Александър Дюма
Кралица Марго (36)

Глава 36
Анаграма

По средата на улица Жофроа-Лание почваше улица Гарние-сюр-л’О, а краят й излизаше на улица Бар.

Там, като се повърви малко към улица Мортелри, вдясно се намираше скромна къща сред градина, оградена с високи зидове. Единственият вход беше дървена врата.

Шарл извади от джоба си ключ, отвори вратата, която не беше залостена, пропусна пред себе си Анри и факлоносеца и затвори вратата.

Едно-единствено прозорче светеше. Шарл го показа усмихнато с пръст на Анри.

— Ваше величество, не разбирам… — каза Анри.

— Скоро ще разбереш, Анрио.

Наварският крал изгледа Шарл учудено. Гласът и лицето му бяха добили някакво меко изражение, което беше толкова необичайно за него, че Анри просто не можеше, да го познае.

— Анрио — каза кралят, — аз ти казах, че когато излизам от Лувъра, излизам от ада. Когато влизам тук, влизам в рая.

— Ваше величество — каза Анри, — щастлив съм, че ме смятате достоен да направя с вас това пътешествие до небето.

— Пътят е тесен — каза кралят, като тръгна по малката стълба, — за да бъде сравнението пълно.

— И кой ангел пази входа на вашата райска градина, ваше величество?

— Ще видиш.

И като му направи знак да го следва безшумно, той отвори една врата, после втора и се спря на прага.

— Погледни — каза той.

Анри се доближи и погледът му се спря на една от най-очарователните картини, каквито някога бе виждал.

Осемнадесет-деветнадесет годишна жена спеше склонила глава до леглото на заспало дете, чийто крачета държеше с двете си ръце, допряла устни до тях. Дългите й къдрави коси падаха на златни талази.

Истинска картина от Франческо Албани, изобразяваща Богородица с младенеца.

— О, ваше величество — възкликна наварският крал, — кое е това чаровно създание?

— Ангелът на моя рай, Анрио. Единственото същество, което ме обича заради самия мен.

Анри се усмихна.

— Да, заради самия мен — продължи Шарл, — защото тя ме обичаше още преди да знае, че съм крал.

— А откакто знае?

— Откакто знае — каза Шарл с въздишка, която доказваше колко тежка е понякога за него тази кървава корона, — откакто знае, тя още ме обича. Сам прецени.

Кралят се приближи тихо и докосна с лека целувка, както пчелата докосва, лилията, свежата буза на младата жена.

Жената се събуди веднага.

— Шарл! — промълви тя, отваряйки очи.

— Виждаш ли — каза кралят, — тя ме нарича Шарл. Кралицата ми казва „господарю“.

— О — извика младата жена, — вие не сте сам, повелителю мой!

— Не, мила Мари. Доведох ти още един крал, по-щастлив от мене, защото не притежава корона и по-нещастен от мен, защото не притежава Мари Туше. Бог е справедлив.

— Ваше величество, това наварският крал ли е? — попита Мари.

— Самият той, мое дете, приближи се, Анрио!

Наварският крал пристъпи. Шарл улови дясната му ръка.

— Погледни тази ръка, Мари — каза той, — ръка на добър брат и честен приятел. Без тази ръка, знаеш ли…

— Какво, ваше величество?

— Без тази ръка днес нашето дете, Мари, нямаше да има вече баща.

Мари извика, падна на колене, сграбчи ръката на Анри и я целуна.

— Добре, Мари, добре! — каза Шарл.

— И какво направихте вие, ваше величество, за да му благодарите?

— Аз му върнах същото.

Анри погледна Шарл учудено.

— Един ден, Анрио, ти ще узнаеш какво искам да кажа. А сега, ела да видиш.

И той се приближи до леглото, където детето продължаваше да спи.

— Ако това пълно момченце спеше в Лувъра, а не тук в тази малка къща на улица Бар, това би изменило много неща в настоящето и може би и в бъдещето.^[1]

— Ваше величество — каза Мари, — ако нямате нищо против, аз предпочитам то да спи тук, защото така спи по-спокойно.

— Да не смущаваме съня му — каза кралят. — Толкова хубаво е да спиш, когато сънища не тревожат съня ти.

— Е, добре, ваше величество — каза Мари, сочейки една от вратите в стаята.

— Да, имаш право, Мари, да вечеряме.

— Любими Шарл — каза Мари, — нали ще ме извините пред вашия брат краля?

— За какво?

— За това, че освободих нашите прислужници, ваше величество — продължи Мари, обръщайки се към наварския крал. — Шарл обича да му прислужвам само аз.

— Триста дяволи! — каза Анри. — Естествено.

Двамата мъже минаха в трапезарията. Майката, неспокойна и грижлива, остана да завие с топла завивка малкия Шарл, който благодарение на дълбокия детски сън, за който го облажаваше баща му, не се беше събудил.

След малко Мари дойде при тях.

— Има само два прибора — каза кралят.

— Позволете — каза Мари, — да сервирам на ваши величества.

— Хайде де — каза Шарл, — ето че ти ми носиш нещастие, Анрио.

— Защо, ваше величество?

— Не чуваш ли?

— Прости ми, Шарл, прости ми.

— Прощавам ти, но седни тук до мен между двама ни.

— Подчинявам се — каза Мари.

Тя сложи една чиния и за себе си, седна между двамата крале и им поднесе яденето.

— Кажи, Анрио, нали е хубаво — каза Шарл — да си имаш на света едно местенце, където смело можеш да пиеш и да ядеш, без някой да трябва да опитва вината и ястията ти.

— Ваше величество — отговори Анри, усмихвайки се и отговаряйки така на вечната тревога, смущаваща духа му, — повярвайте ми, аз повече от всеки друг ценя вашето щастие!

— Кажи й, Анрио, че за да бъдем все така щастливи, тя не трябва да се меси в политиката. И най-вече не бива да се запознава с майка ми.

— Наистина кралица Катерина обича толкова силно ваше величество, че е способна да ви ревнува от всяка друга любов — отговори Анри, който с това извъртане намери начин да се измъкне от опасното доверие на краля.

— Мари — каза кралят, — представям ти един от най-проницателните и най-умните хора, които познавам. В двора, а това не е малко, той е заблудил всичко живо. Може би единствен аз съм прозрял, ако не в сърцето му, то поне в ума му.

— Ваше величество — каза Анри, — аз ви се сърдя, че преувеличавайки едното, вие се съмнявате в другото.

— Аз нищо не преувеличавам — каза кралят. — Впрочем ще те опознаят един ден.

После се обърна към младата жена и добави:

— Той прави възхитителни анаграми. Кажи му да съчини анаграма от името ти и аз отговарям, ако не я направи.

— О, какво искате да намери в името на една бедна девойка като мен. Каква очарователна мисъл би могла да излезе от това съчетание на букви, с които съдбата е написала Мари Туше?

— Анаграмата на това име, ваше величество, е съвсем лесна и нямам голяма заслуга, че я намерих.

— Аха — каза Шарл, — значи, вече е готова? Виждаш ли, Мари?

Анри извади бележника си, откъсна една страница и написа отгоре: Marie Touchet, а отдолу: Je charme tout.^[2] После подаде листа на младата жена.

— Наистина — извика тя, — просто невероятно!

— Какво е измислил? — запита Шарл.

— Господарю, не смея да го повторя.

— Ваше величество — каза Анри, — в името на Мари Туше се съдържат буква по буква, като изменя само i в j, както се прави обикновено, думите: „Je charme tout.“

— Действително — извика Шарл. — Буква по буква. Искам това да бъде твоя девиз, чуваш ли, Мари! Никога не е имало по-заслужен девиз. Благодаря, Анрио. Мари, ще накарам да ти го напишат с диаманти.

Вечерята привърши. От „Парижката света Богородица“ прозвъниха два удара.

— А сега — каза Шарл — като награда за неговата любезност, Мари, ти ще му дадеш едно кресло, в което той да поспи до сутринта. Само че далеч от нас, защото хърка страшно силно. После, ако се събудиш преди мен, събуди ме, защото трябва в шест часа сутринта да бъдем при Бастилията. Лека Нощ, Анрио, настани се удобно. Но — добави той, като се приближи до наварския крал и постави ръка на рамото му — закълни ми се в живота си, Анри, че няма да излезеш оттук без мен, особено за да се върнеш в Лувъра.

Анри се бе досетил за толкова много неща, които не разбираше, че едва ли би пропуснал да изпълни препоръката му.

Шарл IX влезе в стаята си, а закаленият планинец се разположи в креслото, където скоро доказа, че шуреят му основателно се е отдалечил.

На другия ден призори Шарл го събуди. Понеже не се беше събличал, той се приготви скоро. Кралят беше щастлив, усмихнат, какъвто никога не го виждаха в Лувъра. Часовете, прекарани в тази малка къща на улица Бар, бяха неговите слънчеви часове.

Двамата крале отново минаха през спалнята. Младата жена спеше в леглото си, а детето — в люлката си. И майката, и детето се усмихваха насън.

Шарл ги погледна за миг с безкрайна нежност. После се обърна към наварския крал и каза:

— Анрио, ако някога узнаеш каква услуга ти направих тази нощ и ако с мен се случи нещастие, спомни си за това дете, което спи в люлката си.

После той целуна спящите по челата и без да даде възможност на Анри да го разпита, каза:

— Довиждане, ангели мои.

И излезе, а Анри го последва замислен.

Благородниците, на които Шарл IX бе дал среща, ги чакаха с конете при Бастилията. Шарл даде знак на Анри да възседне коня си. Той също се метна на своя, излезе през градината Арбалет и тръгна по околовръстните булеварди.

— Къде отиваме? — запита Анри.

— Отиваме — отговори Шарл — да видим дали херцог д’Анжу се е върнал само за принцеса дьо Конде и дали в това сърце има толкова любов, колкото и амбиция, в което много се съмнявам.

Анри не разбра нищо от това обяснение. Той последва Шарл мълчаливо.

Когато стигнаха до квартала Маре, зад дъсчените огради се виждаше предградието Сен-Лоран. Шарл показа на Анри в сивкавата утринна мъгла група мъже, загърнати в големи плащове, с кожени калпаци, които яздеха пред тежко натоварен фургон. Колкото повече се приближаваха, очертанията им ставаха по-ясни и можеше да се забележи друг един мъж, загърнат в дълъг кафяв плащ, с френска шапка на глава, който, също на кон, разговаряше с тях.

— Ха, ха — засмя се Шарл, — така си й мислех!

— Ако не се лъжа, ваше величество — каза Анри, — този конник с кафявия плащ е херцог д’Анжу.

— Самият той — каза Шарл IX. — Дръпни се малко, Анрио, предпочитам да не ни види.

— Но кои са тези хора със сиви плащове и кожени калпаци и какво има във фургона? — запита Анри.

— Тези хора — отговори Шарл — са полските пратеници и в колата има корона. А сега — каза той, пускайки коня в галоп към Порт дю Тампл — ела, Анрио, видях всичко, което желаех да видя.