нещо повече дори, майка си? Ти винаги си могла да плачеш, когато ти се плаче, както в този момент, а аз дори в час на най-жестоки страдания винаги съм бил принуден да се усмихвам. Ти страдаш, но погледни мен, аз умирам. Е, Марго, хайде смелост! Аз искам това от теб, сестро, в името на нашата слава. Ние носим като изкупителен кръст доброто име на нашия род. Носим го както спасителят до Голгота. И ако подобно на него залитнем по пътя, ще се изправим отново, твърди и примирени като него.

— О, боже господи! — извика Маргьорит.

— Да — каза Шарл, отговаряйки на нейната мисъл. — Да, жертвата е сурова, сестро, но всеки плаща своята дан — един с честта си, друг с живота си. Мислиш ли ти, че с моите двадесет и пет години и с най-прекрасния престол на света аз не съжалявам, че ще умра? Е, добре, погледни ме… Очите ми, цветът на лицето, устните ми, всичко говори, че ще умра. Но усмивката ми… нима усмивката ми не би накарала другите да повярват, че се надявам? А след седмица, месец най-много, ти сестро, ще ме оплакваш, както оплакваш този, който умря днес.

— Братко! — извика Маргьорит, като обви с ръце врата на Шарл.

— Хайде, облечете се, скъпа Маргьорит — каза кралят, — скрийте бледината, явете се на бала. Заповядах да ви донесат нови скъпоценности и дрехи, достойни за вашата хубост.

— О, диаманти, рокли! — каза Маргьорит. — Какво значение има всичко това сега?

— Животът е дълъг, Маргьорит — усмихна се Шарл, — поне за теб…

— Никога, никога.

— Сестро, припомни си едно. Понякога, задушавайки или по-скоро прикривайки горестта си, човек най-добре тачи мъртвите.

— Добре, господарю — каза Маргьорит тръпнеща, — ще дойда.

Една сълза, тутакси попита от горещия клепач, овлажни очите на Шарл.

Той се поклони на сестра си, целуна я по челото, спря се за миг пред Анриет, която не беше го нито видяла, нито чула, и каза:

— Горката жена!

И излезе тихо.

След краля дойдоха много пажове, носещи ковчежета и касетки с бижута.

Маргьорит даде знак да оставят всичко на земята. Пажовете излязоха. Остана само Жийон.

— Приготви всичко необходимо, за да ме облечеш, Жийон — каза Маргьорит.

Девойката погледна изненадано господарката си.

— Да — каза Маргьорит с глас, в който прозвуча неописуема горчивина, — да. Обличам се, отивам на бал, там ме чакат. Побързай! Денят ще бъде завършен. Празненство на площада тази сутрин, празненство в Лувъра тази вечер.

— А херцогинята? — запита Жийон.

— О, тя е по-щастлива. Тя може да остане тук. Може да плаче, да страда на воля, тя не е дъщеря на крал, съпруга на крал, сестра на крал. Тя не е кралица. Помогни ми да се облека, Жийон!

Девойката й се подчини. Скъпоценностите бяха възхитителни. Роклята великолепна. Никога Маргьорит не бе изглеждала по-красива.

Тя се погледна в огледалото и каза:

— Брат ми има право. Жалко създание е човекът!

В този миг Жийон се върна.

— Господарке — каза тя, — един човек иска да ви види.

— Мен?

— Да, вас.

— Какъв е този човек?

— Не знам. Има страшен вид. Само като го погледнах, и се разтреперах.

— Иди го питай как се казва — заповяда Маргьорит пребледняла.

Жийон излезе и след малко се върна.

— Не пожела да каже името си, господарке! Но ме помоли да ви предам това.

Жийон подаде на Маргьорит реликвата, която тя беше дала вечерта на Ла Мол.

— Доведи го, доведи го! — бързо каза кралицата, още по-бледа и по-вледенена.

Тежки стъпки разтърсиха паркета. Ехото, разгневено навярно от подобен шум, отекна сърдито под ламперията и един мъж се появи на прага.

— Вие сте… — запита кралицата.

— Този, когото срещнахте един ден при Монфокон, господарке, и който доведе с каручката си в Лувъра двама ранени благородници.

— Да, да, познах ви. Вие сте метр Кабош.

— Палач на парижката община, ваше величество.

Това бяха единствените думи, които Анриет бе чула от един час насам. Тя откри бледото си лице и погледна палача с изумрудените си очи, от които сякаш се лееха пламъци.

— И вие идвате… — запита трепереща Маргьорит.

— Да ви напомня обещанието, дадено на по-младия от двамата благородници, този, който ми даде реликвата. Спомняте ли си, ваше величество?

— Ах, да, да! — извика кралицата. — И никога по-благородна душа няма да получи по-достойно удовлетворение. Но къде е тя?

— Тя е при мен с тялото.

— У вас, защо не я донесохте?

— Можеха да ме спрат при пропуска на Лувъра и да ме накарат да вдигна плаща си. Какво щяха да кажат, ако видеха под него глава!

— Добре. Нека остане у вас. Ще дойда да я взема утре.

— Утре, ваше величество — каза метр Кабош, — утре ще бъде може би късно.

— Защо?

— Защото кралицата-майка ми каза да запазя за заклинанията й главите на двамата осъдени на смърт.

— О, кощунство! Главите на нашите любими! Анриет! — извика Маргьорит, спускайки се към приятелката си, която беше станала, сякаш някаква пружина я изправи на крака. — Анриет, ангел мой, чуваш ли какво казва този човек?

— Да. Какво трябва да направим?

— Да отидем с него.

Анриет простена и със скръбен вик, с който злочестите се възвръщат към живота, каза:

— Ах, колко добре се чувствах така! Бях почти мъртва!

Междувременно Маргьорит бе метнала на голите си рамене кадифен плащ.

— Ела, ела — каза тя, — ще ги видим още веднъж!

Маргьорит заповяда да затворят всички врати, да отведат носилката пред малката тайна врата, после, като улови Анриет под ръка, тръгна през тайния коридор, правейки знак на Кабош да ги последва.

Долу при вратата ги чакаше носилката, а на пропуска прислужникът на Кабош с фенер в ръка. Носачите на Маргьорит бяха доверени хора, неми и глухи, по-сигурни от товарни животни.

Носилката, предшествана от метр Кабош и слугата му с фенер, спря след десет минути.

Палачът отвори вратичката, а слугата изтича напред.

Маргьорит слезе и помогна на херцогиня дьо Невер. В голямата скръб, която изпитваха двете, нервите на Маргьорит се оказаха по-здрави.

Кулата на позорния стълб се издигаше пред двете жени като мрачен безформен великан, разпръсквайки червеникава светлина от двете бойници на върха.

Слугата се появи отново на вратата.

— Можете да влезете, благородни дами — каза Кабош, — всички в кулата спят.

В същия миг светлината в двете бойници изгасна.

Двете жени, притиснати една до друга, минаха през малката готическа врата и стъпиха в мрака върху влажна, грапава плоча. Те забелязаха светлина в дъното на криволичещ коридор и водени от страшния господар на жилището, се отправиха нататък. Вратата се затвори зад тях.

Кабош, с восъчен факел в ръка, ги въведе в ниска задимена зала. Сред нея имаше маса с останките от вечерята и три прибора. Тези три прибора очевидно бяха на палача, жена му и главния му помощник.

На видно място на стената бе закован пергамент с кралския печат — разрешително за упражняване професията палач.

В един ъгъл имаше голям меч с дълга дръжка — огненият меч на правосъдието.

Тук-таме се виждаха груби картини, изобразяващи светци, измъчвани по разни начини.

Когато стигнаха тук, Кабош се поклони дълбоко.

— Ваше Величество ще ме извини, че се осмелих да дойда в Лувъра и да ви доведа тук. Но такава беше изричната, последна воля на благородника и аз бях длъжен…

— Добре сте направили, метр, добре. Вземете за вашето усърдие.

Кабош погледна тъжно натъпканата със злато кесия, която Маргьорит остави на масата.

— Злато, винаги злато — прошепна той. — Уви, ваше величество, защо не мога и аз да откупя със злато кръвта, която бях принуден да пролея днес!

— Метр — каза със скръбно колебание Маргьорит, оглеждайки се наоколо, — метр, другаде ли ще трябва да отидем? Не виждам тук…

— Не, ваше величество, не. Тук са. Но това е тъжна гледка и аз искам да ви я спестя. Затова ще ви донеса увито в плащ това, за което сте дошли.

Маргьорит и Анриет се спогледаха.

— Не — каза Маргьорит, която бе прочела в погледа на приятелката си собствената си решителност. — Покажете ни пътя, ще дойдем с вас.

Кабош взе факела и отвори една дъбова врата, която водеше към няколко стъпала, спускащи се под земята. В същия миг поради течението хвръкнаха няколко искри от факела и отвратителна миризма на плесен и кръв облъхна двете приятелки.

Анриет се облегна, бяла като алабастрова статуя, на ръката на приятелката си, която стъпваше по-сигурно, но още на първото стъпало се олюля.

— О — каза херцогинята, — никога няма да мога!

— Когато обичаш, Анриет — отговори кралицата, — трябва да обичаш и в смъртта.

Страшна и едновременно трогателна гледка представляваха тези две жени, блестящи от младост, хубост и скъпоценности, превити под този зловонен изпокъртен свод, по-слабата — опряна на по-силната, по-силната — опряна на ръката на палача.

Стигнаха до последното стъпало.

В дъното на зимника лежаха две човешки форми, покрити с черен плат.

Кабош вдигна единия край, доближи факела и каза:

— Погледнете, ваше величество!

Двамата младежи лежаха в черните си дрехи един до друг в страшната неподвижност на смъртта. Главите им, доближени до телата, изглеждаха отделени от тях само с яркочервена ивица. Смъртта не бе разделила ръцете им, защото случайно или благодарение благочестивата грижа на палача дясната ръка на Ла Мол лежеше в лявата ръка на Коконас.

Любовен поглед се беше затаил под клепачите на Ла Мол, а под клепачите на Коконас — презрителна усмивка.

Маргьорит коленичи до любимия си и с ръцете си, обсипани със скъпоценни камъни, нежно повдигна главата, която толкова много бе обичала.

Херцогиня дьо, Невер, облегната на стената, не можеше да откъсне поглед от бледото лице, по което толкова пъти бе търсила радост, любов.

— Ла Мол, скъпи Ла Мол! — прошепна Маргьорит.

— Анибал, Анибал — възкликна херцогиня дьо Невер, — тъй горд, тъй смел, ти не ми отговаряш вече!

И се обля в поток от сълзи.

Тази жена, така презрителна, така дръзка и безочлива в щастието, тази жена, чийто скептицизъм стигаше до върховното съмнение, а страстта, до жестокост, никога не бе помисляла за смъртта.

Маргьорит първа даде пример.

Тя пъхна в извезана с перли и напарфюмирана с най-изящни благоухания торбичка главата на Ла Мол, още по-красива на фона на кадифето и златото, която със специална обработка с кралски балсами, употребявани в тази епоха, щеше да запази красотата си.

Анриет на свой ред се приближи и уви главата на Коконас с единия край на наметката си.

И двете, превити повече от скръбта, отколкото от товара, се изкачиха по стълбата, като хвърлиха последен поглед към останките на тези, които оставяха на палача в мрачния зимник за простосмъртни престъпници.

— Не се бойте, ваше величество — каза Кабош, който разбра този поглед, — благородниците ще бъдат погребани по християнски, кълна ви се в това.

— Поръчай им заупокойни молитви. Ето ти това — каза Анриет, откопчавайки от шията си великолепно колие от рубини и подавайки го на палача.

Върнаха се в Лувъра, както бяха дошли. На пропуска кралицата каза паролата, при стълбата слезе от носилката, влезе в покоите си, постави тъжната реликва в будоара до спалнята си, определена от този миг за молитвена, остави Анриет да пази стаята и по-бледа и по-красива от когато и да било, влезе към десет часа в голямата бална зала — същата, в която я видяхме да влиза преди две години и половина, когато започна първата глава на нашето повествование.

Всички очи се обърнаха към нея и тя понесе тези погледи с гордо, почти весело изражение.

Тя бе изпълнила свято последната воля на своя любим.

Като я видя, Шарл прекоси, залитайки, златната река, която го заобикаляше, и й каза високо:

— Сестро, благодаря ви. — А после добави тихо: — Внимавайте, на ръката ви има кръв…

— Няма значение, господарю, щом на устата ми има усмивка.