Александър Дюма
Кралица Марго (54)

Глава 54
Венсенската гора

Още същата вечер по заповед на Шарл IX Анри бе отведен във Венсенската гора. Така наричаха по това време знаменития замък, от който днес са останали само развалини — колосална руина, свидетелстваща за минало величие.

Отведоха Анри в носилка с по четирима войници от всяка страна. Господин дьо Нансе вървеше пръв със заповедта, която трябваше да отвори за Анри вратите на затвора убежище.

Спряха се при тайния вход за кулата. Господин дьо Нансе слезе от коня, отключи катинара на вратичката на носилката и покани почтително краля да слезе.

Анри се подчини без никакво възражение. Всяко жилище му се струваше по-сигурно от Лувъра и десетте врати, затварящи се след него, се затваряха същевременно между него и Катерина Медичи.

Кралят-пленник премина подвижния мост между двама войници, влезе през трите врати в долната част на кулата и трите врати в подножието на стълбата, после, все така воден от господин дьо Нансе, се изкачи на първия етаж. Там гвардейският капитан, като видя, че кралят се готви още да се изкачва го спря:

— Господарю, останете тук.

— А — каза Анри, — изглежда, че ми оказват честта да ме оставят на първия етаж.

— Ваше величество — отговори господин дьо Нансе, — с вас се отнасят като с коронована глава.

„Дявол, дявол — каза си Анри, — още два-три етажа никак не биха ме унизили. Тук ще ми бъде премного добре. Пак ще започнат да се съмняват.“

— Ваше величество, искате ли да ме последвате? — запита господин дьо Нансе.

— Триста дяволи! — отговори наварският крал. — Отлично знаете, че не е въпрос какво искам и какво не искам, а какво заповядва брат ми Шарл. Заповядва ли да ви последвам?

— Да, ваше величество.

— В такъв случай следвам ви, господине.

Тръгнаха по нещо като коридор, в края на който се озоваха в просторна зала с мрачни и злокобни стени. Анри се огледа наоколо си малко неспокойно.

— Къде сме? — запита той.

— Минаваме през залата за изтезания, господарю.

— Аха — каза кралят.

И се загледа още по-внимателно.

В тази зала имаше от всичко по малко: кани и дървени приспособления за изтезания с вода, клинове и халки за измъчване и пристягане на крака. Освен това околовръст, край стените, каменни пейки, предназначени за нещастниците, които ще бъдат изтезавани. Над пейките, на самите тях и под тях имаше зазидани железни халки без никаква симетрия освен изискванията на изкуството за изтезание. Но личеше, че са поставени с оглед на крайниците на седналите там. Анри продължи, без да каже нито дума, но без да изпусне нито една подробност от целия този отвратителен инвентар, който, така да се каже, увековечаваше по стените историята на изтезанията.

Загледан наоколо си, той се подхлъзна и загуби равновесие.

— Какво е това?

И той показа една бразда, издълбана във влажния каменен под.

— Улей, господарю.

— Значи, тук вали?

— Да, господарю, кръв.

— А — каза Анри, — чудесно! Скоро ли ще стигнем до моята стая?

— Вече стигнахме, господарю — отговори една сянка, която се открояваше в тъмнината все по-видима и осезаема, колкото повече се приближаваха до нея.

На Анри му се стори, че разпозна този глас. Той направи няколко крачки и различи и лицето на говорещия.

— А вие ли сте, Болийо? — запита той. — Какво правите тук?

— Господарю, току-що приех длъжността управител на Венсенската крепост.

— Е, приятелю, не можете да се оплачете от своя дебют. Още от първия път крал-пленник. Не е лошо.

— Извинете, господарю, но преди вас приех вече двама благородници.

— Кои? Ах, извинете, може би проявявам недискретност. В такъв случай да сметнем, че нищо не съм казал.

— Господарю, не ми е заповядано да пазя тайна. Тук са господата Ла Мол и Коконас.

— Вярно. Тях ги задържаха, горките. Как понасят нещастието?

— По различен начин. Единият е весел, другият — тъжен. Единият пее, другият — въздиша.

— Кой въздиша?

— Граф дьо Ла Мол, господарю.

— Бога ми — каза Анри, — по-добре разбирам този, който въздиша, отколкото този, който пее. Доколкото виждам, в затвора не е особено весело. На кой етаж са те?

— На най-горния, четвъртия.

Анри въздъхна. И той би искал да е там.

— Хайде, господин дьо Болийо — каза Анри, — бъдете така добър да ми покажете стаята, бързам, понеже прекарах уморителен ден.

— Заповядайте, господарю — каза Болийо, показвайки една затворена врата.

— Номер две — каза Анри. — Защо не номер едно?

— Защото е запазена, господарю.

— А, изглежда, че очакват някой по-високопоставен пленник от мене?

— Не съм казал, господарю, че ще бъде пленник.

— Кой тогава?

— Нека господарят не настоява, защото ще бъда принуден, като замълча, да не проявя подчинението, което дължа на ваше величество.

— А, това е друго — каза Анри и се замисли още по-дълбоко. Номер едно силно го заинтригува.

Управителят остана верен на първоначалната си учтивост. След хиляди предпазливи приказки той настани Анри в стаята му, извини се за неудобствата, постави двама войници на вратата и излезе.

— А сега — обърна се той към тъмничаря — да посетим другите.

Тъмничарят тръгна напред. Минаха по същия път, прекосиха залата за изтезания, коридора и стигнаха до стълбата. Господин дьо Болийо, предшествуван от водача си, изкачи още три етажа.

На четвъртия, последния, тъмничарят отвори последователно три врати, заключени с по две ключалки и три огромни резета.

Едва докосна третата врата и един весел глас се провикна:

— Е, дявол да го вземе, отваряйте бързо да влезе чист въздух! Печката ви е толкова силно напалена, че човек може да се задуши!

И Коконас, когото без съмнение читателят е познал по неговото любимо проклятие, с един скок се озова до вратата.

— Един момент, благороднико — каза тъмничарят, — не идвам да ви освободя, а водя при вас господин управителя.

— Господин управителя — извика Коконас, — каква работа има тук?

— Идва да ви посети.

— Голяма чест ми оказва. Моля управителя да заповяда.

Господин дьо Болийо влезе и смрази веднага сърдечната усмивка на Коконас с ледената си учтивост, характерна за управителите на крепости, за тъмничарите и палачите.

— Имате ли пари, господине? — запита той пленника.

— Аз? — възкликна Коконас. — Нито едно екю.

— А скъпоценности?

— Имам един пръстен.

— Ако обичате, позволете да ви претърся.

— Дявол да го вземе! — извика Коконас, зачервен от яд. — Благодарете, че се намираме и двамата в затвора.

— Всичко трябва да се понесе в служба на краля.

— Но — каза пиемонтецът — честните хора, които пребъркват джобовете на минувачите по Пон-Ньоф, сигурно са на служба при краля като вас. Дявол да го вземе, колко несправедлив съм бил, господине, тъй като до днес ги мислех за крадци.

— Господине, моите почитания — каза Болийо. — Тъмничарю, заключете господина.

Управителят си отиде, като отнесе пръстена на Коконас с много красив изумруд, подарен му от херцогиня дьо Невер, за да си спомня цвета на нейните очи.

— Да видим другия — каза управителят.

Прекосиха една празна стая и отново започна отварянето и затварянето на три врати, шест ключалки и девет резета.

Най-сетне отвориха последната врата, посрещнати от една въздишка.

Стаята беше още по-мрачна от тази, която господин дьо Болийо току-що бе посетил. Четири дълги тесни бойници осветяваха слабо това тъжно помещение. Железните решетки бяха направени така, че да попречат на пленника да вижда от прозорците дори небето.

Таванът беше сводест с розетка по средата.

Ла Мол седеше в един ъгъл и не даде вид изобщо да е забелязал посетителите.

Управителят се спря на прага и изгледа за миг пленника, който седеше неподвижен, притиснал глава с ръце.

— Добър вечер, господин дьо Ла Мол — поздрави Болийо.

Младежът вдигна глава и отговори:

— Добър вечер, господине.

— Господине — продължи управителят, — идвам да ви претърся.

— Не е нужно — каза Ла Мол, — сам ще ви дам всичко, което имам.

— Какво имате?

— Около триста екю, тези скъпоценности и тези пръстени.

— Дайте ги, господине — подкани го управителят.

— Вземете.

Ла Мол обърна джобовете си, свали пръстените и аграфата от шапката си.

— Нищо друго ли нямате?

— Не, доколкото знам.

— А какво е закачено на копринения шнур около врата ви?

— Господине, това не е скъпоценност, а реликва.

— Дайте я.

— Как? Вие настоявате?

— Имам заповед да ви оставя само дрехите, а реликвата не е дреха.

Ла Мол замахна гневно с ръка и след скръбното спокойствие и достойнство, с което се държеше, това движение се стори още по-неприятно на тези хора, привикнали на груби прояви.

Но той веднага се овладя и каза:

— Добре, господине, ще покажа това, което искате.

И обръщайки се, като че ли да застане на светло, той сне мнимата реликва, която всъщност беше медальон с миниатюра. Измъкна миниатюрата и я поднесе към устните си. След като я целуна няколко пъти, той се престори, че я изпуска, натисна я силно с тока на ботуша си и я счупи на хиляди парченца.

— Господине!… — Извика управителят.

Той се наведе да види не би ли могъл да спаси предмета, който Ла Мол искаше да скрие от него, но миниатюрата беше станала на прах.

— На краля е угодно да получи този медальон — каза Ла Мол, — но той няма никакво право на миниатюрата, която беше в него. Ето ви медальона, може да го вземете.

— Господине — каза Болийо, — ще се оплача на краля.

И без да се сбогува с пленника, той се оттегли разгневен и дори не дочака тъмничарят да затвори вратите в негово присъствие.

Тъмничарят направи няколко крачки, сякаш излиза, и като видя, че господин дьо Болийо е вече на стълбата, се върна.

— Бога ми, господине, добре, че се сетих да ви поискам сто екю, за които ви обещах да ви оставя да поговорите с вашия приятел. Защото, ако не ми ги бяхте дали, управителят щеше да ви ги вземе с другите триста и тогава съвестта ми не би ми позволила да направя нищо за вас. Но вие ми платихте предварително, аз ви обещах, че ще видите приятеля си… елате… честният човек държи на думата си. Само, ако е възможно, и заради вас, и заради мен, не говорете за политика.

Ла Мол излезе и се озова лице с лице с Коконас, който припряно крачеше из своята стая.

Двамата приятели се хвърлиха в прегръдките си.

Тъмничарят се престори, че изтрива една сълза и излезе да пази някой да не изненада пленниците или по-скоро да не изненада него самия.

— Ах ето те — каза Коконас. — Този отвратителен управител идва ли при теб?

— Както и при теб, предполагам.

— Взе ли ти всичко?

— Както и на теб.

— О, аз нямах кой знае какво. Само един пръстен от Анриет.

— А пари?

— Бях дал всичките си пари на този чудесен тъмничар, за да ни позволи да се видим.

— А — каза Ла Мол, — значи, той взема с двете си ръце.

— И ти ли му плати?

— Дадох му сто екю.

— Толкова по-добре, че нашият тъмничар е мошеник.

— Явно, че с пари ще можем да направим каквото си искаме, а да се надяваме, че ще се сдобием с пари.

— Ясно ли ти е какво ни се е случило?

— Напълно. Предали са ни.

— Кой?

— Този отвратителен херцог д’Алансон. Не случайно ми се искаше да му извия врата.

— Мислиш ли, че положението ни е сериозно?

— Изглежда.

— Може би ще има и… изтезания.

— Не крия, че и аз си помислих за това.

— Какво ще кажеш, ако работата стигне дотам?

— А ти?

— Аз ще мълча — отговори Ла Мол, изчервявайки се като трескав.

— Ще мълчиш? — извика Коконас.

— Да, ако ми стигнат силите.

— Аз пък — каза Коконас, — ако постъпят така подло с мен, ще кажа някои неща.

— Какви например? — запита бързо Ла Мол.

— О, бъди спокоен. Такива неща, които ще смутят за известно време съня на херцог д’Алансон.

Ла Мол се готвеше да отговори, когато тъмничарят, стреснат от някакъв шум, притича, бутна приятелите всеки в стаята му и затвори вратата.