Александър Дюма
Кралица Марго (6)

Глава 6
Платеният дълг

Сега, ако читателят любопитствува да узнае защо господин дьо Ла Мол не бе приет от наварския крал, защо господин дьо Коконас не можа да се срещне с херцог дьо Гиз и накрая защо те двамата, вместо да вечерят в Лувъра фазани, яребици и сърни, си хапваха в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“ омлет със сланина, той трябва да бъде така любезен да влезе с нас в стария кралски дворец и да последва кралица Маргьорит дьо Навар, която Ла Мол беше изгубил от поглед при входа на голямата галерия.

Докато Маргьорит слизаше по стълбата, херцог Анри дьо Гиз, когото тя не беше виждала от своята сватбена нощ, беше в кабинета на краля. Стълбата, по която слизаше Маргьорит, водеше към един изход. Кабинетът, в който беше херцог дьо Гиз, имаше врата. Вратата и изходът водеха към един и същ коридор, а той бе свързан с покоите на кралицата-майка Катерина Медичи. Катерина Медичи беше сама, седеше до една маса, облакътена върху отворения молитвеник, подпряла с ръка глава, все още забележително красива благодарение на козметичните средства, които и доставяше флорентинецът Рьоне, изпълняващ при кралицата-майка двойната длъжност парфюмерист и отровител.

Вдовицата на Анри II още носеше траура за мъжа си. По това време тя беше петдесет и две, петдесет и три годишна, но благодарение на сочната си закръгленост беше запазила младежката си хубост. Покоите, както и дрехите й бяха вдовишки. Всичко беше мрачно. Тапицериите, стените, мебелите. Само над нещо като балдахин, покриващ кралското кресло, където в момента спеше сгушена малката любима хрътка на кралицата-майка, подарена й от нейния зет Анри дьо Навар, и на която тя бе дала митологичното име Фебея, се виждаше нарисувана в естествените й цветове дъга, заобиколена от гръцкия девиз, даден й от крал Франсоа I: Phos pherei e de kai aithzen, който може да се преведе на френски със следния стих: „Донася светлина и ведрина.“

Точно когато кралицата-майка изглеждаше потънала дълбоко в размисъл, предизвикващ върху устните й, начервени със светло червило, бавна колеблива усмивка, един мъж отвори вратата, повдигна завесата и показвайки бледото си лице, каза:

— Всичко върви от лошо към по-лошо. Катерина вдигна глава й позна херцог дьо Гиз.

— Как така от лошо към по-лошо? — запита тя. — Какво искате да кажете, Анри?

— Искам да кажа, че кралят повече от всякога се е привързал към своите проклети хугеноти и че ако ние чакаме неговата заповед, за да изпълним нашето велико дело, ще има да чакаме дълго, а може би винаги.

— Какво се е случило? — запита Катерина, като запази обичайното си спокойно изражение, на което тя според случая така добре умееше да придава най-противоречиви нюанси.

— Случило се е това, че за двадесети път вече заговарям с негово величество докога ще търпим предизвикателствата, които си позволяват след раняването на техния адмирал господа протестантите.

— И какво ви отговори моят син? — запита Катерина.

— Отговори ми: „Господин херцог, вие сигурно сте заподозрян от народа като подбудител на покушението, извършено над моя втор баща, негово сиятелство адмирала. Защищавайте се, както ви е угодно. Колкото се отнася до мен, аз ще се защитя сам, ако ме оскърбят.“ И при тези думи ми обърна гръб и отиде да храни кучетата си.

— А вие не се ли опитахте да го задържите?

— Опитах се, разбира се, но той ми отговори по своя маниер, който ви е добре познат, като ме погледна, както само той умее да гледа: „Господин херцог, моите кучета са гладни. Те не са хора, затова не мога да ги оставя да чакат.“ Като чух това, дойдох да ви предупредя.

— Добре сте направили — каза кралицата-майка.

— Но какво да предприемем?

— Да направим последен опит.

— Кой ще го направи?

— Аз. Кралят сам ли е?

— Не, той е с господин дьо Таван.

— Чакайте ме тук. Или не, по-добре последвайте ме, но на разстояние.

Катерина стана веднага и се отправи към стаята, където върху турски килими и кадифени възглавници се разполагаха любимите хрътки на краля. На прътове, зазидани в стената, бяха кацнали два-три великолепни сокола и една малка месоядна сврака, която Шарл IX пускаше да лови птички в градините на Лувъра и на Тюйлери, чийто строеж вече беше започнал.

Докато вървеше към покоите на сина си, кралицата-майка беше придала на бледото си лице изражение на тревога, а в очите й блестяха сълзи, като че бе плакала или се канеше да заплаче.

Тя се приближи безшумно до Шарл IX, който даваше на кучетата си парчета сладкиши, нарязани на равни части.

— Сине мой — каза Катерина с така изкусно развълнуван глас, че кралят трепна.

— Какво ви е, ваше величество? — запита Шарл IX, обръщайки се бързо.

— Сине мой! Дойдох да ви поискам разрешение да се оттегля в някой от вашите дворци, все едно кой, стига да е по-далеч от Париж.

— Но защо, ваше величество? — запита Шарл IX, като спря върху майка си прозрачните си очи, които в дадени случаи ставаха така проницателни.

— Защото с всеки изминат ден ми се отправят все нови и нови обиди от протестантите. Защото днес чух протестантите да ви заплашват дори във вашия Лувър и защото не искам повече да присъствам на подобни зрелища.

— Какво да се прави, майко? — каза Шарл IX, придавайки си вид, че е убеден. — Искали са да убият техния адмирал. Подъл убиец уби вече техния храбър дьо Муи. Горките хора! Кълна се в живота си, майко, във всяко кралство трябва да има правосъдие.

— Бъдете спокоен, синко — каза Катерина, — няма да останат без правосъдие, защото, ако вие им го откажете, те ще се разплатят по своему. Днес с херцог дьо Гиз, утре с мен, а по-късно и с вас.

— О, ваше величество — каза Шарл IX и в гласа му за пръв път се прокрадна нотка на съмнение. — Мислите ли?

— Сине мой — поде Катерина, без да крие вече възбудата си. — Нима не знаете, че вече не става въпрос за смъртта на Франсоа дьо Гиз или на господин адмирала. Нито за протестантската или католическата религия, а чисто и просто за изместването на сина на Анри II от сина на Антоан дьо Бурбон.

— Хайде, хайде, майко, ето че пак преувеличавате опасността, както обикновено — каза кралят.

— А на какво мнение сте вие, сине мой?

— Да изчакаме, майко, да изчакаме. Цялата човешка мъдрост се заключава в тази единствена дума. Най-велик, най-силен и главно най-ловък е този, който умее да изчаква.

— Изчаквайте тогава, но аз няма да чакам.

И с тези думи Катерина се поклони и се отправи към вратата, за да се оттегли в покоите си. Шарл я спря.

— Но какво трябва да направя, майко, защото аз преди всичко съм справедлив и бих искал всички да са доволни от мен.

Катерина се приближи.

— Елате, господин графе — каза тя на Таван, който галеше свраката на краля, — и кажете на краля какво според вас трябва да направи той?

— Ще позволи ли, ваше величество? — запита графът.

— Говори, Таван, говори!

— Какво прави ваше величество на лов, когато глиганът се насочи към него?

— Дявол да го вземе, господине, чакам го смело — отговори Шарл IX — и забивам копието си в гърлото му.

— Само за да му попречите да се хвърли върху вас — добави Катерина.

— И за да се забавлявам — каза кралят с въздишка, която издаваше смелост, стигнала до жестокост. — Но аз няма да се забавлявам да избивам поданиците си, защото в края на краищата и хугенотите са мои поданици, както и католиците.

— Тогава, ваше величество — каза Катерина, — вашите поданици, хугенотите, ще постъпят като глиган, на който не забиват копие в гърлото; те ще разпорят вашия престол.

— Ха, така си мислите, ваше величество — каза кралят с вид, който ясно показваше, че не вярва особено в предсказанията на майка си.

— Нима не видяхте днес господин дьо Муи и привържениците му?

— Да, видях ги, нали бяха досега при мен. Но нима дьо Муи ни е поискал нещо несправедливо? Поиска смъртта на убиеца на баща си и на адмирала. Нима ние не наказахме господин дьо Монгомери за смъртта на моя баща и на вашия съпруг, макар че тази смърт всъщност беше обикновена злополука?

— Достатъчно, ваше величество — каза Катерина засегната, — да не говорим повече за това. Ваше величество се намира под закрилата на господ, който ще му вдъхне сила, мъдрост и вяра, но аз, нещастницата, която господ без съмнение е напуснал поради греховете й, се страхувам и отстъпвам.

При тези думи Катерина се поклони за втори път и излезе, правейки знак на херцог дьо Гиз, който междувременно беше влязъл в стаята, да продължи вместо нея разговора и да направи един последен опит.

Шарл IX проследи с очи майка си, но този път не я извика. После започна да гали кучетата си, като си подсвиркваше един ловджийски припев.

Той спря внезапно и каза:

— Майка ми наистина е с царствен дух. Не се измъчва от никакви съмнения. Хайде сега да убием напълно обмислено няколко дузини хугеноти само защото дошли да искат правосъдие. Нима това не е тяхно право?

— Няколко дузини — прошепна херцог дьо Гиз.

— Ах, вие сте били тук, господине — каза кралят, преструвайки се, че едва сега го забелязва. — Няколко дузини, голямата загуба. Виж, ако някой дойдеше и ми кажеше: „Господарю, вие ще се отървете от всичките си врагове наведнъж и утре няма да има нито един човек, който да ви упрекне за тяхната смърт…“ Тогава защо не.

— Е добре, ваше величество.

— Таван — прекъсна го кралят, — вие уморявате Марго. Оставете я на пръчката. Това, че тя носи името на моята сестра, наварската кралица, не е причина всички да я галят.

Таван остави свраката на пръта и започна да мачка ушите на една хрътка.

— Но — поде херцог дьо Гиз — ако някой каже на ваше величество: „Господарю, ваше величество ще бъде отърван утре от всичките си врагове.“

— И със застъпничеството на кой светия ще се извърши това чудо?

— Господарю, днес сме 24 август, значи, със застъпничеството на свети Вартоломей.

— Славен светец — каза кралят, — който се е оставил да го одерат жив.

— Толкова по-добре. Колкото повече е страдал той, толкова повече сигурно го е яд на неговите палачи.

— И вие ли, скъпи братовчеде — каза кралят, — вие ли, с вашата красива малка шпага със златна дръжка, ще убиете от днес до утре десет хиляди хугеноти? Ха, ха, ха, кълна се в живота си, разсмивате ме, херцог дьо Гиз.

И кралят избухна в смях, но толкова неискрен, че ехото в стаята го повтори зловещо.

— Господарю, една дума, една-единствена дума — поде херцогът, изтръпнал неволно от този смях, в който нямаше нищо човешко, — само един знак и всичко е готово. Аз имам швейцарци, имам хиляда и сто благородници, имам лека кавалерия, с мен са буржоата, от своя страна ваше величество има своите гвардейци, приятели, цялото католическо благородничество, ние сме двадесет срещу един.

— Е добре, щом сте толкова силен, братовчеде, за какъв дявол сте дошли да ми проглушавате ушите? Разпореждайте се без мен, разпореждайте се.

И кралят отново се обърна към своите кучета. Тогава завесата се вдигна и отново се появи Катерина.

— Всичко е наред — прошепна тя на херцога, — настоявайте, той ще отстъпи.

И завесата падна отново, скривайки Катерина, без Шарл IX да я види или поне да даде вид, че я е видял… — И все пак — каза херцог дьо Гиз — аз бих искал да зная дали, ако действувам по свое усмотрение, това ще бъде приятно на ваше величество?

— Наистина, братовчеде Анри, вие ми слагате ножа до гърлото. Но аз ще устоя, дявол да го вземе, нали все пак аз съм кралят?

— Не, не сте още, господарю! Но ако пожелаете, ще станете утре.

— Аха — продължи Шарл IX, — значи, ще убият също така и наварския крал и принц дьо Конде… и то в моя Лувър. Аха!

После той прибави с едва разбираем глас:

— Другаде, защо не.

— Господарю — извика херцогът, — тази вечер те отиват да гуляят с херцог д’Алансон, вашия брат.

— Таван — каза кралят с прекрасно изиграно нетърпение, — не виждате ли, че дразните кучето ми? Ела, Актеон, ела!

И Шарл IX излезе, без да желае да слуша каквото и да било, и се прибра в покоите си, оставяйки Таван и херцог дьо Гиз почти в същата несигурност, както и преди.

Междувременно една съвсем друга сцена се разиграваше при Катерина, която, след като беше посъветвала херцог дьо Гиз да не отстъпва, се беше прибрала в покоите си. Там завари лицата, които присъстваха обикновено при лягането й.

Катерина се върна толкова засмяна, колкото разстроена бе излязла. Тя освободи постепенно, най-любезно своите придворни. Скоро при нея остана само Маргьорит, която, седнала на един сандък до отворения прозорец, съзерцаваше небето, потънала в размишления. Два-три пъти, оставайки насаме с дъщеря си, кралицата-майка отваряше уста да заговори, но всеки път една мрачна мисъл затаяваше дълбоко в нея думите, готови да се изплъзнат от устните й.

Междувременно завесата се вдигна и се появи Анри дьо Навар.

Малката хрътка, която спеше в креслото, скочи и се спусна към него.

— Вие тук, сине мой? — възкликна Катерина, потрепервайки. — В Лувъра ли ще вечеряте?

— Не, ваше величество — отговори Анри, — тази вечер отивам в града с д’Алансон и дьо Конде. Бях почти сигурен, че те са тук и ви правят компания.

Катерина се засмя.

— Вървете, господа, вървете, мъжете са щастливи, че могат да скитат… Не е ли тъй, дъще?

— Тъй е — отговори Маргьорит. — Свободата е толкова красива, толкова сладка!

— Да не би с това да искате да кажете, че аз ограничавам свободата ви, ваше величество? — запита Анри с поклон.

— Не, ваше величество, аз не говоря за себе си, но оплаквам положението на жените изобщо.

— Може би ще отидете да видите господин адмирала, синко? — запита Катерина.

— Да, може би.

— Идете, така ще дадете добър пример и утре ще ми кажете как е.

— Ще отида, ваше величество, щом вие одобрявате.

— Аз — каза Катерина — не одобрявам нищо. Но кой е там? Отпратете го, отпратете го!

Анри направи крачка към вратата, за да изпълни заповедта на Катерина, но в същия миг завесата се вдигна и баронеса дьо Сов подаде русата си глава.

— Парфюмеристът Рьоне, когото ваше величество повика, дойде.

Катерина хвърли светкавичен поглед към Анри дьо Навар.

Младият владетел леко поруменя, после почти веднага пребледня страшно. Всъщност току-що бяха произнесли името на убиеца, на неговата майка. Той съзна, че лицето му издава неговото вълнение и се отдръпна до прозореца. Малката хрътка изскимтя.

В същия миг влязоха две нови лица. За едното бяха съобщили, а другото имаше свободен достъп.

Първото лице беше Рьоне, парфюмеристът, който се приближи до Катерина с раболепните поклони, характерни за флорентинските слуги. Той носеше една кутия с наредени в преградки различни пудри и шишенца. Второто лице беше херцогиня дьо Лорен, по-голямата сестра на Маргьорит. Тя влезе през една тайна вратичка, която водеше към кабинета на краля, и бледа и трепереща, надявайки се, че Катерина, която разглеждаше с баронеса дьо Сов съдържанието на кутията, донесена от Рьоне, няма да я забележи, седна до Маргьорит. Наварският крал стоеше прав от другата и страна с ръка на челото, като че ли му се виеше свят.

В този миг Катерина се обърна.

— Дъще — каза тя на Маргьорит, — вие можете да се оттеглите в покоите си. А вие, сине мой, идете да се забавлявате в града.

Маргьорит стана, Анри се полуизвърна.

Херцогиня дьо Лорен сграбчи ръката на Маргьорит.

— Сестричке — каза тя съвсем тихо и бързо, — в името на херцог дьо Гиз, който ви спасява, както вие сте го спасявали, не излизайте оттук, не си отивайте у вас.

— Какво говорите, Клод? — запита Катерина.

— Нищо, майко.

— Вие казахте нещо тихо на Маргьорит.

— Само й пожелах лека нощ, ваше величество, и й предадох поздравите на херцогиня дьо Невер.

— А къде е красивата херцогиня?

— При херцог дьо Гиз.

Катерина изгледа двете жени подозрително, като смръщи вежди.

— Елате тук, Клод — каза кралицата-майка. Клод се подчини, Катерина стисна ръката й.

— Какво й казахте, бъбрица такава! — прошепна тя, стискайки до болка китката на дъщеря си.

— Ваше величество — каза на жена си Анри, който, макар че не беше чул думите на Клод, не бе изпуснал нищо от пантомимата, изиграна от кралицата, Клод и Маргьорит. — Ваше величество, ще ми окажете ли чест да ми подадете ръка за целувка?

Маргьорит му протегна треперещата си ръка.

— Какво ви каза тя? — прошепна Анри, докато се навеждаше над ръката й.

— Да не излизам. В името на небето, не излизайте и вие!

Това бе само светкавица, но при нейния проблясък, колкото и мигновен да бе, Анри отгатна цял заговор.

— Това не е всичко — каза Маргьорит, — ето ви едно писмо, донесено от някакъв провансалски благородник.

— Граф дьо Ла Мол?

— Да.

— Благодаря — каза Анри и скри писмото в дрехата си.

И отдалечавайки се от Маргьорит, загубила ума и дума, той постави ръка на рамото на флорентинеца.

— Е как е, метр Рьоне, как върви търговията?

— Добре, господарю, доста добре — отговори отровителят с вероломна усмивка.

— Не съм се съмнявал — каза Анри. — Когато човек е снабдител на всички короновани глави във Франция и чужбина!…

— С изключение на наварския крал — отговори безочливо флорентинецът.

— Триста дяволи, метр Рьоне, вие имате право. При това горката ми майка, която също си купуваше от вас, умирайки, ми препоръча вашите услуги. Елате утре или в други ден в моите покои и ми донесете най-хубавите си парфюми.

— Няма да е зле — каза засмяно Катерина, — защото разправят…

— Че потта ми мирише на хубаво, нали? — каза също така засмяно Анри. — Кой ви каза, майко, Марго ли?

— Не, синко — отговори Катерина, — баронеса дьо Сов.

В този миг херцогиня дьо Лорен не можа да издържи повече и избухна в ридания. Анри дори не се обърна да я погледне.

— Сестрице — извика Маргьорит, спускайки се към Клод, — какво ви е?

— Нищо — каза Катерина, като застана между двете сестри. — Нищо, има нервна криза. Мазий й препоръчва да се лекува с парфюми.

И тя стисна отново, още по-силно от първия път, ръката на по-голямата си дъщеря, а после се обърна към по-малката и каза:

— Е, Марго, не чухте ли, че ви поканих да се оттеглите в покоите си? Ако това не ви стига, заповядвам ви го!

— Извинете, ваше величество — каза Маргьорит, трепереща и бледа, — пожелавам спокойна нощ на ваше величество.

— Надявам се, че пожеланието ви ще се сбъдне. Лека нощ.

Маргьорит се оттегли залитаща, мъчейки се напразно да срещне поне погледа на мъжа си, който дори не се обърна към нея.

За миг настана мълчание, Катерина продължаваше да гледа втренчено херцогиня дьо Лорен, която, от своя страна, гледаше безмълвно майка си, сключила ръце.

Анри седеше с гръб, но наблюдаваше всичко в едно огледало, като се преструваше, че засуква мустаците си с една помада, която току-що му беше дал Рьоне.

— А вие, Анри — запита Катерина, — няма ли да излизате?

— Ах, да, вярно — възкликна наварският крал, — боже мой, забравих, че херцог д’Алансон и принц дьо Конде ме чакат. Тези чудни парфюми ме опияняват и замъгляват мисълта ми. Довиждане, ваше величество.

— Довиждане. Утре ще ми кажете как е адмиралът, нали?

— Непременно. Е, Фебея, какво искаш?

— Фебея! — извика нетърпеливо кралицата-майка.

— Извикайте я, ваше величество — каза беарнецът, — защото не ме пуска да изляза.

Кралицата-майка стана, улови кученцето за каишката и го задържа, докато Анри се отдалечи с толкова спокойно и весело лице, сякаш не бе почувствувал в сърцето си, че го дебне смъртна опасност.

Зад него малкото кученце, пуснато от Катерина Медичи, се втурна да го догони, но вратата беше вече затворена и то успя само да промуши дългата си муцунка под завесата и изскимтя зловещо и продължително.

— А сега, Шарлот — каза Катерина на баронеса дьо Сов, — иди да потърсиш херцог дьо Гиз и Таван, които са в моята молитвена, и се върни да правиш компания на херцогиня дьо Лорен, която има истеричен припадък.