Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маргьорит дьо Валоа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La reine Margot, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 95 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)

Издание:

Александър Дюма. Кралица Марго

Второ издание

ДИ „Народна култура“, София, 1980

 

Редактор Красимира Тодорова

Художник Иван Кьосев

Художник-редактор Ясен Васев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректори Галина Кирова, Наталия Кацарова

Литературна група — художествена

Код 04 9536621612/5557-42-80

Дадена за набор юли 1980 г. Подписана за печат ноември 1980 г. Излязла от печат декември 1980 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 37,5. Изд. коли 31,50. УИК 35,25 Цена 4,10 лв.

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София

 

Editions Gallimard et Librairie Generale Francaise, Paris, 1962

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кралица Марго от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кралица Марго
La Reine Margot
Кралица Марго (1572)
Кралица Марго (1572)
АвторАлександър Дюма - баща
Създаване1845 г.
Франция
Първо издание1845 г.
Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторически роман
Видроман
СледващаГрафиня дьо Монсоро
Кралица Марго в Общомедия

Кралица Марго“ (на френски: La Reine Margot) е исторически роман, написан от Александър Дюма - баща през 1845 година. Той е първа част на триологията „Ренесанс“. Поредицата продължава с „Графиня дьо Монсоро“

Действието на романа се развива по време на сватбата на Маргарита Валоа (дъщеря на Катерина де Медичи) и Анри Наварски, бъдещият Анри IV през 1572 и смъртта на Шарл IX през 1574. Дюма описва интригите в двореца, Вартоломеевата нощ и идеите на Ренесанса. Кралицата е влюбена в Ла Мол, а нейната приятелка – херцогиня дьо Невер, в най-добрия приятел на Ла Мол – Анибал дьо Коконас. След сложни преплетни и интриги историята завършва с измъчването и убийството на двамата приятели, по нареждане на Катерина (която малко по-късно убива сина си, крал Шарл IX, като го отравя с арсеник). В историята са замесени и Херцозите Д’Алансон и Д’Анжу, както и други интересни и известни хора от времето.

Край на разкриващата сюжета част.

Вижте също

Външни препратки

Глава 36
Анаграма

По средата на улица Жофроа-Лание почваше улица Гарние-сюр-л’О, а краят й излизаше на улица Бар.

Там, като се повърви малко към улица Мортелри, вдясно се намираше скромна къща сред градина, оградена с високи зидове. Единственият вход беше дървена врата.

Шарл извади от джоба си ключ, отвори вратата, която не беше залостена, пропусна пред себе си Анри и факлоносеца и затвори вратата.

Едно-единствено прозорче светеше. Шарл го показа усмихнато с пръст на Анри.

— Ваше величество, не разбирам… — каза Анри.

— Скоро ще разбереш, Анрио.

Наварският крал изгледа Шарл учудено. Гласът и лицето му бяха добили някакво меко изражение, което беше толкова необичайно за него, че Анри просто не можеше, да го познае.

— Анрио — каза кралят, — аз ти казах, че когато излизам от Лувъра, излизам от ада. Когато влизам тук, влизам в рая.

— Ваше величество — каза Анри, — щастлив съм, че ме смятате достоен да направя с вас това пътешествие до небето.

— Пътят е тесен — каза кралят, като тръгна по малката стълба, — за да бъде сравнението пълно.

— И кой ангел пази входа на вашата райска градина, ваше величество?

— Ще видиш.

И като му направи знак да го следва безшумно, той отвори една врата, после втора и се спря на прага.

— Погледни — каза той.

Анри се доближи и погледът му се спря на една от най-очарователните картини, каквито някога бе виждал.

Осемнадесет-деветнадесет годишна жена спеше склонила глава до леглото на заспало дете, чийто крачета държеше с двете си ръце, допряла устни до тях. Дългите й къдрави коси падаха на златни талази.

Истинска картина от Франческо Албани, изобразяваща Богородица с младенеца.

— О, ваше величество — възкликна наварският крал, — кое е това чаровно създание?

— Ангелът на моя рай, Анрио. Единственото същество, което ме обича заради самия мен.

Анри се усмихна.

— Да, заради самия мен — продължи Шарл, — защото тя ме обичаше още преди да знае, че съм крал.

— А откакто знае?

— Откакто знае — каза Шарл с въздишка, която доказваше колко тежка е понякога за него тази кървава корона, — откакто знае, тя още ме обича. Сам прецени.

Кралят се приближи тихо и докосна с лека целувка, както пчелата докосва, лилията, свежата буза на младата жена.

Жената се събуди веднага.

— Шарл! — промълви тя, отваряйки очи.

— Виждаш ли — каза кралят, — тя ме нарича Шарл. Кралицата ми казва „господарю“.

— О — извика младата жена, — вие не сте сам, повелителю мой!

— Не, мила Мари. Доведох ти още един крал, по-щастлив от мене, защото не притежава корона и по-нещастен от мен, защото не притежава Мари Туше. Бог е справедлив.

— Ваше величество, това наварският крал ли е? — попита Мари.

— Самият той, мое дете, приближи се, Анрио!

Наварският крал пристъпи. Шарл улови дясната му ръка.

— Погледни тази ръка, Мари — каза той, — ръка на добър брат и честен приятел. Без тази ръка, знаеш ли…

— Какво, ваше величество?

— Без тази ръка днес нашето дете, Мари, нямаше да има вече баща.

Мари извика, падна на колене, сграбчи ръката на Анри и я целуна.

— Добре, Мари, добре! — каза Шарл.

— И какво направихте вие, ваше величество, за да му благодарите?

— Аз му върнах същото.

Анри погледна Шарл учудено.

— Един ден, Анрио, ти ще узнаеш какво искам да кажа. А сега, ела да видиш.

И той се приближи до леглото, където детето продължаваше да спи.

— Ако това пълно момченце спеше в Лувъра, а не тук в тази малка къща на улица Бар, това би изменило много неща в настоящето и може би и в бъдещето.[1]

— Ваше величество — каза Мари, — ако нямате нищо против, аз предпочитам то да спи тук, защото така спи по-спокойно.

— Да не смущаваме съня му — каза кралят. — Толкова хубаво е да спиш, когато сънища не тревожат съня ти.

— Е, добре, ваше величество — каза Мари, сочейки една от вратите в стаята.

— Да, имаш право, Мари, да вечеряме.

— Любими Шарл — каза Мари, — нали ще ме извините пред вашия брат краля?

— За какво?

— За това, че освободих нашите прислужници, ваше величество — продължи Мари, обръщайки се към наварския крал. — Шарл обича да му прислужвам само аз.

— Триста дяволи! — каза Анри. — Естествено.

Двамата мъже минаха в трапезарията. Майката, неспокойна и грижлива, остана да завие с топла завивка малкия Шарл, който благодарение на дълбокия детски сън, за който го облажаваше баща му, не се беше събудил.

След малко Мари дойде при тях.

— Има само два прибора — каза кралят.

— Позволете — каза Мари, — да сервирам на ваши величества.

— Хайде де — каза Шарл, — ето че ти ми носиш нещастие, Анрио.

— Защо, ваше величество?

— Не чуваш ли?

— Прости ми, Шарл, прости ми.

— Прощавам ти, но седни тук до мен между двама ни.

— Подчинявам се — каза Мари.

Тя сложи една чиния и за себе си, седна между двамата крале и им поднесе яденето.

— Кажи, Анрио, нали е хубаво — каза Шарл — да си имаш на света едно местенце, където смело можеш да пиеш и да ядеш, без някой да трябва да опитва вината и ястията ти.

— Ваше величество — отговори Анри, усмихвайки се и отговаряйки така на вечната тревога, смущаваща духа му, — повярвайте ми, аз повече от всеки друг ценя вашето щастие!

— Кажи й, Анрио, че за да бъдем все така щастливи, тя не трябва да се меси в политиката. И най-вече не бива да се запознава с майка ми.

— Наистина кралица Катерина обича толкова силно ваше величество, че е способна да ви ревнува от всяка друга любов — отговори Анри, който с това извъртане намери начин да се измъкне от опасното доверие на краля.

— Мари — каза кралят, — представям ти един от най-проницателните и най-умните хора, които познавам. В двора, а това не е малко, той е заблудил всичко живо. Може би единствен аз съм прозрял, ако не в сърцето му, то поне в ума му.

— Ваше величество — каза Анри, — аз ви се сърдя, че преувеличавайки едното, вие се съмнявате в другото.

— Аз нищо не преувеличавам — каза кралят. — Впрочем ще те опознаят един ден.

После се обърна към младата жена и добави:

— Той прави възхитителни анаграми. Кажи му да съчини анаграма от името ти и аз отговарям, ако не я направи.

— О, какво искате да намери в името на една бедна девойка като мен. Каква очарователна мисъл би могла да излезе от това съчетание на букви, с които съдбата е написала Мари Туше?

— Анаграмата на това име, ваше величество, е съвсем лесна и нямам голяма заслуга, че я намерих.

— Аха — каза Шарл, — значи, вече е готова? Виждаш ли, Мари?

Анри извади бележника си, откъсна една страница и написа отгоре: Marie Touchet, а отдолу: Je charme tout.[2] После подаде листа на младата жена.

— Наистина — извика тя, — просто невероятно!

— Какво е измислил? — запита Шарл.

— Господарю, не смея да го повторя.

— Ваше величество — каза Анри, — в името на Мари Туше се съдържат буква по буква, като изменя само i в j, както се прави обикновено, думите: „Je charme tout.“

— Действително — извика Шарл. — Буква по буква. Искам това да бъде твоя девиз, чуваш ли, Мари! Никога не е имало по-заслужен девиз. Благодаря, Анрио. Мари, ще накарам да ти го напишат с диаманти.

Вечерята привърши. От „Парижката света Богородица“ прозвъниха два удара.

— А сега — каза Шарл — като награда за неговата любезност, Мари, ти ще му дадеш едно кресло, в което той да поспи до сутринта. Само че далеч от нас, защото хърка страшно силно. После, ако се събудиш преди мен, събуди ме, защото трябва в шест часа сутринта да бъдем при Бастилията. Лека Нощ, Анрио, настани се удобно. Но — добави той, като се приближи до наварския крал и постави ръка на рамото му — закълни ми се в живота си, Анри, че няма да излезеш оттук без мен, особено за да се върнеш в Лувъра.

Анри се бе досетил за толкова много неща, които не разбираше, че едва ли би пропуснал да изпълни препоръката му.

Шарл IX влезе в стаята си, а закаленият планинец се разположи в креслото, където скоро доказа, че шуреят му основателно се е отдалечил.

На другия ден призори Шарл го събуди. Понеже не се беше събличал, той се приготви скоро. Кралят беше щастлив, усмихнат, какъвто никога не го виждаха в Лувъра. Часовете, прекарани в тази малка къща на улица Бар, бяха неговите слънчеви часове.

Двамата крале отново минаха през спалнята. Младата жена спеше в леглото си, а детето — в люлката си. И майката, и детето се усмихваха насън.

Шарл ги погледна за миг с безкрайна нежност. После се обърна към наварския крал и каза:

— Анрио, ако някога узнаеш каква услуга ти направих тази нощ и ако с мен се случи нещастие, спомни си за това дете, което спи в люлката си.

После той целуна спящите по челата и без да даде възможност на Анри да го разпита, каза:

— Довиждане, ангели мои.

И излезе, а Анри го последва замислен.

Благородниците, на които Шарл IX бе дал среща, ги чакаха с конете при Бастилията. Шарл даде знак на Анри да възседне коня си. Той също се метна на своя, излезе през градината Арбалет и тръгна по околовръстните булеварди.

— Къде отиваме? — запита Анри.

— Отиваме — отговори Шарл — да видим дали херцог д’Анжу се е върнал само за принцеса дьо Конде и дали в това сърце има толкова любов, колкото и амбиция, в което много се съмнявам.

Анри не разбра нищо от това обяснение. Той последва Шарл мълчаливо.

Когато стигнаха до квартала Маре, зад дъсчените огради се виждаше предградието Сен-Лоран. Шарл показа на Анри в сивкавата утринна мъгла група мъже, загърнати в големи плащове, с кожени калпаци, които яздеха пред тежко натоварен фургон. Колкото повече се приближаваха, очертанията им ставаха по-ясни и можеше да се забележи друг един мъж, загърнат в дълъг кафяв плащ, с френска шапка на глава, който, също на кон, разговаряше с тях.

— Ха, ха — засмя се Шарл, — така си й мислех!

— Ако не се лъжа, ваше величество — каза Анри, — този конник с кафявия плащ е херцог д’Анжу.

— Самият той — каза Шарл IX. — Дръпни се малко, Анрио, предпочитам да не ни види.

— Но кои са тези хора със сиви плащове и кожени калпаци и какво има във фургона? — запита Анри.

— Тези хора — отговори Шарл — са полските пратеници и в колата има корона. А сега — каза той, пускайки коня в галоп към Порт дю Тампл — ела, Анрио, видях всичко, което желаех да видя.

Бележки

[1] Действително, ако това незаконно дете, което по-късно става знаменитият херцог д’Ангулем, умрял в 1650 година, беше законен наследник, нямаше да има нито Анри III, нито Анри IV, нито Луи XIII, нито Луи XIV. Какво щеше да ни даде той на тяхно място? Мисълта се заплита и губи в мрака на подобен въпрос. — Б.а.

[2] Очаровам всичко живо (фр.) — Б.пр.