Александър Дюма
Кралица Марго (20)

Глава 20
Черните кокошки

Време беше двете двойки да изчезнат. Катерина пъхна ключа в ключалката на втората врата точно когато Коконас и херцогиня дьо Невер излизаха през долния изход, така че кралицата-майка чу скърцането на стълбата под стъпките на бегълците. Тя хвърли около себе си изпитателен поглед и спирайки подозрителните си очи на Рьоне, който се кланяше прав пред нея, запита:

— Кой беше тук?

— Влюбени, които се успокоиха, след като им казах, че действително се обичат.

— Все едно — каза Катерина, като сви рамене, — има ли още някой тук?

— Никой освен ваше величество и мен.

— Направихте ли каквото ви поръчах?

— За черните кокошки ли?

— Да.

— Те са готови, ваше величество.

— Ах, защо не бяхте евреин! — промърмори Катерина.

— Аз евреин, ваше величество, защо?

— Защото тогава бихте могли да прочетете в безценните староеврейски писания за жертвоприношенията. Накарах да ми преведат едно от тях и там е казано, че евреите не са търсили предзнаменования като римляните нито в сърцето, нито в черния дроб. Те са се ръководели от разположението на мозъка и в буквите, очертани върху него от могъщата ръка на съдбата.

— Да, ваше величество, и аз съм чувал същото от един стар равин, мой приятел.

— Тези букви — продължи Катерина — са пророчески. Само че халдейските мъдреци препоръчват…

— Какво?… — попита Рьоне, виждайки, че кралицата се колебае да продължи.

— Препоръчват опитът да се извършва върху човешки мозъци, които са по-развити и по-добре се подчиняват на желанието на молителя.

— Уви — каза Рьоне, — ваше величество знае добре, че това е невъзможно.

— Ако не невъзможно, то поне мъчно — каза Катерина, — защото, ако знаехме това през Вартоломеевата нощ… Ех, Рьоне, каква богата реколта беше! При първия осъден… няма да забравя. Но докато чакаме, да опитаме в кръга на възможното. Готова ли е стаята за жертвоприношения?

— Да, ваше величество.

— Да отидем там.

Рьоне запали свещ, направена от различни вещества, чийто състав личеше по миризмата — ту тънка и остра, ту отвратителна и задушаваща. После, като светеше на Катерина, той мина пръв в стаичката.

Катерина лично избра от жертвените инструменти един синкав стоманен нож, докато Рьоне взе едната от кокошките, които шареха с неспокойните си погледи от ъгъла.

— Как ще процедираме?

— Ще се допитаме до черния дроб на едната и до мозъка на другата. Ако двата опита дадат същите резултати, ще трябва да им повярваме, особено ако резултатите се покриват с получените по-рано.

— С какво ще започнем?

— С черния дроб.

— Добре — каза Рьоне.

Той привърза кокошката върху малкия олтар за две халки, поставени от двете страни, така че животното, обърнато по гръб, можеше да се бъхти, без да се освободи.

Катерина разпори гърдите на кокошката с един замах, кокошката нададе три крясъка и издъхна, след като дълго пърхаше.

— Пак извика три пъти — прошепна Катерина, — три знамения за смърт!

После отвори тялото.

— И черният дроб виси наляво — продължи тя, — пак наляво. Тройна смърт, последвана от падане на династията. Не ти ли се вижда ужасно това, Рьоне?

— Ваше величество, трябва да видим дали предсказанията на втората жертва ще съвпаднат с първата.

Рьоне отвърза трупа на кокошката и го хвърли в един ъгъл, после се отправи към другата, която, предчувствайки, че ще я сполети същата съдба, се опита да се измъкне, като затича из стаичката, и най-сетне, заклещена в един ъгъл, хвръкна над главата на Рьоне и изгаси магическата свещ в ръката на Катерина.

— Виждате ли, Рьоне — каза кралицата, — така ще угасне нашата династия. Смъртта ще духне над нея и тя ще изчезне от лицето на земята. А при това имам трима синове… трима синове — прошепна печално тя.

Рьоне взе от ръцете й изгасената свещ и отиде да я запали в съседната стая. Когато се върна, видя, че кокошката бе напъхала глава във фунията.

— Този път — каза Катерина — ще избягна крясъците, защото ще й отрежа главата с един замах.

И действително, щом вързаха кокошката, Катерина отсече главата й с един замах. Но в предсмъртната конвулсия човката се отвори три пъти и се затвори завинаги.

— Виждаш ли! — възкликна Катерина ужасена. — Не можа да извика три пъти, но въздъхна три пъти. Три, винаги три! Те ще умрат и тримата. Всичките тези животни, преди да умрат, броят и крещят до три. Да видим сега какво ще ни каже главата.

Катерина разряза избледнелия гребен на птицата, отвори внимателно черепа и отделяйки го така, че да открие двете мозъчни полукълба, се помъчи да различи някаква буква в кървавите гънки на мозъчното вещество.

— Ето пак — плесна тя с ръце, — пак същото, и този път по-ясно от когато и да било. Ела и виж!

Рьоне се приближи.

— Коя е тази буква? — запита го Катерина, като му посочи едно очертание.

— „А“ — отговори Рьоне.

— Колко пъти се повтаря? Рьоне преброи и каза:

— Четири пъти.

— Е, добре, какво значи?… Да, виждам. Това означава Анри IV. О! — извика тя и хвърли ножа. — Потомството ми е прокълнато!

Ужасно беше лицето на тази пребледняла като смъртник жена, осветена от зловеща светлина, сгърчила конвулсивно окървавените си ръце.

— Той ще царува — каза тя с отчаяна въздишка, — ще царува!

— Ще царува — повтори Рьоне, потънал в дълбок размисъл.

Но скоро мрачното изражение от лицето на Катерина се заличи, сякаш озарено от мисъл, породена дълбоко в мозъка й.

— Рьоне — каза тя, протягайки ръка към флорентинеца, без да вдига глава, — чувал ли си тази страшна история за един лекар от Перуза, който отровил наведнъж с един крем дъщеря си и нейния любовник?

— Да, ваше величество.

— И този любовник кой беше? — продължи Катерина все така замислена.

— Крал Владислав, ваше величество.

— А, да, вярно. Знаете ли повече подробности по тази история?

— Имам стара книга, в която се разказва за нея — отговори Рьоне.

— Е, добре, да минем в другата стая, ще ми дадете тази книга.

Двамата излязоха от стаичката и Рьоне затвори вратата.

— Ваше величество ще заповяда ли да правя нови жертвоприношения? — запита флорентинецът.

— Не, Рьоне, не. Засега съм достатъчно убедена. Ще почакаме, докато се сдобием с главата на някой осъден, и в деня на екзекуцията ще се условиш с палача да ти я даде.

Рьоне се поклони в знак на съгласие, после се приближи със свещ до лавиците, където бяха подредени книги, качи се на един стол, измъкна една и я подаде на кралицата.

Катерина я отвори.

— Какво е това? — запита тя. — „За начина да се обучават и хранят мъжки соколи, ястреби, ловджийски соколи, за да бъдат храбри и винаги готови да летят.“

— Ах, извинете, ваше величество, сбъркал съм. Това е произведение, за лова, написано от един учен, Лукоа, за знаменития Кастручо Кастракани, поставил съм тази книга до другата и понеже е със същата подвързия, излъгах се. Впрочем това е много ценна книга. От нея има само три екземпляра. Единият е запазен в библиотеката във Венеция, другият бил купен от вашия прадядо Лоренцо и подарен от Пиетро Медичи на крал Шарл VIII, когато той минал през Флоренция. А това е третият.

— Ценя тази рядка книга — каза Катерина, — но понеже нямам нужда от нея, връщам ви я.

И с дясната си ръка тя пое другата книга, а с лявата му върна първата.

Този път Рьоне не бе сбъркал. Това наистина беше желаната книга. Той слезе от стола, прелисти я и я подаде отворена.

Катерина седна до една маса. Рьоне постави пред нея магическата свещ и на светлината на синкавия й пламък Катерина прочете полугласно няколко реда.

— Добре — каза тя, затваряйки книгата, — това е всичко, което исках да узная.

После стана, остави книгата на масата, като отнесе със себе си мисълта, покълнала в ума й, която трябваше само да узрее.

Рьоне чакаше почтително със свещ в ръка кралицата, която сякаш се готвеше да се оттегли, да му даде нови заповеди или да му постави нови въпроси.

Катерина направи няколко крачки с наведена глава, с пръст на уста, без да говори.

После, спирайки се внезапно пред Рьоне, тя се взря с кръглите си като на граблива птица очи в него и завита:

— Признай, че си приготвил някакво любовно питие за нея?

— За кого? — запита Рьоне и потрепера.

— За оная, дьо Сов.

— Аз ли, ваше величество! — възкликна Рьоне. — Нищо подобно!

— Нищо подобно ли?

— Кълна се в душата си!

— И все пак тук има някаква магия, защото той лудо я обича. Макар да не се слави с постоянство.

— Кой, ваше величество?

— Той, проклетият Анри, този, който ще наследи моите трима синове, този, когото един ден ще наричат Анри IV и който на всичко отгоре е син на Жан д’Албре.

И Катерина придружи последните си думи с въздишка, от която Рьоне потрепера, защото си спомни за онези знаменити ръкавици, които бе приготвил по нейна заповед за наварската кралица.

— Значи, той все още ходи при нея? — запита Рьоне.

— Да — отговори Катерина.

— Мислех, че наварският крал се е влюбил в жена си.

— Комедия, Рьоне, комедия. Не зная с каква цел, но всички са се съюзили, за да ме измамят. Дори моята дъщеря Маргьорит е против мен. Може би също се надява след смъртта на братята си да стане френска кралица.

— Да, може би — каза Рьоне замислено, отговаряйки като ехо на страшното съмнение на Катерина.

— Ще видим — каза тя.

И се отправи към вратата в дъното, смятайки очевидно, че е безполезно да излиза по тайната стълба, след като е сигурна, че е сама.

Рьоне мина пред нея и скоро двамата се озоваха в дюкянчето на парфюмериста.

— Ти ми беше обещал нови помади за ръцете и за устните, Рьоне. Ето че зимата настъпи, а ти знаеш, че кожата ми е много чувствителна към студа.

— Помислил съм вече за това, ваше величество, ще ви ги донеса утре.

— Не идвай преди девет-десет часа вечерта. Утре ще ходя на изповед.

— Добре, ваше величество, ще бъда в Лувъра в девет часа.

— Баронеса дьо Сов има красиви ръце и красиви устни — каза с безразличен тон Катерина. — Какви помади употребява тя?

— За ръцете ли?

— Да, първо за ръцете.

— Помада с хелиотроп.

— А за устните?

— За устните ще й приготвя ново червило, което съм изнамерил и от което мислех да донеса утре по една кутия на ваше величество и на нея.

Катерина остана за миг замислена.

— Наистина тя е хубаво създание — продължи тя, сякаш отговаряйки на някаква своя тайна мисъл — и в тази страст на беарнеца към нея няма нищо чудно.

— И главното, тя е предана на ваше величество или поне на мен така ми се струва.

Катерина се усмихна и сви рамене.

— Нима е възможно — каза тя, — когато една жена обича, да бъде предана на другиго освен на любимия си? Ти си й приготвил любовно питие, Рьоне.

— Кълна ви се, че не съм, ваше величество.

— Добре, да не говорим повече за това. Покажи ми това ново червило, за което ми спомена и което трябва да направи устните й още по-свежи и по-розови.

Рьоне се приближи до една полица и показа на Катерина шест сребърни кутийки с еднаква, форма, тоест кръгли, наредени една до друга.

— Ето единственото любовно питие, което тя ми поиска — каза Рьоне. — Наистина, както забеляза ваше величество, аз го приготвих специално за нея. Защото тя има такива изящни и нежни устни, че се напукват и от слънцето, и от вятъра.

Катерина отвори едната кутийка — тя съдържаше най-прелъстителния червен крем.

— Рьоне — каза кралицата-майка, — дай ми крема за ръце, ще го взема със себе си.

Рьоне се отдалечи със свещта, за да потърси в един специален шкаф крема, който бе му поискала кралицата. Но той се обърна достатъчно бързо и видя как Катерина с рязко движение взе една от кутийките и я скри под наметката си. Понеже беше вече свикнал с тези похищения на кралицата-майка, той не прояви неблагоразумието да покаже, че е забелязал нещо. Така че като й подаде искания крем за ръце, завит в кесийка с лилии, той каза само:

— Заповядайте, ваше величество.

— Благодаря, Рьоне — отговори Катерина. После, след като помълча, добави:

— Занеси това червило на баронеса дьо Сов не по-рано от осем-десет дни. Искам първа да го опитам.

И тя се накани да излезе.

— Ваше величество желае ли да я придружа? — запита Рьоне.

— Само до моста — отговори Катерина. — Там ме чака моята свита с носилка.

Двамата излязоха. На ъгъла на улица Барийри четирима благородници на коне и носилка без герб чакаха Катерина.

Щом се върна у дома си, първата работа на Рьоне беше да преброи кутийките с червило. Една липсваше.