Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La reine Margot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Александър Дюма. Кралица Марго

Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1980

 

Редактор Красимира Тодорова

Художник Иван Кьосев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори Галина Кирова, Наталия Кацарова

Литературна група — художествена

Код 04 9536621612/5557-42-80

Дадена за набор юли 1980 г. Подписана за печат ноември 1980 г. Излязла от печат декември 1980 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 37,5. Изд. коли 31,50. УИК 35,25 Цена 4,10 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Editions Gallimard et Librairie Generale Francaise, Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралица Марго от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралица Марго
La Reine Margot
Кралица Марго (1572)
Кралица Марго (1572)
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване1845 г.
Франция
Първо издание1845 г.
Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторически роман
Видроман
СледващаГрафиня дьо Монсоро
Кралица Марго в Общомедия

Кралица Марго“ (на френски: La Reine Margot) е исторически роман, написан от Александър Дюма - баща през 1845 година. Той е първа част на триологията „Ренесанс“. Поредицата продължава с „Графиня дьо Монсоро“

Действието на романа се развива по време на сватбата на Маргарита Валоа (дъщеря на Катерина де Медичи) и Анри Наварски, бъдещият Анри IV през 1572 и смъртта на Шарл IX през 1574. Дюма описва интригите в двореца, Вартоломеевата нощ и идеите на Ренесанса. Кралицата е влюбена в Ла Мол, а нейната приятелка – херцогиня дьо Невер, в най-добрия приятел на Ла Мол – Анибал дьо Коконас. След сложни преплетни и интриги историята завършва с измъчването и убийството на двамата приятели, по нареждане на Катерина (която малко по-късно убива сина си, крал Шарл IX, като го отравя с арсеник). В историята са замесени и Херцозите Д’Алансон и Д’Анжу, както и други интересни и известни хора от времето.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

Външни препратки

Глава 59
Параклисът

Мрачното шествие прекоси в дълбока тишина двата подвижни моста на кулата и големия двор на замъка, откъдето се влизаше в параклиса, през чиито стъклописи слаба светлина багреше бледите лица на апостолите в червени одежди.

Коконас вдъхваше жадно нощния въздух, макар и пропит с влага от дъжда. Той се вглеждаше в дълбокия мрак и се радваше, че всички обстоятелства са благоприятни за бягството му, както и за бягството на неговия другар.

Необходими му бяха всичката воля, цялото благоразумие и самообладание, за да не скочи от носилката, когато го внесоха в параклиса и той забеляза на мястото на хора, на три крачки от олтара, една безжизнена маса, завита в бял плащ.

Това беше Ла Мол.

Двамата войници, които придружаваха носилката, се спряха отвън.

— Понеже ни оказват тази последна милост да ни съберат още един път — каза Коконас с измъчен глас, — отнесете ме до приятеля ми.

Носачите не бяха получили друга заповед, затова без възражение изпълниха желанието на Коконас.

Ла Мол беше мрачен и блед, облегнал глава на мраморната стена. Черните му коси, облени в пот, придаващи на лицето му цвета на слонова кост, сякаш бяха се вкаменили, след като са настръхнали.

Ключарят махна с ръка и двамата прислужници се отдалечиха, за да извикат свещеника, както бе пожелал Коконас. Това беше условният знак.

Коконас ги проследи с неспокоен поглед. Но не само неговите очи бяха жадно вперени в тях. Едва изчезнаха носачите, две жени изскочиха иззад олтара и се спуснаха към мястото на хора, а техният радостен трепет се предаде сякаш на въздуха като топъл повей пред буря.

Маргьорит се спусна към Ла Мол и го притисна в обятията си.

Ла Мол нададе страшен вик — вика, който беше чул Коконас в килията си и при който едва не бе полудял.

— Боже мой, какво се е случило, Ла Мол? — отстъпи ужасена Маргьорит.

Ла Мол простена дълбоко и скри с ръце очите си, сякаш за да не вижда Маргьорит.

Тя се изплаши повече от това безмълвие и от този жест, отколкото от болезнения стон на Ла Мол.

— О — извика тя, — какво ти е? Ти си цял в кръв! Коконас, който се беше спуснал към олтара, бе грабнал камата и бе прегърнал вече Анриет, се извърна.

— Стани — каза Маргьорит, — стани, моля те! Нали виждаш, настъпи моментът!

Ужасяващо трагична усмивка заигра по бледите устни на Ла Мол, който сякаш вече нямаше да може да се усмихва.

— Скъпа кралице — каза младият мъж, — вие сте си правели сметките без Катерина, следователно, без да предвидите едно престъпление. Мен ме изтезаваха, костите ми са строшени. Цялото ми тяло е рана. И движението, което правя в този миг, за да притисна устни до челото ви, ми причинява болки, по-ужасни от самата смърт.

И той, пребледнял от усилието, притисна устни до челото на кралицата.

— Изтезанието ли! — извика Коконас. — Мен също ме изтезаваха. Нима палачът не направи за теб това, което направи за мен?

И Коконас разказа всичко.

— Ах — каза Ла Мол, — това е обяснимо. Ти му подаде ръка, когато бяхме при него. Аз забравих, че всички хора са братя, проявих надменност и бог ме наказа за моята гордост. Хвала на бога.

И Ла Мол скръсти ръце.

Коконас и двете жени се спогледаха с неизразим ужас.

— Хайде, побързайте — подкани ги тъмничарят, който бе отишъл до вратата да се ослуша и пак се върна. — Хайде, не губете време, любезни граф дьо Коконас! Промушете ме с камата, както подобава на достоен благородник, защото те всеки момент могат да дойдат.

Маргьорит, коленичила до Ла Мол, напомняше мраморна статуя, склонила глава над нечий гроб.

— Хайде, приятелю, смело! — каза Коконас. — Аз съм силен! Ще те отнеса, ще те кача на коня, ще те взема пред мен дори, ако не можеш да се държиш на седлото, но да побързаме, да побързаме! Чуваш какво казва този добър човек. Става дума за твоя живот.

Ла Мол направи нечовешко, върховно усилие.

— Вярно — каза той, — става дума за твоя живот!

И се опита да се привдигне. Анибал го улови под мишниците и го изправи. Ла Мол само глухо изстена. Но когато Коконас го пусна и отиде при тъмничаря и клетникът остана, поддържан само от двете жени, краката му се огънаха и въпреки усилията на обляната в сълзи Маргьорит той се свлече като безжизнена маса и сърцераздирателният вик, който не можа да сдържи, отекна в параклиса, а злокобното му ехо дълго трептя под сводовете.

— Виждате — каза Ла Мол отчаяно, — сама виждате, моя кралице, оставете ме, напуснете ме, да се простим за последен път! Аз не казах нито дума, Маргьорит! Вашата тайна остана запечатана в моята любов и ще умре заедно с мен. Сбогом, моя кралице, сбогом!

Маргьорит, почти толкова безжизнена като него, обгърна с ръце тази пленителна глава и целуна Ла Мол с почти набожна целувка.

— А ти, Анибал — каза Ла Мол, — ти избягна страданията! Ти си още млад и можеш да живееш! Бягай, приятелю! Дай ми това върховно утешение да зная, че си свободен.

— Времето тече — извика тъмничарят, — хайде, побързайте!

Анриет се мъчеше да увлече нежно Анибал, докато Маргьорит, коленичила над Ла Мол, с разпилени коси и разплакани очи, приличаше на Мария-Магдалена.

— Бягай, Анибал — поде Ла Мол, — бягай! Не оставяй нашите врагове да се радват на смъртта на двама невинни!

Коконас отблъсна нежно Анриет, която го теглеше към вратата, и с жест, толкова тържествен, че му придаде нещо величаво, каза:

— Херцогиньо, дайте първо петстотинте екю, които обещахте на този човек!

— Ето ги — каза Анриет.

Тогава Коконас се обърна към Ла Мол и поклати тъжно глава.

— Ти, добри ми Ла Мол, ме обиждаш, щом макар и само за миг си помислил, че мога да те напусна. Не ти ли се заклех да живея и да умра с теб? Но ти страдаш толкова силно, клети приятелю, че аз ти прощавам!

И той легна отново решително до своя приятел, наклони се над него и докосна челото му с устни.

После привлече нежно, нежно като майка детето си, главата на своя приятел, отмести я от стената и я опря на гърдите си.

Маргьорит стоеше мрачна. Тя беше грабнала камата, която Коконас бе захвърлил.

— О, моя кралице — протегна ръце към нея Ла Мол, отгатнал мисълта й, — моя кралице, не забравяйте, че умирам, за да залича и най-малкото подозрение за нашата любов.

— Но какво мога да направя за теб — извика отчаяна Маргьорит, — щом не мога да умра с теб?

— Ти можеш да направиш нещо — каза Ла Мол. — Ти можеш да направиш смъртта да ми бъде сладка. Да дойде при мен с усмихнато лице.

Маргьорит се приближи до него, скръстила умолително ръце, за да го накара да говори.

— Спомняш ли си онази вечер, Маргьорит, когато в замяна на моя живот, който ти бях обрекъл тогава и който ти давам днес, ти ми даде свято обещание?

Маргьорит потрепера.

— Ах, ти си спомняш — каза Ла Мол, — щом трепериш.

— Да, да, спомням си — каза Маргьорит — и кълна се в душата си, Хиацинт, аз ще сдържа това обещание.

И Маргьорит протегна ръка към олтара, сякаш да призове за втори път бог за свидетел на нейната клетва.

Лицето на Ла Мол просветна, сякаш сводът на параклиса се отвори и небосводът го озари.

— Идват, идват! — извика тъмничарят.

Маргьорит извика и се спусна към Ла Мол, но от страх да не увеличи болките му, се спря трепереща пред него. Анриет долепи устни до челото на Коконас и му каза:

— Разбирам те, мой скъпи Анибал, и съм горда с теб. Знам, че твоят героизъм те води към смърт, но те обичам за този героизъм. Пред лицето на бога ти казвам, че ще те обичам повече от всичко и това, което Маргьорит се е заклела да направи за Ла Мол, без да зная какво точно е, заклевам ти се, аз също ще го направя за теб.

И тя протегна ръка на Маргьорит.

— Харесват ми думите ти, благодаря ти — каза Коконас.

— Преди да ме напуснете, моя кралице — каза Ла Мол, — окажете ми една милост. Дайте ми един спомен, който да мога да целуна, когато се изкачвам на ешафода.

— О, да — извика Маргьорит, — вземи!

И свали от шията си малка златна реликва, закачена на златна верижка.

— Вземи — каза тя — тази свята реликва, която нося на врата си от детинство. Майка ми ми я беше дала, когато бях съвсем малка и тя още ме обичаше. Тя ми е подарък от моя вуйчо папа Клементе. Никога не съм я сваляла. Вземи я!

Ла Мол я взе и жадно я целуна.

— Отварят вратата! — извика тъмничарят. — Бягайте, благородни дами, бягайте!

Двете жени се спуснаха към олтара и изчезнаха зад него. В същия миг влезе свещеникът.