Александър Дюма
Кралица Марго (21)

Глава 21
Апартаментът на баронеса дьо Сов

Катерина не се беше излъгала. Анри бе подновил навиците си и всяка вечер ходеше при баронеса дьо Сов. Отначало той отиваше там съвсем тайно, но постепенно подозрителността му намаля, той пренебрегна предпазливостта и Катерина скоро успя да установи, че Маргьорит само по име продължаваше да е наварска кралица, докато всъщност баронеса дьо Сов беше истинската съпруга.

Ние бяхме казали две думи в началото на нашия разказ за апартамента на баронеса дьо Сов. Но вратата, отворена от Дариол за наварския крал, се затваряше херметически зад него, така че този апартамент, сцена на тайната любов на беарнеца, всъщност ни е напълно непознат.

Той не се отличаваше от помещенията, които принцовете приготвят за гостите си в дворците, където живеят, за да им са подръка. То беше по-малко и по-неудобно от някои жилища в града. Както вече е известно, намираше се на първия етаж, почти над покоите на Анри, и вратата извеждаше към коридор, който се осветяваше от готически прозорец с малки четвъртити стъкла в оловни рамки, така че дори през най-хубавите дни на годината оттам проникваше съвсем слаба светлина. През зимата след три часа следобед трябваше да се пали лампа, която и зиме, и лете се пълнеше с еднакво количество масло, гасеше се към десет часа вечерта и откакто беше дошла зимата, създаваше по-голяма сигурност за двамата влюбени.

Малко преддверие, тапицирано с копринена дамаска на големи жълти цветя, приемна в синьо кадифе, спалня с легло с колони и завеса от вишнев сатен, както и огледало в сребърна рамка и две картини, изобразяващи любовта на Венера и Адонис — такова беше жилището (днес бихме казали гнездото) на очарователната придворна дама на кралица Катерина Медичи.

Внимателният наблюдател би забелязал още срещу тоалетката с всичките й принадлежности в един мрачен ъгъл на тази стая вратичка, водеща към своего рода молитвена, където на малък подиум беше поставено молитвено столче. В тази молитвена на стената бяха окачени сякаш за изкупление на двете митологически картини, за които вече споменахме, три или четири произведения с най-набожни сюжети. Между тези картини бяха закачени на позлатени гвоздеи дамски оръжия, защото в тази епоха на подмолни интриги жените носеха оръжие като мъжете и не рядко си служеха така ловко с него, както иде.

Тази вечер, на другия ден след описаните сцени у метр Рьоне, баронеса дьо Сов седеше на една софа в спалнята си и говореше на Анри за своите опасения и за своята любов, доказвайки му ги с предаността, която тя беше проявила през онази забележителна нощ, последвала Вартоломеевата, и която, както си спомняме, Анри беше прекарал при жена си.

Анри, от своя страна, й благодареше за всичко. Баронеса дьо Сов беше очарователна тази вечер в своя прост пеньоар от батиста, Анри по-влюбен от когато и да било.

Но въпреки че Анри беше действително влюбен, той беше угрижен. От своя страна баронеса дьо Сов, която бе приела с цялото си сърце тази любов, заповядана й в началото от Катерина, следеше внимателно Анри, за да разбере по очите му дали е съгласен с думите й.

— Бъдете откровен, Анри — казваше баронеса дьо Сов, — когато прекарахте нощта в будоара на нейно величество наварската кралица с господин дьо Ла Мол в краката ви, не съжалявахте ли, че този достоен благородник се намира между вас и спалнята на кралицата?

— Да, съжалявах, скъпа приятелко — каза Анри, — защото знаех, че трябва непременно да мина през тази стая, за да дойда тук, където се чувствувам така добре, където съм толкова щастлив в този миг.

Баронеса дьо Сов се усмихна.

— И не сте ли се връщали там оттогава?

— Не, освен в случаите, когато съм ви казвал.

— И никога няма да отидете, без да ми кажете, нали?

— Никога.

— Ще се закълнете ли?

— Да, разбира се, ако бях още хугенот, но…

— Но какво?

— Но католическата религия, чиито догми изучавам в този момент, ми забранява да се кълна.

— Лъжец! — каза баронеса дьо Сов и поклати глава.

— Ами ако аз, Шарлот, ви запитам, вие ще отговорите ли на моите въпроси? — запита Анри.

— Разбира се — отговори младата жена. — Аз нямам какво да крия от вас.

— Добре тогава, обяснете ми един път завинаги, как така след упоритата съпротива преди моята женитба вие изведнъж станахте по-благосклонна към мен, недодялания беарнец, смешния провинциалист, премного бедния владетел, който не може да поддържа блясъка на своята корона?

— Анри — каза Шарлот, — вие ме карате да разгадая загадката, която от три хиляди години се мъчат да открият философите от всички страни. Анри, никога не питайте една жена защо ви обича. Задоволете се с въпроса: „Обичате ли ме?“

— Обичате ли ме, Шарлот? — запита Анри.

— Обичам ви — отговори баронеса дьо Сов с очарователна усмивка, като отпусна красивата си ръка в ръката на своя любим.

Анри я задържа.

— Но — каза той, продължавайки своята мисъл защо не можех да отгатна загадката, която философите напразно търсят от три хиляди години, защо не можех да я открия поне по отношение на вас, Шарлот?

Баронеса дьо Сов поруменя.

— Вие ме обичате — продължи Анри, — следователно аз няма какво повече да ви искам и съм най-щастливият човек на света, но вие сама знаете, на щастието винаги липсва нещо. Адам сред рая не е бил напълно щастлив и е отхапал онази злополучна ябълка, вселила в нас непреодолимото любопитство, което ни кара цял живот да тичаме подир неизвестното. Кажете ми, скъпа приятелко, за да ми помогнете да намеря това, което търся, кралица Катерина ли ви заповяда в началото да ме обичате?

— Анри — прекъсна го баронеса дьо Сов, — говорете тихо, когато споменавате кралицата-майка.

— О! — каза Анри така свободно и уверено, че дори баронеса дьо Сов се излъга. — По-рано можех да не й се доверявам, на тази чудесна майка, когато още не се разбирахме, но сега, след като съм мъж на дъщеря й…

— Мъж на нейно величество Маргьорит! — възкликна поруменяла от ревност Шарлот.

— Сега пък вие говорете тихо — каза Анри. — Сега, когато съм мъж на нейната дъщеря, ние сме най-добрите приятели на света. Какво искаха от мен? Струва ми се, да стана католик. Е добре, осени ме благодат и със застъпничеството на свети Вартоломей аз станах католик. И ние си живеем в семейството като добри братя, истински християни.

— А кралица Маргьорит?

— Кралица Маргьорит — каза Анри — е брънката, която ни свързва всички.

— Но вие ми казахте, Анри, че наварската кралица била великодушна към мен, защото съм проявила преданост към нея. Ако сте ми казали истината, ако великодушието, заради което аз й дължа голяма признателност, е истинско, това е връзка, която лесно може да се разкъса. Вие не можете да се уповавате на нея, защото никой не вярва особено във вашата мнима близост.

— И все пак аз се уповавам на нея и от три месеца спя спокойно на тази възглавница.

— В такъв случай, Анри — извика баронеса дьо Сов, — вие сте ме лъгали и нейно величество Маргьорит е действително ваша жена.

Анри се усмихна.

— Внимавайте, Анри — каза баронеса дьо Сов, — тези ваши усмивки ме вбесяват. И макар че сте крал, от време на време ме обхваща жестоко желание да ви издера очите.

— Така — каза Анри, — ето че тази мнима близост успя да ви измами, щом има моменти, когато, макар че аз съм крал, вие искате да ми издерете очите, вярвайки, че тя съществува.

— Анри, Анри, струва ми се, че само бог знае какво мислите.

— Аз мисля, скъпа приятелко, че отначало Катерина ви е казала да ме обичате, а после вашето сърце ви е заповядало същото. И когато тези два гласа ви говорят, вие слушате само гласа на сърцето си. Сега аз също ви обичам, и то с цялата си душа. Затова, ако имах тайни, не бих ви ги доверил, за да не ви изложа, разбира се… Защото приятелството на кралицата е изменчиво. То е приятелство на тъща.

Но не това искаше да узнае Шарлот. На нея й се струваше, че завесата между нея и любимия й, която ставаше все по-плътна, когато тя искаше да проникне в глъбините на сърцето му, се превръщаше в истинска стена, която ги разделяше. Тя почувства как сълзи изпълниха очите й при този отговор и понеже в същия миг прозвъни десет часа, каза:

— Ваше величество, вече е време да си почина. Утре трябва да се явя при кралицата-майка много рано.

— Вие ме пъдите тази вечер, скъпа приятелко!

— Анри, аз съм тъжна. А понеже съм тъжна, ще ви се сторя неприветлива; ако ви се сторя неприветлива, няма да ме обичате. Както виждате, по-добре е да си отидете.

— Добре — каза Анри, — ще си отида, щом искате, Шарлот. Само че, триста дяволи, ще ми окажете ли благоволението да присъствам на вашия тоалет?

— Ваше величество, няма ли да накарате така кралица Маргьорит да ви чака?

— Шарлот — отговори Анри сериозно, — нали се бяхме разбрали никога да не говорим за наварската кралица, а тази вечер, струва ми се, говорихме само за нея.

Баронеса дьо Сов въздъхна и седна пред тоалетката си. Анри взе един стол, дръпна го до стола на любимата си, застана на коляно върху него и се облакъти на облегалката.

— Хайде — каза той, — моя малка Шарлот, искам да видя как ще се нагласите, за да станете красива, красива за мен, каквото и да разправяте. Боже мой, колко много дреболии, парфюми, пудри, шишенца, кутийки с благовония.

— Изглеждат много — каза с въздишка Шарлот, — а всъщност са твърде малко, щом с всичките тези неща не съм намерила средство да царувам сама в сърцето на ваше величество.

— Хайде — каза Анри, — да не се задълбаваме в политика. Каква е тази малка изящна четчица? Да не би да е за веждите на моя олимпийски Юпитер?

— Да, ваше величество — отговори усмихнато баронеса дьо Сов, — вие отгатнахте от пръв поглед.

— А това малко гребло от слонова кост?

— То е, за да се разделят на път косите.

— А тази прелестна сребърна кутийка с гравиран капак?

— О, изпрати ми я Рьоне, ваше величество. Това е едно знаменито червило, което той ми обещава от много време, за да станат по-гладки устните ми, които ваше величество има добрината понякога да намира така нежни.

И Анри, сякаш за да потвърди думите на очарователната жена, чието чело се проясняваше, щом стъпеше на терена на кокетството, притисна устни до устните на баронесата, както тя ги разглеждаше внимателно в огледалото си.

Шарлот протегна ръка към кутията, за която стана дума, без съмнение за да покаже на Анри как се употребява това червило, но и двамата влюбени трепнаха от рязко почукване на вратата на преддверието.

— Госпожо, някой чука — каза Дариол, поглеждайки през завесата.

— Иди да видиш кой е и се върни да ми кажеш — нареди баронеса дьо Сов.

Анри и Шарлот се изгледаха с безпокойство и той вече мислеше да се оттегли в молитвената, където неведнъж бе намирал убежище, когато Дариол се върна.

— Госпожо — каза тя, — търси ви метр Рьоне, парфюмеристът.

При това име Анри смръщи вежди и неволно сви устни.

— Искате ли да откажа да го приема? — запита Шарлот.

— Не — каза Анри, — метр Рьоне не прави нищо, без да го е обмислил предварително. Щом идва у вас, има някаква сериозна причина.

— Тогава искате ли да се скриете?

— Няма защо — каза Анри, — тъй като метр Рьоне знае всичко; той знае, че аз съм тук.

— Може би на ваше величество ще е неприятно присъствието на този човек?

— На мен ли? — запита Анри, като направи усилие да се овладее, но въпреки голямото си самообладание не успя напълно да се прикрие. — На мен ли, нищо подобно. Ние бяхме твърде хладни един към друг, това е вярно, но след Вартоломеевата нощ се помирихме.

— Поканете го да влезе — каза баронеса дьо Сов на Дариол.

Миг след това се появи Рьоне и с един поглед обхвана цялата стая.

Баронеса дьо Сов стоеше все още пред тоалетката си.

Анри отново бе заел мястото си на софата.

Шарлот седеше на светло, Анри в сянка.

— Баронесо — каза Рьоне с учтива фамилиарност, — идвам да ви се извиня.

— За какво, Рьоне? — запита баронеса дьо Сов с онова снизхождение, което хубавите жени проявяват към доставчиците, които ги заобикалят и се стараят да ги направят по-красиви.

— Защото толкова отдавна ви бях обещал да направя нещо за тези хубави устни, а…

— А изпълнихте обещанието си едва днес, затова ли? — запита Шарлот.

— Днес ли?

— Да, едва днес, и то дори тази вечер получих кутийката, която сте ми изпратили.

— Ах, вярно — каза Рьоне, като погледна със странно изражение малката кутийка с червилото, която стоеше на тоалетката на баронеса дьо Сов и беше напълно подобна на кутийките в дюкянчето му.

— Правилно съм отгатнал — прошепна той. — Изпробвахте ли го вече?

— Не още. Тъкмо се канех да го опитам, когато дойдохте.

Лицето на Рьоне доби угрижено изражение, което не убягна на Анри; на него впрочем малко неща му убягваха.

— Какво става с вас, Рьоне? — запита кралят.

— С мен ли, ваше величество? Нищо — отговори парфюмеристът. — Чакам смирено ваше величество да ми каже нещо, преди да освободя от присъствието си баронесата.

— Хайде де — каза Анри усмихнат, — нима има нужда да ви уверявам, че винаги ви виждам с удоволствие.

Рьоне се огледа наоколо си, обиколи стаята, сякаш да изследва с очи и уши вратите и завесите, после се спря така, че да вижда едновременно баронеса дьо Сов и Анри, и каза:

— Не зная.

Анри отгатна благодарение на този забележителен инстинкт, който подобно на шесто чувство го бе водил през цялата първа половина на живота му сред заобикалящите го опасности, че в този момент се извършва някаква странна борба в главата на парфюмериста и се обърна към него, оставайки все още в сянка, докато лицето на флорентинеца беше осветено.

— Вие в този час тук, Рьоне?

— Да не би да съм имал нещастието да попреча на ваше величество? — отговори парфюмеристът, отстъпвайки.

— Не, само желая да узная едно нещо.

— Какво, господарю?

— Очаквахте ли, че ще ме намерите тук?

— Сигурен бях.

— Значи, сте ме търсили.

— Най-малкото щастлив съм, че ви срещнах.

— Имате да ми казвате нещо — настоя Анри.

— Може би, господарю — отговори Рьоне.

Шарлот поруменя, тя се страхуваше да не би парфюмеристът да разкрие причините за предишното й поведение към Анри. Престори се, че заета с тоалета си, не е чула нищо и прекъсвайки разговора, възкликна, като отвори кутийката с червилото.

— Ах, наистина, Рьоне, вие сте чудесен! Това червило е с прекрасен цвят и понеже вие сте тук, ще ви направя честта да опитам пред вас вашето ново произведение.

И тя взе кутийката в една ръка, а с другата докосна с върха на пръста си карминовия крем, канейки се да го размаже на устните си.

Рьоне потрепера.

Баронесата се усмихна и доближи червилото до устата си.

Рьоне пребледня.

Анри, все така в сянката, но със зорки и блеснали очи, не изпусна нито нейното движение, нито неговия трепет.

Ръката на Шарлот беше вече съвсем близо до устните й, но Рьоне я улови тъкмо когато и Анри стана, за да направи същото.

Наварският крал се отпусна безшумно на софата.

— Един миг, баронесо — каза Рьоне с принудена усмивка, — не бива да употребявате това червило без някои специални упътвания.

— И кой ще ми даде тези упътвания?

— Аз.

— Кога?

— Веднага щом свърша това, което имам да казвам на негово величество наварския крал.

Шарлот разтвори широко очи, без да разбира нищо от този своето рода тайнствен език, който се говореше пред нея, и остана така с кутийката в ръка, загледана в своя пръст, обагрен от карминовия крем.

Анри стана и воден от една мисъл, която както всички мисли на младия крал имаше двояко значение — едното повърхностно, другото дълбоко, — се приближи до Шарлот, улови пръста й и както беше обагрен от червилото, понечи да го целуне.

— Един момент — извика бързо Рьоне. — Един момент! Благоволете, баронесо, да измиете красивите си ръце с неаполски сапун, който забравих да ви изпратя с червилото и който имам честта да ви донеса собственоръчно.

И изваждайки един зеленикав сапун, той го сложи в позлатено тасче, наля вода, коленичи и го поднесе на баронеса дьо Сов.

— Наистина, метр Рьоне, вече не мога да ви позная — каза Анри. — Вие сте така галантен, че слагате, в джоба си всички дворцови ухажори.

— О, какъв чуден аромат! — възкликна Шарлот, търкайки хубавите си ръце в седефената пяна, която се бе образувала от благоуханния сапун.

Рьоне изпълни докрай кавалерските си задължения. Той поднесе кърпа от фино холандско платно и баронеса дьо Сов си изтри ръцете.

— А сега вече можете да я целунете, господарю — каза флорентинецът на Анри.

Шарлот подаде ръка на Анри, той я целуна и докато тя се полуизвърна, за да чуе какво ще каже Рьоне, наварският крал се върна на мястото си, по-убеден от когато и да било, че нещо необикновено става в душата на парфюмериста.

— Е? — запита Шарлот.

Флорентинецът сякаш събра всичката си решителност и се обърна към Анри.