Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Thorn Birds, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мариана Екимова-Мелнишка, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 200 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Колийн Макълоу. Птиците умират сами
„Народна култура“, София, 1982
Рецензент: Жени Божилова
Австралийска, първо издание
Литературна група — художествена литература. Код 04 95366 72612/5637–207–82
Редактор: Петко Бочаров
Художник: Иван Илиев
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Божидар Петров
Коректори: Евдокия Попова, Людмила Стефанова
Дадена за набор февруари 1982 г. Подписана за печат април 1982 г.
Излязла от печат май 1982 г. Формат 84х108/32
Печатни коли 39,75. Издателски коли 33,39. УИК 33,59. Цена 4,47 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
ДП „Георги Димитров“, кв. Лозенец — София
© Colleen McCullough, THORNBIRDS (The Thorn Birds)
New York, San Francisco, Harper and Row, 1977
Превод © Мариана Екимова-Мелнишка
История
- — Добавяне
Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва заслушан и дори бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата.
Глава първа
1915–1917. Меги
1
На 8 декември 1915 година Меги Клийри навърши четири години. Щом бяха прибрани съдовете от закуска, майка й мълчаливо пъхна в ръцете на Меги пакет, увит в кафява хартия, и я изпрати навън. Меги приклекна зад храста прещип до предната порта и нетърпеливо задърпа обвивката. Пръстите й бяха несръчни, а опаковката — твърда. Долови мириса на универсалния магазин в Уахин, което й подсказа, че каквото и да има в пакета, то по чудо е било купено, а не направено или подарено.
От единия ъгъл се показа нещо изящно и златисто и Меги взе още по-бързо да се бори с хартията, като я късаше на дълги неправилни ивици.
— Агнес! О, Агнес! — промълви тя нежно, като запремига към куклата, която лежеше в съдраната обвивка.
Истинско чудо. Само веднъж в живота си Меги беше ходила в Уахин — отдавна, през май — като награда за послушанието й. Настанена до майка си в кабриолета, съвсем кротка, тя беше толкова развълнувана, че нито видя, нито запомни много. С изключение на Агнес — красивата кукла, седнала на щанда и облечена в рокля от розов атлаз, обшита цялата с волани от кремава дантела. Още там тя си я бе нарекла Агнес — най-красивото име, което знаеше за такова неповторимо създание. Месеци след това тя копнееше по Агнес, без никаква надежда да я притежава: Меги нямаше кукли и не знаеше, че те са направени за малки момиченца. Тя се забавляваше със свирките, прашките и изпочупените войници, които братята й изхвърляха, и валяше ръцете и чепиците си из калта.
Не й минаваше през ум, че Агнес е за игра. Като погали великолепните розови гънки на роклята й, по-прелестна от която не бе виждала на никоя жена, тя нежно пое Агнес. Ръцете и краката на куклата бяха закрепени така, че се движеха във всички посоки, дори шията и изящната й талия се въртяха. Златистите коси бяха красиво нагласени във висока прическа и обсипани с перли, бледата и гръд прозираше през бухналите къдри на кремавата дантела, прикрепена с перлена брошка. Красивото лице бе изящно нарисувано и оставено без лак, за да изглежда матова нежнорозовата кожа. Удивително живите сини очи грееха между мигли от истински косъм, а тъмносини ивички изпъстряха и ограждаха ирисите им. Меги беше очарована, като откри, че щом Агнес се наклони силно назад, очите й се затварят. В горния край на едната леко румена буза имаше черна бенка, а през тъмните полуразтворени устни се виждаха ситни бели зъбки. Меги постави внимателно куклата в скута си, седна удобно на кръстосаните си крака и остана така, загледана в нея.
Тя все още седеше зад прещипа, когато Джек и Хюи прошумоляха през високата трева край оградата — там, където сърпът не я хващаше. Косите на Меги — отличителен белег на цялото семейство Клийри — се виждаха отдалеч: всички деца в семейството, с изключение на Франк, бяха белязани с гъста червеникава коса. Джек смушка брат си и посочи напред ликуващ. Двамата се разделиха, ухилиха се един на друг и се направиха на войници, преследващи враговете маори. Но Меги и без друго не би ги чула, защото бе изцяло погълната от Агнес и си тананикаше тихичко.
— Какво е това, Меги? — викна Джек, като се спусна към нея. — Покажи ни го!
— Дай да го видим! — ухили се Хюи.
Тя притисна куклата към гърдите си и поклати глава:
— Няма! Тя си е моя. Получих я за рождения си ден!
— Хайде, покажи я! Само да я видим.
Гордостта и радостта надделяха. Тя протегна куклата, за да могат да я видят братята й.
— Нали е красива? Казва се Агнес.
— Агнес ли? Агнес? — подигравателно повтори Джек. — Какво лигаво име! Защо не я наречеш Маргарет или Бети?
— Защото е Агнес!
Хюи забеляза как е прикрепена ръката на куклата и подсвирна:
— Ей, Джек, я виж! Тя може да си движи ръката!
— Къде? Я да видя.
— Не давам! — Меги отново прегърна куклата и очите й се напълниха със сълзи. — Ще я счупите! О, Джек, не ми я взимай, ще я счупите!
— Пфу! — Мръсните му загорели пръсти се сключиха върху китките й и силно ги стиснаха. — Искаш ли „иглички“? И не бъди такава ревла, защото ще кажа на Боб. — Той разтегли кожата в различни посоки, докато побеля, а Хюи докопа роклята на куклата и я дръпна. — Дай или ще те заболи още повече.
— Не давам! Недей, Джек, моля те, недей! Ще я счупите, знам си! О, моля ти се, остави я! Не я взимай, моля те! — Въпреки болката в китките си Меги все още стискаше куклата, като хлипаше и риташе.
— Ето я! — викна Хюи, когато куклата се изплъзна изпод сплетените ръце на Меги.
Джек и Хюи бяха възхитени не по-малко от Меги: смъкнаха роклята и дългите гащички с волани. Агнес остана гола, а момчетата я задърпаха, като се мъчеха да извият единия крак зад врата й, извъртаха лицето към гърба и я кълчеха, накъдето им хрумнеше. Не обръщаха внимание на Меги, която стоеше и плачеше, без да й мине през ум да търси помощ, защото в семейство Клийри ония, които не можеха сами да се защитят, не получаваха помощ или съчувствие, а момичетата не правеха изключение.
Златистият кок на куклата се развали, перлите се пръснаха с блясък във високата трева и изчезнаха. Една мръсна обувка небрежно стъпи върху захвърлената рокля и остави върху атлаза петно от ковашко масло. Меги се свлече на колене и започна неистово да рови, за да събере мъничките дрешки, преди да са пострадали още повече. После взе да търси между стръковете трева, където се бяха търколили перлите. Сълзите я заслепяваха, сърцето й бе свито от непозната досега болка, защото никога преди не бе притежавала нещо, заради което да тъгува.
Франк пусна в студената вода подковата, която изсвистя, и се изправи. Напоследък гърбът не го болеше — вероятно беше свикнал с ковашката работа. Крайно време след тези шест месеца — би казал баща му. Франк добре знаеше колко време беше минало, откакто за пръв път застана пред огнището и наковалнята, защото бе измервал дните по омразата и гнева си. Хвърли чука в кутията, отметна с потръпваща ръка правия кичур черна коса от челото си и смъкна от врата старата кожена престилка. Върху купчина слама в ъгъла лежеше ризата му. Той пристъпи тежко към нея и се втренчи за момент в пропуканата стена на плевнята, сякаш изобщо я нямаше там — с широко отворени немигащи черни очи.
Франк, беше много нисък, само метър и петдесет и седем, и все още по юношески слаб, но по голите му рамене и ръце от работата с чука бяха набъбнали мускули, а бялата му гладка кожа блестеше от потта. Тъмните му коси и очи напомняха за нещо чуждоземско, а широкият в основата си нос не беше като на другите в семейството: в рода на майка му имаше маорска кръв и това му личеше. Той беше почти на шестнадесет години, Боб — едва на единадесет, Джек — на десет, Хюи — на девет, Стюърт — на пет, а малката Меги — само на три. После си спомни, че днес тя ставаше на четири години — беше 8 декември. Облече ризата си и излезе от плевнята.
Къщата беше на малък хълм, на около тридесет метра по-високо от плевнята и обора. Като всички къщи в Нова Зеландия, и тя беше дървена, построена върху голяма площ, но само на един етаж — по теорията, че и да стане земетресение, ще оцелее поне част от нея. Заобиколена беше отвсякъде с прещипи, покрити сега целите с разкошни жълти цветове. Тревата бе зелена и тучна, както навсякъде в Нова Зеландия. Тя не ставаше кафява дори и посред зима, когато скрежът в сенките не се стопяваше понякога през целия ден, а лятото я обагряше в още по-наситенозелено. Дъждът падаше леко, без да повреди крехките рожби на земята; не ги валеше сняг, а силата на слънцето бе колкото да ги подхранва, но не и да ги изсуши. Бедствията в Нова Зеландия идваха с грохот от недрата на земята, а не връхлитаха от небето. Постоянно се усещаше едно сподавено очакване, едно тръпнене и пулсиране, което се долавяше с ходилата. Защото под земята се таеше страховита сила, под чийто напор само преди тридесет години бе изчезнала цяла планина; от пукнатините по склоновете на безобидни хълмове фучеше навън пара, вулкани бълваха дим към небето и планинските потоци течаха топли. В грамадни блата мазната тиня клокочеше, морето неуверено се плискаше в скали, които можеше и да не дочакат следващия прилив, а земната кора на някои места не бе по-дебела от триста метра.
И все пак това беше блага и красива страна. Отвъд къщата се простираше вълниста равнина, зелена като смарагда върху годежния пръстен на Фиона Клийри и осеяна с хиляди кремави пашкулчета, които отблизо се оказваха овце. Там, където кривата на планините обточваше нежносиньото небе, се издигаше връх Егмонт, висок почти три хиляди метра, с рамене в облаците и с все още бели от сняг склонове; очертанията му бяха така симетрични, че дори и онези, които го гледаха като Франк всеки ден, не преставаха да му се удивляват.
От плевнята до къщата беше доста далеч, но Франк бързаше, защото знаеше, че прави нарушение; заповедите на баща му бяха категорични. Чак като зави зад ъгъла на къщата, забеляза групичката до прещипа.
Франк бе закарал майка си до Уахин да купи куклата на Меги и още се чудеше какво я беше подтикнало да го стори. Тя никога не правеше непрактични подаръци за рожден ден, защото нямаше пари за това, и никога преди не беше подарявала никому играчка. Подаряваха се само дрехи: рождените дни и Коледа попълваха оскъдните гардероби. Но сигурно Меги беше видяла куклата при първото си и единствено отиване в града и Фиона не беше забравила. Когато Франк я запита, тя промърмори нещо в смисъл, че момиченцата трябва да имат кукли, и бързо смени темата.
Джек и Хюи държаха куклата, застанали на предната пътека, и грубо дърпаха ръцете и краката й. Франк видя само гърба на Меги, която стоеше и гледаше как братята й се гаврят с Агнес. Чистите й бели чорапки се бяха смъкнали над малките черни обувки и розовите й крачета се показваха под края на празничната й рокля от кафяво кадифе. По гърба й на красиви къдрици се спускаше буйната коса, която блестеше на слънцето — нито червена, нито златиста, а нещо по средата. Бялата й тафтена панделка, която придържаше назад къдриците на челото й, висеше раздърпана. Роклята и беше изпоцапана. В едната си ръка стискаше здраво дрешките на куклата, а с другата се мъчеше да избута Хюи.
— Проклети малки негодници!
Джек и Хюи скочиха на крака и хукнаха, захвърляйки куклата: щом Франк ругае, по-разумно е да се бяга.
— Само още веднъж да сте пипнали тази кукла, ще ви нашаря дрисливите задници, калпазани такива! — изкрещя Франк подире им.
Той се наведе и обхвана раменете на Меги, като лекичко я разтърси.
— Хайде, хайде, няма защо да плачеш. Ето, те се махнаха и няма вече да пипат куклата ти. Обещавам ти. Засмей ми се сега за рождения си ден.
Лицето й беше подпухнало, обляно от сълзи. Тя вдигна към Франк сивите си очи, толкова големи и пълни с тъга, че гърлото му се сви. Той измъкна от джоба си някаква мръсна кърпа и несръчно изтри лицето й, после й стисна носа:
— Духай!
Тя се подчини и продължи да хълца шумно, докато сълзите й пресъхнаха.
— О, Фр… Фр… Франк, те ми взе… взеха Агнес! — заподсмърча тя. — Па… падна й кокът и вси… вси… всичките пе… пе… пелли по него. Загубиха се в тлевата и не мога да ги намеля.
Сълзите й отново бликнаха и потекоха по ръката на Франк. Той впери за миг поглед в мократа си длан и облиза капчиците.
— Хайде тогава да ги намерим. Ама ако плачеш, няма нищо да видиш. И защо говориш пак като бебе? От шест месеца не съм чувал да казваш „л“ вместо „р“. Хайде, издухай си пак носа и вдигни бедната… Агнес ли беше? Сложи й дрехите, за да не изгори на слънцето.
Той накара Меги да седне на ръба на пътеката и внимателно й подаде Агнес. После взе да лази наоколо и да търси из тревата, докато нададе победоносен вик и вдигна първата перла.
— Ето я! Първата! Ще ги намерим всичките, ще видиш.
Меги гледаше с обожание най-големия си брат, докато той ровеше между тревичките и й показваше всяка намерена перла. После се сети, че кожата на Агнес е нежна и лесно може да изгори, и се зае с цялото си внимание да я облича. Не личеше да е сериозно повредена. Косата й се бе оплела и висеше, ръцете и краката й бяха изцапани, дето момчетата ги бяха дърпали и усуквали, но всичко си беше на място. Зад ушите на Меги бе втъкнато по едно кокалено гребенче; тя извади едното и взе да реши косата на Агнес, направена от истински косъм, здраво залепена към основа от тюл и изрусена до цвета на златиста слама.
Меги неумело скубеше един голям възел, когато стана нещо ужасно. Цялата коса се отлепи и увисна от зъбите на гребена в заплетен кичур. Над гладкото чело на Агнес нямаше вече нищо — нито коса, нито голо теме. Само една грозна зейнала дупка. Разтреперана от ужас, Меги се наведе да надникне в черепа на куклата. Виждаха се неясните очертания на бузите и брадичката от обратната страна, през полуотворените устни проникваше светлина и в тях като черен, зловещ силует личаха зъбите, а над всичко това бяха очите на Агнес — две ужасни тракащи топчета, нанизани на телена пръчка, която бе жестоко забита в главата й.
Писъкът на Меги бе висок и остър, не като на дете. Тя захвърли Агнес и продължи да пищи, закрила лице с ръцете си, като се тресеше и трепереше цялата. После почувствува, че Франк я хваща за ръцете и я прегръща, притискайки лицето й към шията си. Обвила го с ръце, тя намери утеха и близостта му постепенно я успокои дотолкова, че усети колко хубаво мирише той целият на коне, пот и желязо.
Когато тя притихна, Франк я накара да му разкаже какво се е случило; взе куклата и погледна изненадан в кухата глава, като се мъчеше да си спомни дали в неговото детство го бяха спохождали такива странни страхове. Но в някогашните му видения имаше хора или шепот и ледени погледи. Лицето на майка му сгърчено и измъчено, треперещата й ръка, хванала неговата, отпуснатите й рамене.
Какво бе видяла Меги, че да я разстрои така? Той си помисли, че тя не би се разтревожила толкова, ако от клетата Агнес бе рукнала само кръв, когато и падна косата. Кръвта беше нещо нормално: поне веднъж в седмицата се случваше на някого от семейство Клийри да му потече кръв.
— Очите й, очите й — прошепна Меги, отвръщайки поглед от куклата.
— Тя е страшно интересна, Меги — тихичко й заговори той, сгушил лице в косата й. Колко бе мека и гъста, и пищна на цвят!
Мина половин час, докато я придума да погледне Агнес, и още половин час я увещаваше да надникне в оголената дупка. Показа й как се движат очите, колко внимателно са прикрепени, за да са точно на място и същевременно да се отварят и затварят лесно.
— Хайде сега, време е да се прибираш — каза й той, вдигна я на ръце и пъхна куклата между своите гърди и нейните. — Ще накараме мама да я оправи, ще изперем и ще изгладим дрехите й и отново ще залепим косата. За перлите ще й направя хубави фиби, за да не падат и да нагласяш косата й, както си искаш.
Фиона Клийри седеше в кухнята и белеше картофи. Беше много красива и изящна жена, малко под средния ръст, но с доста сурово и строго лице. Имаше чудесна фигура с тънък кръст, който не се бе променил въпреки шестте деца, които бе носила под него. Роклята й беше от груб сив плат, полите й докосваха безупречно чистия под, а отпред имаше голяма бяла колосана престилка, преметната през врата и вързана на кръста с бухнала, правилна панделка. От ставането си сутрин, докато си легнеше вечер, тя живееше в кухнята и в задния двор и грубите й черни обувки обикаляха все по един и същи път от печката до коритото за пране, после до зеленчуковите лехи и до въжето за простиране и оттам обратно към печката.
Тя остави ножа на масата, погледна Франк и Меги и ъгълчетата на красивата й уста се извиха надолу:
— Меги, тази сутрин ти позволих да облечеш празничната си рокля само при условие, че няма да я изцапаш. Я се виж! Мърла такава!
— Мамо, не е виновна тя — възрази Франк. — Джек и Хюи й грабнали куклата да видят как се въртят ръцете и краката й. Обещах й да я поправим, ще стане нова. Можем, нали?
— Дай да видя! — Фий протегна ръка към куклата.
Тя беше мълчалива жена, не говореше без нужда. Какво мисли, никой не знаеше, дори и мъжът й. Тя оставяше на него да бъде строг с децата и изпълняваше всичките му нареждания, без да възразява или да се оплаква, освен ако обстоятелствата не бяха съвсем необичайни. Меги бе чула момчетата да шепнат, че и тя се бои от баща им като тях, но ако това беше вярно, тя го прикриваше под непроницаемо и малко мрачно спокойствие. Никога не се смееше, нито избухваше от гняв.
След като огледа Агнес, Фий я постави на бюфета до печката и се обърна към Меги:
— Ще изпера дрехите й утре сутрин и ще й направя прическата. А след вечеря Франк ще й залепи косата и ще я изкъпе.
Говореше по-скоро делово, отколкото успокояващо. Меги кимна и се усмихна плахо. Понякога толкова й се искаше майка й да се засмее, но тя никога не го правеше. Меги усещаше, че у тях двете има нещо, различно от татко и момчетата, но не можеше да проникне отвъд този твърдо изправен гръб и неуморните крака. Мама само разсеяно кимваше, пъргаво замяташе диплестите си поли от печката към масата и все работеше, работеше, работеше.
Това, което никое от децата — освен Франк — не можеше да разбере, бе, че Фий е постоянно и неизлечимо уморена. Толкова много неща трябваше да се свършат, не стигаха парите, не стигаше времето, а имаше само един чифт ръце. Тя копнееше за деня, когато Меги ще е достатъчно голяма, за да помага. Детето и сега правеше някои дребни услуги, но — едва навършила четири години — не можеше да облекчи товара. Шест деца и само едно от тях, и то най-малкото, момиче. Всичките й познати хем й съчувстваха, хем й завиждаха, но от това полза нямаше. В кошничката й за шев имаше цял куп незакърпени чорапи, на куките й за плетене стоеше недовършен чорап. И ето, Хюи вече надрастваше пуловерите си, а Джек още не можеше да му прехвърли своите.
Чиста случайност бе, че Падрайк Клийри се прибра у дома през седмицата, в която се падна рожденият ден на Меги. Още не бе дошло време за стригане и той ходеше наоколо да помага за оран и сеитба. Работата му беше да стриже овце — сезонна работа, която траеше от средата на лятото до края на зимата. След това започваше агненето. Обикновено успяваше да си намери някаква работа, за да преживеят през пролетта и първия месец на лятото: помагаше при обагнянето, ореше или пък отменяше местния мандраджия при безкрайното доене по два пъти на ден. И оставаше там, където се бе хванал на работа, а семейството му в голямата стара къща трябваше да се грижи само за себе си. На пръв поглед това бе доста тежко, но така бяха принудени да постъпват всички, които нямаха щастието да притежават собствена земя.
Като се прибра малко след залез, лампите бяха вече запалени и сенки се гонеха по високия таван. Момчетата се бяха скупчили на задната веранда, заиграли се с една жаба. Само Франк не беше с тях. Падрайк знаеше къде е, понеже чуваше равномерните удари на брадвата откъм навеса за дърва. Той спря на верандата, колкото да подритне Джек отзад и да дръпне Боб за ухото.
— Вървете да помогнете на Франк за дървата, мързеливци такива! И то преди мама да е сложила вечерята, защото иначе ще хвърчи перушина.
Кимна на Фиона, която шеташе край печката. Не я целуна, нито я прегърна, защото смяташе, че проявите на нежност между мъж и жена са само за спалнята. Докато изуваше напластените си с кал ботуши, Меги дотича с чехлите му и той се усмихна на малкото момиче с онова странно удивление, което изпитваше винаги, като я погледнеше. Беше толкова хубава, с такава прекрасна коса; той хвана една къдрица, изпъна я и после я пусна само за да види как тя се люшва и се навива отново. Взе детето на ръце и отиде да седне в най-удобния стол, с който разполагаше кухнята — уиндзорско кресло с вързана за облегалката възглавница, сложено близо до огъня. С лека въздишка той се отпусна в него и извади лулата си, като разсеяно изтръска от нея останките недопушен тютюн в един съд на земята. Меги се сгуши в скута му и обви краката му с ръце, а личицето й се изви към неговото — вечер тя се забавляваше да гледа как светлината се прокрадва през късите косъмчета на златистата му брада.
— Как си, Фий? — обърна се Падрайк Клийри към жена си.
— Добре, Пади. Свършихте ли днес с долното пасище?
— Всичко свършихме. Утре още от сутринта започвам горното. Господи, колко съм уморен!
— Как няма да си. Макферсън пак ли ти даде капризната стара кобила?
— Ами да. Да не мислиш, че той ще вземе нея, а на мен ще ми остави дорестия жребец. Ръцете ми са като откъснати. Обзалагам се, че тази кобила има най-твърдата захапка в Нова Зеландия.
— Нищо. На стария Робъртсън всичките коне са добри, а ти скоро ще си там.
— Нямам търпение.
Той напълни лулата си с едро нарязан тютюн и измъкна една съчка от голямата кофа до печката. Пъхна я в огъня и тя припламна; после се облегна назад в стола и смукна така дълбоко, че лулата чак забълбука.
— Е, хубаво ли е да си на четири години, Меги? — попита той дъщеря си.
— Много е хубаво, татко.
— Мама даде ли ти подаръка?
— О, татко, как познахте с мама, че искам точно Агнес?
— Агнес ли? — Той бързо погледна Фий, засмя се и шеговито повдигна вежди. — Така ли се казва — Агнес?
— Да. Много е красива, татко. Иска ми се цял ден да си я гледам.
— Добре, че остана нещо за гледане — обади се Фий мрачно. — Джек и Хюи я дръпнали още преди горката Меги да я разгледа.
— Момчешка им работа. Повредили ли са я много?
— Ще се поправи. Франк ги спрял, преди да стане късно.
— Франк ли? Какво е правил тук? Нали трябваше да е цял ден в ковачницата? Хънтър си иска вратите.
— Там беше. Дойде само за някакъв инструмент — отвърна бързо Фий: Падрайк беше твърде строг с Франк.
— О, татко, Франк е най-добрият брат. Спаси живота на Агнес и ще залепи косата й след вечеря.
— Браво — каза баща й сънливо, облегна глава и затвори очи.
Пред печката беше горещо, но той като че не забелязваше. По челото му избиха капки пот и заблестяха. Той пъхна ръце под главата си и задряма.
От Падрайк Клийри децата бяха наследили гъстата червеникава коса на вълни, макар че никое от тях нямаше неговия огненочервен оттенък. Той беше дребен човек, със стоманени мускули, краката му извити от прекарания цял живот между коне, ръцете му — издължени от стригане на овце години наред; гърдите и ръцете му бяха покрити с гъст златист мъх, който би бил неприятен, ако беше тъмен. Очите му бяха светлосини и постоянно присвити като на моряк, който дълго се е взирал в далечината; лицето му беше приятно, някак все засмяно, заради което хората го харесваха от пръв поглед. Носът му беше величествен, истински римски нос, който би озадачил събратята му ирландци, но край ирландския бряг беше станало не едно корабокрушение. Той все още говореше леко провлачено както говорят около Голуей[1], и „т“-то в края на думите му излизаше като „с“, но повече от двадесет години, прекарани в другото полукълбо, бяха сложили своя особен отпечатък и той произнасяше „ей“ като „ай“, а говорът му беше станал по-бавен — като стар часовник, който се нуждае от навиване. Човек с весел нрав, Пади бе понесъл бремето на живота си по-добре от мнозина други и макар че беше строг като възпитател и имаше тежка ръка, децата му — с изключение на едно — го обожаваха. Ако нямаше хляб за всички, лишаваше се той. Ако трябваше да се избира дали той да има нова дреха или някое от децата му, лишаваше се той. Това беше по своему по-убедително доказателство за бащина обич, отколкото хиляди целувки. Имаше много буен нрав и на времето бе убил човек. Но късметът му проработил: човекът бил англичанин, а от Дъниъри[2] тъкмо тръгвал кораб за Нова Зеландия.
Фиона отиде до задната врата и извика:
— На вечеря!
Момчетата влязоха едно по едно, Франк най-отзад с наръч дърва, който изсипа в голямата кофа до печката. Падрайк пусна Меги и отиде до мястото си на малката маса в другия край на кухнята. Момчетата се настаниха от двете страни, а Меги се покатери върху дървената кутия, поставена от баща й върху стола до него.
На готварската си маса Фий разсипваше храната направо в чиниите по-бързо и умело, отколкото в ресторант; поднасяше ги на семейството си по две наведнъж — най-напред на Пади, после на Франк и така чак до Меги, като себе си остави последна.
— Пфуй! Яхния! — загримасничи Стюърт и хвана ножа и вилицата.
— Яж! — изръмжа баща му.
Дълбоките чинии бяха препълнени с ядене: варени картофи, яхния с агнешко и зелен боб, откъснат същия ден от градината. Въпреки приглушените звуци на недоволство, всички — включително и Стю — обраха чиниите си с къшей хляб и изядоха още по няколко филии, намазани дебело с масло и домашен мармалад от френско грозде. Фий седна и изгълта набързо храната си, скочи пак, отиде до готварската маса и разпредели на големи парчета силно подсладения сладкиш, отгоре с мармалад. Заля всяко парче с горещ яйчен крем и отново поднесе чиниите, по две наведнъж, към масата. Седна с въздишка: това поне можеше да изяде спокойно.
— Охо, сладкиш! И то с мармалад! — възкликна Меги, като разбърка жълтия крем с лъжицата си, докато в него се образуваха розови ивички от мармалада.
— Е, Меги, нали имаш рожден ден, затова мама ти е направила любимия сладкиш — засмя се баща й.
Този път нямаше оплаквания. Щом е сладкиш, ядяха го с удоволствие. Цялото семейство Клийри обичаше сладки неща.
Въпреки големите количества нишестена храна, никой нямаше на себе си и грам излишна тлъстина. Всичко, което поглъщаха, изразходваха в работа и игри. Плодове и зеленчуци ядяха, защото са полезни, но сила им даваха хлябът, картофите, месото и топлите тестени сладкиши.
След като напълниха всички чаши от големия чайник, те поседяха повече от час край масата, пиеха, разговаряха или четяха. Пади пушеше лулата си, навел глава над една книга от библиотеката, Фий доливаше чашите, Боб бе погълнат от друга книга, пак от библиотеката, а по-малките крояха планове за утрешния ден. Бяха ги разпуснали за дългата лятна ваканция, момчетата бяха свободни и очакваха с нетърпение да се заловят със задълженията си из къщи и в градината. Боб трябваше да поправя боята на къщата, където се беше изтрила, Джек и Хюи щяха да се занимаят с дървата, с постройките в двора и с доенето, Стюърт се грижеше за зеленчуковите лехи. Това не беше нищо в сравнение с ужасите в училище. От време на време Пади вдигаше глава от книгата си, за да прибави още нещо към задълженията, но Фий мълчеше, а Франк се бе отпуснал уморено и пиеше чай чаша след чаша.
Най-после Фий направи знак на Меги да седне на високото столче и й прибра косата, след което я сложи да спи със Стю и Хюи. Джек и Боб поискаха разрешение да излязат и да нахранят кучетата. Франк занесе куклата на Меги на работната маса и се зае да й лепи косата. Падрайк се протегна, затвори книгата и остави лулата в голямата седефена мида, която му служеше за пепелник.
— Е, майко, аз си лягам.
— Лека нощ, Пади.
Фий събра чиниите от масата и свали от куката на стената голямото калайдисано ведро. Постави го в другия край на готварската маса, за да не пречи на Франк, и сипа вътре гореща вода от тежкия чугунен котел на печката. После я разхлади със студена вода от стария бензинов бидон, прокара няколко пъти вътре сапуна в телената му мрежичка и започна да мие и плакне чиниите, а после ги изправяше да съхнат, подпрени една о друга.
Франк се занимаваше с куклата, без да вдига глава, но щом купът чинии порасна, той стана мълчаливо, взе кърпа и се залови да ги бърше. Движеше се леко между масата и бюфета — не му беше за пръв път. Това беше таен и опасен сговор между него и майка му, понеже в дома на Пади важеше строгото правило за точно разпределение на задълженията. Домакинството беше работа на жената и само на нея: никой от мъжете нямаше право да се докосва до това, което вършеше тя. Но всяка вечер, щом Пади си легнеше, Франк помагаше на майка си, а Фий го насърчаваше и му съдействаше, като отлагаше миенето на чиниите, докато се чуеше как чехлите на Пади тупват на пода. Щом веднъж се събуеше, той никога не се връщаше в кухнята.
Фий погледна с нежност Франк:
— Не знам какво бих правила без теб, Франк. Но не се бави с мен. Утре ще ти се спи.
— Не се тревожи, мамо. Какво от това, че съм избърсал няколко чинии. Най-малкото, с което мога да те облекча.
— Това ми е работата, Франк. Няма нищо.
— Ех, защо не можем да забогатеем, та да си вземеш прислужница.
— Празни мечти — каза тя, избърса зачервените си сапунени ръце в кърпата за чинии, опря ги на хълбоците си и въздъхна. Загледа сина си със смътна тревога, усетила горчивото му негодувание, по-силно от обикновения ропот на работника срещу неговата орис. — Франк, недей да мечтаеш за големи неща. Ще си навлечеш само неприятности. Ние сме хора от работническата класа, не можем да забогатеем и да имаме прислуга. Задоволявай се с това, което си, и с това, което имаш. Като приказваш такива неща, обиждаш татко, а той не го заслужава. Знаеш много добре. Той не пие, не играе комар и се трепе цял ден за нас. Не прибира в джоба си нито едно пени от припечеленото. Всичко дава за нас.
Мускулестите рамене се свиха нетърпеливо. Мургавото му лице помръкна и се изостри:
— А защо не бива да искаме повече от живота? Какво лошо има в това да искам да имаш прислужница?
— Лошо е, защото е невъзможно. Знаеш, че парите не стигат да продължиш учението си, а щом не си учил, какво друго можеш да станеш освен обикновен работник? Говорът ти, дрехите и ръцете ти показват, че изкарваш хляба си с тежък труд. Но не е срамно да имаш мазоли по ръцете си. Както казва татко, щом на един човек ръцете са мазолести, личи, че е честен.
Франк повдигна рамене и замълча. Всички чинии бяха прибрани. Фий извади кошничката си за шев и седна в стола на Пади до огъня, а Франк се зае с куклата.
— Клетата малка Меги! — възкликна той.
— Защо?
— Днес, докато онези негодници раздърпваха куклата й, тя само стоеше и плачеше, сякаш целият й свят загива. — Той погледна куклата, която отново беше с коса. — Агнес! Откъде ли е измислила това име?
— Сигурно ме е чула да говоря за Агнес Фортескю-Смайт.
— А като й дадох пак куклата, тя надникна в главата й и едва не примря от страх. Изплаши се от нещо в очите й — не знам какво.
— На Меги все й се привиждат разни неща.
— Жалко, че нямаме пари и по-малките да ходят на училище. Толкова са умни.
— О, Франк, ако мечтите бяха коне, и бедняците щяха да яздят — каза майка му уморено. Тя прокара трепереща ръка по очите си и мушна иглата за кърпене в кълбото сива прежда. — Не мога повече. Уморена съм и не виждам.
— Лягай си, мамо. Аз ще загася лампите.
— Чакай да стъкна огъня.
— Аз ще го направя.
Франк стана от масата и внимателно постави изящната кукла на сигурно място на бюфета зад една тава за сладкиши. Той не се страхуваше, че момчетата може пак да посегнат на нея — от неговото наказание те се бояха дори повече, отколкото от бащиния си гняв, защото у Франк имаше нещо свирепо. Към майка си и сестра си той никога не го проявяваше, но момчетата бяха го изпитали.
Фий го гледаше и сърцето й се сви. Франк излъчваше буйство и отчаяние, сякаш всеки момент щеше да си навлече беда. Поне да се разбираха по-добре с Пади! Но те никога не бяха на едно мнение и постоянно се препираха. Може би Франк твърде много се тревожеше за майка си или беше прекалено привързан към нея. Но в такъв случай вината беше нейна. И все пак това бе доказателство за любещото му сърце, за добротата му. Той искаше само да облекчи живота й. И тя отново се улови, че копнее за деня, когато Меги ще е достатъчно голяма да поеме бремето от раменете на Франк.
Тя взе малка лампа от масата, после я сложи обратно и отиде при Франк, който бе клекнал до печката, пъхаше дърва в голямото огнище и нагласяше клапата. По бялата му ръка вените изпъкваха като въжета, изящните му пръсти бяха така захабени, че не можеха да се измият. Ръката й се протегна плахо и леко приглади правата черна коса, паднала над очите му: това беше единствената ласка, която би си позволила.
— Лека нощ, Франк. Благодаря ти.
Сенките се въртяха й се гонеха пред лампата, докато Фий минаваше тихо през вратата към предната част на къщата.
Франк и Боб спяха в първата стая. Тя безшумно отвори вратата и повдигна лампата; светлината обля двойното легло в ъгъла. Боб лежеше по гръб, с отпусната отворена уста, която потръпваше като на куче. Тя приближи и го обърна на дясната му страна, преди той да е потънал в истински кошмар, после поспря за момент и се вгледа в него. Колко много приличаше на Пади!
В съседната стая Джек и Хюи почти се бяха вкопчили един в друг. Какви ужасни негодници бяха! Вечно правеха пакости, но бяха незлобливи. Тя напразно се опита да ги раздели и да оправи поне малко завивките им, но къдравите червенокоси глави отказаха да се отделят. Тя въздъхна леко и се отказа. Не разбираше как можеха да са бодри след такова спане.
Стаята, в която спяха Меги и Стюърт, беше мрачна и неприветлива за малки деца. Боядисана беше в убито кафяво и подът й беше застлан с кафяв линолеум; по стените нямаше картини. Такива бяха и другите спални. Стюърт се бе извъртял с главата надолу и там, където трябваше да е главата, се виждаше дупето му в нощничка. Главата му беше свита до коленете и Фий пак се учуди как не се задушава. Плъзна внимателно ръка по чаршафа и се сепна. Пак мокър! Е, да стои така до сутринта, та и възглавницата да измокри. Все така правеше, после се обръщаше и пак се намокряше. Какво пък, от пет момчета един пикльо не беше чак толкова голяма беда.
Меги се беше свила на малка купчинка, с палец в устата и с разпиляна коса, накичена цялата с парцалчета. Единственото момиче; Фий й хвърли бегъл поглед на излизане: у Меги нямаше нищо загадъчно. Фий знаеше каква ще е ориста й и не й завиждаше, нито я съжаляваше. Момчетата бяха друго нещо, истинско чудо: мъже, създадени от нейното женско тяло. Тежко беше, че няма кой да й помага из къщи, но тя не съжаляваше. Сред хората от неговата черга най-голямо предимство на Пади бяха синовете му. Щом един мъж създава синове, той е истински мъж.
Фий затвори тихо вратата на своята спалня и остави лампата на писалището. Чевръстите й пръсти пробягаха по десетките малки копченца от високата яка до талията на роклята й. Тя изхлузи и долната риза през раменете си и като я придържаше много внимателно до гърдите си, вмъкна се в дълга фланелена нощница. Едва тогава, благоприлично прикрита, тя свали от себе си ризата, гащите и леко вързания корсет. Разпусна и здраво стегнатата златиста коса, а всички фуркети постави в мидена черупка на писалището. Но колкото и да беше красива, гъста, лъскава и съвсем права, Фий не остави косата си свободна. Вдигна лакти над главата си и с ръце зад гърба започна бързо да я оплита. Тогава се извърна към леглото с неволно затаен дъх. Но Пади беше заспал и тя въздъхна облекчено. Не че не беше хубаво, когато той имаше настроение — беше плах, нежен и внимателен с нея. Но докато Меги не порасне с още две-три години, щеше да е много трудно, ако имаха други бебета.