Александър Дюма
Кралица Марго (17)

Глава 17
Събратът на метр Амброаз Паре

Каручката с Коконас и Ла Мол се отправи обратно към Париж, следвайки в мрака групата, която и служеше за водач. Тя спря пред Лувъра и коларят й получи богато възнаграждение. Пренесоха ранените у херцог д’Алансон и изпратиха да извикат метр Амброаз Паре.

Когато той пристигна, нито единият, нито другият бяха дошли още в съзнание.

От двамата по-леко ранен беше Ла Мол. Шпагата беше минала под дясната мишница, но не бе засегнала никакъв важен орган. Колкото до Коконас, белите му дробове бяха пронизани и дъхът му излизаше от раната така, че пламъкът на свещта потрепваше.

Метр Амброаз Паре каза, че не отговаря за живота му. Херцогиня дьо Невер беше отчаяна, защото именно тя, уверена в силата, ловкостта и смелостта на пиемонтеца, беше възпряла Маргьорит да попречи на дуела. Тя с удоволствие би отнесла Коконас в двореца дьо Гиз, за да му окаже за втори път грижите, които му бе оказала първия път, но мъжът й всеки момент можеше да пристигне от Рим и настаняването на този непознат в семейното огнище щеше да му се види твърде странно.

За да скрие причината за раните, Маргьорит беше наредила да отнесат двамата мъже у брат й, където и без това единият беше вече настанен, като обясни, че двамата благородници са паднали от конете по време на разходката. Но истината беше разпространена от възхитения капитан, свидетел на двубоя, и скоро в двора се разнесе славата на двамата нови герои.

Лекувани от същия хирург, двамата ранени минаха през различни фази на възстановяване в зависимост от различното естество на раните им. Ла Мол, който бе по-леко засегнат, пръв дойде в съзнание. Коконас, обзет от страшна треска, се възвръщаше към живота с ужасно бълнуване.

Макар че беше в една стая с Коконас, Ла Мол, когато дойде в съзнание, не го видя, или поне с нищо не показа, че го е видял.

Коконас, напротив, щом отвори очи, се втренчи в Ла Мол и изражението му показваше, че загубената кръв никак не бе намалила настървението на този огнен темперамент.

Коконас помисли, че сънува и в съня си вижда своя враг, когото на два пъти се бе надявал, че е убил, но сънят наистина продължаваше прекалено много. След като най-напред видя Ла Мол, легнал като него, превързван като него от хирурга, той видя как Ла Мол се повдига на леглото, където самият той още беше прикован от треската, слабостта и болката, после го видя как става, разхожда се под ръка с лекаря, после с бастун и накрая тръгна съвсем сам.

Коконас, все още бълнуващ, наблюдаваше различните периоди на възстановяването на своя противник ту с безжизнени очи, ту яростен, но винаги заплашителен.

Всичко това създаваше в пламтящото съзнание на пиемонтеца страхотна смесица от призраци и действителност. За него Ла Мол беше мъртъв, истински мъртъв, и то на два пъти, а сега сянката на същия Ла Мол лежеше в легло, подобно на неговото, после, както вече казахме, сянката стана, тръгна и — о ужас! — запъти се към неговото легло. Тази сянка, от която Коконас би желал да избяга, ако ще би в ада, тръгна право срещу него, спря се до възглавницата му и го загледа. По лицето му дори бе изписана сърдечност и състрадание, което Коконас взе за израз на пъклена подигравка.

Тогава в тази душа, по-болна може би и от тялото, се разгоря сляпа жажда за отмъщение. Коконас заживя само с една мисъл — да се сдобие с някакво оръжие, с което да прониже тялото или сянката на Ла Мол, които го тормозеха така жестоко. Дрехите му бяха поставени на един стол, после ги отнесоха, защото бяха изцапани с кръв и сметнаха, че не е хубаво да стоят до ранения, но на същия стол бяха оставили камата му, без да подозират, че скоро ще пожелае да си послужи с нея. Коконас видя камата; три нощи поред, използвайки времето, когато Ла Мол спеше, той прави опити да я достигне. Три пъти силите му изневеряваха и той изпадаше в безсъзнание. Най-сетне четвъртата нощ достигна оръжието, улови го със сгърчените си пръсти и като простена от болка, го скри под възглавницата си.

На другия ден видя нещо невиждано: сянката на Ла Мол, който, изглежда, с всеки изминал ден си възвръщаше силите, докато той, обсебен от ужасното видение, изразходваше своите в непрестанни кроежи как да се освободи от него, сянката на Ла Мол, все по-бодра, обиколи замислено стаята, после наметна плаща си, препаса шпагата, сложи широкопола шапка, отвори вратата и излезе.

Коконас си отдъхна. Той помисли, че се е освободил от своя призрак. Два-три часа за пръв път след дуела кръвта във вените му се успокои. Един ден отсъствие на Ла Мол би върнало съзнанието на Коконас, осем дни може би биха го излекували. За нещастие Ла Мол се върна след два часа.

Това връщане подейства на пиемонтеца като удар с кама. И макар че Ла Мол не се върна сам, Коконас гледаше само него.

При това спътникът на Ла Мол заслужаваше да го погледне. Той беше към четиридесетгодишен мъж, нисък, набит, силен, с черни коси, които падаха почти до веждите му, и черна брада, която противно на тогавашната мода покриваше цялата долна част на лицето му; новодошлият обаче явно слабо се интересуваше от модата. Той носеше нещо като кожена риза, цялата зацапана с кафяви петна. Кървавочервени чорапи, червени панталони, груби кожени обувки, стигащи над глезените, шапка със същия цвят като чорапите и широк колан, на който висеше нож в ножница.

Тази странна личност, чието присъствие в Лувъра изглеждаше необичайно, хвърли на един стол кафявия плащ и грубо се приближи до леглото на Коконас, чиито очи като омагьосани бяха вперени в Ла Мол, макар че той стоеше настрана. Човекът погледна болния, поклати глава и каза:

— Прекалено дълго сте чакали, ваша светлост.

— Не можех да изляза по-рано — обясни Ла Мол.

— Дявол да го вземе, трябваше да изпратите да ме повикат!

— Кого?

— Ах, вярно, забравих къде се намираме. Аз казах на дамите, но те не пожелаха да ме изслушат. Ако бяха последвали моите съвети, вместо да изпълняват наставленията на това магаре Амброаз Паре, вие отдавна щяхте да можете и двамата да се забавлявате заедно или отново да се биете, ако така ви харесва. Впрочем ще видим. Вашият приятел чува ли, като му говорят?

— Не съвсем.

— Покажете си езика, ваша светлост.

Коконас се изплези на Ла Мол с такава ужасна гримаса, че неизвестният посетител поклати за втори път глава.

— О — прошепна той, — контракция на мускулите. Нямаме време за губене. Още довечера ще ви изпратя готово питие, което трябва да му дадете на три пъти през час. В полунощ, в един часа и в два часа.

— Добре.

— Но кой ще му даде лекарството?

— Аз.

— Вие?

— Да.

— Давате ли честна дума?

— Честна благородническа.

— А ако някой лекар пожелае да провери състава на лекарството…

— Ще го изсипя до последната капка.

— Давате ли ми — и за това честна благородническа дума?

— Кълна ви се.

— По кого да ви изпратя лекарството?

— По когото искате.

— Да, но моят пратеник…

— Е, какво?

— Как ще дойде до вас?

— Предвидил съм. Ще кажа, че идва от страна на господин Рьоне, парфюмериста.

— Флорентинецът, който живее на Пон Сен-Мишел ли?

— Да. Той има разрешение да влиза в Лувъра по всяко време на денонощието.

Непознатият се усмихна и каза:

— Вярно. Това е най-малкото, което му дължи кралицата-майка. Разбрано, ще пратя човек от името на метр Рьоне, парфюмериста. Мисля, че веднъж мога да си позволя свободата да си послужа с името му, както твърде често той, без да има право, упражнява моята професия.

— Добре — каза Ла Мол, — разчитам на вас.

— Разчитайте.

— Колкото до възнаграждението…

— О, това ще го уредим със самия него, когато бъде на крак.

— Бъдете спокоен, смятам, че той е в състояние да ви възнагради щедро.

— Аз също мисля така. Но — добави той със странна усмивка — понеже хората, които имат работа с мен, обикновено са непризнателни, няма да се учудя, ако, веднъж оздравял, не си даде труд да си спомни за мен.

— Добре, добре — каза Ла Мол, усмихвайки се на свой ред. — В такъв случай аз съм насреща, за да му опресня паметта.

— Тогава всичко е наред. След два часа ще получите питието.

— Довиждане.

— Какво казахте?

— Довиждане.

Човекът се усмихна.

— Аз съм свикнал да казвам сбогом. И така, сбогом, господин дьо Ла Мол. След два часа ще получите питието. Нали разбрахте, ще започнете да го давате в полунощ… на три пъти… през час…

След тези думи той излезе и Ла Мол остана сам с Коконас.

Коконас бе чул целия разговор, но нищо не бе разбрал от него. До съзнанието му достигнаха безсмислени думи, звуци, които не му казваха нищо. От целия този разговор той запомни само една дума: „полунощ“.

И той продължи да следи с горящ поглед Ла Мол, който, останал в стаята, се заразхожда замислено. Непознатият лекар удържа думата си и в уречения час изпрати питието, което Ла Мол постави върху малък сребърен котлон. След това си легна.

Коконас си отдъхна за малко. Той се опита на свой ред да затвори очи, но трескавата му дрямка беше само продължение на бълнуването наяве. Същият призрак, който го преследваше през деня, идваше да го безпокои през нощта. През пресъхналите си клепачи той продължаваше да вижда пред себе си вечно заплашващия го Ла Мол, а един глас нашепваше в ухото му: „Полунощ, полунощ, полунощ!“

Изведнъж звънчето на часовника се събуди в нощта и отмери дванадесет удара. Коконас отвори възпалените си очи, пламтящият дъх разяждаше пресъхналите му устни. Неутолима жажда измъчваше пламтящото му гърло. Малката нощна, лампа гореше както обикновено и нейната бледа светлина извикваше хиляди танцуващи призраци пред помътения поглед на Коконас.

И тогава той видя — о, ужас! — как Ла Мол става от леглото, пристъпва из стаята като ястреб пред птицата, която омагьосва, и се отправя към него, заплашвайки го с юмрук. Коконас посегна към камата, улови дръжката и се приготви да я забие в корема на своя враг.

Ла Мол се приближаваше.

Коконас прошепна:

— А, ти ли си пак, пак ти, винаги ти. Ела, аха, заплашваш ме, сочиш ми юмрук, усмихваш се, ела, ела, ах, ти продължаваш да се приближаваш тихо, крачка по крачка, ела, ела да те убия!

И действително, придружавайки глухата закана с жест, в момента, когато Ла Мол се навеждаше над него, Коконас измъкна изпод чаршафа бляскавото острие. Но усилието, което направи пиемонтецът, за да се надигне, прекърши силите му. Протегнатата към Ла Мол ръка увисна във въздуха. Камата падна от отмалелите пръсти и агонизиращият се отпусна върху възглавницата.

— Хайде, хайде — прошепна Ла Мол, като повдигна внимателно главата му и приближи до устните му чаша, — изпийте това, бедни приятелю, защото цял горите!

Действително Ла Мол поднасяше една чаша на пиемонтеца, а неговият замъглен мозък я беше взел за заплашителен юмрук.

Но при допира с благодатното питие, което навлажни устните му и освежи гърдите му, разсъдъкът, или по-скоро инстинктът на Коконас се възвърна, той усети по цялото си тяло никога неизпитвано блаженство. Отвори прояснени очи и погледна Ла Мол, който го държеше в прегръдките си и му се усмихваше. И от тези очи, присвити доскоро от мрачна ярост, една незабележима сълза се търкулна по пламтящата буза, която жадно я попи.

— Дявол да го вземе! — прошепна Коконас, като се отпусна на възглавницата. — Ако оцелея, господин дьо Ла Мол, вие ще бъдете мой приятел.

— Вие ще оцелеете, приятелю — каза Ла Мол, — ако изпиете три чаши като тази, която току-що ви дадох, и престанете да си въобразявате лоши неща.

След един час Ла Мол, поел ролята на болногледач и изпълняващ точно предписанията на непознатия лекар, стана за втори път, сипа втората доза от питието в чашата и я поднесе на Коконас. Този път обаче пиемонтецът, вместо да го чака с кама в ръка, го прие с отворени обятия, изгълта лекарството с наслада, после за пръв път от толкова време заспа спокойно.

Третата чаша има не по-малко чудотворно въздействие. Болният започна да диша правилно, макар че все още се задъхваше. Вцепенените му крайници се отпуснаха. Пламтящата му кожа леко се овлажни и когато на другия ден метр Амброаз Паре посети ранения, той се усмихна доволно и каза:

— Отсега нататък отговарям за живота на господин дьо Коконас. Неговото излекуване ще бъде голям успех за мен.

В резултат на тази полудраматична, полукомична сцена, но нелишена все пак от малко затрогваща поезия, като се има пред вид буйният нрав на Коконас, дружбата, започнала между двамата благородници в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ и насилствено прекъсната от събитията през Вартоломеевата нощ, се разгоря с нова сила и надмина скоро приятелството между Орест и Пилад, с петте удара с шпага и револверния изстрел, разпределени между двамата.

Стари и нови рани, дълбоки и леки, най-сетне бяха на оздравяване. Ла Мол, верен на своя пост на болногледач, не напусна стаята, преди Коконас да оздравее напълно. Той го повдигаше в леглото, докато слабостта го задържаше там. Помагаше му да върви, когато почна да става, положи всички грижи за него с обичайната си сърдечност и нежност и тези грижи, подпомогнати от здравото телосложение на пиемонтеца, ускориха оздравяването.

Една и съща мисъл измъчваше и двамата младежи. Всеки в трескавото си бълнуване си бе въобразил, че до него се приближава жената, която изпълва сърцето му. Но откакто бяха дошли в съзнание, нито Маргьорит, нито херцогиня дьо Невер бяха влизали в стаята. Впрочем това се разбираше от само себе си. Едната, съпруга на наварския крал, другата, снаха на херцог дьо Гиз, нима можеха пред очите на всички да проявят публична загриженост към двама обикновени благородници? Не. Така трябваше да си отговорят Ла Мол и Коконас. Но това отсъствие, което можеше да се дължи и на пълна забрава, беше много мъчително.

Капитанът, който бе присъствал на дуела, бе идвал от време на време, като че ли по свой почин, да се осведомява за двамата ранени. Жийон също бе идвала да види как са. Но Ла Мол не бе се осмелил да й заговори за Маргьорит, както Коконас не се бе осмелил да заговори за херцогиня дьо Невер на капитана.